Фурията на Академа

Глава 51

Тави се затича пръв по криволичещото стълбище. Звънтенето на стомана ги предупреди, че се приближават, а след като се изкачиха още малко, стъпалата станаха по-тъмни и хлъзгави от пролятата кръв. Тави погледна нагоре и видя капитан Майлс, който се сражаваше с канимите. Един от тях лежеше безжизнено на каменните стъпала и кръвта му се стичаше надолу. Другарите на мъртвия каним просто бяха прегазили трупа му, забивайки ноктите си в него, за да запазят равновесие върху коварните хлъзгави стълби.

Майлс беше принуден да отстъпва бавно под натиска на превъзхождащата го сила и беше получил нова рана; от коляното надолу левият му крак бе подгизнал от кръв. В резултат на това той с усилие запазваше равновесие на завоите на стълбището и му се налагаше да издърпва крака си, когато слизаше на следващото стъпало, докато противникът му го засипваше с удари. Зад Майлс, облегнат на стената, стоеше маестро Килиан. Мечът му лежеше няколко стъпала надолу, но той продължаваше да стиска здраво пръчката си. Гърдите и рамото на Килиан бяха покрити с кръв; той също бе ранен.

– Тави? – изпъшка маестрото. – Побързай. Побързай, момче!

– Фейд! – отсече Тави и се притисна към стената, за да направи място на уплашения роб.

Фейд го погледна, след което отмести поглед към Майлс. Очите му се разшириха, когато видя нараняванията на капитана и бавните и отслабени движения. Робът присви очи и изведнъж се стрелна покрай Тави, устремявайки се към сър Майлс.

– Майлс! – излая Фейд. – Отстъпи надолу!

Капитан Майлс реагира мигновено – резултат от дългогодишния опит и практика. Той финтира с меча и точно когато Фейд стигна до него, приклекна и се претърколи наляво, падайки през няколко стъпала.

Фейд не извади меча си, докато Майлс не се отдръпна, а пос­ле острието му излетя от ножницата и разсече въздуха с яростно свистене. Мечът удари оръжието на канима в най-слабото му място, точно над дръжката. Стоманата не издържа и се пръсна на окър­вавени парчета, всяко от които хвърляше искри при удара си в каменния под. Вторият замах на роба отсече крака на канима при коляното и докато съществото падаше, трети удар го лиши от главата му. Фейд го изрита в корема и трупът падна назад, опръсквайки с фонтан от кръв носа и очите на следващия каним.

Фейд излезе напред, стъпвайки върху убития, за да избяга от хлъзгавите стъпала. Мечът му проби защитата на заслепения каним и разпра корема му зигзагообразно. Кръвта на вълка воин бликна и заля стъпалата. Канимът падна и докато умираше, не спираше да щрака с челюсти и да размахва меча си, но Фейд отби атаките му с презрение и го довърши с едно бързо прерязване на гърлото, след което мълниеносно скочи напред и нагоре, замахвайки към следващия каним.

Тави изтича към маестрото и провери нараняванията му. Килиан беше получил тежък удар в мускула между врата и рамото и беше извадил късмет, че острието не бе проникнало по-надълбоко. Тави извади ножа си и отряза парче плат от наметалото си, сгъна го на четири и го притисна към раната.

– Така – рече той. – Притиснете го там.

Килиан така и направи, макар лицето му да бе пребледняло от болка.

– Тави. Не мога да ги видя – каза той с напрегнат глас. – Не мога... Кажи ми какво става.

– Фейд се бие – рече Тави. – Майлс е ранен, но е жив. Трима каними са убити.

Килиан тихо изпъшка.

– Зад тях има още десет – каза той. – Почувствах ги по-рано. Единият от тях разпори крака на Майлс, след като той го повали. Заби си зъбите в него, преди да умре, и Майлс падна. Трябваше да се намеся, докато успее да се изправи. Какъв съм глупак. Твърде съм стар за такива глупости.

– Десет – изпъшка Тави.

Изненадата от появата на Фейд беше преминала и сега той се биеше, без да успява да напредва повече. Острието му се сблъска с меча на ръмжащия каним, като всеки един от двамата удряше и парираше със смъртоносна скорост.

Внезапно полъхна вятър и силен бумтеж разтърси камъка под краката им.

– Проклети врани! – изруга Тави и се подпря на стената. – Какво беше това?

Килиан наклони глава и слепите му очи се взряха в нищото.

– Огнено призоваване – каза той. – Голямо. Може би в залата над стълбището.

– Гвардията – каза Тави и изведнъж се изпълни с надежда. – Идват!

– Т-трябва да задържи... – каза Килиан. – Трябва...

Маестрото се преви и едва не се строполи на земята.

Тави изруга и подхвана лекото му тяло.

– Кайтай! – извика той.

Тя веднага застана до него, стиснала меч в ръка, без да сваля поглед от битката, която се водеше над тях.

– Мъртъв ли е?

– Още не – отвърна Тави. – Вземи го. Свали го долу, при Макс.

Кайтай кимна и пъхна меча си в колана, преди да подхване Килиан със същата лекота като Тави.

– Чакай – каза ѝ той, отряза бързо още една ивица от наметалото си и я използва, за да превърже подгизналия тампон, който бе притиснал по-рано към раната на маестрото. – Така. Сега тръгвай.

Кайтай кимна и срещна погледа му. В очите ѝ проблесна тревога.

– Внимавай, алеранецо.

– Не се бави много – отвърна той и тя му кимна отсечено, преди да започне да се спуска по стълбището.

След това Тави отиде при Майлс. Капитанът бе успял да седне и да се облегне на стената, и сега се бе отпуснал там и пъхтеше със затворени очи. Той изглеждаше напълно изтощен, гърдите му се повдигаха тежко, лицето изглеждаше ужасно с празната очна ябълка, сгърчено от болка. Тави коленичи до него. Мечът на Майлс се задвижи сякаш по своя собствена воля и върхът му опря в гърлото на младежа.

Тави застина, ококорен, и каза:

– Сър Майлс, аз съм, Тави.

Раненият капитан отвори окото си и примигна замаяно. Мечът потрепери и падна. Тави коленичи веднага до него и прегледа нараняванията му. Раните на лицето му изглеждаха ужасно, но не бяха смъртоносни. Някои от тях вече бяха покрити с коричка от засъхнала кръв. Нараненият му крак изглеждаше много по-зле. Зъбите на канима се бяха забили в бедрото му, точно над коляното, и го бяха разкъсали здраво, та сега приличаше на парче сурово месо. Тави отново разкъса наметалото си и използва останалия материал, за да направи тампон и да го превърже здраво.

– Гвардията? – промърмори Майлс. Гласът му прозвуча тихо и изморено. – Гвардията пристигна ли?

– Не още – отвърна Тави.

– К-кой тогава? Това... това беше стар легионерски жаргон. Отстъпи надолу. Не съм го чувал от години.

Той примигна с единственото си око към Тави, след което обърна глава към битката, която се вихреше само на няколко стъпала от тях.

Майлс застина. Окото му се отвори широко, а после от устата му излезе тих звук. Той започна да трепери толкова силно, че Тави го усети, докато завършваше превръзката на капитанското бедро.

– Това не е... – Лицето му се изкриви в гротескна гримаса. – Не, не е възможно. Той е мъртъв. Той умря със Септимус. Всички умряха със Септимус.

Фейд избегна на косъм един стремителен замах на канима и му нанесе два бързи удара, осакатявайки ръката му, а после го рани по муцуната. Канимът залитна към него, опитвайки се да го докопа със здравата си ръка, но Фейд отскочи и когато звярът падна, му нанесе силен удар, който разсече черепа му на две и го уби на място. Едва успя да вдигне меча си, за да блокира удара на следващия каним, и злобната атака на тварта го принуди да премине в защита, слизайки още едно стъпало надолу.

– Сега го подмами – рече тихо Майлс. – Нека се протегне, а ти атакувай ръката, която държи меча, и крака му.

Канимът замахна с острието към гърлото на Фейд, пропусна на косъм и едва не го достигна с обратния удар. Робът се олюля на ръба на стъпалото, а канимът се хвърли напред. Точно преди да го нападне, Фейд възстанови равновесието си толкова бързо, че Тави веднага се досети, че всичко е било преструвка. Робът се гмурна под острието на канима, проби защитата му и нанесе страховит удар по въоръжената му ръка, след което продължи движението надолу, подсичайки крака му. Канимът падна, но не преди мечът на Фейд да опише дъга и да отсече главата му.

– Безупречна работа – рече тихо Майлс. – Безупречна. Винаги е бил перфектен. – Той примигна няколко пъти с око и Тави видя как по окървавената му буза се стича сълза. – Фурии. Станал е още по-добър. Но това не може да бъде. Не може да бъде.

– Майлс – каза тихо Тави. – Не ви се привижда. Това е брат ви.

– Арарис е мъртъв – изръмжа Майлс.

– На мен ми се струва доста жив – отвърна Тави.

Майлс отново поклати глава, плачейки, докато мечът на Фейд изплиташе непробиваема стоманена мрежа между него и следващия канимски воин.

– Ето, виж – промърмори той, а гласът му внезапно прозвуча отнесено. – Това беше любимата защита на Септимус. Беше я научил от пиратите – те я използват при битки върху хлъзгавите палуби в бурно море. Принцепсът научи всички ни как да я прилагаме. Е, поне се опита. Всъщност само Алдрик и Арарис я разбраха. Как така не го познах? – Той насочи окото си към Тави и на лицето му се изписа смущение. – Как е възможно това? Как така е тук?

– Дойде с мен – каза тихо Тави. – От Калдерон. Беше роб в холта на чичо ми още от детските ми години. Гай го доведе тук заедно с мен.

– Гай. Защо му е на Гай... – Гласът му внезапно секна и окото му отново се ококори. Под кръвта, покрила лицето му, кожата на Майлс пребледня и той се втренчи в Тави. – Велики фурии – прошепна той. – Велики кървави фурии!

Тави отвърна намръщено на погледа му.

– Какво има?

Майлс отвори уста, после се поколеба. На лицето му се преп­литаха болка, изтощение и изненада.

– Тави! – извика внезапно Фейд и момчето бързо се обърна към него.

Робът продължаваше да се сражава ожесточено, от ударите на меча му по окървавените канимски остриета изхвърчаха искри, но погледът на Тави бе привлечен от източените многокраки фигури, които бързо и грациозно се плъзгаха по тавана. Восъчните паяци. Пазителите.

Майлс стисна меча си, но восъчните паяци не ги нападнаха. Те просто продължиха да се спускат надолу в поклащаща се линия, десетина и дори повече, като постепенно се изгубиха зад завоя на стълбището.

Първият лорд. Макс. Маестрото. Всички лежаха безпомощни долу. Смъртоносната отрова на паяците щеше да ги довърши. Само Кайтай бе способна да се защити, а тя не знаеше, че паяците идват. Ако я хванеха неподготвена, тя никога нямаше да успее да защити всички ранени. Щеше да извади късмет, ако самата тя останеше жива.

– Гай – изсъска Майлс. – Отиват при Гай. – Той се опита да подгъне крак и да се изправи, но Тави внезапно осъзна, че канимът е осакатил здравия му крак. Другият, който така и не бе успял да изцели и заради който накуцваше, нямаше да може да издържи тежестта му. Тави не беше сигурен, че Майлс щеше да успее да стане сам, дори ако кракът му функционираше. Изтощението и загубата на кръв бяха взели своето и Тави осъзна, че единственото, което Майлс можеше да направи, беше да остане в съзнание.

Младежът го бутна към стената и каза:

– Чакайте тук. Аз ще отида.

– Не – изръмжа Майлс. – Идвам с теб.

Той отново се опита да се изправи, но Тави с лекота го бутна обратно на мястото му.

– Капитане! – Той срещна погледа на Майлс и продължи без капчица враждебност в гласа: – В това състояние не сте от полза на никого. Само ще ме забавите.

Майлс затвори очите си за миг и сви устни в тънка линия. После кимна веднъж, взе меча си и подаде окървавената му дръжка на Тави. Младежът взе оръжието и срещна погледа му. Майлс се опита да се усмихне, после го стисна за рамото с едната си ръка и каза:

– Отивай, момче.

Сърцето на Тави туптеше от ужас, какъвто не бе изпитвал в живота си – не се боеше толкова за самия себе си, колкото от възможността да не се справи с изпълнението на задачата си. Само той можеше да предупреди Кайтай и да защити ранените от восъчните паяци.

Последствията от провала му щяха да са твърде ужасни, за да мисли точно сега за тях, а всяка изгубена секунда значеше много.

Докато тези мисли се въртяха в глава му, Тави облегна меча върху сгъвката на лакътя си, за да не се нарани в случай, че се подхлъзне, и се понесе надолу по стълбите.