Фурията на Академа

Глава 46

Когато взетите нападнаха пещерата, Амара стискаше меча си толкова силно, че пръстите ѝ бяха побелели. Битката бе стихийна, брутална. Хората с безжизнени погледи атакуваха бариерата от легионерски щитове с пики и фермерски сечива, с голи юмруци, брадви, стари мечове и чукове от ковачницата. По-тежките оръжия удряха с невероятна сила, изкривяваха щитовете и шлемовете и трошаха костите дори под тежката броня на легионерите.

Двама мъже от първата група бяха убити при атаката на първите взети, въоръжени с чукове, а след това Бърнард нареди на стрелците си да стрелят по взетите с тежко въоръжение. Те можеха да бъдат убити единствено ако бъдат улучени в очите или устата, но самият Бърнард беше стрелец с почти свръхестествени умения и изискваше от своите призователи на дърво да не изостават от неговия ритъм. Когато някой от хората му пуснеше стрелата си, тя винаги улучваше някой от взетите и го поваляше.

Макар Амара да не беше вдигнала меча си нито веднъж, тя дишаше тежко, съпреживявайки с биещите се легионери, и когато хората започнаха да се изморяват, тя стрелна с поглед Бърнард. След известно време, което ѝ се стори като една малка вечност, Бърнард извика:

– Графиньо, изтегли ги!

Амара кимна рязко на рицарите Тера и легионерите отстъпиха встрани, пропускайки ги напред. Мечът на Амара отби удара на една тояга, която се спускаше над шлема ѝ. После в битката се включиха рицарите и мощните им оръжия, подсилени с фурии, започнаха да покосяват взетите с чудовищна ефективност. На нея ѝ оставаше единствено да наглежда фланговете им. Само след минутка взетите бяха изтласкани до входа на пещерата и Амара извика на рицарите си да спрат, преди да са излезли отвън, където взетите можеха да ги обградят и да ги смажат с численото си превъзходство.

Отстъплението им отне повече време. Те не можеха да го нап­равят бързо – нали така щяха да дадат на противника си шанс да ги последва и да използва объркването в редиците им, за да нанесе нов удар. Трябваше да се изтеглят бавно, контролирано, запазвайки строя си. Междувременно вторият отряд смени първия, който получи възможност да отдъхне и да се напие с вода.

След относително кратката схватка Амара се беше задъхала. Една от основните истини за всяко сражение беше, че няма нищо, абсолютно нищо, което да е по-изтощаващо от възбудата и ужаса на близкия ръкопашен бой. Амара се погрижи хората ѝ да се напият с вода и чак след това поднесе чашата към устните си, докато наблюдаваше битката. Вторият отряд изгуби човек, когато случаен удар с брадва разсече крака му като суха цепеница, и той трябваше да бъде завлечен отзад при ранените. Втори мъж се поколеба, когато към него се приближи жена на средна възраст, и това му струваше живота – тя го издърпа иззад стената от щитове и го хвърли сред другите взети. След още няколко секунди един от войниците изгуби съзнание след удар по шлема и преди другарите му да успеят да го издърпат назад, един от взетите го хвана за китката, дръпна ръката му и я откъсна от рамото.

Според плана вторият отряд трябваше да издържи още четири или пет минути, но Амара виждаше, че това няма как да стане без нови загуби. Взетите не се интересуваха от собствения си живот. Те искаха само едно – да наранят, да осакатят или да убият легионерите, а броят им беше три или четири пъти по-голям от на алераните. Загубата на хора за тях нямаше никакво значение, а за Бърнард беше важен всеки боец.

Слънцето вече беше изгряло, но алеранските легиони не идваха на помощ. „И сигурно едва ли ще дойдат“, помисли си тя. Дъж­дът се усили, вятърът зафуча, а враните бяха накацали по всички околни дървета в очакване на труповете.

Битката им беше безнадеждна. Ако броят на жертвите, които даваха, останеше на същото ниво – а дори това нямаше как да стане, защото легионерите се изморяваха все повече, а стрелите на Бърнардовите хора се изчерпваха – то до късната утрин щяха да са изгубили половината от боеспособните легионери. А после краят им щеше да настъпи бързо, щом войниците престанеха да поддържат бойния ред под непрестанните атаки на взетите селяни.

Едва ли щяха да доживеят до обяд.

Амара се опита да прогони мрачните си мисли и да се съсредоточи върху нещо, вдъхващо надежда. Най-стабилният фактор в отбраната им изненадващо се оказаха Дорога и спътникът му. Уокър беше страшен противник в ограниченото пространство на тунела – вордите просто нямаше какво да изправят насреща му. Гаргантът като че ли се ръководеше от няколко много прости правила: придържаше се до стената в неговия край на пещерата; всичко, което се появеше в обсега на мощните му лапи и острите му нокти, бързо биваше смазвано или разкъсвано на парчета. Междувременно Дорога стоеше между предните крака на гарганта с бойната си тояга в ръка и довършваше враговете, които бяха осакатени от ноктите на Уокър. Взетите не отслабваха натиска си върху тях, но започнаха да проявяват известна предпазливост. Те се опитаха да примамят гарганта навън, но безуспешно.

Амара наблюдаваше със страхопочитание как могъщият гаргант подхвърли с лапа във въздуха един взет легионер, който се стовари на трийсетина фута от входа на пещерата. Помисли си, че макар да не бяха успели да стеснят достатъчно входа, за да го защитават по-успешно, Дорога и Уокър, които отбраняваха стръвно позицията си, бяха по-ефективни от каменна стена, която щеше единствено да възпира взетите селяни. Дорога и Уокър не само представляваха ефикасна преграда, но и унищожаваха врага със същата ефективност, както и останалите алерани. Амара никога не би се досетила, че тясното пространство на пещерата ще увеличи до такава степен бойните способности на гарганта. На бойното поле те бяха неудържими, но лесно можеха да бъдат избегнати или заобиколени. Ала тесният проход не даваше такава възможност и суровата, смазваща сила на гарганта го правеше много по-опасен, отколкото човек би предположил.

Амара едва успя да допие водата си и Бърнард отново ѝ нареди да влезе в бой – много преди да изтекат десетте минути, които трябваше да издържи вторият отряд. Тя и рицарите Тера отново спечелиха време за почивка на изморените легионери.

Третият отряд се представи по-добре от предишните два, но на четвъртия не му провървя и за няколко секунди изгуби цялата си първа редица. Това принуди петия отряд да влезе в битка по-рано от планираното, а Амара и рицарите ѝ дори не бяха успели да си поемат дъх. Дорога веднага прецени ситуацията и изпрати Уокър напред заедно с рицарите Тера. Могъщият боен вик на гарганта раз­търси пещерата и от тавана ѝ се посипа прах.

Само с негова помощ успяха да отблъснат врага от входа на пещерата и легионерите можаха да се сменят. Амара забеляза, че рицарите ѝ вече не се движат с предишната бързина и сила. Те започваха да се изморяват, движенията им бяха възпрепятствани от останките на нападалите врагове и легионери, които им пречеха да се придвижват и бият в екип. И всеки път когато отблъсваха врага от входа на пещерата, рицарите виждаха с колко много жива сила разполага вордската царица. Въпреки всичките им усилия, броят на взетите оставаше много по-голям, а самата царица не се виждаше никъде.

Те се приближиха до изхода и Амара им нареди да спрат. След това започнаха постепенното си изтегляне към предишната позиция.

Внезапно на тавана се стрелна сиво наметало, сякаш по камъка пълзеше невероятно огромен и бърз паяк.

Царицата на вордите.

Амара веднага я забеляза, но преди да си поеме дъх и да извика предупредително, тварта скочи от тавана върху рицаря, заемащ най-лявата позиция в редицата. Това бе един едър и добродушен млад воин с червеникави коси, които бяха изсветлели от слънцето. Той тъкмо нанасяше удар на някакъв взет легионер и дори не забеляза приближаването ѝ. Тя го нападна с всичките си крайници. Разнесе се плющене, напомнящо поредица от удари с камшик, и царицата се метна към стената, намираща се от другата страна на гарганта. Отскочи веднага от нея като навита пружина и по същия начин нападна най-десния рицар, докато от червенокосия плисна кръв.

Вторият рицар бе по-възрастен мъж, ветеран и опитът му помогна да отскочи встрани и да нанесе силен удар с тежкия си боздуган.

Но царицата хвана боздугана с едната си ръка и го спря. Кожата ѝ имаше зеленикавочерен оттенък, изглеждаше твърда и блестяща. Тя рязко се извъртя и с един бърз мощен тласък зап­рати рицаря в тълпата взети. Преди рицарят да успее да възстанови равновесието си, всички се нахвърлиха върху него като вълци на ранен елен, а царицата отскочи отново към лявата стена, избягвайки в последния момент силния удар от задния ляв крак на гарганта.

Взетите отново се втурнаха към пещерата, този път обзети от някакво ужасяващо въодушевление.

Тварта се движеше твърде бързо и изпадналата в паника Амара призова Сирус, за да поеме от скоростта на фурията.

Времето не се забави – във всеки случай не съвсем. Но изведнъж тя усети всеки детайл от обкръжението си. Виждаше проблясъците светлина и петната от кръв по ноктите на вордската царица. Можеше да види и да помирише пулсиращия фонтан от кръв, който бликаше от гърлото на първия рицар, прерязано до кожа. Виждаше отделните капчици кръв, които падаха по пода, и капките вода по сивото наметало на вордската царица.

Главата на Амара се обърна към съществото и тя изкрещя:

– Бърнард!

Царицата се оттласна от стената и полетя към Амара – грациозен и стремителен кошмар, изпълнен с ярост и сила.

Амара се плъзна встрани, точно когато краката, покрити със зеленикавочерен хитин, се протегнаха напред, за да нанесат удар с ноктите си. Мечът на Амара описа дъга и удари по най-близкия крак, врязвайки се в хитина. Царицата изгуби равновесие и падна на земята. Въпреки това тя успя да нанесе удар с единия от ноктите си. Като по чудо пропусна очите на Амара, но Курсорът усети как бузата ѝ пламва.

Царицата се приземи на четирите си крака, веднага възстанови равновесието си и дори Сирус не успя да помогне на Амара да се защити от атаката от противоположната страна. Тя се обърна отчаяно с вдигнат меч, но вордската царица вече се бе устремила към нея, разперила страшните си нокти.

В този миг последният от рицарите Тера, сър Фредерик, стовари пиката си върху гърба на тварта. Страшният удар я прилепи към земята. Царицата се извъртя като змия и заби нокти в по-близкия до нея крак на сър Фредерик. Младият рицар изпищя от болка и падна на колене. Царицата се опита да се приближи по-близо и протегна нокти, за да разкъса артериите в бедрото му, но Фредерик бе успял да спечели достатъчно време за Амара. Тя се обърна и заби меча си в гърба на царицата.

Ударът, усилен от бързината на фурията, беше страшен и с лекота би разсякъл човек в броня на две. Но вордската царица бе нещо различно. Мечът на Амара не успя да се забие в кожата ѝ дори до средата. Съществото смени посоката си с ужасяваща бързина. С единия си крак загреба пръст от пода на пещерата и я хвърли в очите на Фредерик, а с другите три отскочи към Амара.

– Залегни – изрева Бърнард и Амара падна на пода като камък.

Стрелата прелетя толкова близо до нея, че тя усети лекия полъх на вятъра, и широкият ѝ връх се заби в гърлото на царицата.

Тя нададе оглушителен писък и падна по гръб. Амара я удари отново, но не можа да я нарани повече, отколкото първия път; а пос­ле царицата, както си беше със стърчаща от двете страни на шията ѝ стрела, се стрелна между редиците на взетите и изчезна от пещерата. Докато бягаше, тя продължаваше да надава пронизителни писъци, а взетите се хвърлиха напред с неочаквана свирепост.

Амара чу как Бърнард издаде заповед за настъпление и легионерите нададоха бойни викове. От крака на Фредерик течеше кръв и той не можеше да се изправи. Но младият рицар нанесе лежешком удар с пиката си и разби коляното на най-близкия взет, който рухна на пода. Друг враг се хвърли към Амара и я удари през бедрата, събаряйки я на пода, и тя видя как още трима се устремяват към нея. Други се нахвърлиха върху сър Фредерик.

Легионерите все още се намираха на десетина крачки от тях. Тя се опита да нанесе удар с меча си, но взетите бяха твърде силни. Само за миг ръката ѝ се оказа притисната към пода на пещерата и нещо я удари по главата. Връхлетя я силна болка, от която ѝ се догади. Амара беше в състояние само да крещи и да се бори безуспешно, докато взетият Арик, някогашен холтър на Арикхолт, оголваше зъби и се приготвяше да ги забие в гърлото ѝ.

И тогава нещо го отхвърли встрани и той се удари с трясък в стената. Разнесе се оглушителен рев и кракът на гарганта стъпка тялото на друг взет. Амара видя тежката бойна тояга, която счупи гръбнака на последния взет, който я беше нападнал. Дорога го изрита с крак встрани и го довърши с удар в главата.

Могъщият марат се обърна и успя да удари другия взет, който се канеше да пререже гърлото на сър Фредерик, а Уокър с невероятна бързина и ловкост обърна огромното си тяло към входа на пещерата. Гаргантът нададе бойния си вик и се нахвърли върху прииждащите взети с ярост и страст, трошейки и разкъсвайки телата им. Но те продължаваха да напредват със сляпа решителност, размахвайки мечове, тояги и камъни, или просто късаха парчета плът от гарганта с голи ръце.

Легионерите се втурнаха в помощ на гарганта, но телата и разплисканата кръв им пречеха да поддържат бойния си ред и взетите, които бяха успели да се промъкнат покрай гарганта, им се нахвърлиха с безумна ярост.

Нечия силна ръка се вкопчи в ризницата на Амара и Джиралди я дръпна от пода. С другата ръка сграбчи ризницата на Фредерик и задърпа и двамата към дъното на пещерата, въпреки ранения си крак.

– Пробиха! – изкрещя някой зад гърба ѝ.

Амара надигна глава и видя как един от легионерите пада, а половин дузина взети се втурват в пещерата, докато отвън останалите атакуваха входа с предишната решителност.

– Стреляйте както можете! – извика Бърнард и внезапно въздухът в пещерата забръмча от смъртоносните призователски стрели.

Проникналите в пещерата взети бяха унищожени веднага. След това стрелците започнаха да стрелят иззад гърбовете на легионерите, като пускаха стрели дори в процепите между легионерските щитове и главите на бойците.

Рицарите похабиха много стрели, но само това позволи на останалите легионери да се притекат на помощ на събратята си и окончателно да отблъснат врага назад.

Отвън отново се чу пронизителният писък на вордската царица. Звукът бе толкова силен, че заглуши шума от битката, и ушите на Амара я заболяха. Внезапно взетите, които се биеха, се обърнаха и побягнаха навън. Легионерите с викове се втурнаха след тях, опитвайки се да им нанесат максимални щети.

– Спрете! – изрева Бърнард. – Останете в пещерата! Назад, Дорога, назад!

Дорога бързо скочи пред развилнелия се гаргант и го блъсна в гърдите, за да го спре. Уокър изрева гневно, но се спря, след което се подчини на Дорога и се върна в пещерата.

Вътре изведнъж стана ужасно тихо. Чуваха се само стоновете на ранените и тежкото дишане на изморените войници. Амара огледа пещерата. Бяха изгубили поне още една дузина бойци, а голяма част от останалите бяха ранени.

– Вода – изръмжа Бърнард. – Първи копиеносецо, събери манерките и ги напълни. Втори копиеносецо, изнесете ранените отзад. Трети и четвърти копиеносецо, искам да разчистите пода от труповете. – Той се обърна към рицарите Флора, които стояха до него, и каза: – Помогнете им и съберете всички стрели, които може да се използват. Бързо.

Легионерите се заеха да изпълняват поставените им задачи и Амара се изненада колко малко от тях бяха в състояние да станат и да се движат. Ранените в дъното на пещерата надвишаваха по брой мъжете, които все още бяха в състояние да се бият. Тя просто седна на земята и за миг затвори очи.

– Как е тя? – чу Амара боботещия глас на Бърнард.

Главата я болеше.

– Падна на главата си ей там – отвърна провлечено Джиралди. – Виждаш ли? Доста сериозно се удари. Не отговаряше на въп­росите ми.

– Лицето ѝ – каза тихо Бърнард.

В гласа му прозвуча болка. Бузата ѝ продължаваше да пари.

– Всъщност не е нищо страшно – отвърна Джиралди. – Чиста рана. Ноктите на това същество са по-остри от нашите мечове. Извадила е късмет, че не си е изгубила окото.

Някой я хвана за ръката и Амара погледна към Бърнард.

– Чуваш ли ме? – попита тихо той.

– Да – отвърна тя. Гласът ѝ звучеше твърде тихо и слабо, за да е нейният. – Аз... започвам да идвам на себе си. Помогни ми да стана.

– Ранена сте в главата – каза Джиралди. – Ще е по-добре да не го правите.

– Джиралди – каза тихо тя, – и без това ранените са твърде много. Бърнард, помогни ми да стана.

Бърнард го направи, без да възрази.

– Джиралди – каза той. – Намери всички, които са годни за битка, и сформирай нови групи за бой на смени. И нахрани хората.

Центурионът кимна и отново отиде в задната част на пещерата. Скоро легионерите очистиха входа от труповете и се присъединиха към другарите си отзад, а край входа останаха само Бърнард, Дорога и Амара.

Уокър отново беше полегнал на земята и дишаше тежко. На много места гъстата му козина беше подгизнала от кръв. В дишането му се долавяха хрипове. Кръвта се стичаше под гърдите му и разкалваше пръстта. Дорога приседна пред гарганта, държейки в ръката си каменно гърне с нещо, което миришеше на лекарство, оглеждаше раните на Уокър и ги мажеше с нещо мазно от гърнето.

– Как е той? – попита Амара.

– Уморен – отвърна Дорога. – Гладен. Боли го.

– Сериозни ли са раните?

Дорога сви устни и кимна.

– Бил е и по-зле. Веднъж.

Уокър изстена, звукът, който издаде, беше нисък и печален. Широкото лице на Дорога се изкриви от болка и Амара забеляза, че маратът дори не се опитва да превърже собствените си рани.

– Благодаря ти – каза тихо тя. – За това, че си тук. Не беше длъжен да идваш с нас. Ако не беше ти, сега щяхме да сме мъртви.

Дорога ѝ се усмихна и леко наведе глава. След това се върна към задачите си.

Амара отиде до входа на пещерата и погледна навън. Миг по-късно към нея се присъедини и Бърнард. Двамата наблюдаваха взетите, които обикаляха целеустремено около група дървета на един от съседните хълмове.

– Какво ли правят? – попита Бърнард.

Амара с усилие призова Сирус и известно време наблюдава взетите.

– Секат дърветата – докладва тихо тя. – Правят нещо от дърво. Трудно е да видя през дъжда. Не съм сигурна какво целят.

– Правят дълги копия – каза тихо Бърнард.

– И защо са им?

– Гаргантът представлява голяма заплаха за тях – отвърна той. – Правят копия, за да го убият, без да дадат толкова много жертви.

Амара отпусна ръце и погледна към Дорога и Уокър.

– Но... това няма да са нормални копия. Едва ли ще свършат работа.

Бърнард поклати глава.

– Трябва им само да заострят върховете им. Взетите са достатъчно силни, за да постигнат успех, ако Уокър не тръгне към тях. А ако тръгне, просто ще ги заложат и ще го оставят сам да се наниже.

Известно време двамата просто стояха и гледаха дъжда. След това Бърнард каза тихо:

– Никой няма да дойде на помощ.

– Сигурно – отвърна тихо Амара.

– Защо? – рече Бърнард с раздразнение в гласа и сви юмруците си. – Първият лорд сигурно разбира колко опасно може да се окаже това.

– По много причини – отвърна Амара. – Може да са се появили сериозни неприятности на други места. Логистични проблеми може да забавят отпътуването на легионите. – Тя се намръщи. – Винаги може да се появят проблеми в комуникациите.

– Да. Не дойде никаква помощ – каза Бърнард. – Което означава, че Гай не е получил съобщението ми. Което пък от своя страна означава, че сестра ми е мъртва. Нищо друго не би могло да я спре.

– Това е само една от възможностите, Бърнард – каза Амара. – Исана е много способна. Сирай е изключително изобретателна. Не можем да сме сигурни в това.

Дорога се приближи и застана до тях. Той погледна към взетите с присвити очи и каза тихо:

– Те правят копия.

Бърнард кимна мрачно.

В очите на Дорога проблесна гняв.

– Значи, краят е близо. Уокър няма да се скрие в пещерата и да им позволи да го надупчат до смърт, а аз няма да го оставя сам.

– Те ще те убият – рече тихо Амара.

Дорога сви рамене.

– Така постъпват враговете. Ще отидем при тях. Да видим колцина ще успеем да вземем с нас. – Той вдигна глава и погледна към облаците. – Ще ми се да не валеше.

– Защо? – попита Амара.

– Когато загина, бих искал Единственият да ме гледа. – Той поклати глава. – Бърнард, искам един щит, за да мога да занеса вода на Уокър.

– Разбира се – каза Бърнард. – Кажи на Джиралди.

– Благодаря.

Дорога ги остави сами. Навън прогърмя. Дъждът шумолеше.

– Едва ли ще съберем хора за три групи – каза Амара.

– Знам.

– Мъжете ще се изморяват по-бързо. Ще имат по-малко време за възстановяване и почивка.

– Да – отвърна той.

– Колко стрели успяха да съберат рицарите Тера?

– По две за всеки – отвърна той.

Амара кимна.

– Без Уокър и Дорога няма да успеем да ги задържим.

– Знам – каза Бърнард. – Затова реших, че трябва да го направя.

Амара поклати глава.

– Какво да направиш?

– Аз доведох тези мъже тук, Амара. Те са моя отговорност. – Той погледна навън. – Ако ще трябва да умираме... Не искам да е напразно. Поне това им дължа. Освен това дължа твърде много на Дорога, за да го оставя да отиде сам.

Амара се сепна и го погледна.

– Искаш да кажеш...

– Царицата – отвърна тихо Бърнард. – Ако царицата оцелее, няма да има значение колко взети сме убили. Тя ще може да изгради ново гнездо. Трябва да ѝ попречим. На всяка цена.

Амара затвори очи.

– Искаш да кажеш да отидем при тях.

– Да – каза Бърнард. – Дорога и Уокър и без това отиват. Аз ще тръгна с тях, заедно с всеки човек, който може да ходи, да държи оръжие и има желание да го направи. Ще намерим царицата и ще я убием.

– Извън пещерата няма да издържим дълго.

Бърнард се усмихна сурово.

– Не съм убеден, че това е нещо лошо.

Тя се намръщи и погледна настрани.

– Ще ни бъде трудно да си пробием път сред тях, без да разполагаме с рицари Тера.

– Уокър ще се справи – каза Бърнард.

– Дали ще успеем да я намерим, преди да ни убият?

– Сигурно не – призна Бърнард. – Пронизах шията на това нещо със стрела и успях само да го уплаша. Видях и ти какви удари му нанасяше. – Той поклати глава. – Тя се движи твърде бързо. И когато наоколо има толкова много взети, едва ли ще ни остане време да нанесем смъртоносния удар. Но нямаме друг избор. Ако не убием царицата, значи, напразно сме дали толкова много жертви.

Амара преглътна и кимна.

– Аз... мисля, че си прав. Кога?

– Ще оставя хората да си отдъхнат още малко – отвърна Бърнард. – След това ще събера доброволци. – Той се пресегна към нея и я стисна за ръката. – Няма нужда да идваш с мен.

Тя отвърна на ръкостискането му и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Разбира се, че ще дойда – каза тихо тя. – Няма да те оставя, милорд съпруже.

– Бих могъл да ти заповядам да останеш – каза тихо той.

– Няма да те оставя. Колкото и глупаво да постъпваш.

Той ѝ се усмихна и я притегли към себе си. Тя се сгуши за миг в прегръдките му, затвори очи и вдъхна мириса му. Минаха няколко секунди. После Бърнард каза:

– Време е. Веднага се връщам.

Навън се сипеха гръмотевици и дъжд, главата и бузата я боляха ужасно. Тя се страхуваше, макар да бе толкова изморена, че страхът едва ли имаше някакво значение. Бърнард говореше тихо на легионерите.

Амара застана обърната към хълма, към неумолимия им враг, който възнамеряваше да ги разкъса на парчета, и се приготви да се изправи срещу него.