Фурията на Академа

Глава 55

– ...Абсолютна загадка за мен е как момичето е оцеляло – чу Тави плътен мъжки глас. – Тези твари отровиха две дузини гвардейци и дори при наличието на водни призователи едва девет от тях оцеляха.

– Тя е варварка – отвърна познат на Тави глас. – Може би нейният народ не е толкова чувствителен.

– По-скоро ми се струва, че и преди се е сблъсквала с това – рече първият глас. – И е развила устойчивост към отровата. Когато започнахме да я лекуваме, тя вече беше дошла в съзнание и почти нямаше нужда от помощ. Сигурен съм, че щеше да се оправи и без нас.

Тави отвори очи и видя, че сър Майлс разговаря с някакъв мъж със скъпа копринена роба, навлечена върху обикновени груби панталони и риза. Мъжът го погледна и се усмихна.

– Ето те и теб, момко. Добро утро. И добре дошъл в дворцовата лечебница.

Тави примигна няколко пъти и се огледа. Намираше се в дълга стая, изпълнена с редици легла, разделени помежду си със завеси. Повечето от леглата бяха заети. Прозорците бяха отворени и отвън полъхваше лек ветрец. Стаята бе изпълнена с аромата на скорошен дъжд и цъфнали растения, с аромата на пролетта.

– Д-добро утро. Колко дълго съм спал?

– Почти цял ден – отвърна лечителят. – Раните ти не бяха опасни, но бяха толкова много, че доста са те изтощили. Освен това в кръвта ти е проникнала и част от отровата на паяците, макар че според мен не си бил ухапан. Сър Майлс ми нареди да те оставя да се наспиш.

Тави разтърка лицето си и се надигна.

– Сър Майлс – каза той и леко се поклони. – Кайтай... Първият лорд... Сър, всичко наред ли е?

Майлс кимна на лечителя, който го прие като знак да се оттегли. Мъжът потупа леко Тави по рамото, преди да тръгне край редицата легла, за да се погрижи за останалите пациенти.

– Тави – каза тихо сър Майлс, – ти ли уби канима, върху който те открихме?

– Да, сър – отвърна Тави. – Използвах меча на Първия лорд.

Майлс кимна и му се усмихна.

– Много смела постъпка, млади човече. Аз очаквах да открия в залата за медитиране само трупове. Подцених те.

– Той вече беше ранен, сър Майлс. Не мислех, че... Беше полумъртъв, когато се появи долу. Трябваше само леко да го сръчкам.

Майлс отметна глава назад и се разсмя.

– Да, да. Добре. Въпреки това сигурно ще се радваш да научиш, че приятелите ти и Първият лорд са добре.

Тави се изпъна.

– Гай... Той...?

– Буден, раздразнен, на ругатните му не би издържала и кожа на гаргант – отвърна Майлс с доволно изражение на лицето. – Иска да разговаря с теб веднага щом се съвземеш достатъчно.

Тави бързо спусна краката си от леглото и се накани да стане. Но изведнъж застина и се огледа.

– Може би първо трябва да се облека, щом ще се срещам с Първия лорд?

– Защо не? – каза Майлс и кимна към сандъка, който стоеше до леглото.

Вътре Тави откри собствените си дрехи, изпрани и грижливо сгънати, и започна да ги облича. Междувременно погледна към капитана и каза:

– Сър Майлс. Ако... ако смея да запитам... Вашият брат...

Майлс го прекъсна с вдигане на ръката.

– Моят брат – каза той, леко наблягайки на думата, – умря преди двайсет години. – Той поклати глава. – Мога да добавя, че приятелят ти Фейд, робът, е добре. Той се покри със слава, докато ми помагаше да защитя стълбището.

– Помогнал ви е?

Майлс кимна, опитвайки се да запази сериозно изражение на лицето си.

– Да. Някакъв идиот даже съчини песен за това. Сър Майлс и знаменитата отбрана на витата стълба. Пеят я из винарните и кръчмите. Унизително е.

Тави се намръщи.

– Много по-добре, отколкото да пеят песен за жигосания роб – каза тихо той и снижи гласа си до шепот. – Но той е ваш брат.

Майлс сви устни, погледна Тави и каза:

– Той знае много добре какво прави. И нямаше да се получи, ако всички в страната започнат да шушукат как се е върнал от отвъдното. – Той побутна ботушите на Тави по-близо до леглото и едва чуто добави: – Има си причини за това.

– Той ви обича – каза тихо Тави. – Беше ужасен от това, какво... какво ще си помислите, като видите, че е жив.

– И е бил прав – каза Майлс. – Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства... – Той поклати глава. – Не знам какво щях да направя. – Погледът му се отнесе. – Дълго време го мразих, момче. За това, че умря заедно със Септимус на края на света, когато кракът ми пострада ужасно и не ми позволи да бъда до него. До всички тях. Не можех да му простя, че умря и ме остави, когато аз също трябваше да бъда с тях.

– А сега? – попита Тави.

– Сега... – Майлс въздъхна. – Не знам, момче. Аз вече имам своето място. Своя дълг. Вече не виждам смисъл да го мразя. – Очите му проблеснаха. – Но велики фурии, видя ли го? Най-великият фехтовач, когото познавам, с изключение може би на самия Септимус. Но аз винаги съм се съмнявал, че Рари се въздържаше, за да не посрами Принцепса.

Погледът му отново се зарея в далечината, после Майлс примигна и се усмихна на Тави.

– Дълг? – попита младежът.

– Да, дълг. Както и твоите задължения пред Първия лорд. Ставай, акад... – Майлс замълча и леко наведе глава, изглеждайки Тави от глава до пети. – Ставай, човеко.

Тави нахлузи ботушите си и се изправи с лека усмивка.

– Сър Майлс, знаете ли дали са намерили леля ми? – попита той.

Майлс тръгна напред със сдържано изражение на лицето, като накуцваше по-силно от обичайното.

– Казаха ми, че е добре и в безопасност. Не е в двореца. Повече нищо не знам.

Тави се намръщи.

– Какво? Нищо ли?

Майлс сви рамене.

– А Макс? Кайтай?

– Сигурен съм, че Гай ще отговори на всичките ти въпроси, Тави. – Майлс му се усмихна леко. – Съжалявам, че трябва да говоря така с теб. Заповеди.

Тави кимна и се намръщи още повече. Той вървеше заедно с Майлс към личните покои на Първия лорд и пътьом забеляза, че гвардейците са няколко пъти повече от обичайното. Стигнаха до всекидневната на Гай, където той посрещаше гостите си, и стражът ги пусна вътре. После се скри зад завесите в дъното на стаята и заговори тихо на някого, който беше там.

Гвардеецът отново се появи и излезе от стаята. Тави огледа обза­веждането, което му се стори твърде спартанско за Първи лорд. Всичките мебели бяха изработени от скъпата тъмна дървесина от горите край Форция на западното крайбрежие. На едната стена висяха картини, сред които имаше и недовършена. Тави ги погледна и се намръщи. Прости идилични пейзажи. Семейство на пикник в полето в слънчев ден. Лодка с вдигнати платна посреща океанските вълни, а в далечината зад нея се забелязват очертанията на град. Последната, недовършената картина, беше портрет на млад мъж. Лицето му беше завършено, но художникът бе успял да нарисува само една трета от тялото. Цветовете на портрета изпъкваха над платното.

Тави се вгледа отблизо. Младият мъж на портрета му изглеж­даше познат. Гай може би? Като се добавят още няколко десетки години, той успешно можеше да се превърне в Първия лорд.

– Септимус – промърмори Гай с плътен глас някъде зад Тави.

Младежът се обърна и видя, че Първият лорд излиза иззад завесата. Той беше облечен в широка бяла риза и черни тесни панталони. Цветът на лицето му отново бе нормален, а сиво-сините му очи бяха ясни и искрящи.

Единствено косата му бе напълно побеляла.

Тави се поклони.

– Извинете, Ваше Величество?

– Портретът – каза Гай. – Това е синът ми.

– Разбирам – отвърна предпазливо Тави. Той нямаше представа какво точно трябва да се каже в такава ситуация. – Той... не е завършен.

Гай поклати глава.

– Не е. Виждаш ли белега на врата му? Черното петно на бялата кожа?

– Да. Помислих си, че може би е бенка.

– Показва къде се е намирала четката на майка му, когато научихме за смъртта му – каза Гай. Той посочи с жест стаята. – Тя е нарисувала всичко това. Но когато научи за Септимус, тя захвърли четките. Повече не нарисува нищо. – Той огледа замислено картините. – Скоро след това се разболя. Накара ме да ги закача на стената в стаята ѝ, за да може да ги гледа. В последната си нощ ме накара да обещая, че никога няма да ги изхвърля.

– Съжалявам за загубата ви, Ваше Величество.

– Мнозина съжаляват. По различни причини. – Гай погледна през рамо. – Майлс?

Капитанът му се поклони и тръгна към вратата.

– Разбира се. Да изпратя ли някой да ви донесе храна?

Тави бе готов да кимне с ентусиазъм, но първо погледна към Гай. Първият лорд се разсмя и каза:

– Някога виждал ли си млад човек, който да не е гладен? Аз също трябва да се храня повече. И ако обичаш, изпрати ми онези, за които споменах.

Майлс кимна с усмивка и тихо излезе от стаята.

– Не мисля, че през последните две години съм виждал сър Майлс да се усмихва толкова често, колкото днес – отбеляза Тави.

Първият лорд кимна.

– Странно, нали? – Той се настани в едно от двете кресла и предложи с жест другото на Тави. – Искаш да ти разкажа за леля ти – каза Гай.

Тави се усмихна леко.

– Толкова ли съм предсказуем, Ваше Величество?

– Семейството ти е много важно за теб – отвърна Гай със сериозен тон. – Тя е добре и прекара цялата нощ край леглото ти. Изпратих да ѝ съобщят, че си се събудил. Предполагам, че скоро ще дойде в Цитаделата, за да те види.

– В Цитаделата? – попита Тави. – Ваше Величество, аз си мис­лех, че тя ще отседне в стаите за гости.

Гай кимна.

– Тя прие поканата на лорд и лейди Акватайн да отседне в имението им, докато трае фестивалът.

Тави погледна стреснато Първия лорд.

– Тя какво? – Той поклати глава. – Заговорът на Акватайн едва не унищожи всички холтове в долината Калдерон. Тя го презира.

– Напълно я разбирам – отвърна Гай.

– Тогава защо, в името на всички фурии?

Гай леко помръдна с рамо.

– Тя не сподели с мен причините си да постъпи така, затова мога само да предполагам. Поканих я да остане тук с теб, но тя учтиво отклони предложението ми.

Тави прехапа долната си устна.

– Врани. Тук се крие нещо повече, нали? – Стомахът му изведнъж се сви. – Това означава, че тя се е съюзила с тях.

– Да – отвърна Гай със спокоен тон.

– Но тя... Ваше Величество, възможно ли е да е била принудена по някакъв начин? С помощта на призоваване например?

Гай поклати глава.

– Не биха могли да ѝ повлияят по този начин. Самият аз я изследвах. А подобен контрол не може да се прикрие.

Тави отчаяно се опитваше да намери обяснение.

– Но ако е била принудена със заплаха да го приеме, може ли да се направи нещо, за да ѝ помогнем?

– Нищо такова не се е случило – каза Гай. – Можеш ли да си представиш леля ти да направи нещо от страх? Тя не се бои от никого. Струва ми се, че просто е сключила сделка.

– Каква сделка?

На вратата се почука учтиво и икономът влезе, бутайки количка пред себе си. Той я остави близо до креслата, повдигна стените ѝ така, че се получи маса, и започна да подрежда сребърни чинии и купи с храна, кана с мляко и друга с разредено вино. Гай мълча, докато икономът не излезе и не затвори вратата подир себе си.

– Тави – каза Първият лорд, – преди да научиш всичко, искам да ми разкажеш с подробности какво се случи, докато бях в безсъзнание. Не искам обясненията ми да размътят спомените ти.

Тави кимна, макар да изпита разочарование, че ще трябва да чака за отговори.

– Много добре, Ваше Величество.

Гай се изправи, Тави го последва.

– Предполагам, че си по-гладен и от мен – рече той, усмихвайки се леко. – Ще хапнем ли?

Те отрупаха чиниите си с храна и отново седнаха в креслата. След като изяде всичко, Тави отиде да си сложи още, подир което започна да разказва събитията на Първия лорд, като започна със сблъсъка си с Бренсис Калар-младши и неговите другари. Това му отне повече от час. Гай го прекъсна няколко пъти, за да поиска повече подробности, и накрая се облегна назад с чаша вино в ръка.

– Така – рече той. – Това поне обяснява поведението на Кария от тази сутрин.

Бузите на Тави пламнаха толкова силно, че сигурно всеки момент щяха да се изприщят.

– Ваше Величество, Макс просто...

Гай го погледна строго, но не успя да скрие развеселеността в погледа си.

– В повечето случаи не бих възразил прекрасната ми жена да се присъедини към мен във ваната. Но днес сутринта... Не бях в особено добро състояние. Аз съм почти на осемдесет, проклети врани! – Той сериозно поклати глава. – Аз, разбира се, действах според ситуацията, но когато се видиш с Максим, предай му, че ако в бъдеще отново възникне такава ситуация, той трябва да измисли нещо друго, а не да приласкава жена ми.

– Ще му кажа, сър – отвърна Тави смирено.

Гай се засмя.

– Забележително – промърмори той. – Представили сте се доста добре. Не идеално, но нещата можеха да бъдат много по-зле.

Тави се намръщи и наведе глава.

Гай въздъхна.

– Тави, ти не си виновен за смъртта на Килиан. Не трябва да се наказваш за това.

– Все някой трябва да бъде наказан – каза тихо Тави.

– Не си могъл да направиш нищо повече – каза Първият лорд.

– Знам – отвърна Тави и се изненада от горчивината в собствения си глас. – Ако не бях изрод, ако имах поне някакви умения в призоваването...

– Тогава най-вероятно щеше да разчиташ повече на тези свои умения, отколкото на ума, и сигурно щеше да загинеш. – Гай пок­лати глава. – Много хора, добри войници и добри призователи, загинаха в битката с този враг. Призоваването на фурии е просто инструмент, Тави. Без умения и бърз ум то не е по-полезно от чук, оставен на земята.

Тави извърна глава и заби поглед в пода до камината.

– Тави – каза Гай тихо, – дължа ти живота си – и аз, и приятелите ти, които успя да защитиш. Постъпките ти спасиха живота и на безброй други хора. Килиан умря, защото сам си избра такъв живот – да застане между страната си и опасността. Когато се включи в тази битка, той знаеше много добре какво го чака и какви рискове поема. – В гласа на Гай се промъкнаха нежни нотки. – Детинско е да омаловажаваш избора му и саможертвата му, като се опитваш да поемеш отговорността за смъртта му.

Тави се намръщи.

– Аз... не бях се замислял за това по този начин.

– Напълно естествено – каза Гай.

– Все още смятам, че по някакъв начин съм го предал – каза Тави. – Мисля, че последните му думи към мен бяха важни. Той толкова се стараеше да ми ги каже, но...

Тави си спомни последните секунди от живота на Килиан и се умълча.

– Да – отвърна Гай. – За съжаление, не е успял да разкрие самоличността на убиеца, макар че според мен след смъртта му агентът на Калар ще си замине.

– Има ли начин да разберете кой е, преди той – или тя – да си тръгне?

Първият лорд поклати глава.

– Очаква ме доста работа, за да поправя нанесените щети. Да се възползвам от една-две ползи. Така че, млади човече, прехвърлям търсенето на теб. Ще успееш ли да използваш ума си за откриването на убиеца така, както успя да спреш атаката? Мисля, че на Килиан щеше да му хареса.

– Ще се опитам – отвърна Тави. – Ако бях с няколко секунди по-бърз, може би щях да успея да му помогна.

– Може би. Но може да се каже и иначе: ако се беше забавил с няколко секунди, всички щяхме да сме мъртви. – Гай махна с ръка. – Достатъчно, момче. Станалото – станало. Запомни наставника си с живота му, а не със смъртта му. Той се гордееше с теб.

Тави примигна няколко пъти, опитвайки се да потисне напиращите сълзи, и кимна.

– Добре.

– А сега по въпроса за леля ти – каза Гай. – Трябва да знаеш две неща. Първо, тези същества са нападнали долината Калдерон. Чичо ти и графиня Амара са повели силите си срещу тях, а леля ти пристигнала тук, за да ме моли за подкрепления.

– Нападение? – възкликна Тави. – Но... какво е станало? Чичо добре ли е?

– Преди около дванайсет часа изпратих две кохорти рицари Аери и Игнуси на помощ. Информирах лорд Рива за проблема и настоятелно препоръчах да проведе разследване, но засега не сме получили никаква информация за това, какво са открили.

– Велики фурии – промърмори Тави, поклащайки глава. – И кога ще научите нещо?

– Сигурно утре сутринта – каза Гай. – Със сигурност преди залез-слънце. Но предполагам, че те вече са получили помощ.

Тави се намръщи.

– Но откъде?

– От Акватайн – отвърна Гай. – Те контролират значителен брой рицари Аери и наемници със силата на рицари. Според мен това е едно от нещата, които е поискала леля ти в замяна на политическата си подкрепа.

– Едното?

– Да – отвърна Гай. – Когато вордите и взетите каними се опитали да щурмуват стълбището, времето се превърнало в критически фактор. Накрая кралските гвардейци щяха да победят, но в бъркотията едва ли са щели да успеят навреме. Докато не се появила Инвидия Акватайн, която поела командването на контраатаката, унищожила повечето от нападащите ворди и пробила ариергарда на канимите, за да могат гвардейците да се спуснат по стълбите.

Тави примигна.

– Тя ви се е притекла на помощ?

Крайчетата на устните на Гай потрепнаха.

– Предполагам, че ми е помогнала, за да попречи на Калар да опита да завземе властта, преди тя и съпругът ѝ да са готови. Съществува и минималната вероятност да е загрижена, че войната за престола ще направи държавата уязвима за враговете ни. – Той се усмихна. – А може би просто е защитавала теб, като част от сделката си с леля ти. И в двата случая нейната тактика ѝ донесе успех. Прок­лети врани, ще бъда принуден да ѝ връча медал за това пред очите на всички в двореца – Първият лорд спасен от жена! Дианическата лига сигурно ще изпадне в колективен екстаз от удоволствие.

– И тя ще използва леля Исана, за да привлече Лигата към себе си. – Тави поклати глава. – Просто не мога да повярвам. Леля Исана...

– Не е трудно да я разберем, момче. Тя е дошла да потърси помощта и закрилата ми. Аз не ѝ ги дадох.

– Но вие бяхте в безсъзнание – отвърна Тави.

– И какво значение има това? – попита Гай. – Домът ѝ е бил в опасност. Семейството ѝ е било в опасност. Тя не е успяла да получи помощ от мен, затова се е обърнала към онези, които са били готови да ѝ я предложат. – Той погледна надолу към чашата си и се намръщи. – И са ѝ я осигурили.

– Ваше Величество, знаете ли кой уби вордската царица? – попита Тави. – След първата атака повече не я видях.

Гай поклати мрачно глава.

– Не. Доколкото знаем, тварта е избягала – както и канимът съветник. Майлс вече е изпратил Кралския легион да претърси подземията, което според мен ще нанесе огромни щети на контрабандата, но се съмнявам, че ще постигне нещо повече. Всички кораби, които са напуснали пристанището през последните два дни, бяха открити и претърсени, ала напразно.

– Мисля, че Сарл използва куриерските кораби и е в съюз с вордите.

Гай вдигна глава.

– Така ли?

– Да, Ваше Величество – отвърна Тави. – Канимските стражи се сменят всеки месец. И винаги идват поне двама и си тръгват поне двама – и всички носят наметала и качулки. Мисля, че всеки път Сарл и вордите са намирали двама едри и високи мъже, обличали са ги с канимски брони и наметала, вдигали са качулките и са ги пращали на кораба, а двамата каними, които е трябвало да отплават, са били вземани и прибирани във вордското гнездо в подземията. Така са успели да съберат толкова много каними.

Гай кимна.

– Да, звучи правдоподобно. Тази информация за съперничеството между отделните фракции на канимите е доста окуражаваща. Хубаво е да знаем, че враговете ни са разделени.

– Ваше Величество, а посланик Варг? – попита Тави.

– Снощи се върна в двореца и предаде меча си, поемайки пълната отговорност за действията на своя съветник. Сега се намира под домашен арест.

– Но той ни помогна, Ваше Величество, а можеше да не го нап­рави. Задължени сме му.

Гай кимна.

– Знам. Но освен това той е боен водач на един народ, чиито воини току-що открито се опитаха да убият Първия лорд на Алера. Мисля, че засега мога да се погрижа животът му да бъде запазен. Ала не мога да обещая нищо повече.

Тави се намръщи, но кимна.

– Разбирам.

– И още нещо – каза Гай. Той взе един плик и го подаде на Тави. – Предполагам, че отдавна си надраснал поста си на мой паж, Тави, но това е последното писмо, което трябва да доставиш на новия посланик в северния коридор.

– Разбира се, Ваше Величество.

– Благодаря ти – рече Гай. – Тази вечер давам вечеря на леля ти и няколко приятели. Ще присъства и новият посланик. Бих искал да те видя там.

– Разбира се, Ваше Величество.

Гай кимна и го освободи с махване на ръката.

Тави тръгна към вратата, но щом стигна до нея, се спря и се обърна.

– Ваше Величество, може ли да попитам за Фейд?

Гай се намръщи, вдигна ръка и потърка носа си с палеца и показалеца си.

– Тави – отвърна уморено той, – в живота има някои въпроси, на които човек трябва да си отговори сам. Ти имаш глава на раменете си. Използвай я. – Той махна неопределено с ръка. – И го прави някъде другаде, става ли? Сега се изморявам доста бързо и лечителите ми казаха, че ако не се пазя, може да получа нов пристъп.

Тави се намръщи. Гай не изглеждаше особено изморен от разговора им и младежът заподозря, че това е просто извинение. Но какво би могъл да направи? Никой не можеше насила да накара Първия лорд на Алера да продължи разговора.

– Разбира се, Ваше Величество.

Тави се поклони ниско и излезе.

Без да бърза, той излезе от покоите на Първия лорд и бавно тръгна към северния коридор. Спря се да пита някаква преминаваща прислужница къде се намират покоите на новия посланик и тя го упъти към голяма двукрила врата в дъното на коридора. Тави отиде до нея и тихо почука.

Вратата се отвори и пред него застана Кайтай. Той никога не я беше виждал такава. Маратската девойка беше облечена с рокля от тъмнозелена коприна, която стигаше до коленете ѝ и бе набрана свободно на кръста. Косата ѝ беше спусната и грижливо разресана на вълни, които стигаха до кръста ѝ. Краката ѝ бяха боси, изящни, около единия ѝ глезен и двете китки блестяха сребърни верижки, а на шията ѝ висеше огърлица с голям зелен камък. Цветовете бяха прелестно допълнение към големите ѝ екзо­тични очи.

Внезапно пулсът му се ускори.

Кайтай го погледна със самодоволно изражение на лицето и леко се усмихна.

– Здравей, алеранецо.

– Ъъъ – каза Тави. – Нося писмо за посланика.

– Значи, имаш писмо за мен – каза тя и протегна ръка. Тави ѝ подаде плика. Тя го отвори, погледна намръщено писмото и рече: – Не мога да чета.

Тави взе писмото и ѝ го прочете:

– „Посланик Кайтай, със задоволство узнах от един кралски гвардеец, с когото вчера сутринта сте се разминали по пътя към двореца, че Дорога е изпратил представител в Алера, който да служи като посланик и емисар между нашите народи. Макар да не очаквах пристигането ви, вие сте наистина добре дошли. Надявам се, че покоите ви удовлетворяват и всичките ви нужди са задоволени. Ако се нуждаете от още нещо, трябва само да попитате прислугата.“

Кайтай се усмихна и каза:

– Имам си собствен басейн, на пода. Мога да го напълня с гореща или студена вода, алеранецо, и има аромати и сапуни от всякакъв вид. Донесоха ми храна и имам легло, в което може да се побере бременна гаргантка. – Тя вирна брадичката си и посочи огърлицата. – Виждаш ли?

Погледът на Тави бе привлечен от меката, нежна кожа – но и огърлицата беше хубава.

– Ако знаех – продължи Кайтай, – досега да съм поискала да стана посланик.

Тави се закашля.

– Ами да. Искам да кажа, че ти си посланик, щом Първият лорд го казва, но, Кайтай...

– Запази мнението си за себе си, съобщителю – каза презрително тя. – Продължавай да четеш.

Тави я изгледа безизразно и прочете остатъка от писмото.

– „За да ви помогна да разберете по-добре вашите задължения, аз ви предлагам първо да се научите да четете и пишете. Тези умения ще са ви полезни за в бъдеще, ще ви позволят да записвате впечатленията и новите си знания, за да можете след това да ги предавате на вашия народ. За тази цел оставям на ваше разположение приносителя на това писмо, чието единствено задължение през следващите седмици ще бъде да ви научи на тези умения. Доб­ре дошли в Алера Империя, посланик, и аз очаквам с нетърпение момента, в който ще можем да поговорим. Гай Секстус, Първи лорд на Алера.“

– На мое разположение – каза Кайтай. – Ха. Мисля, че това ще ми хареса. Ще мога да те карам да правиш всичко, което пожелая. Така каза твоят вожд.

– Не мисля, че точно това е имал предвид, като е...

– Тишина, приносителю! – каза тя и зелените ѝ очи проблеснаха пакостливо. – Тук има коне, нали?

– Ами да. Но...

– Значи, ще ме отведеш при тях и двамата ще излезем да пояздим – каза девойката, ухилена до уши.

Тави въздъхна.

– Кайтай... може би утре? Искам да проверя дали Макс е доб­ре. И леля ми. Тази вечер сме канени на вечеря.

– Разбира се – отвърна веднага тя. – Първо важните неща.

– Благодаря ти – рече той.

Тя леко приближи глава към неговата.

– И аз на теб, алеранецо. Видях те как се изправи срещу канима. Никак не беше зле.

Изведнъж тя пристъпи напред, надигна се на пръсти и го целуна по устата.

Тави примигна изненадано и за секунда не можа да помръдне от мястото си. После тя вдигна ръце, обви ги около врата му и го притегли към себе си. Целият свят изчезна, останаха само устните и ръцете ѝ, ароматът и горещината на тялото ѝ. Когато след известно време двамата се откъснаха един от друг, Тави усети, че се олюлява. Кайтай го погледна със задоволство и каза:

– Никак не беше зле. За алеранец.

– Б-благодаря – заекна Тави.

– На мое разположение – повтори тя със задоволство в гласа. – Очертава се една много приятна пролет.

– Ъъъ, к-какво? – рече Тави.

Кайтай тихо изсумтя, отчасти от нетърпение, отчасти от възмущение.

– Кога ще спреш да говориш, алеранецо? – изръмжа тя с нисък, гърлен глас и го целуна отново, придърпвайки го навътре в стаята.

Тави едва успя да протегне крак и да затвори с него вратата.