Фурията на Академа

Глава 9

И в този миг Тави осъзна един простичък, ужасяващ факт – съдбата на Първия лорд, а следователно и на цяла Алера е напълно в неговите ръце.

От действията му в следващите мигове щеше да зависи бъдещето на цялата държава. Първият му импулс беше да изскочи от стаята с викове за помощ, но той се застави да се овладее. Спомни си за уроците на маестро Килиан, успокои се, забрави за всичките си чувства и се опита да реши проблема с помощта на студената логика.

Той не можеше просто да извика стражите. Те, разбира се, щяха да дойдат и да доведат лекари, които да се погрижат за Първия лорд, но всички щяха да узнаят за случката. А ако станеше известно, че Първият лорд има проблеми със здравето, това щеше да има фатални последици в много отношения.

Тави не беше допускан до закритите съвети на Първия лорд, но умееше да слуша и да мисли. От откъслечните разговори, които беше чул, докато изпълняваше задълженията си, той беше горе-долу наясно с това, какво става в държавата. Гай се намираше в сложна ситуация, като се имаха предвид амбициите на няколко от Върховните лордове. Той беше възрастен човек без наследник и ако започнеха да се отнасят към него като към слаб възрастен човек без наследник, можеше да започнат въстания и всякакви усложнения – от официални процеси в Сената и Съвета на лордовете до мащабни вътрешни междуособици. В края на краищата точно поради тази причина Гай беше реформирал Кралския легион – за да осигури стабилност на своето управление и да намали опасността от гражданска война.

Това означаваше също, че този, който решеше да отнеме власт­та на Гай, щеше да е принуден да се сражава за нея. Самата идея, че легионите и лордовете на Алера може да започнат война помежду си, се струваше невъзможна за Тави преди събитията около Втората калдеронска битка. Ала после той видя какво става, когато фурии се сражават с войниците и гражданите на Алера, и тези картини все още се появяваха в кошмарите му.

Тави потрепери. Врани и фурии, само това не!

Той провери състоянието на възрастния човек. Сърцето му биеше, макар и не в особено устойчив ритъм. Дишането не бе дълбоко, но беше стабилно. Тави не можеше да направи нищо за него, което означаваше, че щеше да му потрябва нечия чужда помощ. Но на кого можеше да се довери в такава ситуация? На кого би се доверил Гай?

– Сър Майлс, глупако – чу момчето собствения си глас. – Майлс е капитан на Кралския легион. Първият лорд му се доверява, иначе не би му поверил командването на пет хиляди въоръжени мъже във вътрешността на Цитаделата.

Тави нямаше друг избор, освен да остави падналия в несвяст старец и да повика сивокосия капитан. Той нави наметалото си и го подпъхна под главата на Гай, после взе възглавничката от креслото и я сложи под краката на възрастния човек. След това се обърна и се понесе по стълбището към втората караулна.

Но когато я наближи, чу отвътре високи гласове. Тави се спря с разтуптяно сърце. Нима някой вече беше разбрал какво се е случило? Той пристъпи предпазливо напред и погледна към стражите на втория пост. Всичките легионери бяха изправени, сложили ръце върху оръжията си. Докато ги наблюдаваше, Тави чу тропот на крака и стражите, които почиваха в съседната стая, изскочиха от нея, като си навличаха ризниците в движение.

– Много съжалявам, сър – каза Бартос, командирът на поста, – но Негово Величество не приема никого, когато е в личните си покои.

Гласът, който му отговори, не беше човешки. Той беше твърде дълбок и плътен, а думите, засукани и странно издължени, сякаш с усилие се процеждаха през уста, пълна с остри зъби.

Един каним слезе по стълбите и се надвеси над легионерите в караулното.

Тави беше виждал представител на едни от най-опасните врагове на държавата само веднъж за две години, и то отдалече. Разбира се, беше чувал най-различни истории за канимите, но не беше подготвен за впечатлението, което му направи съществото при срещата на живо. Ни най-малко.

Канимът се изправи в целия си ръст, почти достигайки високия десет фута таван. Покритото с черна козина същество стоеше на два крака и беше тежко колкото двама или трима едри легионери. Раменете му изглеждаха твърде тесни за такъв ръст, а ръцете му бяха по-дълги от човешките. Дългите дебели пръсти завършваха с черни нокти. Главата на канима будеше у Тави неприятни асоциации с дивите вълци, съпровождащи маратското племе на Вълците, само дето беше по-широка, с по-къс нос. Челюстите бяха покрити с масивни мускули, а Тави знаеше, че острите жълто-бели зъби могат да прегризат човешка ръка или крак. Очите на канима блестяха в жълто на червен фон и създаваха впечатлението, че съществото вижда всичко през кървава пелена.

Тави се зае да огледа внимателно съществото. Облеклото на канима наподобяваше алеранската мода, но за него беше отишъл доста повече плат. Преобладаваха сивият и черният цвят, а гърбът и половината от гърдите бяха покрити с необичайно кръгло наметало. На местата, където козината се подаваше навън, тънки бели резки и петна свидетелстваха за множество бойни рани. От едното триъгълно ухо, с разкъсани краища от стара рана, висеше лъскава златна халка с череп от някакъв кървавочервен камък. Подобна халка проблясваше в козината, покриваща лявата му ръка, а на хълбока му висеше един от огромните криви мечове на канимите.

Когато разпозна канима по облеклото, маниерите и външността му, Тави прехапа устни. Това беше посланик Варг, главатар на глутницата в канимското посолство и представител на своя народ пред алераните.

– Май не ме чу, легионере – изръмжа канимът и показа зъбите си. – Искам да се срещна с вашия Първи лорд. И ти незабавно ще ме отведеш там.

– С цялото ми уважение, посланик – процеди Бартос със стиснати зъби, – Негово Величество не ме е предупредил за вашето посещение – заповедите ми са да се погрижа никой да не го безпокои по време на медитацията му.

Варг заръмжа. Всички легионери в стаята се отдръпнаха от него – а те бяха едни от най-добрите воини в държавата. Тави прег­лътна. Щом воините ветерани, сражавали се с канимите, се страхуваха от посланик Варг, значи, си имаха причини за това.

Варг заговори с гняв и презрение:

– Естествено, че Гай не е знаел за посещението ми, защото не е планирано. Въпросът, който искам да обсъдя с него, е от голяма важност и за моя народ, и за вашия. – Той си пое дълбоко дъх и отново показа всичките си зъби. Ноктестата му ръка се стовари върху дръжката на меча му. – Командирът на първия пост беше изключително учтив. Ти също ще проявиш учтивост, ако ми се отместиш от пътя.

Бартос огледа стаята, сякаш търсеше изход от ситуацията.

– Това просто не е възможно – каза той.

– Малко човече – каза Варг съвсем тихо, – не изпитвай търпението ми.

Бартос се забави с отговора и Тави интуитивно осъзна, че това беше грешка. Колебанието на легионера показваше слабост, а подобно поведение пред един агресивен хищник беше равносилно на покана за атака. Ако това се случеше, ситуацията само щеше да се влоши.

Тави трябваше да действа. Сърцето му се разтуптя от страх, но той се застави да запази каменно изражение и бързо влезе в караулното.

– Легионер Бартос – изрече той звънко, – Първият лорд иска капитан Майлс незабавно да отиде при него.

В стаята настана напрегната тишина. Бартос обърна глава към юношата и примигна смаяно. Тави никога не беше разговарял с легионерите с такъв тон. Щеше да му се наложи да се извини на Бартос по-късно.

– Е, легионер? – попита Тави строго. – Какво се бавиш? Веднага изпрати някой да повика Майлс.

– Хм – промърмори Бартос. – Посланикът тук настоява да се срещне с Първия лорд колкото се може по-бързо.

– Чудесно – каза Тави. – Ще му съобщя веднага след като се върна със сър Майлс.

Варг издаде глухо ръмжене, чиито вибрации удариха Тави в гърдите.

– Това е неприемливо. Ще ме отведеш долу до кабинета на Гай и ще го известиш, че искам да го видя.

Тави изгледа мълчаливо Варг за един дълъг миг, след което бавно вдигна едната си вежда.

– А вие кой сте?

Това беше преднамерена обида, като се има предвид, че всички в Цитаделата знаеха кой е посланикът на канимите, и Варг разбра всичко. В жълтите му очи проблесна ярост и той изръмжа:

– Посланик Варг от Канея.

– О! – възкликна Тави. – Боя се, че не видях името ви в списъка с днешните срещи.

– Хм – каза Бартос.

Тави завъртя очи и се вторачи в него.

– Първият лорд иска да види Майлс веднага, легионер.

– О! – отвърна Бартос. – Разбира се. Нилс.

Един от неговите хора заобиколи разгневения каним и бавно започна да се изкачва по стълбите. Тави знаеше, че ще му отнеме доста време да се изкачи с доспехите си. Така че Майлс нямаше да се появи скоро.

– Нека капитанът дойде при Първия лорд веднага щом се появи – каза Тави и се обърна, канейки се да си тръгне.

Варг изръмжа отново и Тави се обърна точно навреме, за да види как канимът отхвърля Бартос настрани, като парцалена кукла. Посланикът се движеше с невероятна скорост, с един скок се озова до Тави и го хвана с ноктестата си ръка с дълги пръсти. Варг приближи устата си към лицето на Тави по такъв начин, че да се виждат огромните му зъби. Дъхът на канима беше горещ, влажен, с миризмата на мърша. Самият каним миришеше доста странно, остро, но едва доловимо – Тави никога по-рано не беше подушвал подобен мирис.

– Отведи ме веднага при него, момче, преди да съм ти разпорил гърлото. Омръзна ми...

Тави с едно ловко, уверено движение измъкна камата си от колана, скрит под наметалото, и го допря плътно до гърлото на посланик Варг.

Канимът замълча слисано за момент, а кървавочервените му очи се свиха до златисти цепки.

– Мога да те разкъсам на парчета.

Тави отговори със същия твърд, студен и учтив глас:

– Наистина. Скоро след което ще умрете, посланик. – Юношата не откъсваше поглед от очите на Варг. Беше ужасèн, но знаеше, че не бива да го показва. – Едва ли ще окажете услуга на собствения си владетел, ако умрете по такъв позорен начин. От ръката на човешко паленце.

– Отведи ме при Гай – каза Варг. – Веднага.

– Тук командва Гай – каза Тави. – А не вие, посланик.

– Но не неговите нокти са около сърцето ти, човешко пале.

Тави почувства как ноктите на канима се впиват по-дълбоко в плътта му. Той се озъби мрачно и притисна още по-силно камата под челюстта на Варг.

– Като легионер на Негово Величество, аз се подчинявам на неговите заповеди, без значение дали това ви харесва, или не. А сега ще ме освободите, посланик. Ще предам молбата ви на Негово Величество при първа възможност и ще ви донеса лично отговора му, когато той ми позволи да го направя. Или, ако предпочитате, аз ще ви прережа гърлото, а вие ще ме разкъсате на парчета, и двамата ще умрем без причина. Вие избирате.

– Мислиш ли, че ме е страх от смъртта? – попита канимът.

Тъмните му ноздри се разширяваха и той, озъбен, продължаваше да наблюдава Тави.

Юношата не отместваше поглед, молейки се ръцете му да не започнат да треперят, и продължаваше да притиска камата напред.

– Мисля, че ако умрете тук, няма да е от полза за народа ви.

– Какво знаеш ти за моя народ? – изръмжа Варг.

– Че имат лош дъх, ако се съди по вас.

Ноктите на Варг се размърдаха. На Тави му се прииска да изкрещи на себе си, че е глупак, но запази спокойно изражение и не отпусна камата.

Варг вирна глава и издаде лаещ звук. А после пусна Тави, който отстъпи крачка назад.

– А ти миришеш на страх, момче – каза канимът. – И си дребосък, дори по вашите мерки. Също така си глупак. Но поне знаеш какво е дълг.

Канимът наклони глава на една страна, оголвайки част от гърлото си. Жестът изглеждаше извънредно странен, но Тави реши, че е нещо като отдаване на почит.

Той леко наклони своята глава в отговор, без да свежда поглед, и прибра камата си в ножницата ѝ. Канимът изгледа с презрение легионерите.

– Ще съжалите за това. Скоро.

С тези думи Варг се загърна с наметалото си и излезе от стаята, насочвайки се към витата стълба, водеща нагоре. Издаде отново лаещия звук, но не погледна назад.

Краката на Тави трепереха здравата. Той се добра с усилие до дървената пейка и се стовари върху нея.

– За какво беше всичко това, враните да го изкълват? – попита след малко Бартос, заеквайки. – Тави, какви бяха тези игрички?

Тави махна с ръка, стараейки се да не трепери.

– Съжалявам, сър Бартос. Не биваше да разговарям с вас по този начин. Поднасям ви извиненията си, но почувствах, че трябва да се престоря на ваш началник.

Легионерът се спогледа с приятелите си, после попита:

– Защо?

– Вие се поколебахте. Той непременно щеше да ви нападне.

– Откъде знаеш? – попита Бартос, мръщейки се.

– Научих много неща в холта си – заобяснява Тави, с усилие търсейки думи. – Едно от тези неща е как да се държа с хищници. Пред тях не бива да се показва страх или колебание, защото тогава нападат.

– И ти мислиш, че съм показал, че ме е страх? – попита Бартос. – Така ли? Че съм се държал като страхливец?

Тави поклати глава, стараейки се да не поглежда легионера в очите.

– Мисля само, че канимът изтълкува по този начин поведението ви. Езикът на тялото, стойката и маниерите, зрителният контакт – за тях всичко е важно. Не само думите.

Бартос почервеня, но в този момент се обади един от легионерите:

– Момчето е право, Барт. Ти винаги се опитваш да успокоиш нещата, когато усещаш, че може да започне безсмислен бой. Стараеш се да намериш заобиколен път. Може би днес това не беше правилният подход.

Легионерът погледна мрачно говорещия, въздъхна и се приб­лижи до кега с ейл, напълни две халби и сложи едната от тях пред Тави. Момчето кимна с благодарност, надявайки се, че ейлът ще му помогне да се успокои.

– Какво имаше предвид той? – попита Тави. – Когато каза, че ще съжалим?

– Много е просто – отвърна Бартос. – Известно време трябва да внимавам, ако ми се наложи да минавам сам през тъмни улички.

– Трябва да се върна при Първия лорд – каза Тави. – Изглеж­даше ми обезпокоен. Нали ще кажете на сър Майлс да побърза?

– Разбира се, момче – отвърна Бартос и се засмя приглушено. – Врани и фурии, бива си те! Да му извадиш нож!

– Лош дъх! – възкликна друг от легионерите.

Всички в стаята избухнаха в смях.

Тави се усмихна, стоически издържа няколко легионери да му разрошат косата, измъкна се от стаята и се понесе надолу по стълбите към Първия лорд.

Още не беше достигнал до покоите му, когато чу силен тропот над главата си. Заслиза по-бавно и скоро видя сър Майлс, който бързаше с всички сили, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Тави преглътна. Подобна скорост със сигурност причиняваше болка на Майлс в ранения му крак, но мъжът беше силен призовател на метал, а сред тях често се срещаше способността да игнорират болката.

Тави също се забърза надолу и все пак успя да стигне края на стълбите малко след Майлс, който застина смаяно на място при вида на все още лежащия на пода Гай. Капитанът се хвърли нап­ред, провери пулса на Първия лорд, а после повдигна единия му клепач. Гай дори не помръдна.

– Кървави врани! – въздъхна Майлс. – Какво се случи?

– Той припадна – обясни задъхано Тави. – Каза, че се е старал с всички сили, но това се е оказало недостатъчно. Показа ми градче на брега на океана, разрушено на парчета от бурите. Той беше... Никога не съм го виждал такъв, сър Майлс. Крещеше. Сякаш не беше...

– ...Способен да се контролира – каза Майлс тихо.

– Да, сър. Освен това кашляше. И пиеше вино с подправки.

Майлс се намръщи.

– Това не е вино с подправки.

– А какво е?

– Това е тонизираща отвара. Средство за притъпяване на болката и преодоляване на умората. Той се е претоварил до крайност и е бил наясно с това.

– Ще се оправи ли?

Майлс погледна към Тави и поклати глава.

– Не знам. Може и да се оправи, след като хубаво си почине. А може и да не преживее нощта. Но дори и да остане жив, може да не се събуди.

– Враните да ме изкълват! – помърмори Тави и стомахът му се сви от болка. – Не постъпих правилно. Трябваше първо да повикам лечител.

Майлс вдигна вежди.

– Какво? Не, момче, постъпил си точно както трябва. – Опитният войник прекара пръсти през косата си. – Никой не трябва да разбира какво се е случило тук, Тави.

– Но...

– Казах никой – повтори Майлс. – Разбра ли ме?

– Да, сър.

– Килиан – промърмори капитанът. – И... враните да го изкълват, не знам кой друг би могъл да помогне.

– Да помогне, сър?

– Нужен ни е лечител. Килиан не може да призовава вода, но има известен лечителски опит, а и може да му се има доверие. Но аз трябва да подготвя легиона за участието му във фестивала. Отсъствието ми ще предизвика твърде много въпроси. А Килиан не може да се погрижи за Гай сам.

– Аз ще му помогна! – възкликна Тави.

Майлс леко се усмихна.

– Знаех си, че ще поискаш да помогнеш. Но ти не можеш внезапно да изчезнеш от Академията през седмицата на годишните ти изпити. Отсъствието на любимия паж на Първия лорд няма да остане незабелязано.

– В такъв случай ще ни трябва помощта на още някого – каза Тави.

– Знам – каза Майлс, мръщейки се. – Само че не знам на кой друг мога да имам пълно доверие.

– Няма ли на кого? – попита Тави.

– Всички, на които можех да се доверя, умряха преди двайсет години – отвърна Майлс с горчивина.

– А Курсорите? – предложи Тави. – Сигурно на тях може да се разчита.

– Като на Фиделиас? – подхвърли Майлс. – Само на един човек бих рискувал да се доверя – на графиня Амара, но тя сега не е в града.

Тави погледна лежащия в несвяст Първи лорд.

– А на мен имате ли ми доверие?

Майлс повдигна едната си вежда.

– Кажете от какво се нуждаете. Може да познавам някой, способен да помогне.

Майлс бавно въздъхна.

– Не, Тави. Ти си умен и Гай ти се доверява, но си твърде млад, за да осъзнаваш колко опасно е това.

– А какви опасности ни заплашват, ако не намерим някого, който да ни помогне, сър? Какво, ще го оставим да си лежи тук и ще се надяваме нещата да се оправят? Нима не е по-безопасно да се доверите на моята преценка?

Майлс отвори уста, после я затвори и зъбите му изтракаха.

– Враните да го изкълват. Прав си. Това не ми харесва, но си прав.

– И така, от какво имате нужда?

– Болногледач. Някой, който ще бъде постоянно около него, ще го храни и ще се грижи за него. А също така и двойник, ако можем да намерим такъв.

– Двойник?

– Имитатор – поясни Майлс. – Човек, който да се появява на събития, на които трябва да присъства Гай. За да го виждат хората. Да присъства на масата на приеми и други подобни неща. За да изглежда, че всичко си върви нормално.

– Значи, ви е нужен силен призовател на вода. Някой, който умее да променя външността си.

– Да. Но не са много мъжете, който са толкова силни призователи на вода. Дори и да имат необходимите умения... това просто не се смята за мъжка работа.

Тави приклекна, без да откъсва поглед от Майлс.

– Познавам двама, които биха могли да помогнат.

Майлс повдигна вежди.

– Първият е роб – каза Тави. – Името му е Фейд. Той работи в кухнята и в градините на Академията. Познавам го още от раждането ми. Не създава впечатление, че е много съобразителен човек, но почти никога не разговаря и умее да остава незабележим. Гай го докара тук заедно с мен, когато постъпих в Академията.

Майлс прехапа устни.

– Наистина ли? Хубаво. Ще го прехвърля при мен, за да ми помага в последните приготовления. Никой няма да обърне внимание на подобно нещо преди фестивала. А другият?

– Антилар Максим – каза Тави. – Никой в Академията няма на шнурчето си повече водни мъниста от него, при това той е изгубил част от своите.

– Копелето на лорд Антил?

– Да, сър – кимна Тави.

– Наистина ли мислиш, че може да му се има доверие, Тави?

Тави си пое дълбоко въздух.

– Бих заложил живота си, сър.

Майлс се засмя хрипливо.

– Да. Точно за това става въпрос. А има ли умения да променя вида си?

Тави се намръщи.

– Не съм най-подходящият човек, на когото да задавате въпроси относно призоваването на фурии, сър. Но той използва много малка част от уменията си по време на упражненията и пак получава най-високите оценки. Можете да обмислите също предложението ми да се свържете с...

– Не – прекъсна го Майлс. – И без това твърде много хора ще знаят за това, което става. Достатъчно са, Тави.

– Сигурен ли сте?

– Да. Не трябва да разказваш нищо на никого. И се погрижи никой да не се доближава достатъчно близко, че да разбере какво се е случило. И при необходимост бъди готов на всякакви мерки. – Капитанът се обърна към Тави и студеният му поглед прониза момчето. – Аз смятам да направя същото. Разбра ли ме добре?

Тави потрепери и наведе глава. Майлс не положи ръка върху дръжката на меча, за да подчертае думите си. Нямаше нужда от това.

– Разбрах, сър.

– Сигурен ли си, че искаш да замесиш приятелите си в тази история?

– Не – отговори Тави тихо. – Но държавата има нужда от тях.

– Да, момче – въздъхна Майлс. – Макар че, кой знае, при повече късмет нещата може да се разрешат от само себе си.

– Да, сър.

– И така, аз ще остана тук. А ти доведи Килиан и останалите. – Майлс отново коленичи до Първия лорд. – Съдбата на държавата може да зависи от нас, момче. Дръж всички далеч от него. И не казвай на никого.

– Ще се постарая да не допускам никого до него – каза Тави. – И няма да кажа на никого.