Фурията на Академа

Глава 42

Тави се събуди с главоболие, но инстинктът му подсказа, че не трябва да променя ритъма на дишането си. Щом беше още жив, значи, похитителите му имаха нужда от него. И той нямаше да спечели нищо, ако им съобщи, че е дошъл на себе си. Затова си придаде вид, че продължава да спи, като междувременно се опита да научи повече за мястото, където се намира, и за похитителите си.

Седеше на някакъв стол. Усещаше твърдото дърво под себе си, а глезените му бяха привързани към краката на стола. Лактите му лежаха на облегалките, но Тави не чувстваше ръцете си. Стигна до извода, че китките му са завързани твърде стегнато и въжетата пречат на кръвообращението му.

Край него се чуваше поскърцването на дърво. Повечето сгради в града бяха построени от камък. Единствените дървени къщи се намираха отвъд стените на столицата. Или може би това бяха складовете и корабостроителниците в Крайречие? Той вдъхна леко през носа си и долови слабата миризма на вода и риба. Значи, се намираше край реката, а не отвъд столичните стени. Бяха го донес­ли в някой склад или на доковете – а може би го бяха качили на някой кораб. Галия беше широка и дълбока река, най-голямата в цяла Алера и по нея можеха да плават дори морските съдове.

– Можеш ли да го оправиш? – изръмжа нечий мъжки глас.

Съдейки по силата му, той идваше от съседната стая или може би от другата страна на вратата. Говорещият като че ли се намираше в затворено помещение. Сигурно беше някой от похитителите му.

– Спрях кървенето – разнесе се женски глас. Той имаше странен акцент, някъде от южните краища на страната, помисли си Тави, може би от Форция. – Но ще се наложи да потърси истински лечител, ако иска да си получи носа обратно.

Мъжът се засмя, но си личеше, че не му е весело.

– Много смешно. Заслужил си го е, щом е позволил на едно малко момиче да му направи това.

Настъпи тягостно мълчание.

– Ти не си малка, Рук – каза мъжът с извинителен тон.

– Имай предвид – каза Рук, – че момичето е марат. Физически те са по-силни от повечето алерани.

– Сигурно креватната гимнастика с тия животни е добро упражнение – рече той.

– Благодаря ти за разяснението защо някои от нас получават задачи, за които се иска ум, а други са принудени да се задоволят с ножовете и тоягите, Търк.

Търк изсумтя.

– Нали свърших работата?

– А защо холтърът не е мъртва?

– Някой се намеси – отвърна Търк. – А и никой не ни каза, че старецът е толкова добър с меча.

– Вярно си е – рече Рук. – Човекът, който защитаваше каретата, се оказа умел боец. Напълно разбирам защо ви е хванал неподготвени.

Търк изръмжа някаква злобна ругатня.

– Нали доведох момчето?

– Да. Може пък старият гарван да не те накара да съжаляваш, че не си бил с хората в имението на Нед.

– Не се тревожи – отвърна сърдито Търк. – Ще я докопам.

– За твое добро се надявам да си прав – рече Рук. – А сега ме извини.

– Няма ли да останеш? Мислех, че вече си приключила.

– Опитай се да мислиш по-малко – каза тя. – Не ти се отразява добре. Трябва да свърша още нещо.

– А ние какво да правим с тези двамата?

– Пазете ги, докато не дойде старият гарван да ги разпита. И преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Не бива да докосваш никой от тях. Той ще ти каже какво да правиш с тях.

– Някой ден – изрече Търк със заканителен глас – някой завинаги ще ти затвори устата.

– Сигурно. Но няма да е днес. И няма да си ти.

Вратата се отвори и затвори и Тави успя да хвърли един бърз поглед през падналия пред очите му перчем. Намираше се в склад и бе заобиколен от купчини дървени щайги. Мрачен мускулест мъж, облечен в мръсна туника, гледаше злобно затворената врата. Вдясно от Тави имаше още един стол, на който по същия начин като него бе завързана Кайтай – само че на главата ѝ беше нахлузена кожена торба.

Тави отново наведе глава и секунда по-късно Търк, грозният мъж, се обърна и се запъти към него. Младежът не помръдна, когато човекът притисна два пръста към гърлото му, изсумтя и отиде при Кайтай. Тави отвори едното си око и видя как мъжът докосва китката ѝ, после се обръща и излиза от склада. Когато затръшна вратата зад гърба си, Тави чу силното стържене на метално резе.

Той отчаяно се опитваше да измисли какво да направи. Сигурно бяха оставили някаква фурия да го пази – но пък, от друга страна, присъствието на нещо толкова застрашително щеше да привлече вниманието на призователите на легиона, които редовно проверяваха складовете в Крайречие. Това означаваше, че ако бяха оставили някакви фурии на стража, те сигурно щяха само да вдиг­нат тревога и нямаше да го нападнат.

Тави провери въжетата, но те бяха завързани здраво. Ако беше останал в съзнание, докато са го завързвали, би могъл да стегне мускулите си, за да може, след като ги отпусне, въжето да остане по-хлабаво. Това щеше да му даде възможност да се опита да се измъкне. Но сега не можеше да направи нищо.

Дори да успееше да се освободи, пак нямаше да има голяма полза от това. Складът имаше само една врата – онази, през която беше излязъл Търк. Тави провери стола си. Той не беше застопорен за земята и когато се опита да го премести, краката му тропнаха тихо по дървения под.

Главата на Кайтай се надигна рязко и покриващата я кожена торба се повдигна леко нагоре.

– Алеранецо?

– Тук съм – отвърна той.

– Добре ли си?

– Имам главоболие, което ще помня доста време – отвърна той. – А ти?

Изпод торбата се разнесе звук от плюене.

– Имам неприятен вкус в устата. Кои са тези хора?

– Казаха, че са се опитали да убият леля ми Исана – отвърна Тави. – Сигурно работят за лорд Калар.

– Защо са ни хванали?

– Не съм сигурен – отвърна той. – Може би защото липсата ми ще накара Гай да изглежда слаб. Или искат да ме използват, за да примамят леля Исана в капан. Във всеки случай, след като всичко свърши, няма да ни пуснат да си идем.

– Ще ни убият – каза тя.

– Да.

– Тогава трябва да избягаме.

– Това се подразбира, да – рече Тави. Той напрегна мускулите си, но въжетата оставаха здраво вързани. – Ще минат часове, докато се освободя. Ти можеш ли да разхлабиш въжетата си?

Кайтай се размърда и столът ѝ заскърца от усилието.

– Може би – отвърна тя след малко. – Но ще вдигна много шум. Пазят ли ни?

– Пазачът излезе от сградата, но сигурно е оставил фурии да ни наблюдават. А и мъжете, които ни отвлякоха, сигурно няма да са много далеч.

Торбата се килна леко и Кайтай каза:

– Алеранецо, нещо приближава.

Тави отново наведе глава, а секунда по-късно резето изтрака и вратата се отвори. Тави успя да зърне Търк и някакъв друг, по-висок мъж.

– ...сигурен, че ще я заловим преди залез-слънце, милорд – казваше Търк с мазен глас. – Не бива да вярвате на всяка дума на Рук.

Когато заговори другият мъж, Тави положи огромни усилия да не помръдне.

– Така ли? – попита лорд Калар. – Търк, Търк, Търк. Ако Рук не ме беше помолила да ти дам втори шанс, щях да те убия в мига, в който минахме през вратата.

– О – промърмори Търк. – Да, милорд.

– Къде е той? – попита Калар.

Търк сигурно беше посочил с ръка, защото стъпките се приб­лижиха към Тави. Когато стигнаха на няколко крачки от него, Калар каза:

– Той е в безсъзнание.

– Рук здравата го изфраска по главата – отвърна Търк. – Но той не би трябвало да получи някакви трайни увреждания, милорд. Ще се събуди на сутринта.

– А това? – попита Калар.

– Варварка – рече Търк. – Беше с него.

Калар изсумтя.

– Защо е закачулена?

– Доста се бори, преди да я вържем. Отхапа носа на Кардис.

– Отхапа го? – попита Калар.

– Да, милорд.

Калар се изсмя.

– Забавно. Куражлиите винаги са забавни.

– Рук каза да ви питам какво да правим с тях, милорд. Да ги премахна ли?

– Търк – рече Калар със задоволство, – ти използва евфемизъм. Докато се усетиш, ще започнеш да проявяваш признаци на далновидност.

Търк замълча за миг, след което рече:

– Благодаря.

Калар въздъхна.

– Все още не правете нищо – каза той. – Живата примамка е по-полезна от трупа.

– А варварката?

– И с нея също. Не е изключено да е свързана с някакви договорки между граф Калдерон и варварите. Докато не измъкнем цялата информация от тях, няма нужда да си създавам кръвни врагове в лицето на маратите. Докато това не стане изгодно за мен.

Внезапно силни пръсти сграбчиха косата на Тави и рязко дръпнаха главата му назад. Младежът успя да се престори на напълно отпуснат.

– Този малък звяр – каза Калар. – Ако жената не представляваше още по-голяма заплаха за нас, с удоволствие щях да му одера кожата, а после да го хвърля в яма, пълна със слайвове. Това жалко същество се осмели да вдигне ръка на моя наследник.

Гласът му трепереше от ярост и презрение и той блъсна главата на Тави надолу с рязко движение, от което шията на младежа изпука болезнено.

– Да уредя ли транспорта му, милорд?

Калар въздъхна.

– Не – реши той. – Няма нужда да му давам шанс за оцеляване, предвид онова, което съм планирал за семейството му. Дори такова нищожество може с времето да се превърне в опасност. Ще ги хвърлим и двамата в една яма.

Ботушите му затропаха по пода, докато се отдалечаваше към вратата. Последваха го по-тежките, по-тромави стъпки на Търк, вратата се отвори и затвори и резето издрънча.

Тави отвори предпазливо очи и се убеди, че отново са сами.

– Отхапала си носа му? – попита той Кайтай.

Гласът ѝ прозвуча приглушено заради торбата на главата ѝ.

– Не можах да му стигна очите.

– Благодаря за предупреждението.

– Не – каза тя. – Казах, че нещо приближава. Нямах предвид през вратата.

– Какво?

– Подът – рече тя. – Почувствах вибрации. Ето ги пак – промърмори тя.

Тави почти не чувстваше краката си, но успя да чуе слаб, дращещ звук, който се разнесе някъде отдолу. Той успя да извърти главата си достатъчно, за да види как дъските на няколко фута от него потреперват и се извиват нагоре, сякаш бяха направени от гъвкава върба, а не от сушен дъб. Видя как някой отдолу изкъртва дъската и я дърпа към себе си. Последваха я още две дъски и изведнъж от дупката се подаде оплетена, прашна коса, последвана от глава с мигащи начесто очи.

– Ерен – каза Тави, опитвайки се да прозвучи спокойно. – Какво правиш?

– Мисля, че те спасявам – отвърна Ерен.

– Имаме пазачи – каза Тави на приятеля си. – Те ще усетят какво си направил, за да се промъкнеш тук.

– Съмнявам се – рече Ерен и се усмихна уморено на Тави. – За пръв път да имам полза от това, че фуриите ми са слаби, нали? Не вдигат много шум.

Той потрепери и започна да се измъква през дупката на пода.

– Как ни намери? – попита Тави.

Ерен го погледна обидено.

– Тави, аз се обучавам за Курсор толкова дълго, колкото и ти в края на краищата.

Тави се усмихна, а Ерен се опита да му се усмихне в отговор, докато се измъкваше от дупката. После се наведе над дъските и протегна ръка над тях. Те потрепериха и започнаха бавно да се огъват.

– Докато задавах разни въпроси, забелязах, че някакъв мъж ме следи. Логично бе да си помисля, че хората, които са отвлекли леля ти, ме следят. Затова се върнах в Цитаделата, изплъзнах се от него...

– И го проследи дотук – каза Тави.

Ерен успя да огъне дъската още малко.

– Гмурнах се под кея и подслушах двама мъже, които разговаряха за пленници. Помислих си, че може да е леля ти, затова реших да надникна.

– Много добра работа, Ерен – каза Тави.

Ерен се усмихна.

– Е, по-скоро е щастлива случайност. Ето, почти успях.

Дъската изскърца и се раздвижи, но в този миг Кайтай изсъска:

– Вратата.

Резето изтрака и вратата на склада се отвори.

Ерен се спусна обратно в дупката, а отгоре останаха да се виждат само побелелите му от усилието пръсти, които придържаха извитата дъска на мястото ѝ.

Тави облиза устни, размишлявайки трескаво. Ако останеше неподвижен, пазачите не можеше да не забележат липсващите дъски. Той повдигна глава и видя Търк. На колана на широкоплещестия убиец висеше крив каларски нож за изкормяне, а очите му блестяха от гняв. Зад него вървеше строен слаб мъж с моряшки дрехи. На колана му висеше същият крив нож. Той беше плешив и изглеждаше като съшит от парчета кожа – и носът му липсваше. Воден призовател бе покрил раната с розова кожица, а от ноздрите му бяха останали само два отвора, които му придаваха изглед на череп. Това очевидно беше Кардис.

– Така – рече Търк. – Я виж ти. Хлапето е будно.

– И какво от това? – изръмжа Кардис, приближавайки се до закачулената Кайтай. Той дръпна от главата ѝ кожената торба, сграбчи шепа коси и дръпна силно назад. – Враните да го изкълват хлапето.

В очите на Кайтай се разгоря изумруден пожар, зад който се надигна дива, първобитна ярост. На бузата ѝ синееше оток, а брадичката ѝ бе покрита със засъхнала кръв.

– Не я пипай! – изръмжа Тави.

Кардис небрежно го плесна през лицето и се обърна към момичето.

Маратската девойка го гледаше, без да трепне или да издаде звук. След това умишлено бавно извади езика си, облиза кръвта от горната си устна и се усмихна предизвикателно.

Очите на Кардис станаха студени и опасни.

– Кардис – изрече рязко Търк, – не бива да ги нараняваме. Нито един от двамата.

Другият мъж погледна Кайтай и отскубна още един кичур коса.

– Просто няма да им оставяме белези. Кой ще разбере?

Търк изръмжа.

– Заповедта идва от самия стар гарван. Ако я нарушиш, ще умреш. А после той ще убие и мен заради това, че не съм те спрял.

Кардис посочи лицето си и гласът му се извиси до гневен писък.

– Виждаш ли какво ми причини тази малка кучка? Нима очакваш да стоя тук и да търпя това?

– Очаквам да изпълниш заповедите му – сопна му се Търк.

– Или какво?

– Знаеш какво.

Кардис оголи зъби и извади ножа си.

– До гуша ми дойде от тая работа.

Търк също извади ножа си и присви очи. Той стрелна Тави с поглед и очите му се спряха върху пода зад стола.

– Проклети врани – измърмори той. – Я виж тук.

Той направи няколко крачки и застана над дупката в пода.

– Какво? – попита Кардис, макар гневът в гласа му да бе поутихнал.

– Като че ли някой се опитва да...

От дупката изскочиха главата и раменете на Ерен, който заби ножа си в тежкия ботуш на Търк, приковавайки го към пода. Търк изкрещя изненадано и се опита да отскочи, но кракът му не можеше да помръдне и той падна на земята.

Кайтай внезапно нададе смразяващ кръвта вой, изпълнен с първичен гняв. Тялото ѝ се напрегна веднъж, втори път и столът, към който бе привързана, се пръсна на парчета, все още прикрепен към крайниците ѝ. Тя замахна с едната си ръка в широка дъга и стовари тежката дървена облегалка на стола върху ръката на Кардис, в която той държеше ножа си. Оръжието падна на пода и издрънча.

Ерен изкрещя и успя да избие и четвъртата дъска. След това се измъкна от дупката и започна да рита Търк в главата. Мъжът успя да замахне тромаво с кривия си нож към крака на Ерен и го улучи. Ерен залитна назад, изгубил опора, и падна точно зад Тави. Ножът на Кардис обаче се оказа до него, той го сграбчи и започна трескаво да реже въжетата на Тави.

Тави видя как Търк извади ножа на Ерен от крака си, хвана го за острието и го метна към гърба на Ерен.

– Легни! – изръмжа той.

Ерен може и да не притежаваше физическа сила, но беше страшно бърз. Той бързо залегна на пода, летящият нож се удари в облегалката на стола и падна на земята.

Търк се хвърли към Тави, ала той бе успял да освободи ръцете си. Младежът се завъртя заедно със стола, но загуби равновесие и падна на едната си страна. Беше твърде бавен. Търк се стрелна към него, стиснал кривия си каларски нож в ръка. Кайтай изпищя и замахна към Търк. Пропусна, но принуди мъжа да се наведе, което спечели няколко секунди на Тави. Той докопа ножа на Ерен от пода и се обърна тъкмо когато Търк го сграбчи за косата. Ножът се насочи надолу. С лявата си ръка Тави отби ръката на врага си, а с дясната го промуши дълбоко в бедрото. Плисна кръв.

В този миг Кайтай нападна Търк откъм гърба. Тя го хвана с едната си ръка през челото, а с другата за брадичката. Нададе силен вой и внезапно се извъртя настрани, чупейки врата на мъжа. Той се свлече в желеобразна купчина на пода. Кайтай веднага сграбчи ножа му с едната си ръка, а с другата разкъса ризата му. С обезумял поглед тя заби острието в сърцето му и започна да го реже.

– Кайтай! – изпъшка Тави, прерязвайки въжетата около краката си. – Кайтай!

Тя рязко се обърна към него. Лицето ѝ приличаше на ужасяваща маска от ярост и кръв.

Кръв капеше и от извития нож, а другата ѝ ръка вече бъркаше в отвора, който беше направила, готова да изтръгне сърцето му.

– Кайтай – каза отново Тави, този път по-тихо. – Чуй ме. Моля те. Не можеш да направиш това. Няма време.

Тя го погледна, застина и дивата светлина в очите ѝ несигурно потрепна.

– Краката ми – каза той. – Не ги усещам. Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тук, преди да дойдат и други.

Тя присви очи в очакване, почти с копнеж.

– Други. Нека дойдат.

– Не – каза Тави. – Трябва да се махаме оттук. Кайтай, трябва да ти срежа въжетата. Дай ми ножа.

Той протегна ръката си към нея.

Тя го погледна и възбудата ѝ като че ли изчезна, оставяйки я задъхана, натъртена, покрита с многочислени прорези, оставени от въжетата по тялото ѝ. След кратко колебание тя подаде ножа си на Тави и се отпусна на колене до него.

– Велики фурии – въздъхна тихо Ерен. – Това... марат ли е?

– Името ѝ е Кайтай – каза Тави. – Тя е моя приятелка.

Той започна да реже въжетата ѝ колкото се може по-внимателно. Кайтай просто седеше и чакаше, клепачите ѝ се спускаха все по-ниско и по-ниско, докато дивата бясна енергия, която я беше изпълнила, не изчезна напълно.

– Ерен – каза Тави. – Можеш ли да вървиш?

Момчето примигна, кимна веднъж и отряза парче плат от туниката си. Уви го няколко пъти около бедрото си и го върза здраво.

– Слава богу, че нямаха фурии.

– Може и да имаха – каза Тави. – Обикновено главорези като тях са призователи на земя, а складът се намира на кейовете. Просто не са се докосвали до земята. Но ние трябва да се махнем от тук, преди да се е появил някой друг. – Той се изправи и подаде ръка на Кайтай. – Хайде. Да вървим.

Тя се изправи замаяно, сякаш не забелязваше нищо около себе си.

– Вляво ще видиш въже с навързани възли – каза Ерен. – Спуснете се по него до водата, без да вдигате шум, а после тръгнете към брега. Идвам след малко.

– Какво ще правиш? – попита Тави.

Ерен се усмихна напрегнато.

– Ще върна дъските на мястото им и ще ги оставя да се чудят какво е ставало тук.

– Добра идея – каза Тави. – Браво на теб. – Той се спусна по въжето, хвана се здраво за един от възлите и се спря. – Ерен?

– Да?

– Кое време е?

– Не съм сигурен – отвърна Ерен. – Но луната вече залязва.

Кожата на Тави настръхна. Той заслиза по въжето, приканвайки Кайтай да го последва. Отчаяно му се искаше да побърза, но беше принуден да действа тихо, докато не се отдалечеше на безопасно разстояние от убийците на лорд Калар.

Луната залязваше.

Скоро канимите щяха да дойдат за Първия лорд.