Фурията на Академа

Пролог

Вятърът виеше над обраслите с редки дървета хълмове в земите на маратите, народ от множество племена. Той гонеше пред себе си твърдите груби снежинки, а Единственият се издигаше високо в небето, макар и лицето му да беше скрито от облаците.

Кайтай изпитваше студ за пръв път от пролетта насам. Тя се обърна и хвърли поглед назад, слагайки длан над очите си, за да ги предпази от суграшицата. Носеше само къса набедрена препаска и колан, на който бяха закачени ножът ѝ и ловната ѝ торба. Вятърът размяташе около лицето ѝ гъстата ѝ бяла коса, чийто оттенък се сливаше с цвета на шибащия сняг.

– Побързай! – извика тя.

В отговор се разнесе приглушено пръхтене и се появи едра фигура. Гаргантът Уокър беше звяр, огромен дори за вида си – височината му надвишаваше двукратно човешкия ръст. Рунтавата му зимна козина, гъста и черна, го пазеше от студа и той не обръщаше внимание на снега. Ноктите му, всеки от които по-голям от алеранска сабя, пробиваха с лекота заледената почва.

Бащата на Кайтай, Дорога, се поклащаше небрежно върху плетено седло на гърба на гарганта. Той също носеше набедрена препаска, както и протрита червена алеранска туника. Гърдите, раменете и ръцете му бяха толкова мускулести, че се беше наложило да скъса ръкавите на туниката, но тъй като тя му беше подарък, който нямаше да е учтиво да откаже, той беше изплел от ръкавите превръзка, която беше сложил на челото си, за да удържа собствените му бели коси.

– Трябва да побързаме, защото долината бяга от нас. Виждам я. Може би трябваше да се придържаме към посоката на вятъра.

– Не си толкова забавен, колкото мислиш, че си – каза Кайтай, намръщена от шегите на баща си.

Дорога се усмихна и това подчерта бръчките върху широкото му ъгловато лице. Той се хвана за ремъка на седлото на Уокър, плъзна се и скочи на земята с неочаквана за размерите си ловкост. После потупа с ръка предния крак на гарганта и Уокър послушно седна, кротко дъвчейки тревата.

Кайтай се обърна и тръгна напред, срещу вятъра, и въпреки че баща ѝ не издаде нито звук, тя знаеше, че той върви подире ѝ.

След малко достигнаха ръба на скалата, под който зееше пропаст. Снегът ѝ пречеше да разгледа добре долината, но в затишията между поривите на вятъра можеше да се види пътеката, водеща до основата на скалата под тях.

– Виж – каза тя.

Дорога пристъпи до нея и разсеяно я прегърна през рамото. Кайтай никога не би допуснала баща ѝ да я види как трепери, не и от една обикновена есенна суграшица, но въпреки това се сгуши до него, изказвайки безмълвна благодарност за топлината му. Тя го наблюдаваше как се взира надолу, чакайки вятъра да стихне, за да може да разгледа мястото, което алераните наричаха Восъчната гора.

Кайтай затвори очи, припомняйки си мястото. Мъртвите дървета бяха покрити с кроач – гъсто, лепкаво вещество, толкова слоесто, сякаш Единственият е залял гората с восъка на множество свещи. Кроачът покриваше всичко в долината, включително почвата и значителна част от склоновете. Тук-таме птици и животни залепваха в кроача и оставаха да лежат неподвижно, все още живи, докато не омекнеха и не се разтопяха като месо, сварено на слаб огън. Бледи същества с големината на диви кучета – полупрозрачни паякообразни многокраки твари – се спотайваха в кроача, почти невидими, докато други създания кръстосваха гората, безмълвни, чевръсти и странни.

Кайтай потрепери от този спомен, но прехапа устни, овладявайки се. Хвърли поглед към баща си, но той се престори, че не е забелязал нищо, и продължи да се взира надолу.

Народът ѝ нямаше спомени някога тази долина да е била пок­ривана със сняг. Дори и през зимата мястото беше топло, сякаш кроачът беше някакъв грамаден звяр и сгряваше въздуха с топлината на тялото си.

Ала сега Восъчната долина беше покрита с лед и плесен. Старите мъртви дървета бяха покрити с нещо кафяво и противно, наподобяващо смола. Земята беше замръзнала, макар че тук-таме се виждаха късове изгнил кроач. Няколко от дърветата бяха нападали. А насред гората лежеше куха могила, срутена и разложена, и от нея прииждаше такава смрад, че дори Кайтай и баща ѝ можеха да я усетят.

Дорога остана безмълвен още известно време, след което каза:

– Трябва да слезем. Да разберем какво се е случило.

– Аз го направих – каза Кайтай.

Баща ѝ се намръщи.

– Било е глупаво да вършиш това сама.

– От нас тримата тук кой най-често се е спускал долу и се е връщал жив?

Дорога изсумтя и погледна надолу към нея. В тъмните му очи имаше топлота и привързаност.

– Може и да си права. – Усмивката му изчезна, а вятърът и суг­рашицата отново скриха долината от погледите им. – Какво откри?

– Мъртви Пазители – отвърна тя. – Мъртъв кроач. Няма топ­лина. Няма движение. Пазителите са празни обвивки. Кроачът се разпада на прах при докосване. – Тя облиза устни. – И още нещо.

– Какво?

– Следи – отговори тя тихо. – Отдалечаващи се от оттатъшната страна. Водещи на запад.

Дорога изсумтя.

– Какви следи?

Кайтай поклати глава.

– Не са скорошни. Може да са маратски или алерански. Намерих множество мъртви Пазители по пътя. Сякаш са марширували и са умирали един по един.

– Тварта – промърмори Дорога. – Насочила се е към алераните.

Кайтай кимна с изражение на безпокойство.

Дорога я погледна и попита:

– Какво друго?

– Торбата му. Раницата, която момчето от равнината загуби във Восъчната гора по време на състезанието ни. Намерих я на пътя край последните от мъртвите паяци. Все още пазеше мириса му. После заваля дъжд. И изгубих следата.

Дорога се навъси.

– Ще разкажем това на господаря на долината Калдерон. Може да не значи нищо.

– А може и да значи. Аз ще отида – каза Кайтай.

– Не – отсече Дорога.

– Но, татко...

– Не – повтори той още по-твърдо.

– А ако то го търси?

Баща ѝ помълча малко, после отвърна:

– Твоят алеранец е умен. Бърз. Може да се грижи за себе си.

Кайтай се намръщи.

– Той е малък. И глупав. И досаден.

– Смел е. И самоотвержен.

– Слаб е. И дори не владее магията на своя народ.

– Той ти спаси живота – рече Дорога.

Кайтай се намръщи още повече.

– Да. Досаден е.

Дорога се усмихна.

– Дори и лъвовете започват живота си като палета.

– Можех да го разкъсам на две – изръмжа Кайтай.

– Засега сигурно можеш.

– Презирам го.

– Засега може би.

– Той нямаше право.

Дорога поклати глава.

– Колкото имаше право ти, толкова и той.

Кайтай скръсти ръце и каза:

– Мразя го.

– И затова искаш някой да го предупреди. Разбирам.

По бузите и шията на Кайтай плъзна червенина.

Баща ѝ се направи, че не е видял нищо.

– Станалото – станало – промърмори той. Обърна се към нея и сложи широката си ръка върху бузата ѝ. – Харесват ми очите му, когато те гледа. Като изумруди са. Или като млада трева.

Кайтай почувства, че се просълзява. Тя замижа и целуна ръката на баща си.

– Исках кон.

Дорога се разсмя гръмогласно.

– Майка ти искаше лъв. А получи лисица. Не съжаляваше.

– Иска ми се това да ми се размине.

Дорога я прегърна и се обърна към Уокър.

– Не може. Трябва да стоиш на стража.

– Не искам.

– Така е прието при нашия народ – каза Дорога.

– Не искам.

– Упорито кутре. Ще останеш тук, докато ти дойде акъл в главата.

– Не съм кутре, татко.

– Но се държиш точно като кутре. Ще останеш със сабот-ха.

Достигнаха до Уокър и Дорога с лекота я вдигна до средата на ремъка на седлото. Кайтай се качи върху широкия гръб на гарганта.

– Но, татко...

– Не, Кайтай. – Той се качи след нея и цъкна с език на Уокър. Гаргантът спокойно се изправи и пое обратно по пътя, от който бяха дошли. – Забранено ти е да ходиш там. Точка по въпроса.

Кайтай седеше мълчаливо зад него и гледаше на запад, изложила загриженото си лице на вятъра.

***

Докато Майлс се спускаше по дългата вита стълба към подземията под двореца на Първия лорд, старата му рана се обаждаше, но той не ѝ обръщаше внимание. Непрестанната тлееща болка в лявото му коляно го притесняваше не повече от уморените му крака или разтегнатите мускули на раменете и ръцете му след тежките тренировки през деня. Той не мислеше за тях, лицето му беше безизразно и сдържано като дръжката на меча на колана му.

Това, което го занимаваше доста повече, беше предстоящият му разговор с най-могъщия човек на света.

Майлс достигна края на стълбите и огледа изкривеното си изображение върху лъскавия щит, закачен на стената на преддверието. Оправи подгъва на червено-синята си туника – това бяха цветовете на Кралската гвардия – и приглади с пръсти разрошената си коса.

На пейка до затворената врата седеше слаб и дългурест юноша, явно наскоро наддал на височина, защото ръкавите и крачолите на панталоните му бяха твърде къси, китките и глезените му бяха изложени на показ. Върху лицето му падаха черни рошави къдрици, а в скута му имаше разтворена книга. Въпреки че единият му пръст сочеше ред от текста, юношата явно спеше.

Майлс се спря пред него и промърмори:

– Академ.

Юношата подскочи в съня си и книгата му падна на пода. Той се сепна, примигна и запелтечи:

– Да, Ваше Величество, какво, ъъъ... да, Ваше Величество. Ваше Величество?

Преди юношата да успее да скочи, Майлс сложи ръка върху рамото му.

– Спокойно, спокойно. Годишните изпити наближават, а?

Юношата се изчерви и клекна с наведена глава, за да вдигне учебника.

– Да, сър Майлс. Нямам много време за спане напоследък.

– Много добре си спомням как е – отвърна Майлс. – Той още ли е там?

Юношата кимна отново.

– Доколкото знам – да, сър. Да съобщя ли за вас?

– Да, моля.

Юношата се изправи, опъна измачканата си сива туника – униформата му на академ – и се поклони. После почука внимателно по вратата и я отвори.

– Ваше Величество? – попита той. – Сър Майлс е дошъл при вас.

Последва дълга тишина, после се обади благ глас:

– Благодаря, академ. Нека влезе.

Майлс пристъпи в залата за медитиране на Първия лорд, а юношата затвори звуконепроницаемата врата зад гърба му. Мъжът се спусна на едно коляно и приведе глава, чакайки Първият лорд да му обърне внимание.

Гай Секстус, Първият лорд на Алера, стоеше насред облицования с плочки под. Той беше висок мъж със сурово лице и уморени очи. Макар че умението му да призовава вода му позволяваше да изглежда на по-малко от петдесет, Майлс знаеше, че той е двойно по-възрастен. Косата му, някога тъмна и лъскава, се беше прошарила доста през последната година.

Плочките пред Гай променяха цвета си, различни шарки се оформяха и изчезваха, цареше непрестанно движение. Майлс разпозна част от южното крайбрежие на Алера, близо до Парция – картината застина неподвижно за момент и отстъпи място на планинска пустош, която можеше да се намира единствено на север, край Защитната стена.

Гай поклати глава, махна с ръка във въздуха пред себе си и промърмори:

– Достатъчно.

Цветовете изчезнаха напълно, плочките възвърнаха обичайната си сивкава окраска. Гай се обърна и се отпусна на стола до стената с лека въздишка.

– Бодърстваш до късно тази нощ, капитане.

Майлс се изправи.

– Бях в Цитаделата и реших да ви поднеса почитанията си, Ваше Величество.

Прошарените вежди на Гай се вдигнаха нагоре.

– Спуснал си се петстотин стъпала надолу, за да ми поднесеш почитанията си?

– Не съм ги броил, Ваше Величество.

– И ако не греша, ти предстои да инспектираш новото командване на легиона на разсъмване. Малко време за сън ще ти остане.

– Наистина. Почти колкото и на вас, милорд.

– Ха! – възкликна Гай. Протегна се и взе чашата с вино от бюрото до стола си. – Майлс, ти си войник, а не дипломат. Кажи какво има.

Майлс леко въздъхна и кимна.

– Благодаря. Вие не спите достатъчно, Секстус. На откриването на Фестивала по случай изпращането на зимата ще изглеждате като нещо, изцвъкано от гаргант. Време е да си лягате.

Първият лорд махна с ръка.

– Предполагам, че скоро и това ще стане.

– Не, Секстус, няма да се отървете толкова лесно. Прекарвате тук всяка нощ от три седмици насам и започва да ви личи. Нуждаете се от топла постеля, нежна жена и почивка.

– За съжаление, едва ли ще получа някое от тези неща.

– Глупости – каза Майлс. – Вие сте Първи лорд на Алера. Можете да имате каквото поискате.

Очите на Гай припламнаха с изненада и гняв.

– Постелята ми едва ли ще бъде топла, докато в нея е Кария, Майлс. Знаеш как стоят нещата между нас.

– А вие какво очаквахте? Оженили сте се за едно наивно дете, Секстус. Тя е очаквала да преживее епичен романс, а вместо това е получила стар сухар политик.

Гай стисна устни, гневът в очите му стана още по-явен. Каменният под под краката му се развълнува, бюрото до стола му се разтрака.

– Как смееш да ми говориш по този начин, капитане?

– По ваша заповед, милорд. Но преди да ме отпратите, помислете си. Ако не бях прав, щяхте ли да се ядосате толкова? Ако не бях­те толкова изтощен, щяхте ли да покажете гнева си толкова лесно?

Треперенето на пода се успокои, Гай изглеждаше още по-уморен и не чак толкова сърдит. Майлс почувства как го обзема разо­чарование. Навремето Първият лорд нямаше да отстъпи толкова лесно пред изтощението.

Гай отпи още една глътка от виното и каза:

– Какво според теб трябва да направя, Майлс? Кажи ми.

– В леглото – каза Майлс. – Жена. Сън. Фестивалът започва след четири дни.

– Кария не ме пуска в спалнята си.

– Тогава си намерете любовница – рече Майлс. – Проклятие, Секстус, имате нужда от почивка, а страната се нуждае от наследник.

Първият лорд се намръщи.

– Не. Може и да съм се държал лошо с Кария, но няма да я унижавам, намирайки си любовница.

– Тогава добавете афродин във виното ѝ и я скъсайте, човече.

– Не знаех, че си такъв романтик, Майлс.

Войникът изсумтя.

– Толкова сте напрегнат, че въздухът пращи, когато се движите. Ако прекосите стаята, огънят ще лумне двойно по-силно. Всяка фурия в столицата усеща това, а изобщо не ви трябва, когато Върховните лордове пристигнат за фестивала, да разберат, че нещо ви тревожи.

Гай се намръщи. Той известно време разглеждаше виното си, след което каза:

– Онези сънища се върнаха, Майлс.

Майлс почувства пронизалото го безпокойство като физичес­ка болка, но се постара да запази безизразна физиономия.

– Сънища. Не сте дете, та да се боите от сънища, Секстус.

– Това не са обикновени кошмари. Гибелта ще дойде на фестивала.

Майлс вложи в тона си нотка на презрение.

– Гадател ли сте вече, Ваше Величество, смърт ли предричате?

– Не непременно смърт – рече Гай. – Използвах старата дума. Гибел. Орис. Прокоба. Съдбата ще се сблъска с нас на фестивала и аз не мога да видя какво се крие зад гърба ѝ.

– Няма никаква съдба – отсече Майлс. – Имахте същите сънища преди две години, но страната не беше разрушена от бедствия.

– Благодарение на едно упорито пастирче и смелостта на онези холтъри. Едвам се спасихме. Ако думата „съдба“ не ти харесва, наречи го „отчаяни времена“. Историята е пълна с такива моменти. Моменти, в които участта на хиляди е на везни, които лесно може да се катурнат в една или друга посока в зависимост от ръцете и волята на онези, които са замесени. Точно такъв момент наближава. Този фестивал ще определи пътя на държавата и проклет да съм, ако знам по какъв начин ще стане това. Но моментът наближава, Майлс. Наближава.

– В такъв случай ще се справим – каза Майлс. – Но всяко нещо по реда си.

– Точно така – каза Гай, стана от стола си и се върна на мозаечните плочки, като направи знак на Майлс да го последва. – Нека да ти покажа.

Майлс се намръщи, наблюдавайки как Първият лорд отново прекарва ръка над пода. Почувства как по плочките плъзва шепотът на неуловимо могъщество, когато фуриите от всички краища на държавата откликнаха на призива на Първия лорд. Шарките на създадената от фуриите карта се разраснаха наоколо и Майлс се почувства като великан, застанал над призрачното изображение на Цитаделата в Алера Империя, столицата на Алера. Зави му се свят, когато картината помръкна, и гледната му точка се понесе на запад, към хълмистата разкошна долина Амарант, отмина я и продължи към Черните хълмове и към крайбрежието. Изображението отново се проясни и се превърна в жива картина на морето, където бушуваща буря удряше брега с огромни вълни.

– Виж – каза Гай. – Осми ураган за тази пролет.

След известно мълчание Майлс каза:

– Огромен е.

– Да. Но не е най-лошият. Правят ги все по-силни.

Майлс погледна рязко към Първия лорд.

– Някой предизвиква тези бури?

Гай кимна.

– Мисля, че са канимските жреци. Никога по-рано не са упражнявали толкова голяма сила върху морето. Естествено, посланик Варг отрича това.

– Лъжливо псе – възмути се Майлс. – А защо не потърсите помощ от Върховните лордове по крайбрежието? С достатъчно призователи на вятър би трябвало да може да се спре бурята.

– Те вече помагат – отговори тихо Гай. – Макар и да не знаят това. Разбивам фронта на бурята и след като всеки от Върховните лордове може да се справи с част от нея, го оставям да защитава собствената си територия.

– Тогава поискайте допълнителна помощ – рече Майлс. – Със сигурност Рива или Плацида могат да изпратят призователи на вятър в крайбрежните градове.

Гай махна с ръка и картата помръкна отново, а гледната точка се премести в далечния север на държавата, при солидния гладък камък на Защитната стена. Майлс се намръщи и се наведе, за да погледне по-отблизо. Забеляза на няколко левги от Стената множес­тво движещи се фигури, повечето от които скрити зад облаци от ситни снежинки. Опита се да ги преброи и скоро съобрази, че са твърде много.

– Ледените хора. Но те не са се раздвижвали от години!

– Обаче сега това се е променило – каза Гай. – Те се събират на групи. Антил и Фригия вече са отблъснали две нападения над Стената, но ситуацията се влошава все повече и повече. Пролетното топене на снеговете закъснява достатъчно, за да може да се прогнозира слаб урожай. Значи, южняците ще искат от градовете покрай Стената твърде висока цена за храната и при положение че ситуацията и без това е доста напрегната, това може да доведе до задълбочаване на проблемите.

Майлс се намръщи още повече.

– А ако бурите продължават, съвсем ще унищожат реколтата на южняците.

– Точно така – потвърди Гай. – Северните градове ще гладуват, а южняците няма да са подготвени да се изправят срещу ледените хора, които ще се излеят през Стената.

– Може ли канимите и ледените хора да действат заедно? – попита Майлс.

– О, фурии, не! – възкликна Гай. – Да се надяваме, че е просто съвпадение.

Майлс изскърца със зъби.

– А през това време Акватайн разправя на всеослушание, че причината за всичко това е в неспособността ви да управлявате.

Гай леко се усмихна.

– Акватайн е по-скоро приятен, макар и опасен противник. Той, общо взето, действа директно. Много повече ме безпокоят Род, Калар и Форция. Те спряха да се оплакват в Сената. Това ме изпълва с подозрения.

Войникът кимна. Той помълча известно време; тревогата му започваше да нараства.

– Не бях забелязал.

– Никой не го забеляза. Съмнявам се, че някой знае достатъчно, за да разбере значимостта на проблема – каза Гай. Той отново прекара ръка над мозаечните плочки и призрачната карта изчезна. – Така и трябва да си остане. Държавата е в опасна ситуация, Майлс. Изпадането в паника или една-единствена погрешна стъпка може да доведе до разногласия между градовете и да направи Алера беззащитна срещу нападение на канимите или ледените хора.

– Или на маратите – добави Майлс, вече без да се опитва да крие горчивината в гласа си.

– Не се притеснявам особено на този фронт. Изглежда, новият граф на Калдерон има добър напредък в установяването на приятелски отношения с няколко от най-големите им племена.

Майлс кимна, но не каза нищо повече за маратите.

– Имате твърде много грижи.

– Всички тези неща, и не само те – потвърди Гай. – А също и обичайният натиск от страна на Сената, Дианическата лига, Роботърговския съюз и Търговския консорциум. Мнозина виждат във възстановяването на Кралския легион знак за моята слабост или дори сенилност. – Той въздъхна. – Същевременно цялата държава се безпокои, че това може да е последната ми зима, а аз още не съм определил наследник, който да заеме мястото ми. През това време Висши лордове като Акватайн явно са готови да плуват към трона ми през река от кръв, ако се наложи.

Майлс помълча, обмисляйки чудовищността на чутото.

– Проклятие.

– Ммм – въздъхна Гай. – Всяко нещо по реда си.

За момент доби вида на много стар и уморен човек. Майлс го наблюдаваше как затваря очите си, придава на лицето си спокойно изражение и изпъва раменете си. Гай заговори с обичайния си рязък, делови тон:

– Трябва да следя тази буря още няколко часа. Ще спя колкото мога, Майлс. Но нямам много време за това.

Войникът наведе глава.

– Думите ми не бяха добре обмислени, Ваше Величество.

– Но честни. Не трябваше да ти се ядосвам за тях. Извинявай, Майлс.

– Няма за какво.

Гай потисна въздишката си и кимна.

– Ще направиш ли нещо за мен, капитане?

– Разбира се.

– Удвои стражата в Цитаделата по време на фестивала. Нямам доказателства за това, но не е изключено някой да приложи „дипломацията на кинжала“ по време на изпращането на зимата. Особено след като Фиделиас ни предаде. – При последните думи на Гай погледът му помръкна още повече и Майлс изпита съчувствие към него. – Той знае повечето проходи в Цитаделата и в подземията.

Майлс погледна Гай Секстус в очите и кимна.

– Ще се погрижа за това.

Гай кимна и отпусна ръката си. Майлс прие това като жест, че е свободен, и тръгна към вратата. Но се спря при нея и погледна назад през рамо.

– Отпочинете си. И си помислете за това, което ви казах за наследника, Секстус. Моля ви. Това може да реши много от проб­лемите ви.

Гай кимна.

– Работя по въпроса. Не мога да ти кажа нищо повече.

Майлс се поклони ниско на Гай, обърна се и отвори вратата. В стаята нахлу скърцащ, бръмчащ звук.

– Вашият паж хърка много силно – отбеляза Майлс.

– Не го съди твърде строго – отвърна Гай. – Подготвяли са го да стане пастир.