Фурията на Академа

Глава 38

Фиделиас не можеше да не отдаде на холтър Исана дължимото: тази жена беше куражлия. Само няколко часа по-рано тя бе ранена по време на нападение, в резултат на което бяха загинали всичките ѝ приятели в столицата. Самата тя бе избегнала смъртта като по чудо – ако Фиделиас бе пуснал стрелата си миг по-късно, изстрелът на стрелеца щеше да се окаже по-точен. Дори сега, поне според нея, тя се намираше сред убийци и предатели на държавата.

Въпреки това, когато напуснаха сравнително безопасната стая в бордея, Исана се държеше с невероятно достойнство. Тя се беше наметнала с голямата пелерина без възражения, макар че когато влезе в шумната голяма стая на къщата, лицето ѝ леко се изчерви, щом забеляза какво се върши вътре.

– Този помощник на вашия работодател – каза Исана, когато излязоха на улицата, – ползва ли се с неговата подкрепа?

Фиделиас се замисли над думите, които жената бе избрала, за да изрази мисълта си. Тя лесно би могла да каже „лорд Акватайн“ или „лейди Акватайн“, но бе предпочела да не го прави. Разбираше, че Фиделиас избягва да споменава имената им на места, където лесно може да бъде чут, и уважаваше решението му. Това му вдъх­на надежда, че Исана притежава достатъчно гъвкаво мислене, че да се съгласи да работи за тях.

– Абсолютно – каза ѝ той.

– Имам условия – предупреди го тя.

Фиделиас кимна.

– Трябва да ги обявите по време на срещата, холтър – отвърна той. – Аз съм само пратеник и ескорт. Но смятам, че това може да се уреди.

Исана кимна.

– Много добре. Още колко трябва да вървим?

– Не много, холтър.

Исана въздъхна раздразнено.

– Имам си име. Уморих се всички да се обръщат към мен с „холтър“.

– Приемете го като комплимент – посъветва я Фиделиас. Внезапно косъмчетата на врата му настръхнаха и той едва се удържа да не се обърне и да започне да се оглежда като уплашена котка. Някой ги следеше. Достатъчно дълго бе играл тази игра, за да може да го усети. Поне за момента нямаше нужда да узнава подробностите. Предишния ден бе показвал лицето си твърде често, а в столицата имаше доста хора, които бяха готови да го предадат на Короната и да приберат наградата. – Няма друга жена в страната, която да може да се похвали с такава титла.

– Нито пък има друга жена, която да знае рецептата ми за хляб с подправки – отвърна Исана, – но никой не казва нищо за това.

Фиделиас се обърна към нея и леко се усмихна. Използва момента, за да опита да зърне преследвача им с крайчеца на окото си. Бяха двама, едри груби мъже, несъмнено речни плъхове от някоя от множеството лодки, които бяха пристигнали в столицата за фестивала. Успя да види само, че са облечени зле и единият залита с пиянска стъпка.

– Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

– Да – отвърна тя. – Но питайте.

– Не мога да не обърна внимание, че нямате съпруг, холтър. Нито деца. Това е... необичайно за жена в нашата страна, имайки предвид законите ни. Да разбирам ли, че като млада сте прекарвали времето си в лагерите?

– Да – отвърна тя с равен тон. – Точно както изисква законът.

– Но нямате деца – каза той.

– Нямам деца – потвърди тя.

– Имало ли е мъж? – попита Фиделиас.

– Да. Войник. Известно време бяхме заедно.

– Родихте ли му дете?

– Опитах се. Но бременността ми бе прекъсната преждевременно. Скоро след това той ме напусна. Но местният командир ме изпрати у дома. – Тя го стрелна с поглед. – Изпълнила съм дълга си, сър. Защо питате?

– Просто за да минава времето – отвърна Фиделиас, опитвайки се да се усмихне доброжелателно.

– Да минава времето, докато търсите място, където да се разправите с двамата мъже, които ни следят – рече тя.

Фиделиас погледна нагоре към лицето ѝ, защото холтърът беше с една длан, че и повече по-висока от него, и този път усмивката му беше искрена.

– За цивилна имате набито око.

– Не е заради зрението ми – отговори тя. – От тези мъже вони на алчност и страх, както смърди една овца.

– И можете да ги усетите от такова разстояние? – Фиделиас установи, че жената го впечатлява все повече и повече. – Сигурно са на петдесетина фута от нас. Вие сте наистина надарена в призоваването на вода.

– Понякога ми се иска да не бях – отвърна тя. – Или поне да не беше толкова силно. – Тя притисна пръсти към слепоочието си. – Едва ли в бъдеще ще посетя отново някой град. Твърде шумни са, дори когато спят.

– Донякъде ви съчувствам – каза Фиделиас и я поведе по една странична уличка между високите домове, която беше доста сенчеста. – Виждал съм водни призователи с вашата сила, които бяха неспособни да контролират дарбата си.

– Като Одиана – каза тя.

Фиделиас почувства притеснение при споменаването на лудата водна вещица. Одиана не му харесваше. Беше твърде непредсказуема за вкуса му.

– Да.

– Тя ми разказа за първия си контакт с фуриите – каза Исана. – Честно казано, съм изненадана, че е толкова стабилна.

– Интересно – каза Фиделиас и намери скрито местенце между две сгради. – Никога не е споменавала за това.

– А питали ли сте я? – каза Исана.

– И защо да го правя?

– Защото човешките същества трябва да се грижат едно за друго, сър. – Тя сви рамене. – Но пък да, защо да го правите?

Фиделиас изпита леко раздразнение, защото думите на холтъра попаднаха в целта. Реакцията му го изненада и той си помисли, че жената е права в доста по-голяма степен, отколкото той е готов да признае. Беше минало доста време, откакто за последен път бе действал според вътрешната си мотивация, а не по необходимост или от чувство за самосъхранение.

От деня, в който бе предал Амара всъщност.

Фиделиас се намръщи. От известно време не се беше сещал за нея. Сега това му се стори странно. Може би се беше опитвал да прогони мисълта за Амара от главата си. Но защо?

Той затвори очи и направи така една-две крачки, мислейки си за изненадата, изписана на лицето ѝ, когато се беше оказала заровена в земята до шията, заловена от най-способните хора на Акватайн. Тя бе предусетила предателството му като истински Курсор, но логиката ѝ не я бе подготвила за собствената ѝ емоционална реакция. Когато тя го беше обвинила и той бе признал предателството си, в очите ѝ се беше появило изражение, което той и до днес не можеше да забрави. Те бяха пълни с болка, гняв и тъга.

Нещо потрепна в гърдите му, но той безмилостно потисна надигащото се чувство.

Той не беше сигурен, че съжалява, задето се бе отказал изцяло от чувствата си, и точно липсата на съжаление го беше разтревожила. Може би холтърът беше права. Може би той наистина бе изгубил нещо жизненоважно, може би измяната му и действията му в долината Калдерон бяха потушили някаква искрица живот, топлотата му и съчувствието му. Възможно ли бе сърцето и душата на един човек да умрат и въпреки това той да върви и да разговаря така, сякаш е още жив?

Фиделиас отново прогони тези мисли. Нямаше време за подобни сантиментални спомени. Ловците на награди бяха започнали да скъсяват разстоянието между себе си и преследваните.

Фиделиас извади късия си тежък лък изпод наметалото и плъзна една дебела грозна стрела в тетивата. С бързината и увереността на стрелец и призовател на дърво той се обърна и пусна стрелата в гърлото на мъжа, който вървеше по-назад от двамата.

Партньорът му закрещя и се хвърли напред, без все още да е разбрал, че е останал сам. „Аматьори“ – помисли си Фиделиас. Това беше стар трик – да се стреля първо в по-далечния противник, за да могат спътниците му да продължават да настъпват, без да забелязват опасността, вместо да се пръснат да търсят прикритие. Фиделиас извади втора стрела и стреля – острието ѝ попадна в лявото око на единствения останал ловец на награди от разстояние почти пет фута.

Мъжът рухна на земята – смъртта беше настъпила мигновено. Само кракът му порита още известно време, докато кръвта му заливаше калдъръма. След това застина неподвижно.

Фиделиас ги наблюдава още около минута, след което остави лъка си на земята, извади ножа си и провери пулса на шиите им, за да се убеди, че са мъртви. Той не се и съмняваше в това, но професионалистът в него мразеше мърляво свършената работа и едва след като бе сигурен, че са умрели, отново взе лъка си.

Да, Исана не грешеше.

Може би той наистина бе изгубил способността си да чувства.

Не че имаше някакво значение.

– Холтър – каза той и се обърна към нея, – трябва да се махнем от тук.

Пребледнялата Исана го гледаше безмълвно. Маската на увереност бе изчезнала от лицето ѝ, заменена с ужас и отвращение.

– Холтър – повтори Фиделиас, – не бива да се задържаме на тази улица.

Тя като че ли се овладя. Отмести поглед от него, присви очи и отново наложи предишната маска.

– Разбира се – рече тя. Гласът ѝ леко трепереше. – Водете.