Фурията на Академа

Глава 31

Тави гледаше огромните празни пространства, които обграждаха Сивата кула, и сърцето му се свиваше от ужас.

Сравнително бързо разбра как да намери Сивата кула. Просто попита един градски легионер със зачервен нос и толкова силен алкохолен дъх, че бе достатъчна една искрица, за да пламне, като му обясни, че е на гости в града и би искал да я види. Легионерът се прояви като особено услужлив и веднага започна да му обяснява как да я намери. Говореше доста нечленоразделно, но Тави успя да го разбере. Двамата с Кайтай се промъкнаха през улиците на столицата, като се стараеха да избягват по-многолюдните празненства, като онези на улица „Занаятчийска“.

Сега двамата стояха върху един акведукт, който пренасяше водата от извора в планината край столицата до зелените поля и холтове, заобикалящи града. От акведукта излизаха дузина разклонения, които носеха чиста вода до резервоарите, разположени из целия град. От мястото, където стояха, пред Тави се откриваше гледка надолу към почти незабележимата кривина на акведукта, която минаваше над цели квартали. Величествените арки поддържаха каменното корито и непрекъснатото бълбукане на водата ги съпровождаше през целия път, докато двамата с Кайтай напредваха упорито. След само още неколкостотин ярда акведуктът преминаваше покрай щаба и казармите на Градския легион, а от другата му страна се издигаше Сивата кула.

Кайтай го погледна пред рамо, без да забавя ход. Въпреки вечерния вятър, тя вървеше с невероятна увереност по тесния, хлъзгав от водата път, минаващ по ръба на акведукта.

– Искаш ли да вървя по-бавно?

– Не – отвърна раздразнено Тави. Той се съсредоточи върху крайната им цел, опитвайки се да не мисли колко би било лесно да се подхлъзне и да полети към унизителната си смърт. – Просто не спирай да вървиш.

Кайтай сви рамене. По устните ѝ заигра лека, самодоволна усмивка, тя се обърна с гръб към него и продължи да върви напред.

Когато се приближиха до кулата, Тави я огледа внимателно. Сградата имаше учудващо елементарна конструкция и не приличаше особено много на кула. Младежът си беше представял нещо наистина елегантно и мрачно, брулено от ветровете, потискащо и заплашително място, внушаващо на затворниците желанието сами да скочат от него в търсене на своята унизителна смърт. Вместо това сградата не се различаваше особено от намиращите се наблизо казарми. Беше по-висока, прозорците ѝ бяха много тесни и имаше много по-малко врати. Заобиколена беше от широка поляна, оградена с палисада. Забелязваха се стражи край портата на оградата и при входните врати на сградата, а неколцина други патрулираха покрай палисадата.

– Изглежда... добре – промърмори Тави. – Дори приятно.

– Няма приятни затвори – отвърна Кайтай.

Тя изведнъж се спря и Тави без малко не се блъсна в нея, което можеше да доведе до трагични последствия. Той с усилие възстанови равновесието си и я погледна мрачно, докато под акведукта, на който бяха застанали, преминаваше поредната група странстващи певци. Всеки от групата носеше свещ в ръка, както изискваха традициите на празника.

Кайтай ги наблюдаваше внимателно, докато минаваха под тях.

– Харесва ли ти музиката? – попита Тави.

– Вие всички пеете неправилно – каза Кайтай, изпращайки певците с любопитен и напрегнат поглед. – Не го правите както трябва.

– Какво искаш да кажеш?

Тя махна раздразнено с ръка.

– Моят народ пее песни, които му идват на устата. Понякога пее по няколко песни наведнъж. И всеки, който пее, преплита пес­ните си с онези, които вече се пеят. Поне с три от тях, иначе не си заслужава трудът. А вие, алеранците, пеете само една. И я пеете по един и същи начин. – Тя поклати глава с объркано изражение на лицето. – Сигурно докато се упражнявате да ги пеете, умирате от скука.

Тави се ухили.

– Но не ти ли харесва крайният резултат?

Кайтай гледаше, докато групата не се изгуби от погледите им, и в гласа ѝ прозвуча тъга.

– Не пеете правилно.

Тя тръгна отново напред и Тави я последва, докато не се изравниха със Сивата кула. Младежът надникна от каменния акведукт. До утъпканата площадка, където тренираше Градският легион, имаше около петдесет фута. Наблизо се издигаше палисадата. Откъм планината подухваше свеж пролетен вятър, хладен и бърз, и Тави трябваше бързо да отстъпи назад, за да запази равновесие и да не падне. Вместо да гледа надолу, той насочи поглед към пок­рива на кулата.

– Сигурно е висока около петдесет фута – каза тихо той на Кайтай. – Дори ти няма да можеш да скочиш толкова.

– Вярно – отвърна Кайтай.

Тя отметна наметалото от ръцете си и отвори голямата тежка кожена торба, изработена от маратите. Измъкна от нея намотано въже – сиво, с металически оттенък.

Тави я гледаше намръщено.

– Това да не е от въжетата, които правите от косите на ледените хора? – попита той.

– Да – отвърна тя.

После отново бръкна в торбата и извади три обикновени метални куки. Съедини ги чрез малки жлебове и издатини и ги овърза с парче кожена корда така, че куките да стърчат настрани като големи стоманени пръсти около обща основа.

– Абордажната кука не е маратска изработка – каза Тави.

– Не е. Беше на един алерански крадец. Една нощ го гледах как ограбва една къща.

– И му я открадна?

Кайтай се усмихна, докато пръстите ѝ ловко завързваха възела.

– Единственият ни учи, че дадем ли нещо на другите, ще получим същото в замяна. – Усмивката ѝ разкри острите ѝ зъби, след което тя каза: – Клекни, алеранецо.

Тави се отпусна на едно коляно, а Кайтай завъртя куката над главата си все по-бързо и по-бързо, постепенно отпускайки въжето. Всичко стана невероятно бързо. Четири завъртания, пет, после тя метна куката и прикрепеното към нея въже към покрива на кулата. Металът леко иззвъня при удара в камъка.

Кайтай започна бавно да издърпва въжето към себе си. То внезапно се опъна и тя се облегна назад, като постепенно увеличаваше натиска.

– Бръкни – каза тя. – В торбата. Там има малък клин и чук.

Тави пъхна ръка в торбата и ги намери. Клинът имаше халка, прикрепена към тъпия му край, и Тави веднага се досети за предназначението ѝ. Той коленичи, стиснал клина и чука в ръце. Свали наметалото си и го сгъна няколко пъти, после допря внимателно клина към камъка на акведукта, приглушавайки с плата ударите на чука. Заби клина така, че да бъде леко наклонен в посоката, противоположна на онази, от която идваше въжето. Кайтай погледна към клина и кимна одобрително.

После му подаде края на въжето и Тави го прекара през халката. Кайтай продължаваше да дърпа, за да не се разхлаби куката, а той завърза изпънатото докрай въже.

Кайтай кимна рязко и бързо направи още един възел, който не му беше познат. Тя го използва, за да опъне още повече въжето, затегна го и кимна на Тави. Младежът бавно пусна въжето. То издаде слаб бръмчащ звук и се изпъна между акведукта и Кулата, проблясвайки като нишка от паяжина под светлината, излъчвана от хилядите фуриени лампи, които горяха по улиците на града.

– Така – рече той. – Ще преминем по въжето, за да избегнем земните и горските фурии, нали?

– Да – отвърна Кайтай.

– Значи, остават вятърните фурии на покрива – каза той. – И като че ли в единия край има гаргойл. Виждаш ли онези бучки ей там?

Кайтай се намръщи.

– Какво е това гаргойл?

– Земна фурия – обясни Тави. – Статуя, която има сетива и може да се движи. Не са много бързи, но са силни.

– Ще се опитат ли да ни наранят?

– Сигурно – отвърна тихо Тави. – Ще реагират на всяко движение по покрива.

– Значи, не трябва да докосваме покрива, така ли?

Тави кимна.

– Може и да се получи. Но не виждам как ще влезем вътре по друг начин, освен през онази врата на покрива. Долу навсякъде има пазачи.

– Дай ми наметалото – каза Кайтай.

Тави ѝ го подаде.

– Какво смяташ да направиш?

– Да се погрижа за вятърните фурии – отвърна Кайтай.

После свали своето наметало и накисна и двете във водата, която течеше в акведукта. От друга торба тя извади тежък дървен съд, пълен със сол и започна да я разсипва с пълни шепи по мокрите наметала.

Тави я наблюдаваше намръщено.

– Знам, че солта причинява болка на вятърните фурии – каза той. – Но смяташ ли, че наистина ще се получи?

Кайтай се спря за миг и го изгледа. После наведе поглед към бижутата и дрехите си и отново го погледна.

Той вдигна ръце.

– Добре де, добре. Щом казваш.

Миг по-късно тя се изправи и му подхвърли наметалото. Тави го улови във въздуха и се загърна с мократа осолена дреха. Кайтай направи същото.

– Готов ли си, алеранецо?

– За какво? – попита Тави. – Все още не знам как ще влезем, без да докосваме покрива.

Кайтай кимна към тесните прозорци на най-горния етаж.

– Аз ще вляза оттам. Изчакай да стигна дотам, преди да се спуснеш. Въжето не е направено да издържа двама.

– По-добре ме пусни да мина пръв – каза Тави. – Аз съм по-тежък. Ако се скъса, по-добре да падна аз.

Кайтай се намръщи, но кимна. После махна с ръка към въжето и каза:

– Отивай. Остави ми малко място, за да мога да работя, когато пристигна.

Тави кимна и погледна към тънкото въженце, което стигаше до Сивата кула. Той преглътна, чувствайки как ръцете му треперят, но се насили да се хване за въжето. После леко се отпусна върху него с глава към Сивата кула и крака, кръстосани откъм акведукта. Вятърът духаше, въжето се поклащаше, а Тави се молеше куката да издържи и да не се изплъзне. Той започна да се издърпва напред към кулата колкото можеше по-внимателно и плавно. Погледна назад само веднъж и видя, че Кайтай го наблюдава. Очите ѝ проблясваха закачливо и тя прикриваше с ръка устата си, без всъщност да се опитва да скрие, че ѝ е забавно.

Тави се съсредоточи върху задачата си и продължи ритмично да мести ръцете и краката си. Той не бързаше и се придвижваше с подчертана предпазливост, докато не прекоси пропастта. Забеляза перваза под прозореца и внимателно спусна краката си върху него, за да си починат, и се увери, че може да издържи тежестта му. Нак­рая се прехвърли изцяло върху преваза и погледна обратно към Кайтай, придържайки се с една ръка за въжето.

Маратската девойка не започна да се придвижва внимателно като Тави – тя просто стъпи на въжето и тръгна по него, сякаш то бе широко и стабилно като тежка дървена греда. Сложила ръце на кръста, тя се движеше леко и уверено, поглеждайки с презрение смъртоносната пропаст под краката ѝ, и прекоси разстоянието за една трета от времето, което бе необходимо на Тави. Когато достигна края на въжето, тя просто подскочи, превъртя се във въздуха и кацна с лекота до Тави на перваза.

Той я зяпна. Тя го погледна и повдигна вежда.

– Да?

Тави поклати глава.

– Откъде си се научила на това?

– Ходенето по въже ли? – попита тя.

– Да. Беше... впечатляващо.

– Палешка игра. Играем я като деца. – Тя се ухили. – Когато бях по-малка, се справях по-добре. Можех да тичам по въжето. – Кайтай се обърна към прозореца и надникна през стъклото. – Коридор. Никого не виждам.

Тави също надникна.

– И аз – каза той. После извади кинжала от колана си и се опи­та да повдигне стъклото откъм ъгъла, но то бе вградено направо в камъка. – Ще трябва да го счупим – каза той на Кайтай.

Тя кимна рязко и извади от торбата руло от някакъв дебел плат. Разви го с едно движение на ръката, след което измъкна една малка бутилка и я отвори. Отля в шепата си малко от гъстата мазна течност и я размаза върху стъклото. Разнесе се остра воня. Тя побърза да избърше течността от ръката си, после се намръщи и устните ѝ се размърдаха.

– Какво правиш? – попита Тави.

– Броя – отвърна тя. – Не ми пречи.

Минаха още минута-две, след което тя положи плата върху стъклото и го приглади така, че той веднага залепна. След като почака още малко, Кайтай извади ножа си и удари с дръжката му по стъклото.

Стъклото се счупи с хрущене. Кайтай го удари отново на още няколко места и бавно дръпна плата. Тави видя, че стъклото е залеп­нало здраво за него. След това момичето взе парцала, с който бе избърсало ръката си, и го притисна към стената до прозореца. Той се задържа.

Кайтай погледна към Тави, докато отчупваше няколкото парчета, към които парцалът не бе успял да прилепне, пусна ги долу, бързо се наведе и се шмугна през прозореца в Сивата кула.

Тави поклати глава и внимателно се добра до прозореца, без да изпуска въжето от ръката си. Чувстваше се бавен и тромав в сравнение с маратската девойка, което леко го дразнеше. Също като него, Кайтай нямаше свои фурии, но той разбираше много доб­ре, че тя не смята това за недостатък. И имаше всички основания за това – та нали през последните няколко месеца бе успяла да заобиколи всички призователски капани с помощта на ума и ловкостта си.

Тави се постара да запомни номера с лепилото и плата за по-нататък, прескочи през прозореца и приклекна до Кайтай.

Двамата се намираха в коридора. От едната му страна се намираше стената с прозорците, а от другата – поредица тежки дървени врати. Тави се приближи до най-близката и завъртя дръжката ѝ.

– Заключено е – докладва той шепнешком и бръкна с ръка в кесийката на колана си.

Измъкна оттам навито на руло парче кожа, в което бяха увити няколко малки инструмента.

– Какво правиш? – прошепна Кайтай.

– Отключвам – отвърна той.

Пъхна инструментите в ключалката, затвори очи и започна да проучва механизма. Миг по-късно стисна здраво инструментите, завъртя ги и ключалката леко изщрака.

Тави отвори вратата на малка, оскъдно обзаведена спалня. В нея имаше само легло, стол, нощно гърне и голи каменни стени.

– Килия – промърмори той и затвори вратата.

Кайтай измъкна инструментите от ръката му, вторачи се в тях, след което погледна към него.

– Как? – попита тя.

– Научих се на разни такива неща – отвърна Тави. – После ще ти покажа. А ти как крадеше, щом не знаеш как да отключваш ключалките?

– Крада ключовете – отвърна Кайтай. – Естествено.

– Естествено – промърмори Тави. – Да вървим.

Двамата продължиха нататък по коридора и Тави проверяваше всяка врата. Стаите изглеждаха по един и същи начин – сиви, обикновени, празни.

– Трябва да е на този етаж – промърмори Тави, когато стигнаха до края на коридора. Там имаше врата. Тави я отвори и се озова пред спускащо се надолу стълбище, осветено от слаби фуриени лампи. Тук звуците отекваха надалече и Тави показа с жестове на Кайтай да не говори. Чак тогава заслиза по стълбището. Успя да направи само няколко крачки, когато отдолу се дочуха пеещи гласове: поредната фестивална песен. Тя обаче навяваше мисли по-скоро за пиянска сбирка, отколкото за репетиция.

Тави се ухили и леко ускори крачка. Ако пазачите вдигаха тази гюрултия, значи, той и Кайтай щяха да се придвижат по-лесно из кулата. Двамата стигнаха до следващия етаж и Тави отвори вратата на площадката. Отново се озоваха пред поредица дървени врати, също като на горния етаж. Решиха веднага да слязат на дол­ния етаж, но Кайтай внезапно стисна рамото на Тави, предупреждавайки го за опасност.

Под тях се разнесе скърцането на отваряща се врата и мъжки гласове, които разговаряха. Тави замръзна. Стъпките на мъжете се отдалечиха в посоката, откъдето се разнасяше пеенето.

Тави изчака да утихнат напълно, преди да се спусне до края на стълбите. Той отвори вратата на поредната площадка и се озова в съвсем друго помещение.

Въпреки че всичко бе все така скромно обзаведено, целият етаж представляваше една огромна килия. Зад масивната решетка се виждаха огромна вана, няколко книжни рафта, обикновен диван и столове, където можеше да се седи и чете, както и маса за четирима и голямо легло. Прозорците също бяха преградени с решетки.

– Нали ти казах, че с мен всичко е наред – разнесе се глас изпод завивките. – Просто имах нужда от малко почивка.

– Макс – прошепна Тави.

Макс рязко седна в леглото си, все още с мокра коса, прилепнала към главата му, и ченето му увисна от изненада.

– Тави? Кои врани те доведоха тук? И защо си дошъл, враните да те изкълват?

– Дойдох да те измъкна – отвърна Тави.

Той се приближи до решетката, а междувременно Кайтай прит­вори вратата и остана да наблюдава стълбата. Младежът се зае с ключалката.

– Не се мъчи – каза Макс. – На масата до северната стена.

Тави се огледа, забеляза ключа и го грабна.

– Не са се загрижили особено за сигурността.

– Всички, които се оказват в тази килия, обикновено са тук по политически причини – каза Макс. – Решетките са просто за показност. – Той се намръщи. – Освен това тук призоваването не действа.

– Горкото то, няма му фуриите – каза Тави и пъхна ключа в ключалката. – Хайде. Обличай се и да вървим.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Имаме нужда от теб, Макс.

– Тави – каза Макс. – Стига глупости. Не знам как си влязъл тук, но...

– Алеранецо – изсъска Кайтай. – Остава ни малко време преди зазоряване. – Тя се обърна към Тави и качулката се отдръпна от лицето ѝ. – Трябва да тръгваме, с него или сами.

– Кой е това? – попита Макс и примигна. – Тя е марат.

– Това е Кайтай. Кайтай, това е Макс.

– Тя е марат – изпъшка Макс.

Кайтай повдигна бледата си вежда и попита Тави:

– Той да не е слабоумен?

– Има дни, в които и аз си мисля така – отвърна Тави. Той влезе в килията и се приближи до Макс. – Хайде. Виж какво, не можем да позволим на онзи идиот Бренсис да хвърли в хаос цялата държава. Ще те измъкнем от тук. Ще се спуснем в подземията, ще излезем близо до двореца и ще те отведем при Килиан – никой нищо няма да разбере. Трябва да се захванеш за работа и да помогнеш на леля ми.

– Бягството от затвора е сериозно престъпление – заяви Макс. – За това може да ме обесят. Може да обесят и теб за това, че си ми помогнал. Велики фурии, Тави, на всичкото отгоре го правиш с помощта на марат!

– Не споменавай Кайтай пред Килиан и Майлс. Останалото ще го оправим – каза Тави.

– Как?

– Не знам. Все още. Но ще го оправим, Макс. Много хора ще пострадат, ако ситуацията излезе изпод контрол.

– Няма да стане – каза Макс. – Тави, ти може и да си успял да влезеш тук, но фуриите, които блокират изходите, са два пъти повече и по-силни. Ако усетят, че се каня да правя нещо, и...

Тави грабна едни широки ленени панталони и ги хвърли по главата на Макс.

– Обувай ги. Влязохме без помощта на никакви фурии. Ще излезем по същия начин.

Макс впери скептичен поглед в Тави.

– Как?

Кайтай изпръхтя отвратено.

– Всички тук си мислят, че нищо не може да стане без магия, алеранецо. Пак ще го повторя. Всички сте луди.

Тави се обърна към Макс и каза:

– Макс, тази вечер ти вече ми спаси живота веднъж. Но сега отново имам нужда от помощта ти. Кълна ти се, че щом семейс­твото ми е в безопасност, ще направя всичко по силите си, за да се погрижа да не бъдеш наказан за това.

– Всичко по силите ти, а? – каза Макс.

– Знам. Не е много.

Известно време Макс гледа Тави, после свали краката си от леглото и нахлузи ленените панталони.

– Това ми е напълно достатъчно. – Когато стана, той изсъска недоволно и се олюля. – Извинявай. Излекуваха ми раните, но все още съм доста схванат.

Тави натъпка възглавниците под одеялото така, че да създават впечатление за наличието на тяло в леглото, след което преметна ръката на Макс през рамото си, за да го подкрепи. С малко повече късмет пазачите щяха да оставят „Макс“ да поспи още няколко часа, преди да забележат, че затворникът вече не е в килията си. Двамата излязоха от килията, Тави заключи решетката подир себе си и остави ключа на мястото му.

– Тави – промърмори Макс, докато двамата започнаха да се изкачват по стълбището, следвани от Кайтай. – Никога не съм имал приятел, който да направи нещо такова за мен. Благодаря ти.

– Хе-хе – засмя се Тави. – Недей да ми благодариш, преди да си разбрал как смятаме да се измъкнем от тук.