Фурията на Академа

Глава 8

Краката на Тави го боляха от клеченето на покрива на сградата, която се извисяваше над Домус Малеус, някогашната голяма ковачница, която бе превърната в едно от най-популярните гостилници в търговския квартал на град Алера. Денят бавно отстъпваше пред натиска на здрача и по улиците плъзнаха сенките. Магазините и дюкяните лека-полека затваряха прозорците и вратите си за през нощта и прибираха стоките си до следващия ден, когато пазарът щеше да отвори отново. Въздухът бе изпълнен с аромат на прясно опечен хляб и печено месо.

Кракът на Тави изтръпна, на път да се схване. Неподвижността и търпението бяха изключително важни за всеки ловец, а чичо му го беше научил на всичко, което знаеше за проследяването и лова. Тави бе преследвал по скалистите планински пътеки огром­ните овце, отглеждани от чичо му, беше откривал заблудени коне и телета, бе проследявал дивите котки и танадентите, които нападаха стадата на чичо му, и беше изучил навиците им.

Последният му урок бе как да проследява диви елени – безшумни, плашливи и ужасно бързи същества, които можеха да бъдат уловени само от най-умелите и упорити ловци. Този крадец не беше планински елен; но Тави стигна до извода, че коварният престъпник, когото не можеха да заловят дори опитните градски легионери, притежаваше много от качествата му. Крадецът беше изключително предпазлив, бдителен и ловък. Единственият начин да се залови човек като него бе, като се отгатне какво търси и къде би могъл да го намери.

Затова Тави бе прекарал целия следобед в разговори с офицерите от Градския легион, разпитвайки ги за местата, където бе тършувал крадецът, и какво бе отнесъл. Извършителят имаше изтънчен вкус. Бижутерът се бе простил с ценна сребърна игла за пелерина и няколко абаносови гребена – макар че много по-ценните дребни украшения, които бяха прибрани на същото място, не бяха докоснати. От шивача бяха отмъкнати три скъпи наметала. От обущаря бе взет чифт ботуши от кожа на гарим. Но от честите нощни обири най-много бяха пострадали гостилниците, бакалиите и пекарните.

Който и да беше крадецът, очевидно парите не го интересуваха. Всъщност като се имаше предвид списъкът от най-разнообразни предмети, които бяха откраднати, човек оставаше с впечатлението, че кражбите са били извършвани импулсивно, за развлечение. Но непрекъснатите набези над кухни и килери за храна показваха, че крадецът и планинските елени имаха поне нещо общо.

Гладът.

Веднага щом Тави го осъзна, останалото не беше чак толкова трудно. Той просто изчака гостилниците да започнат да подготвят ястията за вечеря и се остави на обонянието си да го отведе до най-вкусно ухаещата сграда. Намери си местенце, откъдето да може да наблюдава входа ѝ, и се настани да чака гладния елен.

Тави нито чу, нито видя крадеца да се приближава, но косъмчетата по врата му настръхнаха и по гърба го полази странен, щипещ хлад. Той замръзна, затаи дъх и миг по-късно забеляза една фигура с тъмно наметало да се промъква бавно и тихо по покрива на Домус Малеус и да скача ловко на земята до кухненската врата.

Тави също се спусна на земята и се стрелна към тясната уличка зад гостилницата. Навлезе навътре и се притаи в сенките, в очак­ване на плячката си.

Секунда или две по-късно крадецът изскочи от кухнята, пъхайки нещо под наметалото си. Той тръгна безшумно по уличката в посока към Тави и мина почти на крачка от скривалището му. Младежът го изчака да отмине, после изскочи от сенките, сграбчи го за наметалото и дръпна силно. Крадецът реагира със скоростта на бдителна котка. Обърна се рязко в мига, когато Тави свали наметалото му, и хвърли към главата му глинено гърне с гореща супа. Тави бързо отскочи встрани, а крадецът запрати по него чиния с остатъци от печено, която го удари в гърдите. Изгубил равновесие, младежът залитна назад и падна. Крадецът бързо се обърна и побягна по уличката.

Тави се надигна и го подгони. Крадецът летеше напред с невероятна скорост и младежът едва успяваше да го следва. Двамата тичаха мълчаливо по сумрачните улички, преминавайки покрай цветните топли сфери на фуриените улични лампи. Докато минаваше покрай дюкяна на бъчваря, крадецът метна една каца зад гърба си и Тави трябваше да я прескочи. Въпреки това бързо скъси разстоянието помежду им и се метна върху гърба на крадеца. Пропусна, но успя да го хване за крака и го дръпна към себе си. Човекът се олюля и падна на земята.

Последвалата мълчалива, отчаяна схватка продължи само няколко секунди. Тави се опита да извие едната ръка на крадеца зад гърба му, но противникът му беше твърде бърз. Той се изви на една страна и се опита да удари Тави с лакът в главата. Младежът избегна удара, но крадецът бързо се обърна и нанесе удар с длан в брадичката му. Пред очите на Тави просветнаха искри и той пусна крадеца, който скочи и се изгуби в сумрака, преди Тави да успее да се изправи на крака.

Той хукна след него, но напразно. Крадецът бе успял да се измъкне. Тави изръмжа една ругатня и се затича обратно по тъмната уличка към Домус Малеус. Реши, че след всичките положени усилия заслужаваше поне една добра вечеря.

Излезе намръщен на главната улица и веднага се сблъска с един едър пешеходец.

– Тави? – рече Макс изненадано. – Какво правиш тук?

Тави погледна съквартиранта си и примигна.

– А ти какво правиш тук?

– Нападат ме разни намръщени академи от Калдерон – отвърна Макс с весела нотка в гласа.

Той придърпа тъмното си наметало около раменете и изтупа туниката си.

Над града се беше спуснала гъста, студена мъгла. Когато вечерният хлад докосна запотената му кожа, Тави усети, че започва да трепери. Той поклати глава.

– Извинявай. Като че ли днес съм много разсеян. Но сериозно, какво правиш тук?

Макс се ухили.

– Две пресечки по-нататък има една млада вдовица. В такива мъгливи нощи се чувства много самотна.

– По това време на годината всяка нощ е мъглива – отвърна Тави.

Макс грейна.

– И аз го забелязах, да.

– Точно затова те мразят толкова много хора.

– Ревността се среща често у незначителните хора – съгласи се незлобливо Макс. – Сега е мой ред. Ти какво правиш тук? На златното момче на Гай не би му отивало да се разхожда по улиците след вечерния час.

– Имам среща – отвърна Тави.

– Щом си рекъл – съгласи се дружелюбно Макс. – С кого?

– Ти не си единственият, който се измъква от Академията по тъмно.

Макс избухна в гръмък смях. Тави го погледна намръщено.

– Какво му е смешното?

– Определено не се срещаш с момиче.

– Откъде знаеш? – тросна му се Тави.

– Защото дори някой девственик като теб щеше да се издокара по-добре за среща. Баня, чисти дрехи, сресана коса и така нататък. А ти изглеждаш така, сякаш си се въргалял по улицата.

Тави се изчерви от смущение.

– Млъквай, Макс. Върви си гледай вдовицата.

Вместо това Макс се облегна на стената на гостилницата и скръсти ръце.

– Можех да те фрасна по главата, вместо да те оставя да се блъскаш в мен. Дори нямаше да разбереш какво става – рече той. – Държиш се странно. Добре ли си?

– Просто съм много зает – отвърна Тави. – След изпита тази сутрин цял ден писах домашното по аритметика...

Макс потрепна.

– Много съжалявам, че така се получи, Тави. Фурията на Килиан може и да му помага да се придвижва наоколо въпреки слепотата си, но проклет да съм, ако изобщо може да види достойнствата ти.

Тави сви рамене.

– Очаквах да се получи точно така. А тази вечер трябва да отида при Гай.

– Пак ли? – попита Макс.

– Да.

– Тогава защо не се прибереш в пансиона да поспиш?

Тави се накани да махне неопределено с ръка, но изведнъж присви очи и се усмихна.

– Аха! А ти защо не тичаш при нетърпеливата си вдовица, Макс?

– Рано е още. Ще почака – отвърна намръщено Макс.

– Ще изчака ли, докато изпълниш задачата на Килиан? – попита Тави.

Раменете на Макс се напрегнаха.

– За какво говориш?

– За твоята задача – каза Тави. – Килиан ти е дал отделна задача. Изпратил те е да разбереш с какво се занимавам.

Макс не можа да скрие изненаданото си изражение. После завъртя очи.

– Килиан сигурно ти е казал да пазиш твоята в тайна, каквато и да е тя.

– Разбира се. И не, няма да ти кажа каква е.

– Враните да те изкълват, Калдерон. Като започнеш да ми се правиш на умник, ми идва да ти забия един в лицето.

– Ревността се среща често у незначителните хора – отвърна Тави с лека усмивка. Макс се престори, че го удря, и Тави леко нак­лони глава. – Откога ме следиш?

– От два часа. Изгубих те, когато скочи от покрива.

– Ако Килиан разбере, че си ми се разкрил, веднага ще те скъса.

Макс повдигна презрително едното си рамо.

– Това е просто изпит. Още откакто проходих, ми се е налагало да се изправям пред най-различни изпитания.

– Върховният лорд Антил няма да е доволен, ако се провалиш.

– Сега вече няма да мога да заспя – провлече глас Макс.

Тави се подсмихна.

– Има ли наистина вдовица?

Макс се ухили.

– И да нямаше, сигурно щях да си намеря някоя. Или да си създам, ако се налага.

Тави изсумтя.

– Тогава какви са ти плановете за тази вечер?

Макс сви устни.

– Бих могъл да те попреследвам още малко, но не ми се струва справедливо. – Той изписа с пръст един знак Х на корема си. – Давам ти дума. Предпочитам да те оставя на мира, отколкото да те лиша от час сън, докато се опитваш да се отървеш от мен.

Тави кимна и се усмихна с благодарност на приятеля си. Макс му се беше заклел по стар северняшки обичай. Дори нямаше да му мине през ума да наруши дадената дума.

– Благодаря ти – каза той.

– Но непременно ще разбера с какво се занимаваш тук – продължи Макс. – Не толкова заради Килиан, а защото някой трябва да ти покаже, че въобще не си толкова умен, колкото си мислиш.

– В такъв случай направо отивай да си лягаш, Макс. Защото това може да се случи само в сънищата ти.

Зъбите на Макс проблеснаха в сумрака, доволен, че Тави е приел предизвикателството му. Той се удари леко с юмрук в гърдите, използвайки поздрава на легионерите, след което се изгуби в мъгливата нощ.

Щом Макс си тръгна, Тави разтърка с ръка понаболяващите го гърди, където го бе ударила хвърлената чиния. Съдейки по болката, нямаше да се размине без синина. И то голяма. Но поне щеше да получи прилична храна в замяна на страданието си. Той застана на прага на Домус Малеус.

Огромните камбани на покрива на Цитаделата забиха, отброявайки часа, и всеки удар изпращаше по въздуха ниска вибрация, от която се разплискваше водата в котлите, придружавана от високи, пронизителни звуци, едновременно красиви и тъжни.

Камбаните удариха девет пъти и Тави изруга. Нямаше да има време да хапне. Дори да побързаше, отиването до Цитаделата на Първия лорд през криволичещите улици на Алера и последващото спускане в подземията на крепостта щеше да му отнеме поне още час. Щеше да се появи изпотен и изцапан от нощните си приключения и на всичкото отгоре щеше да закъснее поне с час за изпълнението на задълженията си, определени му от Първия лорд.

А на сутринта имаше изпит по история.

И все още не беше заловил крадеца на Килиан.

Тави поклати глава и се затича по улиците на столицата.

Беше изминал само двеста ярда, когато небесата прогърмяха и заваля като из ведро.

– Да, ти си един истински герой на страната – промърмори Тави под носа си и се отправи към Първия лорд.

***

Тави се спря задъхан, мръсен и много закъснял пред вратата на Първия лорд. Опита се да поизглади наметалото и туниката си, но после ги погледна безпомощно. Трябваше му цял легион експерти по почистването, за да се приведе в ред. Прехапа устната си, отметна кичур мокра коса от лицето си и влезе в стаята.

Гай отново стоеше върху пъстроцветните мозаечни плочи. Беше се прегърбил като от огромно изтощение или болка. Лицето му бе придобило пепеляв цвят и сред наболата му брада като че ли вече не се виждаха никакви черни косъмчета. Но най-зле изглеждаха очите му. Те напомняха хлътнали, мрачни ями, кървясали около ирисите, които се бяха обезцветили и помътнели. В тях гореше свиреп, нездрав огън – не решимостта, гордостта и силата, с които беше свикнал Тави, а нещо по-крехко, по-плашещо.

Гай го погледна намръщено и му се сопна:

– Закъсня.

Тави наведе ниско глава в поклон и без да се изправя, рече:

– Да, Ваше Величество. Нямам извинение за това и ви поднасям своите извинения.

Гай помълча за миг, преди отново да се разкашля. Той махна раздразнено с ръка към плочките, разпръсвайки формите и цветовете върху тях, и седна зад малкото бюро, поставено пред една от стените, докато премине кашлицата. Първият лорд седеше със зат­ворени очи, а дишането му бе плитко и учестено.

– Иди до шкафа, момче, и ми донеси виното с подправки.

Тави веднага се изправи и отиде до шкафа, който се намираше близо до пейката в чакалнята. Напълни една чаша и му я подаде. Гай я изпи, мръщейки се. После погледна момчето със сериозно изражение.

– Защо закъсня?

– Годишни изпити – отвърна Тави. – Отнемат ми повече време.

– Аха – отвърна Гай. – И аз си спомням няколко подобни инцидента по време на собственото ми обучение. Но това не е извинение да пренебрегваш задълженията си, момче.

– Не, Ваше Величество.

Гай отново се закашля, потрепна и подаде чашата си на Тави, за да я напълни отново.

– Ваше Величество? Добре ли сте?

В очите на Гай се завърна горчивият гневен пламък.

– Напълно.

Тави нервно облиза устни.

– Ами, Ваше Величество, струвате ми се... някак отслабнали.

Първият лорд го погледна лошо.

– Ти пък какво ли разбираш? Мисля, че Първият лорд знае по-добре от някакво си копеле пастирче дали се чувства добре, или не.

От думите на Гай го заболя по-силно, отколкото от удар с юмрук. Тави отстъпи крачка назад и погледна встрани.

– Моля за извинение, Ваше Величество. Нямах намерение да ви обидя.

– Естествено, че нямаше – отвърна Гай и удари толкова силно чашата си в масата, че столчето ѝ се счупи. – Никой няма намерение да обижда хората с власт. Но думите ти показаха пределно ясно, че ти нямаш никакво уважение към моята преценка, моето положение и самия мен.

– Не, Ваше Величество, нямах предвид това...

Гласът на Гай прогърмя толкова гневно, че чак земята потрепери.

– Замълчи, момче. Не позволявам да ме прекъсват. Нямаш никаква представа от онова, което трябва да направя. Колко много трябва да пожертвам, за да защитя страната. Тази страна, чиито Върховни лордове са ме обградили като глутница чакали. Като врани. Без капчица благодарност. Без капчица милост. Без капчица уважение.

Тави мълчеше, но Първият лорд говореше толкова гръмогласно и несвързано, че той почти не разбираше думите му. Никога досега не беше виждал Гай да губи хладнокръвието си до такава степен.

– Ела – рече Гай. Той внезапно сграбчи Тави за яката и го пов­лече след себе си към залата за наблюдения, където преплитащите се цветове на мозайката пулсираха и танцуваха, създавайки облак от светлина и сянка, който се изкривяваше в карта на страната. Гай махна с ръка във въздуха и цветовете в средата на картата се размазаха, превръщайки се рязко в образ на ужасяваща буря, която връхлита някакво крайбрежно градче. – Виждаш ли? – изръмжа Гай.

Страхът на Тави леко отстъпи пред очарованието му от картината. Образът на града стана по-отчетлив, сякаш се бяха приближили към него. Той видя бягащи към вътрешността хора, но черната вода протягаше към тях своите дълги ръце. Морето погълна селото и хората, и скоро всичко изчезна.

– Враните да го изкълват – прошепна Тави. Стомахът му се сви и той се зарадва, че не е успял да вечеря. Дори шепотът му се удаваше трудно. – Не можете ли да им помогнете?

Гай изкрещя. Гласът му се понесе из стаята като гневен рев на див звяр. Лампите грейнаха с ярка светлина, а въздухът в стаята се завихри в малък циклон. Каменното сърце на планината потръпна под гнева на Първия лорд и се разтресе толкова силно, че Тави падна на земята.

– Според теб какво правих досега, момче? – изви глас Гай. – Денем! Нощем! И ПАК НЕ БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО! – Той се обърна рязко, изръмжа нещо и столът и масата в другия край на стаята избухнаха в пламъци. Разнесе се виещ звук, проблесна ярка светкавица, придружена от топлинна вълна, и из цялото помещение се разлетяха овъглени останки от дървената мебелировка, а въздухът се изпълни с пепел. – ВСИЧКО ИЗЧЕЗНА! ВСИЧКО! ПОЖЕРТВАХ ВСИЧКО И ПАК НЕ БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО!

Гласът на Първия лорд се пречупи и той падна на едно коляно. Вятърът, пламъците и скалите се успокоиха и изведнъж той се превърна отново в предишния възрастен човек – който бе остарял твърде бързо и твърде много в този жесток свят. Очите му бяха хлътнали още повече и той трепереше. Вкопчи двете си ръце в гърдите си и се разкашля.

– Милорд – прошепна Тави и се приближи до стареца. – Ваше Величество, моля ви. Позволете ми да доведа помощ.

Кашлянето утихна, макар според Тави причината да бе отслабването на дробовете на Гай, а не подобряването на състоянието му. Старецът впери сълзящите си очи в образа на крайбрежното селище и каза:

– Не мога. Опитах се да ги защитя. Да им помогна. Толкова се изморих. Толкова много изгубих. И се провалих.

Очите на Тави се напълниха със сълзи.

– Ваше Величество.

– Провалих се – прошепна Гай. – Провалих се.

Внезапно той подбели очи. Дишането му се учести и той започна да се задъхва. Устните му изглеждаха загрубели, напукани, сухи.

– Ваше Величество? – Тави си пое дълбоко дъх. – Ваше Величество?

В настъпилата тишина Тави се опита да свести Първия лорд, викайки го по име и по титла.

Но Гай не му отговори.