Фурията на Академа

Глава 17

Когато Фиделиас се върна от бедняшките квартали на Алера Империя, където събираше информация от своите агенти, вече беше късно следобед. Той напусна лабиринта от проходи на подземията във винената изба на имението на Акватайн, изпълнен с облекчение, че най-после се намира в район, където не го грози опасността да попадне пред погледа на някой, който може да го разпознае. Веднага се изкачи по стълбището за прислугата до втория етаж на имението и се озова в разкошните покои на Върховния лорд и на лейди Акватайн.

Фиделиас влезе в гостната, отиде до шкафа, където държаха алкохолните напитки, и взе старинна бутилка от синьо стъкло. Наля си от прозрачната течност в широка ниска чаша и отиде при мекото кресло, намиращо се до големия прозорец.

Той седна, затвори очи и отпи бавно от напитката, която се оказа леденостудена при допира до устните му.

Вратата зад гърба му се отвори. В стаята се разнесоха леки стъпки.

– Ледено вино – промърмори лейди Акватайн. – Нямах представа, че ти харесва.

– Условните сигнали с контактите ми бяха уговорени преди много години – в този случай трябваше да си поръчам вино. По онова време имах глупостта да изпивам по пет-шест чаши огнено вино на вечер.

– Ясно – отвърна лейди Акватайн и седна в креслото срещу него.

В присъствието ѝ се усещаше някаква магнетична сила. Тя притежаваше онзи тип красота, на който повечето жени не завиждаха – не на преходната младост, макар че призоваването на водата ѝ позволяваше да изглежда на толкова години, на колкото пожелаеше. Но красотата на лейди Инвидия Акватайн ставаше все по-поразяваща с годините. В основата ѝ лежеше твърдата, непоколебима сила, която се долавяше в чертите на скулите и челюстите и продължаваше в тъмния гранит на очите ѝ. Цялата външност и поведението на лейди Инвидия говореха за морална сила, а когато тя седна в креслото, облечена с алената си копринена рокля, и се обърна с лице към Фиделиас, той усети тази сила и долови в гласа ѝ студения гняв, който му напомни за първите слани на есента.

– И какво научи?

Фиделиас отпи една глътка от студеното си питие, показвайки, че няма намерение да бърза.

– Исана е тук. Пристигна заедно със Сирай.

Лейди Акватайн се намръщи.

– С куртизанката?

– С Курсора – каза Фиделиас. – Или поне подозирам, че е такава.

– Една от тайните агенти на Гай?

Фиделиас кимна.

– Напълно е възможно, макар че също като агентите на Курсора легат, и техните имена никога не се споменават открито. Двете са отседнали в дома на сър Нед, на Градинската улица.

Лейди Акватайн повдигна вежди.

– А не в Цитаделата?

– Не, милейди. И на този етап все още не съм разбрал защо.

– Интересно – промърмори тя. – Какво друго?

– Сигурен съм, че убиецът на ветродрума е от хората на Калар.

– Откъде си толкова сигурен?

– Не беше от местните главорези – отвърна Фиделиас. – Осведомителите ми в града би трябвало да знаят нещо – не точно кой го е направил, но все нещо. А те са в пълно неведение. Значи, трябва да е някой извън града. Като се има предвид това, а също и информацията, която изтръгнах от убиеца в Исанахолт, аз съм сигурен, че не греша.

– Доколкото разбирам, не си намерил нищо, което да може да се използва в съда – каза Инвидия.

– Не знаех, че смятате да повдигнете обвинения. – Тя го дари с усмивка, тънка и остра като кинжал. – Калар продължава да се опит­ва да премахне Исана – каза Фиделиас. – Подозирам, че агентите му използват подземията, за да се доберат по-бързо до целта си.

Инвидия се намръщи.

– Пещерите под града?

– Да. Всичките ми източници, с които разговарях, докладваха, че в подземията изчезват хора. Предположих, че кръволоците премахват свидетели, преди те да получат възможността да се разприказват.

Инвидия кимна.

– Което означава, че групата от Калар е доста голяма.

– Точно така.

– Но в това като че ли няма никакъв смисъл – каза Инвидия. – Опитът за покушение срещу Исана днес бе прибързан – дори бих казала, немарливо подготвен. Защо са използвали ранен агент, щом разполагат и с други?

Впечатлен, Фиделиас повдигна вежди.

– Дори не се налага да ви обучавам да задавате правилните въпроси.

– Аз не съм съпругът ми, скъпи ми шпионино – отвърна тя и устата ѝ се изкриви в усмивка. – И така?

Той въздъхна бавно.

– Отговорът ми няма да ви хареса, милейди. Въпросът е там, че не знам. Тук имаме влиянието на много други фактори. Например тези изчезвания... не мога да ги обясня. И...

Тя се наведе леко напред и повдигна въпросително вежди.

– И?

– Не съм съвсем сигурен – каза Фиделиас. Той отново отпи от изгарящото устните му леденостудено питие. – Но според мен има разцепление сред Курсорите.

– Какво те кара да мислиш така?

Той поклати глава.

– Ясно е, че не мога да разговарям с никого, който е директно свързан с тях. Но хората, с които разговарях, знаят разни неща за придвижването и действията им в последно време, ала те не можаха да ми кажат нищо. Да не говорим, че с откритото си участие в онова, което се случва, Сирай рискува да разкрие своята принадлежност към Курсорите.

– Не разбирам – каза Инвидия.

– Аз също – призна Фиделиас. – Но във въздуха витае нещо. – Той погледна Инвидия в очите. – Струва ми се, че някой е обявил война на Курсорите.

Инвидия повдигна едната си вежда.

– Това... ще нанесе съкрушителен удар на Гай.

– Да.

– Но кой би могъл да знае нещо за това?

– Аз – отвърна той.

– Подобна мисъл ми мина през ума – каза Инвидия. – Твое дело ли е?

Фиделиас поклати глава, доволен, че не му се налага да крие чувствата си, за да обърка призователските умения на Инвидия.

– Не. Аз напуснах Курсорите, защото вярвам, че държавата има нужда от силен водач и че Гай вече не може да изпълнява задълженията си на Първи лорд. Не изпитвам яд или злоба към Курсорите, които му служат вярно.

– Като онова момиче? Как ѝ беше името?

– Амара – отвърна Фиделиас.

– Никакъв яд, шпионино мой? Никаква злоба?

– Тя е глупачка – отвърна той. – Млада е. Някога и аз бях такъв.

– Ммм – изхъмка Инвидия. – Колко внимателно се прикриваш от мен, когато говориш за нея.

Фиделиас разклати последните остатъци от ледено вино в чашата.

– Така ли?

– Да.

Той поклати глава и довърши питието си.

– Ще науча каквото мога, а тази нощ ще премахна Исана.

– В тази история има твърде много загадки, за да се чувствам спокойно – каза лейди Акватайн. – Не забравяй, шпионино мой, че основната ми цел е холтър Исана. Няма да допусна цялата държава да узнае, че я е довършил Калар. Аз се разпореждам със съдбата ѝ.

Фиделиас кимна.

– Поставих наблюдатели около имението на сър Нед. Ще узная веднага щом тя го напусне, и ще бъда там.

– Но защо не е в Цитаделата? – промърмори лейди Акватайн. – Гай несъмнено разбира колко важна е тя за запазването на властта му.

– Разбира се, че знае, Ваша светлост.

– А сега и Сирай. – Инвидия се усмихна леко и поклати глава. – Никога нямаше да се досетя, че е едно от оръжията на Гай. Разговаряла съм с нея много пъти. Никога не усетих нещо такова.

– Тя има смъртоносни умения в изкуството на измамата, милейди, и е ценно оръжие за Короната. Цял ден изпраща в Цитаделата пратеници от името на холтъра.

Инвидия се намръщи.

– До Гай?

– До момчето в Академията.

Инвидия изсумтя.

– Семейство. Сантименталност, предполагам.

– Говори се, че той е един от личните пажове на Гай. Може би се опитват да достигнат до Първия лорд чрез него.

Лейди Акватайн сви устни.

– Ако дворцовата стража наистина се намира в състояние на повишена бойна готовност и ако сред Курсорите наистина има разцепление, то тогава всички канали за връзка с Гай са прекъснати. – Между веждите ѝ се образува лека бръчка и тя се усмихна. – Той е уплашен. Отбранява се.

Фиделиас остави чашата си настрани, кимна и се изправи.

– Възможно е.

– Отлично – каза тя и се надигна заедно с него. – Добре. Трябва да се подготвя за поредната скучна малка сбирка, Фиделиас – този път не къде да е, а в имението на Калар. Може да успея да събера малко информация. Ще те оставя да се оправиш с холтъра.

Фиделиас се поклони на лейди Акватайн и се обърна да си върви.

– Фиделиас – каза тя, преди мъжът да отвори вратата.

Той се спря и я погледна през рамо.

– Холтър Исана представлява значителна политическа заплаха за нашите планове. Ще се разправиш с нея още тази вечер – каза тя. – Провалът е неприемлив.

Последните думи бяха произнесени с леден тон.

– Ясно, милейди – рече той и закрачи обратно към скрития в сенките вход към подземията.