Фурията на Академа

Глава 35

Амара надникна от входа на пещерата и промърмори:

– Какво чакат още?

Безмълвната тълпа взети се беше спуснала по склона на хълма до края на изгорелия кроач. Известно време ги осветяваха пламъците на горящите дървета, но те постепенно започнаха да гаснат, дърветата се сгромолясваха върху земята и тъмнината бавно започ­на да поглъща взетите, докато накрая фигурите им не станаха неподвижни мрачни сенки. Луната се скри и нощната тъма стана почти непрогледна.

Самата пещера приличаше на огромна камина, която отдавна е трябвало да бъде почистена. Всички повърхности бяха покрити със сажди, огънят беше унищожил всичко, което се беше намирало вътре. Когато алераните влязоха, те видяха само грозни, почернели крайници и сгърчени парчета разтопена вордска броня. Въздухът в пещерата имаше противно-сладникав мирис, нездравословен облак от невидими пари, и макар че вече бяха минали часове от първото им стъпване тук, миризмата все още не беше изчезнала.

– Сигурно чакат изгрева – изръмжа Дорога.

– Защо? – попита Амара, без да сваля очи от мълчаливия им враг.

– За да могат да виждат – каза Дорога. – Вордите виждат доста добре в тъмното. Както и маратите. Но вашите хора не са много добри в това. Значи, взетите също не виждат добре.

– Сигурно е това – промърмори Амара. – Но в такъв случай би трябвало да ни нападнат веднага, докато все още има някаква светлина от пожара и луната.

– Сигурно знаят, че нямаме много вода – рече маратският вожд. – И храна. Може би смятат, че могат да ни изчакат да излезем.

– Не – отвърна Амара и поклати глава. – През цялото време действаха разумно – много разумно. Познават врага си, познават способностите и слабостите ни. Сигурно знаят, че ние сме само малка част от един много по-голям народ. Сигурно знаят, че помощта ще пристигне най-късно след няколко дни. Нямат време за обсада.

– Може би са изпратили още превземачи – каза Дорога.

– Щяхме да ги забележим – каза Амара. – Ти и Уокър пазите входа на пещерата. Всеки ранен или спящ си има партньор, който да наблюдава за превземачи. Никой не е забелязал да се появяват.

Дорога изсумтя, скръсти ръце и се облегна на рамото на Уокър. Огромният гаргант беше полегнал по корем и бавно преживяше храната, останала му от преди. Звярът запълваше по-голямата част от входа на пещерата и гледаше безмълвните им врагове, без да проявява страх. Амара му завидя заради това. Силата на един обикновен алеран не можеше да се сравнява с дивата мощ на взет алеран, но за същество с размера на гарганта това нямаше никакво значение, а и Дорога като че ли споделяше спокойствието на Уокър.

Бърнард се приближи откъм дъното на пещерата. Макар да бяха поставили няколко фуриени лампи на земята около входа, за да попречат на врага да се промъкне незабелязано, вътрешността на пещерата беше осветена съвсем слабо, за да не може царицата да види какво става вътре. Амара не успя да усети веднага умората и тревогата му.

– Как е той? – попита тихо тя.

– Джиралди е жилав кучи син – отвърна Бърнард. – Ще оцелее. Ако успеем да се измъкнем от тук. – Той се загледа за миг в неподвижните вордски фигури и продължи: – Още трима умряха. Ако имахме воден призовател, всички щяха да оцелеят. Но останалите като че ли ще се оправят.

Амара кимна и тримата отново се загледаха в мълчаливия им враг.

– Какво чакат? – въздъхна Бърнард. – Не че имам нещо против, но ми се иска да знам защо.

Амара примигна и после каза:

– Разбира се!

– Хмм? – промърмори Бърнард.

– Страх ги е – каза тя.

– Страх ли? – попита Бърнард. – Че защо ще ги е страх? Хванали са ни за шията. Ако нападнат пещерата, сигурно ще ни довършат. Не може да не знаят колко сме пострадали.

– Бърнард – каза тя, – не разбираш ли? При предишната атака си бяха поставили за цел да нападнат рицарите ни – първо водните призователи, после огнените. Разбираха каква заплаха представляват и ги елиминираха.

– Да – рече Бърнард. – И какво?

– Ние просто унищожихме вордското гнездо с огън – отвърна Амара. – След като решиха, че са избили всичките ни огнени призователи. Направили сме нещо, което не са очаквали, и това ги е разтърсило дълбоко.

Бърнард погледна към враговете им и снижи гласа си до шепот.

– Но ние нямаме никакви призователи на огън.

– Те не го знаят – отвърна също толкова тихо Амара. – Сигурно очакват от нас да излезем и да го направим отново. Чакат, защото смятат, че това е най-мъдрото решение.

– Какво чакат? – попита Бърнард.

Амара поклати глава.

– По-добра светлина? Да отслабнем или да се изморим повече? Или да умрат ранените ни? Не ги познавам достатъчно, за да дам по-добри предположения.

Бърнард се намръщи.

– Ако си мислят, че при нас има призователи на огън, то тогава сигурно смятат, че влизането в пещерата е равно на самоубийство. Че ще ги изпържим пред входа, преди още да са се приближили достатъчно за близък бой. Те ни чакат да излезем и да ги изгорим, там навън имат числено преимущество. – Той тихо се засмя. – Мис­лят, че те са в беда.

– Тогава можем просто да чакаме – каза Амара. – Помощта сигурно ще дойде.

Бърнард поклати глава.

– Не може да не се усетят. Рано или късно, когато осъзнаят, че нямаме намерение да излизаме от пещерата, ще им стане ясно, че не разполагаме с нищо. И тогава ще ни атакуват.

Амара преглътна.

– Според теб колко време ще изчакат?

Бърнард поклати глава.

– Няма как да знам. Но досега те неведнъж са демонстрирали находчивост.

– На разсъмване – каза Дорога с ленив, уверен тон.

Амара погледна към Бърнард, който кимна.

– По всяка вероятност предположението му е вярно.

Амара се загледа за известно време в мрака.

– На зазоряване – каза тихо тя. – Ако Първият лорд беше изпратил рицари Аери при нас, досега щяха да са пристигнали.

Застаналият до нея Бърнард не отговори.

– Колко време ни остава до сутринта? – попита Амара.

– Осем часа – отвърна тихо Бърнард.

– Не е достатъчно, за да могат ранените да се възстановят без призоваване.

– Но е достатъчно за почивка – каза Бърнард. – Рицарите ни се нуждаят от нея. Както и ти, графиньо.

Амара отново погледна към тъмнината и в този миг вордската царица излезе на място, осветено от фуриените лампи.

Царицата вървеше на два крака, но нещо в движенията ѝ подсказваше, че за нея това не е нормално. Тялото ѝ бе покрито отчасти от износено старо наметало. Краката ѝ бяха дълги, пръстите стърчаха настрани и докато тя вървеше, се забиваха в пръстта. Онази част от лицето ѝ, която не беше покрита от качулката на наметалото, имаше странна форма – чертите ѝ бяха почти човешки, но изсечени от някакъв твърд зелен материал, неспособен да променя изражението си. Очите ѝ излъчваха мека зеленикаво-бяла светлина, отличаваше се кръглата очна ябълка, но клепачи и зеници нямаше.

Дясната ѝ ръка беше вдигната над главата. Ръцете ѝ бяха твърде дълги, с необичайни стави, но онази част, която се виждаше и държеше парче бял плат, изглеждаше почти човешка.

Амара я зяпна смаяно.

Вордската царица заговори. Гласът ѝ беше виещ и дрезгав, неприятен за слуха и труден за разбиране.

– Алерани – каза съществото.

Амара потръпна, стресната от странната интонация.

– Алерански водачо, излез. Бял разговор, примирие.

– Врани – изпъшка тихо Бърнард. – Чухте ли това? Кръвта ми се смразява.

Дорога изгледа царицата безизразно, а Уокър нададе дрезгав, недоволен рев.

– Не вярвайте на думите на царицата – каза маратът. – Тя греши и го знае.

Амара го погледна и се намръщи.

– Греши?

– Лъже – поясни Бърнард и се обърна към Дорога с присвити очи. – Сигурен ли си?

– Те убиват – каза маратът. – Вземат. Множат се. Само това правят.

Бърнард се взря в царицата на вордите, която беше застинала в неестествена поза.

– Ще говоря с нея – каза той.

Дорога се намръщи още повече. Той не сваляше очи от вордската царица.

– Това е неразумно.

– Докато разговаря с нас – каза Бърнард, – тя няма да поведе своите в нападение. Ако успея чрез преговори да ни спечеля малко време, може да се появят нови шансове за спасение.

– Дорога – каза Амара, – тези царици са опасни, нали?

– Повече от воините – каза Дорога. – Скорост, сила, ум, магия, ако се приближите твърде много.

Амара се намръщи.

– Каква магия?

Дорога продължаваше да гледа ворда – в очите му като че ли бе застинало лениво равнодушие.

– Тя командва вордите, без да говори. Създава фантоми, които нямат телесна обвивка. Те отвличат вниманието и ослепяват. Когато царицата е близо, не вярвайте на нищо, което виждате.

– Тогава не можеш да рискуваш, Бърнард – каза Амара.

– Защо?

– Защото Джиралди е ранен. Ако нещо се случи с теб, командването преминава в моите ръце, а аз не съм войник. Твърде силно се нуждаем от водачеството ти, за да ти позволим да рискуваш. – Тя поклати глава. – Аз ще отида.

– Врани, не! – изсъска Бърнард.

Амара вдигна ръка.

– Напълно нормално предложение. Аз мога да говоря от наше име. И честно казано, от нас двамата аз имам повече опит в манипулирането на разговорите и преценяването на отговорите.

– Ако Дорога е прав и това е капан...

– Тогава аз ще имам повече шансове да се спася – отбеляза тя.

– Дорога – изръмжа Бърнард, – кажи ѝ колко е глупава идеята ѝ.

– Тя е права – отвърна Дорога. – Достатъчно бърза е, за да избегне капана.

Бърнард го погледна навъсено и каза:

– Благодаря ти.

Дорога се усмихна.

– Вие, алераните, се държите много глупаво с жените си. Амара не е дете, че да я защитаваш. Тя е воин.

– Благодаря ти, Дорога – каза Амара.

– Щом иска да иде там, значи, е глупав воин – каза Дорога. – И все пак е воин. Освен това, ако отиде тя, ти ще можеш да останеш тук със своя лък. Ако царицата опита нещо, застреляй я.

– Стига толкова – каза Амара.

Тя отметна наметалото си назад, за да освободи дясната си ръка, провери дали мечът ѝ се измъква лесно от ножницата и излезе от пещерата под ярката светлина на фуриените лампи. Спря се на десетина фута от царицата, леко встрани, за да даде възможност на Бърнард да стреля. Известно време гледа мълчаливо съществото. То не помръдваше и също я оглеждаше.

– Поиска да говорим – каза Амара. – Говори.

Главата на царицата се размърда странно под качулката и леко се наклони.

– Хората ти са в капан. Не можете да избягате. Предайте се и си спестете болката.

– Няма да се предадем – отвърна Амара. – Атакувайте ни на свой риск. Когато сражението започне, не чакайте пощада.

Главата на царицата се наклони на другата страна.

– Вярвате, че вашият Първи лорд ще ви изпрати помощ. Това няма да стане.

В гласа на ворда се усещаше някаква сигурност, която разклати увереността на Амара, но тя отговори спокойно и твърдо:

– Грешиш.

– Не. Ние сме прави. – Царицата леко се извърна и наметалото ѝ се раздвижи неестествено. – Вашият Първи лорд е на прага на смъртта. Куриерите ви са мъртви. Скоро народът ви ще бъде разделен от война. Никаква помощ няма да дойде.

Амара погледна царицата на вордите и усети как страхът бавно пропълзя по гърба ѝ. Съществото говореше с такава увереност. Ако казваше истината, значи, имаше вордски гнезда на още няколко места. Което означаваше, че вордската царица, за която се тревожеше Дорога, се беше добрала до столицата.

Все повече парчета от главоблъсканицата си идваха на мястото и Амара се чувстваше все по-ужасена. Фестивалът по случай изпращането на зимата се посещаваше от повечето аристократи в страната. И победите, удържани в този период, бяха особено ценни, а пораженията можеха да доведат до катастрофа. Беше очевидно, че нападенията над Курсорите не са случайни. Ако Гай наистина бе недееспособен, а на разузнавачите му беше нанесен тежък удар, разкриването на слабостта му щеше да е невероятно лесно, а оттам до избухването на гражданска война оставаше само една крачка.

Амара погледна към царицата с нарастващо отчаяние. О, да, вордите се бяха сражавали умно. Бяха отделили време, за да проучат врага си. Амара можеше само да предполага докъде се простираха проучванията им, но ако те наистина действаха в унисон с разрушителните сили в столицата...

Тогава хората ѝ наистина бяха обречени.

Докато тези мисли се въртяха в главата ѝ, тя гледаше царицата.

– Интелигентна – каза съществото. – Интуитивна. Бързо анализира различните факти. Логиката на разсъжденията е вярна. Предай се, алеранке. Ще бъдеш отлично допълнение към Целта.

Ужасът на Амара я накара да отстъпи две крачки назад и сърцето ѝ заби ускорено. Съществото четеше мислите ѝ.

– Ти се сражава достойно – каза царицата на вордите и като че ли с всяка следваща дума произношението ѝ ставаше все по-ясно. – Но всичко свърши. Този свят вече е част от Целта. Вие ще изчезнете. Предлагам ви възможността за безболезнен край. Това е най-доброто, на което можете да разчитате. Предайте се.

– Няма да се предадем – изръмжа Амара, стресната от това, колко слабо и пискливо бе прозвучал гласът ѝ. – Държавата ни не ти принадлежи. Не и днес. – Тя вирна брадичката си и каза: – Ние решихме да се бием.

Светещите очи на царицата се присвиха и запулсираха, преминавайки от зеленикавобяло в наситено златисточервено и тя изсъска:

– Така да бъде.

После разтвори пръстите си и бялото платче падна на земята. Съществото се обърна и се отдалечи в мрака с нечовешка грациозност. Амара забърза към пещерата, но краката ѝ трепереха толкова силно, че тя с усилие се добра до Бърнард.

Без да изпуска лъка от ръцете си, Бърнард наблюдаваше сенките отвъд фуриените лампи и се мръщеше.

– Какво стана?

– Тя... – Амара рязко седна на земята и остана там, треперейки цялата. – Тя... прочете мислите ми. Видя какво има в главата ми.

– Какво? – рече Бърнард.

– Видя... – Тя поклати глава. – Не казах нито дума за някои неща, но тя заговори точно за тях.

Бърнард прехапа устни.

– Значи... вече е наясно, че при нас няма призователи на огън.

– Нали ти казах – отбеляза Дорога. – Глупаво.

Амара примигна.

– Какво? – Изгледа го неразбиращо, но после поклати глава. – О, не. Не, дори не се сетих за това. Което, предполагам, е много добре. – Тя разтри ръцете си с длани. – Но тя твърди, че Гай е недееспособен. Че куриерите ни са били избити. Че помощ няма да дойде, така че е по-добре да се предадем. Бърнард, тя твърди, че е свързана с други ворди, които са пръснати из страната – може би дори в столицата.

Бърнард въздъхна тежко.

– Дорога – каза той, – чудя се дали не би могъл да разкажеш на Джиралди какво се случи току-що. Освен това го накарай да подготви един отряд – искам да сме готови да отблъснем атаката им.

Дорога погледна със съмнение Бърнард и Амара, но кимна мълчаливо, стана, потупа Уокър по рамото и влезе навътре в пещерата. Когато се изгуби в тъмнината, Амара неочаквано се притисна към Бърнард и се разплака. Чувстваше се унизително, но не можеше да спре. Тялото ѝ трепереше силно и тя едва успяваше да си поеме дъх.

Бърнард я прегърна, притисна я към себе си и тя продължи да потреперва още известно време.

– Тя... беше толкова чужда. Говореше толкова уверено, Бърнард. Ние ще умрем. Всички ще умрем.

Той я прегърна със силните си ръце и не каза нищо. Тя не спираше да хълца и да говори.

– Ако казва истината, значи, всичко е свършено, Бърнард. Край за всички. Вордите ще се разпръснат навсякъде.

– Спокойно – каза той. – Успокой се. Все още нищо не знаем със сигурност.

– Напротив – отвърна Амара. – Знаем. Те ще ни унищожат. Ние се сражавахме с тях, без да жалим сили, но те станаха още по-силни. А започнат ли да се разпръсват из страната, вече никой няма да може да ги спре. – Тя отново потрепери и нещо в нея сякаш се скъса. – Те ще ни избият. Ще дойдат за нас и ще ни избият.

– Ако изобщо се стигне дотам – отвърна Бърнард, – искам да се махнеш от тук. Можеш да отлетиш до Рива и Първия лорд.

Тя вдигна глава и го погледна със замъглените си от сълзите очи.

– Не искам да те изоставям. – Внезапно я заля вълна от паника и тя се вцепени. Толкова усърдно се беше опитвала да го отблъсне от себе си, за доброто и на двама им. Но през последните часове и минути всички мисли за дълг и лоялност бяха изгубили значението си. Гласът ѝ се снижи до шепот, тя улови погледа му и каза: – Не искам да оставам без теб.

Той се усмихна, но само с очи.

– Наистина ли?

Тя само кимна. Дишаше на пресекулки и говоренето я затрудняваше.

– Тогава недей – рече тихо той и изтри нежно с палец сълзите от бузата ѝ. – Омъжи се за мен.

Тя го погледна с разширени от изненада очи.

– Какво?

– Още сега – каза той. – Още тук.

– Полудя ли? – рече тя. – Ще сме късметлии, ако преживеем нощта.

– Ако загинем – отвърна Бърнард, – поне ще сме прекарали част от нощта заедно.

– Но... ти трябва... клетвата ти...

Той поклати глава.

– Графиньо, забрави ли, че ще сме късметлии, ако преживеем нощта? Едва ли Първият лорд ще се разсърди заради това, че двама негови васали са сключили неодобрен брак няколко часа преди да загинат в служба на държавата.

Тя с усилие сдържа смеха, който се бореше със сълзите за място в гърлото ѝ.

– Ти си луд. Би трябвало да те убия заради предложението, направено в такъв момент. Ти си безсърдечен.

Той хвана дланта ѝ в шепата си. Ръката ѝ беше толкова слаба и крехка между неговите. Пръстите му бяха толкова мазолести, топли и силни и винаги толкова нежни.

– Безсърдечен съм, графиньо, защото отдадох сърцето си на една красива млада жена.

Тя не можеше да отмести очите си от неговите.

– Но... ти не искаш... не искаш мен. Аз... никога не сме разговаряли за това, но знам, че мечтаеш за деца.

– Не знам какво ще се случи през утрешния ден – каза той. – Но знам, че искам да го видя заедно с теб, Амара.

– Ти си луд – рече тихо тя. – Още тази нощ?

– Още сега – каза той. – Прочетох закона. Дорога може да се счита за гостуващ държавен глава. Той може да ни провъзгласи за мъж и жена.

– Но ние... ние...

Тя посочи към пещерата.

– Не сме длъжни да стоим на пост – отвърна спокойно Бърнард. – А когато дойде моментът, ще се върнем към задълженията си. Планирала ли си нещо за през нощта?

– Ами... не. Очевидно не.

– Какво ще кажеш тогава, Амара? Ще се омъжиш ли за мен?

Тя прехапа долната си устна, сърцето ѝ се вълнуваше, а ръцете ѝ трепереха по съвсем различни причини.

– В крайна сметка това няма да има голямо значение – прошепна тя.

– Може би – рече Бърнард. – Аз нямам намерение да умирам, Амара. Но ако това е последната ми нощ, искам да я прекарам като твой съпруг.

Тя вдигна ръка и докосна бузата му. После каза:

– Никога не съм си помисляла, че някой ще ме поиска, Бърнард. Още по-малко пък – някой като теб. С гордост приемам да стана твоя жена.

Той се усмихна с устни и поглед. Очите му грейнаха и топ­лината им стопи отчаянието, което ги беше обзело. Амара му се усмихна в отговор, с надеждата, че той ще види отражението на своята сила в очите ѝ. После го целуна бавно и нежно.

Никой от тях не забеляза, че Дорога се е завърнал, докато маратът не изсумтя.

– Така – рече той. – На мен това ми стига. Обявявам ви за съп­руг и съпруга.

Амара потрепна и погледна първо него, а после и Бърнард.

– Какво?

– Нали чу човека – каза Бърнард, изправи се и я вдигна на ръце.

Тя се накани да каже нещо, но той я целуна отново. Амара смътно усещаше, че той се движи и я отнася към малката ниша, която някой беше изсякъл в дъното на пещерата. Входът ѝ бе закрит от плащовете на легионерите, които висяха на копията им, подредени зад стена от щитове. Но най-силно тя усещаше топлината и силата на Бърнард, нежната мощ на ръцете и сърцето му. Той я целуна, съблече я и тя се притисна силно до него, студена и нетърпелива да почувства топлината му и да сподели в мрака жарта, която изгаряше сърцата им.

И за известно време смъртоносната заплаха изчезна. Изгубиха се и чакащите врагове. В мрака не ги дебнеше сигурна смърт. Съществуваха само телата им, устните, ръцете и прошепнатите думи. Макар животът ѝ да отиваше към своя край, тя все още имаше тези мигове, тази топлина, утехата и удоволствието.

Всичко бе ужасно и чудесно едновременно.

И това ѝ бе достатъчно.