Фурията на Академа

Глава 25

Амара се събуди, усещайки как нещо дребно я докосва по ходилото. Тя го изрита, каквото и да беше то, и чу тихо шумолене по пода. Мишка или плъх. Холтът беше пълен с тях, колкото и котки и фурии да използваха срещу им. Тя се надигна и разтърка лицето си с ръце.

Голямата зала на холтърската къща беше пълна с ранени. Някой беше успял да разпали огнищата, намиращи се в противоположните краища на залата, на двете врати бяха застанали стражи. Амара се надигна и се протегна. Заоглежда залата, докато не откри Бърнард, който беше застанал при една от вратите и тихо обсъждаше нещо с Джиралди. Тя тръгна през залата към тях, заобикаляйки налягалите по пода и спящи ранени.

– Графиньо – каза Бърнард и учтиво склони глава. – Трябва да си почиваш.

– Добре съм – отвърна тя. – Колко време спах?

– Около два часа – отговори Джиралди, почтително докосвайки с пръст ръба на шлема си. – Видях ви в двора. Не беше зле, като за... ъъъ....

– За жена? – попита Амара лукаво.

Джиралди изсумтя.

– За цивилно лице – отвърна той надменно.

Бърнард тихо се изсмя.

– Оцелелите? – попита Амара.

Бърнард кимна към едно по-тъмно място насред залата, където бяха повечето носилки.

– Спят.

– А мъжете?

Бърнард посочи тежките бурета покрай стената, изправени и подсушени.

– Лечителите вдигнаха мнозина ранени на крака, за да могат да се бият, но без Хармон не успяхме да излекуваме онези, които са пострадали сериозно. Има твърде много счупени кости, а призователите на вода са недостатъчно. А някои от лошо ранените...

Бърнард поклати глава.

– Загубихме ли още хора?

Той кимна.

– Четирима умряха. Не можахме да направим нищо за тях. Двама от тримата лечители също са ранени. Ето защо възможностите им са ограничени. Работата е твърде много, не достигат хора.

– Рицарите ни?

– Отпочиват – рече Бърнард, отново кимайки към носилките. – Искам да се възстановят от сутрешните събития колкото се може по-бързо.

Джиралди изсумтя.

– Кажи истината, Бърнард. Просто ти доставя удоволствие да караш пехотата да се сражава без отдих.

– Вярно е – отвърна Бърнард мрачно. – Но този път е просто щастливо съвпадение.

Амара не можа да сдържи усмивката си.

– Центурион – каза тя, – дали ще можете да ми намерите нещо за ядене?

– Разбира се, Ваше Превъзходителство.

Джиралди се удари с юмрук по нагръдника и тръгна към по-близкото огнище и масата с провизии до него.

Бърнард погледна подир отдалечаващия се центурион. Амара скръсти ръце на гърдите си, облегна се на касата на вратата и погледна към страховития двор, облян от лъчите на късното следобедно слънце. Гледката заплашваше да завихри в нея циклон от страх, гняв и вина и Амара се принуди да затвори за малко очи, за да успее да се овладее.

– Какво ще правим, Бърнард?

Едрият мъж погледна навъсено към двора, а след миг Амара отвори очи и започна да изучава чертите на лицето му. Бърнард изглеждаше изтощен и потиснат, а когато заговори, гласът му беше натежал от чувство за вина.

– Не съм сигурен – каза той най-накрая. – Тъкмо успяхме да обезопасим холта и да се погрижим за ранените.

Амара погледна отново към двора. Легионерите бяха събрали телата на загиналите край външната стена и те лежаха там, пок­рити със собствените си наметала. Над тях кръжаха врани, някои от тях се осмеляваха да се спуснат по краищата на купчините от пок­рити тела, но повече проявяваха интерес към останалите навън човешки останки.

Амара положи длан върху ръката на Бърнард.

– Те знаеха какво рискуват – каза тя тихо.

– И разчитаха на водача си – отвърна Бърнард.

– Никой не би могъл да предвиди такъв развой на събитията, Бърнард. Не можеш да се обвиняваш за това, което се случи.

– Мога – възрази тихо Бърнард. – Както и лорд Рива, и Негово Величество. Трябваше да съм по-предпазлив. Да изчакам подкреп­ленията.

– Нямахме време – каза Амара, стискайки го за китката. – Бърнард, все още нямаме време, ако Дорога е прав. Трябва да решим как да действаме.

– А ако сгрешим? – попита Бърнард. – Ако това доведе до още жертви?

Амара въздъхна дълбоко и отговори тихо и меко:

– Дори и да стане така. Дори и всички да загинат. Дори и ти. Дори и аз. Ние сме тук, за да защитим държавата. Между тези земи и Рива живеят десетки хиляди души. Ако тези ворди могат да се разпространяват толкова бързо, колкото смята Дорога, животът на всички тези хора е в нашите ръце. Това, което направим през следващите няколко часа, може да ги спаси.

– Или да ги убие – добави Бърнард.

– Нищо ли да не правим? – попита Амара. – Ще е все едно ние сме им прерязали гърлата.

Бърнард я изгледа, а после затвори очи.

– Права си, разбира се – каза той. – Ще се изправим срещу тях. Ще се бием.

Амара кимна.

– Добре.

– Но няма как да се бия с нещо, което не мога да намеря – рече Бърнард. – Не знаем къде са те. Тези твари веднъж ни хванаха в капан. Бихме били най-големите глупаци, ако отново ги атакуваме на сляпо. Ще дадем напразно нови жертви.

Амара се намръщи.

– Съгласна съм.

Бърнард кимна.

– Тогава въпросът е следният. Искаме да ги намерим и да нанесем удар. Каква трябва да бъде следващата ни стъпка?

– Това е лесната част – отвърна Амара. – Ще научим каквото можем за тях. – Тя огледа голямата зала. – Къде е Дорога?

– Отвън – отговори Бърнард. – Отказа да остави Уокър сам.

Амара се намръщи.

– Той е единственият, който има някакъв опит с вордите. Не можем да го подлагаме на такива рискове.

Бърнард леко се усмихна.

– Не съм сигурен, че там го заплашва по-голяма опасност, отколкото нас – тук. Уокър не изглежда впечатлен от вордите.

– Добре – кимна Амара. – Да поговорим с Дорога.

Бърнард махна на Джиралди. Центурионът се приближи с широка тенекиена чаша в ръка. Застана до входа и подаде димящата чаша на Амара. Вътре имаше от гъстата пикантна супа с месо, наричана „кръвта на легионера“. Амара му благодари с кимване, взе чашата и двамата с Бърнард излязоха, за да говорят с Дорога.

Вождът на маратите стоеше при същия ъгъл, който защитаваше по време на битката. Върху бледата му кожа имаше засъхнала кръв, което придаваше на външността му още по-голяма свирепост от обикновено. Уокър стоеше спокойно, вдигнал предния си ляв крак, а Дорога оглеждаше ходилото му.

– Дорога – повика го Амара.

Маратът изсумтя в отговор, без да вдига поглед.

– Какво правиш – попита Бърнард.

– Краката – избоботи маратът. – Трябва да се грижа за краката му. Когато си толкова едър като гарганта, краката са много важни. – Той погледна към двамата, присвивайки очи заради слънчевата светлина. – Кога ще тръгнем след тях?

Бърнард се усмихна, показвайки белите си зъби.

– А кой е казал, че ще тръгваме подире им?

Дорога изсумтя.

– Зависи – каза Амара. – Преди да вземем решение, трябва да научим колкото се може повече за тях. Какво друго можеш да ни кажеш за вордите?

Дорога приключи с прегледа на лапата. Погледна към Амара, отиде при задния крак на Уокър и го потупа с длан. Гаргантът пос­лушно вдигна лапа и Дорога се зае да я изучава.

– Вземат всеки, когото успеят. И унищожават останалите. Разпространяват се бързо. Трябва да ги избием бързо или ще умрем.

– Това вече го знаем – каза Амара.

– Добре – отвърна Дорога. – Тогава да тръгваме.

– Има още неща, за които трябва да поговорим – настоя Амара.

Дорога я погледна неразбиращо.

– Например за това – продължи Амара, – че намерих слабото им място – онези подутини на гърбовете им. Когато ги удариш, оттам започва да тече някаква зеленикава течност, те губят ориентация и умират.

Дорога кимна.

– Видях това. Мислих за него. Мисля, че те се задавят.

– Какво? – вдигна вежда Амара.

– Задавят се – повтори Дорога. Той се намръщи, сякаш търсеше подходяща дума. – Задъхват се. Задушават се. Гърчат се панически, после умират. Като риба на сухо.

– Те риби ли са? – попита Бърнард със съмнение.

– Не – поклати глава Дорога. – Може би не дишат въздух, а нещо друго, като рибите. Трябва да имат какво да дишат, иначе ще умрат. Това е зеленото нещо в подутините им.

Амара сви устни замислено.

– Защо мислиш така?

– Защото миришат на кроач. Може би го събират там.

– Тави ми разказа за кроача – изрече замислено Бърнард. – Този слой, заради който Восъчната гора е получила името си. Те разнасят това вещество из цялата долина.

Дорога изсумтя и кимна.

– Гнездото, което хората ми унищожиха, също беше пълно с кроач.

Амара се замисли и се намръщи.

– Напълно е възможно този кроач да не е като пчелния восък – каза тя. – Да не е нещо, което те използват само за строителство, Дорога. Тави ми е разказвал, че восъчните паяци пазят кроача от разкъсване. Вярно ли е?

Дорога кимна.

– Ние ги наричаме Пазители на тишината. Само най-леките от нашия народ могат да вървят по кроача, без да го разкъсат.

– В това има смисъл – каза Амара. – Ако кроачът съдържа нещо, което е необходимо за оцеляването им... – Тя поклати глава. – Кога се е появила Восъчната гора в долината?

Бърнард сви рамене.

– Когато дойдох в Калдерон, някой ми каза, че тя е тук много отдавна.

Дорога кимна в знак на съгласие.

– Дядо ми е ходил в нея още когато е бил дете.

– Но тези паяци, или пазители – те появявали ли са се някъде другаде?

– Никога – отговори Дорога уверено. – Само в долината.

Амара погледна към един от мъртвите ворди.

– Значи, не са можели да я напуснат. Тези твари са бързи и агресивни. Нещо трябва да ги е задържало на едно място. Те се нуждаят от място с кроач, за да оцелеят.

– Ако е така – отбеляза Бърнард, – защо сега са започнали да се разпространяват? Те са били на едно място години наред.

Дорога остави крака на Уокър на земята и тихо каза:

– Нещо се е променило.

– Но какво? – попита Амара.

– Нещо се е пробудило – рече Дорога. – Тави и моето кут... и Кайтай са събудили нещо, живеещо насред кроача. То ги преследваше, когато избягаха от там. Аз хвърлих камък върху него.

– Ако се вярва на думите на Тави – каза Бернард, – този камък е бил с големината на пони.

Дорога сви рамене.

– Хвърлих го върху тварта, която ги преследваше. Уцелих. Тварта избяга. Пазителите си отидоха с нея. Те я защитаваха.

– А виждал ли си я по-рано? – попита Амара.

– Никога – отвърна Дорога.

– Можеш ли да я опишеш?

Дорога се замисли. После кимна към един от убитите ворди.

– Прилича на тези. Но не е същата. По-дълга. По-тънка. И изглежда странно. Сякаш още не е успяла да стане такава, каквото трябва да бъде.

– Дорога, твоят народ е провеждал това съревнование години наред – каза Бърнард. – Как са могли точно Тави и Кайтай да събудят тази твар?

– Може и да не сте забелязали – изрече Дорога безизразно, – но Тави е способен на големи дела.

– Тоест? – попита Бърнард, вдигайки вежди.

– Той се е сетил, че пазителите реагират на топлината. Забелязал е как реагират на разкъсванията на кроача. И тогава е запалил огън.

Бърнард примигна.

– Тави... е запалил Восъчната гора?

– Пропуснал е да разкаже за това?

– Да – отвърна Бърнард.

– Тварта ухапа Кайтай. Отрови я. Тави вече излизаше. Но се върна за нея. Бяха изпратени да донесат гъба, която расте само там. Силно средство против отрови и болести. Всеки имаше по парче. Тави даде своето на Кайтай, за да я спаси от отровата. Макар да знаеше, че това ще му струва победата. И живота. – Дорога поклати глава. – Той я спаси. И затова убих Атсурак в битката, Бърнард. Защото момчето спаси моята Кайтай. Това беше смела постъпка.

– Тави е направил това? – попита Бърнард.

– И тази част ли е пропуснал да разкаже?

– Той... той има навика да поукрасява нещата, когато разказва – каза Бърнард. – Но не описа своята роля в събитията толкова драматично.

– Дорога – попита Амара, – щом Тави се е отказал от победата, за да спаси дъщеря ти, как е могъл да спечели изпитанието?

Дорога сви рамене.

– Кайтай му даде своята гъба в знак на почит пред смелостта му. И саможертвата му. Това ѝ струваше нещо, което много силно желаеше.

– А ти пък пропусна да разкажеш тази част, а? – усмихна се Бърнард.

Амара се навъси и затвори очи, потъвайки в размисъл.

– Струва ми се, че знам какво става. – Тя отвори очи и видя, че двамата мъже я гледат. – Мисля, че Тави и Кайтай са събудили царицата на вордите. Предполагам, че по някаква причина е спяла летаргичен сън. И те някак си са успели да я разбудят.

– Може би – кимна Дорога замислено. – Първо царицата се събужда. Ражда две нови царици, по-малки. Те се разделят и тръгват да търсят нови гнезда.

– От което следва, че трябва да покрият новите места с кроач – каза Амара. – Ако искат да оцелеят.

– Можем да ги намерим! – каза Бърнард въодушевено. – Брут познава усещането от Восъчната гора. Ще може да намери нещо подобно.

– Както и Уокър – измърмори Дорога. – Неговото обоняние е по-силно от моето. Можем да ги намерим и да се бием с тях.

– Не е задължително да се бием – каза Амара. – Достатъчно ще бъде да унищожим кроача. Ако догадката ни е вярна, така, рано или късно, ще се задушат.

– Но ако си права – отбеляза Бърнард, – те ще се бият отчаяно, за да го защитят.

– Тогава трябва да знаем срещу какво ще се изправим там – кимна Амара. – Онези восъчни паяци. Колко опасни са те?

– Отровни ухапвания – отговори Дорога. – Големината им е колкото на дребен вълк. Опасни са, но не може да се сравняват с тези.

Той изрита разбито парче от хитиновата обвивка на един от вордите.

– Как мислиш, един легионер с броня може ли да се справи сам с една такава твар? – попита Амара.

Дорога кимна.

– Металната кожа може да спре зъбите на пазител. Те са опасни само с хапането.

– Значи, остават воините – рече Амара, поглеждайки двора. – Те са много по-опасни.

– Но не и ако инициативата е на наша страна – каза Бърнард. – Центурията на Джиралди им се противопостави успешно, когато се събра накуп.

– Да – кимна Дорога. – Впечатляващо. Твоите хора сигурно са правили дълги и досадни тренировки на този тип бой, близо един до друг.

– Да – ухили се Бърнард. – Но си струваше.

– Видях – рече Дорога. – Трябва да помислим за нощно сражение. Пазителите винаги са по-бавни нощем. Може и в новото гнездо да е същото.

– Нощните атаки са опасна работа – отбеляза Бърнард. – Много неща може да се объркат.

– А царицата? – попита Амара. – Дорога, бихте ли се с царицата в гнездото, което унищожихте?

Дорога кимна.

– Царицата се беше скрила под няколко големи нападали дървета заедно с две царици кутрета. Охраняваха ги твърде много воини, за да можем да се доберем до тях. Затова Хашат подпали дърветата и започнахме да убиваме всеки, който се измъкне. С цариците кутрета се справихме лесно. Царицата излезе последна, заобиколена от ворди. Беше трудно да я видим. Тя е по-дребна от вордите, но по-бърза. Успя да убие двама от моите хора и гаргантите им. Наоколо беше пълно с огън и дим, нищо не се виждаше. Но Хашат се втурна напред и ми казваше къде да атакувам. Уокър размаза царицата. Не остана много от нея.

– Ще може ли да го направи още веднъж? – попита Амара.

– Краката му изглеждат наред – сви рамене Дорога.

– В такъв случай може би имаме план. Можем да се справим с паяците, вордите и царицата – каза Амара. – Нападаме ги и използваме легионерите, за да предпазим рицарите Игнуси. А те запалват кроача. После можем да отстъпим и да изчакаме, докато гнездото се задуши.

Дорога поклати глава.

– Забравяш нещо.

– Какво?

– Взетите – отвърна Дорога. Той се облегна на стената, стараейки се да се окаже в сянката, и погледна тъжно към небето. – Взетите. Сега те са част от гнездото. Ще се наложи да ги убием.

– Каза, че твои хора са били вземани няколко пъти – каза Амара. – Какво точно означава това?

– Взетите – повтори Дорога. Помълча за момент, търсейки точните думи. – Тялото остава тук. Но човека вече го няма. Гледаш в очите му, но не виждаш нищо. Те са мъртви. Но вордът използва силата им.

– Те се намират под контрола на ворда? – попита Амара.

– Изглежда невъзможно – каза Бърнард, мръщейки се.

– Не съвсем – възрази Амара. – Виждал ли си какво могат да направят с робите нашийниците? Лишават ги от воля и ги правят лесни за контролиране.

– Тук има нещо повече – каза Дорога. – Вътре не остава нищо. Само обвивката. Но тази обвивка става бърза и силна. И не усеща болка. Не усеща страх. Не говори. Само отвън изглежда същата.

Всичките вътрешности на Амара се свиха от ужас.

– Значи... изчезналите... Всички, които не намерихме тук...

Дорога кимна.

– Не само мъжете. Жените. Старците. Децата. Всички са взети. Те ще убиват. Докато ние не убием тях. – Той затвори очи за момент. – Именно затова претърпяхме толкова големи загуби. Трудно е да се биеш с такъв противник. Видях мнозина добри воини да се поколебават. Само за миг. И умряха заради това.

И тримата замълчаха за малко.

– Дорога – попита най-накрая Амара, – защо по-рано ги нарече „променящи се“?

– Защото те се променят – отговори Дорога. – В нашите легенди народът ми е срещал вордите три пъти. И всеки път те са изглеждали различно. Имали са друго оръжие. Но винаги са действали еднакво. Опитвали са се да вземат всички.

– И как се осъществява вземането? – продължи да го разпитва Амара. – Използва ли се някакъв вид призоваване?

Дорога поклати глава.

– Не съм сигурен как става – рече той. – Някои казват, че е достатъчно вордът да те погледне. И започва да те контролира, сякаш си глупав звяр.

Уокър разтърси земята с басов рев, който завърши с пръхтене, и побутна Дорога с дебелокожия си крак.

– Млък, животно – каза разсеяно Дорога, като възстанови равновесието си и се облегна на гарганта. – Говори се още, че те отравят водата. Понякога изпращат нещо, което изпълзява вътре в теб. – Той сви рамене. – Не съм ставал свидетел на това. Виждал съм само какво се случва после. Цели племена си тръгват. Съмнявам се, че разбират какво се е случило с тях.

Този път тримата помълчаха по-дълго.

– Не ми се иска да го казвам – рече тихо Бърнард, – но какво става, ако вордът иска да използва фуриите на взетите хора?

Амара почувства как я побиват тръпки по гърба.

– Дорога? – попита тя.

– Не знам – поклати глава маратът. – Фуриите не са част от моя свят.

– Това може да промени всичко – каза Бърнард. – Преимуществото ни е във фуриите на рицарите ни. Някои от хората ни са страшно надарени. Налага им се да бъдат такива – толкова далеч от останалата част от държавата.

Амара кимна бавно.

– Да допуснем, че вордите са получили достъп до призоваването – каза тя. – Променя ли това нещо относно дълга ни?

– Не – поклати глава Бърнард.

– Тогава трябва да сме готови за най-лошото – каза Амара. – Да държим рицарите си в резерв, за да противодействат на техните призователи, докато не установим със сигурност имат ли такива. И ако нямат, легионерите ни може да са способни да им се противопоставят, поне докато рицарите Игнуси запалят кроача. Можем ли да го направим?

Бърнард се намръщи за момент, после бавно кимна.

– Ако предположенията ни са верни – рече той. – Ти какво мислиш, Дорога?

– Мисля, че имаме твърде много „ако“ и „може би“ – изсумтя маратът. – Това не ми харесва.

– На мен също – каза Амара. – Но само с това разполагаме.

Бърнард кимна.

– Тогава потегляме. Ще вземем рицарите и центурията на Джиралди. Ще оставя Феликс тук да защитава ранените.

Амара кимна и стомахът ѝ изкъркори. Тя вдигна към устните си забравената чаша със супа и отпи. Храната ѝ се стори твърде солена, но усещането за засищане беше приятно.

– Добре. Трябва да си измислим пароли, Бърнард. Ако взетите алерани не могат да говорят, ще може да отличаваме приятелите от враговете по този принцип. Трябва да приемем, че и самите ние не сме имунизирани против това, да станем жертви на вордите.

– Добра идея – каза Бърнард и огледа мрачно двора. – Велики фурии, това не ми влияе добре на стомаха. Всичко е избягало от тия твари. Освен враните и нас не виждам нищо живо на разстояние половин миля. Включително и птици. Дори проклетите плъхове ги няма.

Амара допи супата си и погледна рязко към Бърнард.

– Какво?

– Тази работа ме плаши – рече той. – Това е.

– Какво искаш да кажеш, че тук няма и плъхове? – настоя тя и чу, че гласът ѝ трепери.

– Извинявай – каза той. – Просто размишлявах на глас.

Ужасът скова пръстите ѝ и празната тенекиена чаша падна на земята. В главата ѝ изплува споменът как нещо дребно се беше плъзнало по крака ѝ, преди тя да се събуди.

Понякога изпращат нещо, което изпълзява вътре в теб.

– О, не – изстена Амара, завъртайки се към сумрачната голяма зала, където ранените рицари, легионерите и местните жители отпочиваха. – О, не, не, не!