Фурията на Академа

Глава 32

– И после си тръгнахме по същия начин, както влязохме вът­ре, маестро, и ето ни тук. Никой не ни видя как се спускаме в подземията или влизаме тук, с изключение на пазача на стълбището.

Тави погледна към Килиан, опитвайки се да запази спокойно изражение на лицето си и най-вече твърд и спокоен тон.

Килиан седеше на стола до леглото на Гай и бавно барабанеше с пръсти по пръчката си.

– Да видим дали съм те разбрал правилно – каза старият учител. – Намерил си Сивата кула. Влязъл си през прозорец на седмия етаж с помощта на въже и абордажна кука, хвърлени от акведукта, прикрил си се от въздушните фурии чрез осолени наметала, а от земните – като не си докосвал земята. След това си претърсил етаж по етаж за Антилар, намерил си го и си го освободил, без да те видят.

– Да, маестро – каза Тави и смушка Макс в хълбока.

– Като че ли той не пропусна много – каза Макс. – Всъщност стаята, в която ме бяха затворили, беше по-добра от всички, в които съм живял досега.

– Хм – каза Килиан със сух глас. – Гай Секундус е направил тази килия, когато арестувал съпругата на лорд Родос преди осемстотин години. Тя била обвинена в измяна, но така и не се стигнало до съд и произнасяне на присъда. Първият лорд се ограничил до три разпита седмично в продължение на петнайсет години.

Макс се разсмя.

– Това е доста краен начин да си поддържаш любовница.

– Това позволило да бъде избегната гражданска война – отвърна Килиан. – Между другото, в архивите се споменава, че тя наистина е извършила предателство. Което прави историята или още по-объркана, или по-обяснима. Не съм сигурен кое от двете.

Тави въздъхна с облекчение. Килиан беше доволен – може би повече от доволен. Маестрото започваше да разказва случки от историята само когато беше в добро настроение.

– Тави – каза Килиан, – любопитен съм кое те вдъхнови да използваш точно тези методи.

Тави стрелна с поглед Макс.

– Хм... Последният изпит, който ми дадохте, сър. Направих някои проучвания.

– И тези проучвания се оказаха толкова убедителни, че ти реши да заложиш съдбата на държавата върху тях? – попита меко Килиан. – Разбираш ли какви щяха да са последствията, ако те бяха заловили или убили?

– Ако постигнех успех, всичко щеше да е наред. Ако ме бяха арестували и Гай не се появи да ме подкрепи, това щеше да разкрие положението му. Ако ме бяха убили, нямаше да се налага да се явявам на годишния ми изпит по история при маестро Лар. – Той сви рамене. – Два положителни резултата от три не е зле, сър.

Килиан мрачно се засмя.

– Не, стига да не изгубиш. – Той поклати глава. – Не мога да повярвам колко безразсъдно си постъпил, академ. Но си успял да доведеш всичко до успешен край. По-нататък ще разбереш, че успехът и победите обикновено засенчват рисковете, които си поел, докато провалът само подчертава глупостта им.

– Да, сър – отвърна с уважение Тави.

Килиан рязко замахна с пръчката си и шибна момчето по хълбока. Кракът на Тави се подкоси и той се стовари тежко на пода, превит от болка.

– Ако още веднъж не се подчиниш на някоя моя заповед – каза Килиан с изключително тих глас, – ще те убия. – Слепият маестро бе вперил в Тави незрящите си очи. – Разбра ли ме?

Тави промърмори, че е разбрал, и стисна пламналия си от болка крак.

– Тук не си играем игрички, момче – продължи Килиан. – Затова искам да съм сигурен, че разбираш какви са последствията. Има ли нещо в думите ми, което да не ти е ясно?

– Всичко разбрах, маестро – каза Тави.

– Много добре. – Слепите очи се обърнаха към Макс. – Антилар, ти си идиот. Но се радвам, че се върна.

Макс попита предпазливо:

– И мен ли ще ударите?

– Разбира се, че не – каза Килиан. – Ти беше ранен. Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще те ударя, след като премине кризата.

– Няма да ме накара – отвърна Макс.

Килиан кимна.

– Ще можеш ли да изиграеш ролята?

– Да, сър – отвърна Макс и Тави си помисли, че гласът на приятеля му звучи много по-уверено, отколкото изглежда младежът. – Дайте ми няколко часа да си почина и ще съм готов за действие.

– Много добре – каза Килиан. – Опъни си едно походно легло. Не можем да ти позволим да се разхождаш по коридорите до стаята ти.

– Маестро? – обади се Тави. – След като Макс вече е тук...

Килиан въздъхна.

– Да, Тави. Ще издам заповеди за започването на мащабно издирване на холтър Исана. Това удовлетворява ли те?

– Напълно, сър.

– Отлично. Трябва да разнесеш няколко писма. След това искам да си починеш. Върни се след изпита ти по история.

– Да, сър – отвърна Тави.

После взе купчината писма и се отправи към вратата, опитвайки се да щади все още пулсиращия си крак.

Точно преди да излезе, Килиан каза:

– О, Тави?

– Сър?

– Кой друг влезе в Сивата кула заедно с теб?

Тави с усилие успя да потисне изненадата си и прилива на адреналин.

– Никой, сър. Защо питате?

Килиан кимна.

– Защото каза, че „сте влезли“ вътре. От което следва, че с теб е имало още някой.

– О. Просто ми се е изплъзнало от езика. Исках да кажа, че съм бил сам.

– Да – промърмори Килиан. – Сигурен съм в това.

Тави не отвърна нищо и старият маестро мълча цяла минута, обърнал към него слепите си очи.

След това Килиан се засмя, вдигна ръката си и каза с тих и съвсем невесел глас:

– Щом казваш. По-късно ще поговорим за това.

И го отпрати с едно махване на ръката си.

Тави излезе бързо от залата за медитиране и тръгна да разнася писмата. Преди да удари вторият сутрешен звънец, той бе успял да достави всички писма, с изключение на последното до посланик Варг в Черния коридор.

Посрещнаха го същите двама легионери, които стояха там и предишния ден. В изражението на лицата им имаше нещо странно и едва когато погледна към входа за канимското посолство, Тави разбра какво не е наред.

Стражите каними ги нямаше. Алераните стояха на предишните си места, но канимите бяха изчезнали. Тави кимна на легионерите, протегна ръка през решетката и пусна писмото в кошницата, която бе оставена там с тази цел. После се обърна към мъжете и попита:

– Къде е стражата?

– Нямаме представа – отвърна единият. – От сутринта не сме ги виждали.

– Странно – рече Тави.

– На мен ли го казваш – изръмжа пазачът. – Това място винаги си е било странно.

Тави кимна на мъжете и тръгна забързано обратно към Академията и стаята, която деляха двамата с Макс. Изведнъж почувства, че трепери, а от гърдите му се разнасят задъхани хрипове, макар да вървеше с нормална крачка.

Леля Исана беше изчезнала. Ако беше действал по-бързо или по-мъдро, или ако беше спал по-леко и беше чул пристигането на куриера с писмото ѝ, то почти сигурно тя нямаше да бъде отвлечена. Ако наистина беше отвлечена. Ако не беше отведена някъде, за да бъде убита.

Сълзи замъглиха погледа му и той леко залитна. В главата му вече нямаше мисли, които да го ангажират с нещо друго. Докато преследваше Кайтай, промъкваше се в Сивата кула, спасяваше Макс и лъжеше маестро Килиан, той се съсредоточаваше върху нас­тоящата си задача. А сега, когато бе временно освободен от задълженията си, всички чувства, които досега бе потискал надълбоко, изплуваха на повърхността, неизбежни като прилива.

Тави рязко отвори вратата на стаята си, затръшна я зад гърба си и се облегна на нея, вперил поглед в тавана. Сълзите не искаха да спират. Би трябвало да може да се контролира, но не успяваше. Може би беше просто твърде изморен.

В следващия миг той усети движение в тъмната стая и Кайтай тихо го попита:

– Алеранецо? Зле ли ти е?

Тави избърса сълзите си с ръкав и погледна маратската девойка, която стоеше пред него с озадачено лице.

– Аз... притеснявам се.

– За какво?

Той стисна ръцете си върху корема.

– Не мога да ти кажа.

Бледите вежди на Кайтай се стрелнаха нагоре.

– Защо не?

– За безопасност.

Тя го погледна неразбиращо.

– Опасни тайни – поясни той. – Ако враговете на Гай ги научат, много хора ще бъдат наранени или убити.

– Аха – рече Кайтай. – Но аз не съм враг на Гай. Значи, можеш да ми кажеш.

– Не, Кайтай – започна Тави. – Ти не разбираш. Това...

Той примигна, обмисляйки думите си. Кайтай очевидно не представляваше заплаха за Гай. Всъщност от всички хора в Алера Империя тя сигурно бе единственият човек (освен самия Тави), за когото можеше да е сигурен, че не е враг на Короната. Кайтай нямаше никакви политически интереси, не беше заложила власт­та или авторитета си, нямаше конфликт на интереси. Тук тя беше чужденка и точно заради това нито една политическа фракция не можеше да ѝ окаже влияние.

А той отчаяно искаше да поговори с някого. Дори само за да успокои свитата на кълбо змия, която се беше настанила в стомаха му.

– Ако ти разкажа всичко – каза той, – обещаваш ли да не говориш за това с никого, освен с мен?

Кайтай леко се намръщи, очите ѝ придобиха напрегнато изражение и тя кимна.

– Много добре.

Тави си пое дълбоко дъх. След това плъзна гърба си по вратата и леко се отпусна на земята. Кайтай седна с кръстосани крака пред него и на лицето ѝ се изписа смесица от любопитство, загриженост и недоумение.

Тави ѝ разказа какво му се беше случило през последните няколко дни. Тя търпеливо го изслуша, като го прекъсваше само за да го попита за някои думи или хора, които не познаваше.

– А сега – завърши Тави – леля Исана е в опасност. Може би вече е твърде късно да ѝ помогна. И най-лошото е, че съм почти сигурен, че тя е искала да се срещне с Първия лорд, защото в Калдерон става нещо.

– Ти имаш приятели там – каза тихо Кайтай. – И семейство.

Тави кимна.

– Но не знам какво да правя. И това ме притеснява.

Китай подпря брадичката си с ръка и леко намръщена, погледна изучаващо лицето му.

– Защо?

– Защото се тревожа, че има нещо, което пропускам – отвърна той. – Че мога да направя още нещо, с което да помогна. А ако има някакъв начин да разреша този проблем, но просто не съм достатъчно умен, че да се сетя за него?

– Ами ако от небето падне камък и те убие на място, алеранецо? – попита Кайтай.

Тави примигна изненадано.

– Това пък какво би трябвало да означава?

– Не всички неща се намират под твой контрол. Тревогите няма да променят нищо.

Тави се намръщи и наведе глава.

– Може би – каза той. – Може би.

– Алеранецо?

– Да?

Кайтай замислено прехапа долната си устна.

– Казваш, че това същество, Варг, се държи странно?

– Така изглежда – отвърна Тави.

– Възможно ли е да го прави, защото е замесен в онова, което се случва с твоя вожд?

Тави се намръщи.

– Какво искаш да кажеш?

Кайтай сви рамене.

– От това, което ми разказа, излиза, че Варг е онзи, чийто стомах не отговаря на ръцете му.

Тави примигна.

– Какво?

Тя се намръщи.

– Това е поговорка на племето на Конете. Не може да се преведе добре. Означава, че Варг няма причина да се държи по този начин. Трябва да си зададеш въпроса защо го прави?

Тави се намръщи и се замисли.

– Може би защото има причина. Може би ние просто не можем да я разберем.

– Тогава каква трябва да е тя? – попита Кайтай.

– Не знам – отвърна Тави. – А ти?

– Не – отвърна спокойно момичето. – Може би трябва да попиташ Варг.

– Той не е от ония, с които може да се води дружески разговор – отбеляза Тави.

– Тогава го наблюдавай. Действията му ще го издадат.

Тави въздъхна.

– Трябва да поговоря с маестро Килиан за това. Според мен той няма да ми позволи да следя Варг. А и честно казано, не ме е грижа за това.

– А за леля ти? – каза Кайтай.

Леля Исана. Изведнъж го заболя цялото тяло и тревогата отново заплашваше да го завладее целия. Чувстваше се толкова безпомощен, а през целия си живот беше мразил това усещане. Гърлото му отново се сви и той затвори очи.

– Просто искам да бъде в безопасност. Искам да ѝ помогна. Това е всичко.

Той наведе глава.

Кайтай леко се раздвижи. Тя пропълзя до него и седна с гръб към вратата. После мълчаливо се притисна до рамото му и Тави усети топлината и подкрепата ѝ.

– Аз изгубих майка си – каза след известно време тя. – Не пожелавам тази болка на никого, алеранецо. Знам, че Исана ти е като майка.

– Да, така е.

– Ти спаси живота на баща ми. Все още съм ти задължена за това. Ще ти помогна, доколкото мога.

Тави леко се притисна към нея, неспособен да изрази с думи благодарността си. След миг усети докосването на пръстите ѝ по лицето си. Той отвори очи и забеляза лицето ѝ съвсем близко до своето. Младежът застина, не можеше да се помръдне.

Маратската девойка прокара пръсти по бузата и брадичката му и прибра падналия тъмен кичур коса зад ухото му.

– Реших, че не ми харесва да те боли – каза тихо тя, без да отмества поглед от неговия. – Ти си изморен, алеранецо. И без това имаш достатъчно врагове, за да се нараняваш и сам заради неща, които не би могъл да предотвратиш. Трябва да си починеш, докато все още имаш възможност.

– Твърде изморен съм, за да заспя – каза Тави.

Тя го погледна и въздъхна.

– Луди. Всичките сте луди.

Тави се опита да се усмихне.

– Дори и аз?

– Особено ти, алеранецо.

Тя му се усмихна в отговор и сияещите ѝ очи проблеснаха съвсем близо.

Тави почувства как леко се отпуска и се наведе към Кайтай, наслаждавайки се на топлото ѝ присъствие.

– Кайтай – рече той, – защо си тук?

Тя помълча за миг, преди да отговори:

– Дойдох да те предупредя.

– Да ме предупредиш?

Тя кимна.

– Съществото от Долината на тишината. Онова, което събудих­ме по време на Изпитанието. Спомняш ли си?

Тави потрепери.

– Да.

– Оцеляло е – каза тя. – Кроачът загина. Пазителите измряха. Но то напусна долината. Намерило е раницата ти. Познава миризмата ти.

Тави потрепери.

– Дошло е насам – каза тихо Кайтай. – Изгубих следата му в една буря, два дни преди да пристигна тук. Но през цялото време то се е движило право към теб. Месеци наред го търсих, но то не се появи.

Тави се замисли за миг и каза:

– Нещо такова едва ли ще остане незабелязано в столицата. Ужасяваща гигантска буболечка, която изпъква пред всички.

– Може то също да е умряло – каза Кайтай. – Също като пазителите.

Тави се почеса по брадичката.

– Но Черния котарак краде от месеци – каза той. – Ти си тук от месеци. Щом си дошла само за да ме предупредиш, можеше да го направиш и да си отидеш. Което означава, че има и друга причина да останеш тук.

Нещо проблесна в дълбоките ѝ зелени очи.

– Нали ти казах. Тук съм да наблюдавам. – Тя наблегна върху последната дума. – За да науча повече за народа ти.

– Защо? – попита Тави.

– Такъв е обичаят на народа ни – отвърна Кайтай. – След като се разбере какво...

Гласът ѝ заглъхна и тя отмести погледа си настрани.

Тави се намръщи. Нещо му подсказваше, че не трябва да нас­тоява за отговор, ако не иска да я отблъсне. Искаше му се просто да поседи там, близо до нея и да разговарят.

– И какво научи? – попита той вместо това.

Тя отново го погледна и когато очите им се срещнаха, Тави потрепери.

– Много неща – отвърна спокойно Кайтай. – Че това е място за обучение, където се научават много малко полезни неща. Че ти, който си смел и умен, си презиран от повечето от своите, защото нямаш магия.

– Това не е точно магия – накани се да ѝ обясни Тави.

Без да променя изражението на лицето си, Кайтай притисна показалеца си върху устните му и продължи, сякаш той не беше казал нищо.

– Видях как защитаваш другите, макар те да те смятат за по-слаб. Видях много малко свестни хора, като момчето, което взехме от кулата. – Тя спря за миг да помисли. – Видях жени да продават удоволствие за монети, с които да изхранят децата си, и други, които правят същото, за да забравят за децата си и да се правят на глупачки с вино и прахчета. Видях мъже, които работят от ранна утрин до късна вечер, да се прибират при жените си, които се отнасят към тях с пълно пренебрежение. Видях мъже да бият и използват онези, които трябва да защитават, дори собствените си деца. Видях как някои от вас превръщат своите в роби. Виждала съм и как се бият за свободата си. Виждала съм как хората на закона го погазват и как хора, които го ненавиждат, вършат добрини. Видях благородни защитници и садистични лечители, създатели на красота, които са обругавани, докато се кланят пред разрушителите. – Кайтай поклати бавно глава. – Твоят народ, алеранецо, е най-злобният и най-добрият, най-дивият и най-благородният, най-предателският и най-лоялният, най-ужасяващият и най-очарователният, който съм виждала някога. – Пръстите ѝ отново докоснаха бузата му. – А ти си най-уникалният сред тях.

Тави седеше мълчаливо. Накрая каза:

– Нищо чудно, че ни смяташ за луди.

– Мисля, че народът ти може да бъде велик – каза тихо тя. – Наистина достоен. Единственият ще ви гледа отгоре с гордост. Това ви е вродено. Но във вас има и твърде много жажда за власт. Предателство. Фалшиви маски. И умишлени грешки.

Тави се намръщи леко:

– Умишлени грешки.

Кайтай кимна:

– Когато някой казва нещо, което не е така. Говорещият греши, но сякаш го е направил нарочно.

Тави се замисли върху думите ѝ и изведнъж ги проумя.

– Имаш предвид лъжите.

Кайтай примигна объркано.

– Какво лежи? Къде лежи?1

1 На английски думите „лъжи“ и „лежи“ се пишат и произнасят по един и същи начин. – Б. пр.

– Не, не – поправи я Тави. – Това е друга дума. Лъжи. Когато умишлено казваш нещо, което не е истина, но искаш другите да си мислят, че е.

– „Лежи“ означава да... се отпуснеш някъде. За да поспиш. Понякога се използва за чифтосване.

– Освен това означава да казваш нещо, което не е точно така – рече Тави.

Кайтай примигна.

– Защо използвате една и съща дума за различни неща? Това е смешно.

– Имаме много такива думи – каза Тави. – Те означават повече от едно нещо.

– Това е глупаво – рече Кайтай. – На хората и без това им е трудно да се разбират един друг, а вие усложнявате още повече нещата с думите, които означават повече от едно нещо.

– Така е – отвърна тихо Тави. – Вместо това я наричай „неистина“. Мисля, че всеки алеранец ще те разбере.

– Искаш да кажеш, че всички алеранци го правят? – попита Кайтай. – Да говорят онова, което не е истина? Да говорят неистини?

– Повечето.

Кайтай изпръхтя отвратено.

– Сълзи в очите на Единствения, защо? Нима светът и без това не е достатъчно опасен?

– Твоите хора не казват ли лъ... ъъъ, неистини? – попита Тави.

– Че защо да го правим?

– Ами понякога алеранците казват неистини, за да не наранят чувствата на другите.

Кайтай поклати глава.

– Като кажеш, че нещо не е така, няма да го накараш да стане не така.

Тави се усмихна леко.

– Вярно е. Предполагам, че се надяваме, че ще стане.

Кайтай присви очи.

– Значи, твоите хора казват неистини дори на себе си. – Тя пок­лати глава. – Лудост.

Момичето леко потърка с пръсти ухото си.

– Кайтай – каза съвсем тихо Тави. – Помниш ли, когато се катерехме нагоре по въжето в Долината на тишината?

Тя потрепери, без да отмества очи от неговите, и кимна.

– Тогава нещо се случи между нас, нали? – Тави не осъзнаваше, че е протегнал ръка към лицето на Кайтай, докато не усети топлата ѝ гладка кожа под пръстите си. – Погледът ти се промени. Това означава нещо за теб.

Тя стоеше умълчана пред него, а после, за голяма негова изненада, очите ѝ се напълниха със сълзи. Устните ѝ потръпнаха, но тя не каза нищо, а просто кимна бавно.

– Какво се случи? – попита нежно той.

Тя преглътна и поклати глава. Следвайки интуицията си, Тави каза:

– Това си имала предвид, когато каза, че си дошла да наблюдаваш. Ако е бил гаргант, ти ще наблюдаваш гаргантите. Ако е бил кон, си щяла да наблюдаваш конете.

От големите ѝ зелени очи покапаха сълзи, но дишането ѝ остана спокойно и тя не отмести погледа си встрани.

Тави погали нежно светлата ѝ коса. Тя бе невероятно фина и мека.

– Племената на народа ти. Стадомор, вълк, кон, гаргант. Те... се сливат с тях по някакъв начин.

– Да, алеранецо – отвърна тихо тя. – Нашите чала. Нашите тотеми.

– Тогава... значи, аз съм твоят чала.

Тя силно потрепери и от устните ѝ се отрони тих звук. После главата ѝ полегна на гърдите му. Тави я прегърна през раменете и я притисна към себе си. Непознатото усещане леко го изненада. Досега не бе прегръщал така момиче. Тя беше топла и мека, а ароматът на косата и кожата ѝ го замайваше. Той почувства как пулсът и дишането му се ускоряват, а тялото му реагира на близостта ѝ. Но под всичко това се появи още едно, съвсем различно ниво на усещания. Неясно защо му се струваше, че е абсолютно правилно да я усеща до себе си, сгушена под ръката му. Той леко я притисна и тя се премести по-плътно до него, потрепервайки от беззвучния си плач.

Тави понечи да заговори, но нещо го възпря. Вместо това той продължи да мълчи и да я прегръща.

– Исках кон, алеранецо – прошепна тя с пресеклив глас. – Бях планирала всичко. Щях да яздя със сестрата на майка ми Хашат. Да препускам към хоризонта без особена причина, просто за да видя какво има там. Щях да се надпреварвам с ветровете и да предизвиквам гръмотевиците на летните бури с тропота на копитата на препускащото ми през равнините племе.

Тави чакаше. После намери ръката ѝ, пръстите им се преплетоха и той отново почувства, че всичко това е правилно.

– След това се появи ти – каза тихо тя. – Предизвика Скагара пред всичките ми хора в хортото. Осмели се да влезеш в Долината на тишината. Победи ме в Изпитанието. Върна се за мен, рискувайки собствения си живот, макар че можеше да ме оставиш да умра. И имаше такива красиви очи. – Тя повдигна обляното си в сълзи лице и очите ѝ отново потърсиха неговите. – Не съм искала това да се случи. Не съм го избирала.

Тави не отместваше поглед от нея. Вената на шията ѝ пулсираше в ритъма на сърцето му. Те вдишваха и издишваха едновременно.

– И сега ти си тук – каза тихо той. – Опитваш се да научиш повече за мен. Всичко ти е толкова непознато.

Тя бавно кимна.

– Това не се е случвало с никой от народа ми – прошепна тя. – Никога.

Изведнъж Тави разбра болката ѝ, съмненията в сърцето ѝ и страха.

– Ти нямаш племе – каза тихо той. – Нямаш свои хора.

Очите ѝ отново се напълниха със сълзи, но гласът ѝ остана тих и равномерен.

– Сама съм.

Тави я гледаше в очите и усещаше страданието ѝ под маската на спокойствието. Момичето продължаваше да трепери, а мислите и чувствата му се сменяха толкова бързо, че той не успяваше да обмисли нищо. Но младежът знаеше, че Кайтай е смела, красива и умна и че присъствието ѝ при него е нещо невероятно добро. Осъзна, че не му харесва да я гледа как страда.

Той се наведе напред и притисна дланта си към бузата ѝ. И двамата трепереха и той не смееше да помръдне, за да не разруши очарованието на този треперещ момент. За съвсем кратко време, той не знаеше точно колко, на света не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, бездънната дълбина на зелените ѝ очи, гладкостта на кожата ѝ, която пареше под пръстите му, собствените ѝ горещи пръсти, които галеха лицето и шията му и се заравяха в косата му.

Мина време. Не го интересуваше колко. Очите ѝ бяха превърнали времето в нещо незначително, което се подчиняваше на нуждите им, а не обратното. И този момент продължи дотогава, докато не настъпи краят му, и едва тогава времето възобнови своя ход.

Той погледна в очите на Кайтай и каза тихо, но уверено и твърдо:

– Ти не си сама.