Фурията на Академа

Глава 3

Амара вдигна ръце и се протегна. Най-после бе успяла да прогони гъстите облаци над крайбрежието на Ледено море и студената, заслепяваща мъгла отстъпи пред възхитителната топлина на изгряващото слънце. Краищата на облаците се раздвижиха за миг, над тях се издигна въздушната ѝ фурия Сирус и на фона на вихрушката Амара успя да различи формата ѝ – призрачни очертания на изящен дългокрак жребец, бързоног, грациозен и красив.

Облаците образуваха върхове и долини, като огромни планински вериги, цяла една страна на спокойно изящество и спираща дъха красота. Златистата светлина на пролетното слънце ги обагряше в алените цветове на огнените пламъци, а те на свой ред я пречупваха в цветни ленти, които танцуваха и се вихреха около Амара.

Тя се разсмя весело, изпълнена с радост. Колкото и често да летеше, красотата на небесата не спираше да изпълва сърцето ѝ с възхищение, а усещането за свобода и мощ ставаше все по-силно. Амара призова Сирус и фурията я понесе нагоре с такава скорост, че вятърът я удари в лицето, а част от облака с големината на Цитаделата в Алера бързо се смали до размерите на малка колона. Амара изви ръцете си по такъв начин, че въздушното течение я подхвана и я завъртя в шеметни кръгове, докато не ѝ се зави свят и въздухът не стана студен и разреден.

Присъствието на Сирус ѝ позволяваше да диша с лекота, поне за известно време, но ясната синева на небето започна да потъмнява и скоро пред очите ѝ грейнаха звездите. Студът се усили и самата Сирус започна да се изморява, докато се опитваше да привлече достатъчно въздух, за да се издигне още по-нагоре.

Сърцето ѝ биеше силно от вълнение и тя даде сигнал на Сирус да започне да се спуска. Почувства как издигането ѝ постепенно се забавя и за една възхитителна секунда увисна между звездите и земята. След това тя изви тялото си като за гмуркане и започна да пада. С разтуптяно от страх и възбуда сърце събра краката си и притисна силно ръце към тялото, с глава, насочена към земята. След секунди тя вече се спускаше надолу още по-бързо отколкото се беше издигала и очите ѝ се насълзиха от вятъра, докато Сирус не спусна пред тях част от себе си, за да я предпази.

Когато въздухът се сгъсти, тя накара Сирус отново да я задвижи, скоростта ѝ се удвои и утрои и около нея се образува лек ореол от светлина. Пред погледа ѝ се появиха зелените хълмове на долината Калдерон, които постепенно отблъскваха зимата с новата си растителност. Долината постепенно се уголемяваше с измамна предпазливост.

Амара увеличи скоростта, съсредоточавайки всяка частица от волята си върху управлението на фурията си, и се насочи към пътя, който прекосяваше долината и водеше към укрепената ферма в източния ѝ край. След това пред очите ѝ се появи и самият гарнизон.

Амара нададе силен вик от възбуда и напрегна силите си до крайност. Внезапно се разнесе оглушителен гръм. Тя изохка и разпери ръце и крака, за да забави падането си само на хиляда фута на дъното на долината. Сирус побърза да се спусне пред нея, забавяйки още повече падането ѝ. Двете заедно промениха посоката на движение и се плъзнаха над пътя като виеща ветровита буря. Изтощена и задъхана от усилието да постигне такава скорост, Амара се стрелна към портата на гарнизона, по-бърза от изстреляна от лък стрела. Приближавайки се, тя събра ветровете около себе си, а стражът, който пазеше портата, ѝ махна с ръка, без да става от мястото си.

Амара се ухили и промени курса си така, че да се спусне върху бойниците над портата. Вихрушката около нея вдигна облак от прах и отломки около стража – прошарен центурион, на име Джиралди. Набитият стар войник белеше с ножа си набръчканата кора на една ябълка от зимните запаси и бързо я покри с наметалото си в пурпурно и синьо, докато не се уталожи прахта. След това продължи с беленето.

– Графиньо – каза той с небрежен тон. – Радвам се да ви видя отново.

– Джиралди – отвърна тя. Развърза ремъците на запечатаната куриерска раница, която носеше на гърба си, и я свали. – Повечето войници стават и козируват, когато ги посети благородник.

– На повечето войници задникът не е дърт като моя – отвърна развеселено той.

„Нито пък носят на униформените си панталони алената нашивка на Ордена на Лъва, личната награда на Първия лорд за проявена доблест в битка“, помисли си Амара и едва успя да скрие усмивката си.

– Защо си поел караула? Мисля, че още предишния месец донесох документите за повишението ти.

– Донесохте ги – потвърди Джиралди и изяде една сбръчкана обелка. – Отказах го.

– Повишението?

– Враните да го изкълват, момиче – изруга той с определена доза шеговито пренебрежение към традицията за по-деликатно отношение към представителките на слабия пол. – През цялата си кариера съм се подигравал на офицерите. Смяташ ли, че съм такъв глупак, че да поискам да стана един от тях?

Неспособна да се сдържа повече, Амара избухна в смях.

– Ще изпратиш ли някой да съобщи на графа, че съм тук с пощата?

Джиралди изсумтя.

– Предполагам, че вече сама сте му съобщили. Не са много хората, които при пристигането си вдигат такъв шум и грохот, че раздрънчават всички тенджери в долината. Всички, които не са глухи, вече знаят, че сте тук.

– В такъв случай ти благодаря за учтивостта, центурион – подразни го тя, метна раницата си през рамо и тръгна към стълбите.

Докато вървеше, летателният ѝ кожен костюм леко поскърцваше.

– Срам и позор – оплака се Джиралди. – Красиво момиче като вас да се мотае наоколо, облечено така. С мъжки дрехи. Неприлично тесни. Намерете си някоя рокля.

– Така е по-практично – извика Амара през рамо.

– Забелязах колко практично изглеждате всеки път когато посещавате Бърнард – провлече глас Джиралди.

Амара усети как бузите ѝ неволно пламват, макар да се съмняваше, че си е проличало, защото лицето ѝ и без това се беше зачервило от вятъра и студа. Тя се спусна до западния двор на лагера. Когато Бърнард пое командването на гарнизона от предишния му граф, Грам, той нареди да бъдат премахнати всички следи от битката, от която вече бяха изминали две години. Въпреки това Амара винаги си мислеше, че все още вижда петна от кръв, които са били пропуснати при почистването, макар да знаеше, че всичката пролята кръв отдавна е била измита.

Останали бяха само кървавите петна в спомените и сърцето ѝ. Тази мисъл леко я отрезви, без всъщност да помрачава веселото ѝ настроение. Животът тук, на източната граница на Алера, напомни си тя, може да е труден и суров. Хиляди алеранци бяха намерили смъртта си в тази долина, както и десетки хиляди марати. Повече от век това място бе връхлитано от страдания, опасности, предателство и насилие.

Но нещата започваха да се променят, до голяма степен заради усилията и смелостта на мъжа, който го управляваше от името на Короната, и заради срещата с когото бе обяздила най-опасните високи ветрове.

Усмихвайки се, Бърнард излезе от командирската квартира, намираща се насред лагера. Макар дрехите му да бяха по-елегантни и ушити от по-фино платно, той продължаваше да носи зелено и кафяво – цветовете на свободен холтър, какъвто беше преди, вместо по-ярките цветове, съответстващи на произхода му и на настоящото му положение. Той бе висок, с тъмна коса, на места преждевременно прошарена и подобно на брадата му – подстригана късо, както беше прието в легиона. Бърнард се спря и задържа вратата отворена за прислужничката, която носеше купчина пране, след което отиде при Амара с широки, уверени крачки. Амара си помисли, че телос­ложението му е като на мечка и пристъпва като котка на лов, но със сигурност бе най-привлекателният мъж, който беше виждала. Тя харесваше най-много очите му. Сиво-зелените му очи бяха като самия него – ясни, открити и откровени, и не им убягваше почти нищо.

– Графе – промърмори тя, когато той се приближи до нея и ѝ предложи ръката си.

– Графиньо – отвърна той.

В очите му припламнаха огънчета, които накараха сърцето ѝ да се разтупти, докато той нежно поемаше пръстите ѝ и се навеждаше над тях. Стори ѝ се, че усеща дълбокия му глас да вибрира в корема ѝ, когато той добави:

– Добре дошла в гарнизона, лейди Курсор. Добре ли пътува?

– Да, след като времето най-после се оправи – отвърна тя и без да издърпва пръсти от ръката му, тръгна редом с него към кабинета му.

– Как се развиват нещата в столицата?

– По-забавно от обичайното – рече тя. – Консорциумът на роботърговците и Дианическата лига само дето не се дуелират по улиците, а сенаторите не могат да си подадат носовете навън, без върху тях да се нахвърли една или друга партия. Южните градове правят всичко възможно, за да вдигнат цената на тазгодишната реколта, като надават вой срещу алчността и рушветчийството на лордовете на Стената, докато градовете край Стената настояват за увеличение на данъците, които плаща скъперническият Юг.

Бърнард изсумтя.

– Негово Величество...?

– ...е в отлична форма – рече Амара и реши, че сега е моментът да си поеме дълбоко дъх през носа. Бърнард ухаеше на борови иглички, кожа и дим от изгоряло дърво и тя обожаваше аромата му. – Но тази година имаше значително по-малко публични изяви, отколкото преди. Появиха се слухове, че здравето му най-после се е влошило.

– Че кога не ги е имало?

– Именно. Според докладите племенникът ти се справя добре в Академията.

– Наистина ли? Дали най-после не е...

Амара поклати глава.

– Не. Повикали са десетина различни призователи на фурии, които да го изследват и да работят с него. Нищо.

Бърнард въздъхна.

– Но иначе се представя отлично. Преподавателите му до един са впечатлени от ума му.

– Добре – каза Бърнард. – Гордея се с него. Винаги съм го учил, че не бива да позволява на проблемите да застават на пътя му. Че умът и уменията му ще го отведат по-далеч от призоваването на фурии. И все пак се надявах... – Той въздъхна, кимна почтително на двамата преминаващи покрай тях легионери калидоси, които се връщаха от столовата заедно със своите официално несъществуващи съпруги. – И така, какво ми изпраща Първият лорд?

– Обичайните официални съобщения, както и покани за теб и холтърите от долината за фестивала.

Той повдигна вежди.

– Изпратил е и за сестра ми?

– Най-вече за нея – отвърна Амара. Тя се намръщи, докато се изкачваха по стълбите към личния кабинет на Бърнард. – Трябва да знаеш някои неща, Бърнард. Негово Величество ме помоли да ра­зясня и на двама ви ситуацията около нейното гостуване. Насаме.

Бърнард кимна и отвори вратата.

– Досетих се. Тя вече си приготви багажа за пътуването. Ще изпратя куриер и до довечера ще е пристигнала тук.

Амара влезе, погледна го през рамо и вирна брадичка.

– Още тази вечер, така ли?

– Хм... Може би чак утре сутринта. – Той затвори вратата зад гърба си. Съвсем небрежно бутна резето и се облегна на нея. – Знаеш ли, Амара, Джиралди е прав. Една жена не бива да се облича в такива тесни кожени дрехи.

Тя го погледна и примигна невинно.

– Така ли? И защо не?

– Кара мъжете да си мислят разни работи.

Тя тръгна бавно из стаята. Бърнард бе ловец по душа и когато бе необходимо, можеше да бъде изключително търпелив. Амара бе установила, че ѝ доставя огромно удоволствие да подлага търпението му на изпитание.

И още по-голямо да го накара да се предаде.

Тя започна да разплита меднокестенявата си коса.

– И какви точно неща, Ваша светлост?

– Че трябва да носиш рокля – каза той, а в гласа му бе започнало да се промъква слабо, ниско ръмжене.

Докато я гледаше как разпуска косата си, очите му сияеха.

Тя разплете плитката си с преднамерена прецизност и започна да разресва косата си с пръсти. По-рано я носеше доста къса, но започна да я пуска, след като разбра колко много харесва Бърнард дългите коси.

– Ако бях облечена с рокля – каза Амара, – вятърът щеше да я разкъса на парчета. И когато се спуснех долу, за да се срещна с теб, милорд, Джиралди и хората му щяха да се зазяпат във всичко, което парчетата не могат да покрият. – Тя отново примигна и остави косата си да пада на вълни пред лицето и върху раменете ѝ. Видя как очите му се присвиват от удоволствие пред гледката. – Едва ли щях да мога да се разхождам така наоколо, пред очите на тълпа легионери. Както вече казах на добрия центурион, така е по-практично.

Бърнард се оттласна от вратата и тръгна напред с бавни стъпки. Наведе се към нея и свали куриерската ѝ раница. Пръстите му докоснаха леко рамото ѝ и тя сякаш ги усети през жакета. Бърнард бе призовател на земя с невероятна сила, а такива хора винаги излъчваха аурата на чисто първично, животинско физическо желание, която се носеше около тях като парфюм. Амара го беше усетила първия път, когато го срещна, и всеки път то ставаше все по-силно.

Достатъчно бе само той да направи опит и собственото ѝ търпение щеше да се изпари за миг. Не беше справедливо, но тя трябваше да признае, че едва ли може да се оплаче от резултата.

Той остави раницата настрани и продължи да пристъпва нап­ред, притискайки я леко с тялото си към бюрото, принуждавайки я да се извие назад.

– Да, не трябва – рече той с тих глас и тя почувства как близостта му постепенно пробужда в нея животински копнеж.

Той повдигна ръка и докосна бузата ѝ с върховете на пръстите си. След това нежно отпусна ръката си върху рамото ѝ и бавно я плъзна надолу до хълбока.

Докосването му я накара да остане без дъх от внезапно връхлетялото я желание. Ръката му полегна върху хълбока ѝ и той каза:

– Ако дрехите ти бяха практични, щях да успея да ги сваля с един замах. Можехме да спестим време. – Наведе се напред, устните му докоснаха леко бузата ѝ и той зарови лице в косата ѝ. – Ммм. Да те получа цялата наведнъж. Това вече би било практично.

Амара се опита да продължи играта, но не го беше виждала от седмици и почти против волята си почувства как тялото ѝ се поддава на удоволствието от допира до него и се извива така, че бедрото ѝ да се притисне към неговото. Той се наведе над нея и я целуна и меката топлина на устните му и чувствената наслада от тях изпразниха главата ѝ от всякакви мисли.

– Играеш нечестно – прошепна тя миг по-късно, докато плъзгаше ръце под туниката му, за да почувства силните горещи мускули на гърба му.

– Не е нарочно – изръмжа той и разтвори предницата на жакета ѝ, а тя отметна глава назад, усещайки докосването на хладния въздух върху тънката ленена долна риза. – Желая те. Твърде дълго чаках.

– Не спирай – прошепна тя и гласът ѝ премина в тих стон. – Твърде дълго.

По стълбите, водещи към кабинета на Бърнард, се разнесе тропот на ботуши.

Човекът се изкачваше бавно.

И шумно.

Бърнард изръмжа раздразнено и затвори очи.

– Кхм – покашля се Джиралди пред вратата. – Апчх. Леле, яко съм настинал. Да, сър, настинка. Ще трябва да потърся лекар.

Бърнард изпъна рамене и Амара с огромно усилие се откъсна от него. Изправяйки се, тя леко се олюля. За да не изгуби равновесие, се подпря на ръба на бюрото на Бърнард и с пламнало лице започна да закопчава жакета си.

Бърнард запаса набързо туниката си в колана, но в очите му тлееше сподавен гняв. Той отиде до вратата и Амара остана поразена колко огромна изглеждаше фигурата му. Графът отключи и се изправи срещу застаналия на прага центурион.

– Извинявай, Бърнард – каза Джиралди. – Но...

Той снижи гласа си до шепот и Амара не можа да чуе останалото.

– Враните да го изкълват! – изруга ядосано Бърнард.

Тонът на гласа му накара Амара рязко да вдигне глава.

– От колко време? – попита графът.

– По-малко от час. Да вдигна ли всички по тревога? – попита Джиралди.

Бърнард стисна зъби.

– Не. Събери центурията си при Стената. В парадна униформа.

Джиралди се намръщи и леко наклони главата си настрани.

– Не се подготвяме за битка. Поставяме почетна стража. Ясен ли съм?

– Напълно, Ваша светлост – отвърна Джиралди с глух глас, резултат от често чупения му нос. – Искате най-добрата ни центурия строена до Стената в пълно бойно снаряжение, за да можем да ступаме маратите, ако са в настроение за бой, а ако не са, ще бъдат посрещнати от най-прекрасните ни и очарователни центуриони, които да ги накарат да се почувстват добре дошли.

– Браво на теб.

Усмивката на Джиралди се стопи и той заговори тихо, но без страх:

– Смятате ли, че ни чака битка?

Бърнард плесна стария войник по рамото.

– Не. Но искам ти лично да съобщиш на капитана на рицарите Грегор и на останалите центуриони, че няма да е зле да инспектират оръжията и броните си, в случай че греша.

– Да, Ваша светлост – каза Джиралди, удари с юмрук гърдите си, както се поздравяваха легионерите, кимна на Амара и си тръгна.

Бърнард отиде до големия здрав дървен шкаф и го отвори. Извади отвътре износена стара военна куртка и я облече с уверени движения.

– Какво става? – попита Амара.

Той ѝ подаде ремък с ножница, в която бе пъхнат къс здрав меч.

– Може да имаме проблеми.

Гладиусът беше основното въоръжение на легионерите и най-разпространеното в държавата оръжие. Амара умееше да борави с него и го закопча на рамото си, без да се налага да гледа какво прави.

– Какво имаш предвид?

– В долината има маратски отряд – каза Бърнард. – Идват насам.