Фурията на Академа

Глава 43

Амара надникна от пещерата тъкмо когато изгревът започваше.

– Защо се бавят? Сякаш искат да ги нападнем и да ги унищожим, преди да заемат позиция – каза тя.

– Трябваше вече да сме го направили – промърмори някой зад гърба ѝ.

– Джиралди – изръмжа Бърнард. – Не трябва да ставаш. Върни се при ранените.

Амара се обърна и видя как накуцващият центурион идва към предната част на пещерата, за да се присъедини към нея, Бърнард и Дорога.

– Да, сър. Веднага, сър – рече Джиралди, но се облегна на стената, като явно нямаше намерение да ходи никъде.

Огледа странния боен строй на врага.

– Джиралди! – повтори сърдито Бърнард.

– Ако оцелеем, графе, можете да ме разжалвате за неподчинение, ако това ще ви накара да се чувствате по-добре.

– Хубаво – кимна Бърнард с неохота и отново се обърна към врага.

Взетите се подреждаха в колона с ширина приблизително колкото входа на пещерата. Строят им още не беше формиран напълно, а предните редици бяха извън обсега за стрелба дори на Бърнард и неговите рицари Флора. Тези предни редици се състояха от най-едрите селяни и легионери – най-младите и най-силните сред хората, контролирани от вордите. Начело на колоната неподвижно стоеше приведената фигура на царицата, загърната с черното си наметало.

– Изглежда, са избрали бърза и мръсна тактика – изръмжа Джиралди. – Формират колона и тръгват директно да ни смажат.

– Взетите са много силни – промърмори Дорога. – Дори взетите алерани. Освен това ни превъзхождат числено.

– Ще ги посрещнем на десет фута от входа на тунела – каза Бърнард. – Така ще сме защитени по фланговете и ще компенсираме численото им превъзходство. – Той прекара тока на обувката си през мръсния под на пещерата. – От тази страна на тунела ще изградим стена от щитове, а от другата страна ще застанат Дорога и Уокър.

– Три щита май ще са достатъчни, сър – промърмори Джиралди.

Бърнард кимна.

– Първата редица – с мечове, следващите две – с копия. – Той посочи издатината по продължение на стената, която бяха използвали за спане през нощта. – Аз ще се разположа там със стрелците. Ще стреляме, докато можем. Стрелите не са много, така че трябва да сме прецизни. На земята пред нас ще са рицарите Тера, които ще са готови да помогнат или на Дорога, или на легионерите, ако не издържат на натиска.

Джиралди кимна.

– Девет души могат да удържат атаките във всеки един момент. Предлагам отрядите да са шест, графе. Всеки от тях ще се бие по десет минути на всеки час. Хората ще могат да си почиват и ще издържим по-дълго време.

– Дорога – попита Бърнард, – сигурен ли си, че ти и Уокър няма да се нуждаете от почивка?

– Уокър не може да отстъпи много назад в тунела – отвърна Дорога. – Ще ни трябват само по две-три минути да си поемем дъх от време на време.

Бърнард кимна.

– Трябва да помислим и какво призоваване можем да използваме. Брут все още ни пази от Гарадос. Джиралди, какво могат хората ти?

– Всички имат някакви способности по призоваване на метал, сър – отвърна центурионът. – Имам човек с познания в призоваването на огън. По-рано беше чирак грънчар и използваше огъня там. Не твърдя, че може да призове огнена буря, но ако изкопаем ров и сипем вътре от маслото за лампите, той ще може да поддържа известно време огнена стена. Двама владеят призоваването на въздух достатъчно, за да пращат срещу врага дим и сажди. Може да помогнат на графинята, ако тя изпрати вихър срещу врага. Един от хората ми е достатъчно добър в призоваването на вода, за да изкара извор на повърхността, ако започне да ни измъчва жажда. Имам един, на който много му знаеше устата, като постъпи на служба, и три години копа клозети.

– А сега държи ли си езика зад зъбите? – изсумтя Бърнард.

– Не, обаче така овладя призоваването на земя, че това наказание вече не е проблем за него. С ваше позволение ще му помогна да подготви резервна отбранителна линия по-навътре в пещерата. Окоп и насип, нищо особено. Ако се наложи да я използваме, нищо не може да ни спаси, но поне врагът ще плати по-висока цена.

– Добре, действай...

– Не – намеси се Амара. Всички я зяпнаха и тя изпита затруднение да изрази мислите си с думи. – Не бива да използваме открито призоваване. Не можем да рискуваме.

– Защо не?

– Мисля, че те само това и чакат – отвърна Амара. – Спомнете си, че взетите използват призоваване, но само след като самите ние сме го използвали. След като сме задвижили силите.

– Да – каза Бърнард. – И какво от това?

– А ако ни изчакват, защото те самите не могат да започнат да призовават? – каза Амара. – Всички знаем какво огромно значение има увереността в себе си, когато човек започне да се занимава с призоваване? Тези взети може да имат алерански тела, но те не са алерани. А ако могат да използват призователските си способности само ако някой друг задейства достатъчно много фурии?

Бърнард се намръщи.

– Джиралди?

– Не ми звучи особено убедително – отвърна центурионът. – Не се обиждайте, графиньо. Иска ми се да ви повярвам, но няма нищо, което да потвърждава предположението ви.

– Разбира се, че има – възрази Амара. – Ако са способни да призовават, защо не го правят? Вятър в съчетание с огън би изгорил целия въздух в пещерата и досега да сме в безсъзнание. Призовател на дърво би могъл да накара дърветата под пещерата да удължат корените си и така да се задушим от вдигналия се прах, призовател на земя би могъл да влоши още повече положението ни. Призовател на вода би могъл да наводни пещерата чрез извора, който твоят легионер е открил, Джиралди. Знаем, че вордите са длъжни да ни унищожат колкото се може по-бързо, преди да дойде легионът. Така че защо още не са използвали призоваването, за да доведат нещата до бърз край?

– Защото по някаква причина не могат – кимна Бърнард. – Това обяснява защо не ни нападнаха през нощта. Искали са да ни изкарат навън, за да ги нападнем с бойните ни фурии. Особено ако вордите смятат, че имаме силни призователи на огън сред нас. Тогава щяха да ни довършат за минути – сигурно сред взетите има мнозина призователи на огън, може би даже и един-двама рицари.

– Това обяснява и защо толкова бавно изграждат строя си – изсумтя Джиралди, – и то точно там, където можем да ги виждаме. Врани, ако аз командвах и имахме призовател на огън, щях да ги ударя още сега, преди да са се строили, с надеждата да ги смажа веднага.

– Точно така – съгласи се Амара. – Те са интелигентен противник, господа. Ако продължим да се държим предсказуемо, ще ни унищожат бързо.

Отвън небето заблещука със сребриста светлина, откъм върха над пещерата се чуха гръмотевици. Всички погледнаха нагоре, а Амара излезе на няколко крачки извън пещерата, за да изпрати Сирус на разузнаване.

– Това е фуриена буря – доложи тя след миг. – Скоро ще стане ужасно.

– Гарадос и Тана – рече Бърнард. – Никога не им е било приятно някой да се мотае из долината им.

– Но пещерата може да ни защити от ветрогоните, нали? – попита Амара.

– Да – отвърна Бърнард. – Ако издържим дотогава. Дори Тана не може да прати буря толкова бързо.

– А ветрогоните ще атакуват ли вордите?

– Никога не са нападали моите хора – отбеляза Дорога. – Може да имат добър вкус.

– Джиралди – каза Бърнард, – раздели хората на отряди и нека първите два заемат местата си. И изкарайте онзи извор, и изкопайте окоп.

– Но... – започна Амара.

– Не, графиньо. На хората ни ще им трябва вода, когато започне битката. Затова по-добре да направим това сега, докато взетите още са далеч. Действай, центурион.

– Да, милорд – каза Джиралди и закуцука тежко към вътрешността на пещерата.

– Амара – каза Бърнард, – подреди рицарите върху издатината и приготви останалата вода, за да могат сражаващите се да пият.

– Да, Ваша св... – Амара млъкна, после наклони глава и се усмихна на Бърнард. – Да, милорд съпруже.

Лицето на Бърнард се озари от усмивка, очите му проблеснаха.

– Дорога! – повика той марата.

Маратският вожд се беше настанил на земята, между предните лапи на Уокър.

– Аз ще изчакам тук, докато хората ти се строят за битката.

– Наглеждай царицата – каза Бърнард. – Внимавай да не даде наметалото си на някой от взетите, за да ни заблуди. И ме повикай, ако се доближи в обсега на лъка ми.

– Може и да го направя – съгласи се Дорога лаконично. – Бърнард, като единствен от нас, който е бил с жена тази нощ, изглеждаш доста напрегнат.

Амара се разсмя нервно, а бузите ѝ пламнаха. Тя направи две крачки към Бърнард и го целуна отново. Той отвърна на целувката ѝ, придърпвайки я с ръка към себе си.

Амара бавно се отдръпна и го погледна в очите.

– Мислиш ли, че ще издържим на атаката им?

Бърнард понечи да каже нещо, но се спря. После заговори шепнешком:

– Известно време. Ала те са повече от нас и не ги е страх от смъртта. Нашите хора ще получават наранявания. Ще се уморяват. Копията и мечовете ни ще се чупят. Скоро ще ни свършат стрелите. И не съм толкова сигурен, че Джиралди ще успее да осигури вода. С призоваване на фурии можем да издържим няколко часа. Без него...

Той сви рамене.

Амара прехапа устни.

– Мислиш, че все пак трябва да го използваме?

– Не – отвърна Бърнард. – Ти даде мъдър съвет, Амара. Мис­ля, че си видяла онова, което ние не можахме. Ти си страшно умна жена – и това е една от причините да те обичам. – Той ѝ се усмихна и каза: – Искам да ти дам нещо.

– Какво? – попита тя.

– Това е древен обичай на легионерите – отговори тихо той, сваляйки от дясната си ръка дебел сребърен пръстен, украсен със зелен камък. – Нали знаеш, че на легионерите им е забранено да се женят.

– Знам и че повечето от тях имат жени – отвърна Амара.

Бърнард кимна.

– Това е легионерският ми пръстен. Спомен ми е от времето, когато служех в Четвърти легион в Рива. Когато някой легионер срещне жена си, която не би трябвало да я има, той ѝ дава пръстена си, за да му го пази.

– Не мога да го нося – усмихна се Амара. – Твърде е малък, за да го сложа на китката си.

Бърнард кимна и извади от джоба си тънка сребърна верижка. Надяна пръстена на нея, сложи верижката на шията на Амара и я закопча с изненадваща ловкост, като се имаха предвид дебелите му пръсти.

– Поради тази причина войникът слага пръстена си на такава верижка – каза той. – Това не е венчална халка. Но той знае какво е. Тя също.

Амара преглътна и избърса внезапните сълзи.

– Ще го нося с гордост.

– А аз ще се гордея, че го носиш – каза той тихо. Стисна ръцете ѝ и погледна навън – започваше да пръска слаб дъжд. – Това може да им стъжни живота.

Амара се усмихна.

– Колко жалко, че нямаме поне трийсет рицари Аери. С тях бих могла да използвам тази буря.

– А аз не бих се отказал от трийсет или четирийсет призователи на земя и метал – рече Бърнард. – Може би плюс половин легион, който да ги подкрепи. – После усмивката му изчезна и той погледна към вордите. – По-добре да тръгваме. Те ще са тук след малко.

Амара стисна дланта му, а после се върна в пещерата, за да събере рицарите. През това време суровите ветерани легионери също започнаха да се появяват, въоръжени и бронирани, изпълнени с решителност. Строяваха се в редици. Джиралди накуцваше отстрани, използвайки щита си като импровизирана патерица. Той раздаваше тихи заповеди, закопчаваше катарами, оправяше колани. Раздели центурията на отделни отряди. Първият отряд зае позиция при входа на пещерата, а останалите се наредиха отзад, готови да се придвижат напред, ако се наложи. Амара подреди рицарите, като стрелците се качиха на издатината, а останалите четирима рицари Тера застанаха на земята пред тях. Всеки от едрите мъже носеше масивна броня и тежко въоръжение, което можеха да използват само ако са подсилени от фурии. Когато тези мъже се срещнеха с небронираните взети, тогава щеше да започне истинската касапница.

Отново избумтя гръмотевица, от която пещерата се разтресе, и в този момент утринният въздух се изпълни със свиреп вой. Амара усети как по гърба ѝ плъзва студен страх. Устата ѝ пресъхна и тя се качи на по-високо, за да може да вижда.

Редиците взети вече маршируваха бързо към пещерата. Зрелището беше зловещо. Мъже, жени и дори деца, облечени с алерански дрехи и с легионерски униформи – изцапани, раздърпани, измачкани, без никой да прави усилие да ги изпъне. Лицата гледаха неподвижно през дъжда, очите бяха вторачени в нищото, всички вървяха в крак и всеки от тях стискаше оръжие в ръка, дори и това да беше само тежка тояга.

– Фурии! – въздъхна един от легионерите. – Вижте това.

– Жени – каза друг. – Деца.

– Погледнете в очите им – каза Амара достатъчно високо, за да я чуят всички наоколо. – Те вече не са хора. Ако им дадете възможност, ще ви избият. Не се заблуждавайте, господа, биете се за живота си.

Царицата вървеше край предната редица, докато не достигнаха в обсега на изстрел с лък, и тогава отстъпи зад колоните и се скри зад телата на взетите. Отново се разнесе зловещ вик, Уокър се надигна и отговори с тътнещ боен рев.

Бърнард се върна от задната част на пещерата и застана до стрелците с огромния си лък в ръка.

– Хора, радвам се да ви съобщя, че ще имаме изобилие от вода за пиене благодарение на Руф Марк. Само дето вкусът ѝ е малко странен.

Из пещерата се разнесе смехът на легионерите, а неколцина извикаха:

– Добра работа, Руф!

Междувременно колоната от взети се приближаваше равномерно под леещия се дъжд.

– А сега внимавайте – каза Бърнард. – Първа редица, дръжте щитовете си здраво, работете с остриетата и не се увличайте с копията. Втора редица, ако някой падне, не се опитвайте да го изтеглите назад – с това ще се занимава третата редица. Веднага запълнете с щит мястото.

Тропотът на стотици крака ставаше все по-силен и Амара почувства как сърцето ѝ отново се разтуптява.

– Не им позволявайте да скъсят разстоянието! – изкрещя Бърнард, надвиквайки шума. – Те са по-силни, отколкото изглеждат. И в името на фуриите, старайте се да не уцелите съюзническите спомагателни сили.

– Това сме аз и ти – избоботи Дорога на Уокър. – Но те ни наричат съюзнически спомагателни сили.

Гаргантът изпухтя. Сред редиците на легионерите отново се разнесе смях. Тропотът от краката стана още по-силен.

И стотици, ако не и хиляди врани се появиха внезапно над хълмовете около пещерата, образувайки огромен бушуващ облак.

– Врани – зашептяха всички, включително и Амара.

Черните птици винаги разбираха кога ще има клане.

Враните нададоха писъци.

Избумтя гръмотевица.

Земята трепереше от стъпките.

Дорога и Уокър нададоха боен вик.

Алераните се присъединиха към тях.

А после първата редица от взетите вдигна оръжията си, нав­лезе в пещерата и се натъкна на стената от щитовете на легионерите и на студените им остриета.