Фурията на Академа

Глава 49

Вратата се разтресе под поредния удар на взетите каними и Тави стисна зъби. Той се обърна към Фейд и Кайтай.

– Вие носете походното легло – каза той. – Аз ще взема Макс и ще тръгна пред вас, за да не би, ако случайно го изпусна, да падне върху Гай.

Кайтай се намръщи.

– Ще ти стигнат ли силите?

– Да. – Тави въздъхна. – Често ми се случва да го влача така до общежитието. – Той отиде до безчувствения си приятел и преметна едната му ръка през врата си. – Хайде, Макс. Размърдай се. Трябва да те заведа до леглото.

Едното око на Макс леко се отвори и той се огледа замаяно. Другото беше запечатано от съсирена кръв. Ранената му ръка също кървеше, но превръзката спираше силното кръвотечение. Когато Тави го повлече към стълбите, краката му се раздвижиха. Това по никакъв начин не можеше да се сбърка с истинското ходене, но Макс все пак успяваше да поддържа достатъчно от собствената си тежест, за да може изтерзаното тяло на Тави да свърши останалото. Двамата започнаха да слизат постепенно надолу и дори успяха да се забързат малко.

Някъде над тях отново се разнесе скърцане на желязо и по стълбите отекна кух, бумтящ трясък. Няколко секунди по-късно се разнесе звънтене от удари на стомана върху стомана, което постепенно утихна, докато се отдалечаваха от мястото, където раненият капитан продължаваше да удържа канимите.

За пръв път, откакто бе избягал от склада, Тави имаше време да помисли. И друг път бе влачил Макс, и макар задачата му да изискваше доста усилия, тя не обсебваше цялото му внимание. Той започна да навързва нещата, които бе видял, опитвайки се да си представи какво ще се случи по-нататък.

Внезапно дъхът му секна. И причината за това въобще не беше в тежестта на Макс или недостига на въздух. Тави просто не можеше да си поеме дъх и сърцето му блъскаше в гърдите с такъв ужас, че той не успяваше на различи отделните удари.

Бяха попаднали в капан.

Въпреки че Кралската гвардия несъмнено се опитваше да си проправи път с бой до Първия лорд, някои от канимите сигурно я задържаха. В подобни тесни пространства вълците воини се биеха със смъртоносна ефективност. Нямаше достатъчно място да бъдат избягвани или заобиколени, а ръстът и силата на канимите им даваха преимущество дори пред най-опитните легионери. Рицарите от Кралската гвардия сигурно щяха да използват фурии, но възможностите им бяха твърде ограничени, както Тави вече беше обяснил на Кайтай. Освен това младежът не се и съмняваше, че повечето рицари все още не бяха стигнали до стълбището. Атаката се бе провела в най-тъмните часове на нощта, когато повечето от тях спяха и щеше да е необходимо доста време, за да се събудят, да се въоръжат и да стигнат до мястото на битката.

А Първият лорд не разполагаше с време. Накрая гвардейците щяха да надвият канимите, разбира се. Но на вълците воини им беше достатъчно да ги задържат само още няколко минути, а в смъртоносните битки минутите изглеждаха като часове. Можеха просто да се нахвърлят върху Майлс и да принесат живота си в жертва заради удари, които само щяха да осакатят капитана. Броят им бе достатъчен, за да могат да го направят и да им останат достатъчно бойци, които да довършат Майлс и да разкъсат на парчета останалите.

Изходът навън беше само през стълбите. Нямаше накъде да се бяга. Канимите продължаваха да настъпват, а капитанът не бе успял да убие царицата. Майлс бе единственият, който можеше да устои по-дълго време на канимите, а той вече бе ранен, кървеше и беше полусляп. И най-малката грешка или неправилна преценка можеше да му струва живота и макар Тави да не се съмняваше, че при други обстоятелства Майлс би се справил дори с такива противници, в този случай бе въпрос на минути раните му да забавят движенията му или да му попречи увреденото му зрение.

След като капитанът паднеше, канимите щяха да убият маес­трото. Щяха да убият Тави и Кайтай. Щяха да убият и Макс, разбира се. И освен ако не бяха изключително глупави, щяха да убият и Гай, въпреки доброволната саможертва на Макс като двойник на Първия лорд.

Гай все още беше в безсъзнание. Макс беше неадекватен. Маестрото беше отличен учител по бойни изкуства, но бе просто един старец, а не войник. Кайтай очевидно се справяше в битките поне толкова добре, колкото и Тави, но тя не можеше да се мери с един каним, камо ли с повече от дузина от тях. Самият Тави, колкото и добре да беше обучен, не можеше да се надява за победа срещу някой каним. Преимуществото на вълците воини в размерите, силата, опита и обучението беше твърде голямо.

Ако Първият лорд загинеше, това щеше да доведе до гражданска война, от която канимите с радост щяха да се възползват. Смърт­та на Гай със сигурност щеше да се окаже събитието, бележещо края на алеранския народ.

В главата му се завъртяха и други мисли. Той стисна зъби, опитвайки се да проясни съзнанието си и да се съсредоточи. Но единственото, което успя да постигне, бе да се фокусира върху две мисли.

Гай трябваше да бъде спасен на всяка цена.

И Тави не искаше да умира, нито да види приятелите и съюз­ниците си наранени.

А сред защитниците на Първия лорд имаше само един човек, който можеше да обърне сражението.

Когато стигнаха до края на стълбите, Тави положи внимателно Макс край шкафа. Едрият младеж, макар да продължаваше да изглежда точно като Първия лорд, веднага се отпусна и отново изгуби съзнание. От устата му се разнесе силно хъркане. Тави положи за миг ръка на рамото му и се изправи, когато Кайтай и Фейд излязоха от залата за медитиране и затвориха вратата ѝ зад себе си. Тримата тръгнаха към стълбите, но Тави застана пред Фейд със стиснати зъби и го погледна в лицето.

– Фейд – каза той с мрачен глас. – Защо не се включи в битката?

Робът го погледна, после отвърна очи и поклати глава.

– Не можех.

– Защо? – попита настоятелно Тави. – Имахме нужда от теб. Макс можеше да бъде убит.

– Не можех – отвърна Фейд. Очите му зашариха предпазливо и Тави видя в тях истински страх. – Майлс се биеше с онова нещо. То беше твърде бързо. Ако извадех меча си, той веднага щеше да ме познае. – Фейд си пое дълбоко дъх. – Отвличането на вниманието му щеше да го убие. Все още може.

– Той е ранен – каза Тави. – И ние нямаме представа колко дълго ще успее да ги задържи.

Фейд кимна и на лицето му се изписа отдавнашна болка.

– Аз... Тави, не знам дали бих могъл. Не знам дали ще го понеса, ако... – Той поклати глава и каза: – Мислех, че ще мога, но когато се върнах тук... Толкова неща ще се променят, а аз не го искам.

– Смъртта е промяна – намеси се Кайтай. – И нея не я искаш.

Фейд се сви.

Тави ѝ махна с ръка да го остави да говори.

– Фейд, Първият лорд има нужда от теб.

– Това арогантно, надуто, егоистично старо копеле. – Фейд изплю думите, а гласът му внезапно се изпълни с непозната, злобна омраза. – Враните да го изкълват.

Юмрукът на Тави се заби в брадичката на дрипавия роб и го събори по гръб върху гладкия каменен под. Фейд вдигна ръце към лицето си, на което се изписаха уплаха и изненада.

– Тъй като очевидно не си способен да мислиш – каза Тави с леден глас, – позволи ми да ти помогна. Чувствата ти към Гай нямат значение. Той е законният Първи лорд на Алера. Ако умре тук тази вечер, това ще вкара целия народ в гражданска война, която ще даде сигнал на враговете ни да ни нападнат. Вордите представ­ляват зап­лаха, която може да се окаже по-страшна от канимите, маратите и ледените хора, взети заедно, и ние се нуждаем от силно и обединено централно командване, което да се погрижи за тази заплаха.

Фейд зяпна Тави. На лицето му все още бе изписано изумление.

– Разбираш ли какво се случва тук? Милиони животи зависят от изхода на тази битка и сега не е време да си спомняме стари обиди. За да спасим държавата, ние трябва да спасим Гай. – Тави се наведе напред, стисна дръжката на стария меч на Фейд и го изтегли от ножницата му. След това падна на едно коляно и погледна роба в очите, докато хвана оръжието за острието с едната си ръка и му подаде дръжката. – Което означава – рече тихо той, – че държавата има нужда от Арарис Валериан.

Очите на Фейд се напълниха със сълзи и Тави почти успя да почувства ужасната болка, която ги беше причинила, да види страха, изпълнил очите на белязания роб. Той вдигна ръката си и докосна клеймото на страхливец върху осакатената си буза.

– Аз... Не знам дали отново ще мога да бъда него.

– В Калдерон успя – каза Тави. – Спаси ми живота. Ще успеем да оправим нещата с брат ти, Фейд. Обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да ви помогна и на двамата. Не знам подробностите за случилото се помежду ви. Но ти си му брат. Негова кръв.

– Той ще се ядоса – прошепна Фейд. – Може... Не мога да го нараня, Тави. Дори и ако реши да ме убие.

Тави поклати глава.

– Няма да го позволя. Независимо колко ядосан може да е, в сърцето си той те обича. Гневът може да утихне. Любовта – не.

Фейд скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

– Ти не разбираш. Аз н-не мога. Не мога. Мина много време.

– Трябва – каза Тави. – Можеш. Ти ми даде меча си. И то не като подарък, който да окача на стената. Имаше предвид нещо друго, нали? Затова Гай беше толкова недоволен, когато го видя.

Лицето на Фейд се изкриви от болка, но той кимна.

– Със теб или без теб – каза Тави, – аз се връщам горе и ще се сражавам с онези животни, докато не загина или докато Първият лорд не бъде в безопасност. Вземи меча си, Фейд. Ела с мен. Нуждая се от помощта ти.

Фейд въздъхна и наведе глава. После си пое дълбоко дъх, протегна дясната си ръка и взе меча, който Тави му подаваше. Погледна го в очите и каза тихо:

– Правя го само защото ти го искаш.

Тави кимна, потупа го отново по рамото и двамата заедно се заизкачваха по стълбите.