Фурията на Академа

Глава 30

Тави сам не знаеше какво го накара да се отправи към улица „Занаятчийска“, намираща се в подножието на планината, на чийто връх се издигаше Цитаделата. Тук не се организираха елегантни празненства и градински приеми както на улиците, извисяващи се над останалата част от града. Нито пък можеха да се видят бижутерии или златарски ателиета. На улица „Занаятчийска“ живееха онези, които си изкарваха прехраната със собствените си ръце – ковачи, налбанти, резбари, пекари, каменоделци, касапи, амбулантни търговци, дърводелци и обущари. По провинциалните стандарти домовете им изглеждаха разкошни, но в сравнение с градските улици и намиращите се над тях аристократични квартали всичко тук бе доста бедно.

Но улица „Занаятчийска“ компенсираше недостига на екстравагантност с ентусиазъм. За хората, които трябваше да работят здраво всеки ден, за да си изкарват хляба, Фестивалът по изпращането на зимата бе един от най-любимите периоди в годината и хората полагаха огромни усилия в планирането на празненствата. В резултат на това не оставаше нито един час през деня или нощта, в който на улица „Занаятчийска“ да не се провеждаше някоя весела сбирка. Хората хапваха, пийваха, танцуваха и играеха различни игри и от там непрекъснато се носеха веселяшки викове.

Тави бе облечен с най-тъмните си дрехи и носеше старото си зелено наметало, спуснал качулката ниско пред лицето си. Когато стигна до улица „Занаятчийска“, той се спря за миг и я огледа с лека тревога. Празненствата бяха в разгара си. Фуриените лампи осветяваха навред и превръщаха нощта в ден. Свиреха поне три групи музиканти, а покрай многолюдните улици се забелязваха огладени с тебешир площадки за танцьорите, които се въртяха и потропваха в ритъма на музиката.

Тави вървеше по улицата и от време на време се оглеждаше. Беше се съсредоточил напълно върху информацията, която получаваше чрез слуха и обонянието си. На пресечката с Южната улица той рязко спря.

Първото нещо, което привлече вниманието му, беше смяната на музиката. Малък вокален ансамбъл изпълняваше песни, които изпълваха улицата с весела енергия. В същото време той долови и аромата на току-що опечен хляб и устата му се напълни със слюнка. Не беше слагал нищо в устата си от часове и гладният му поглед се насочи към пекарната, която обикновено в този късен час беше затворена, но сега продаваше кифлички и сладкиши, които хората купуваха като невидели.

Тави се огледа, притича към отсрещната страна на пътя и се шмугна между два магазина, където намери някаква щайга, върху която да стъпи. Така успя лесно да достигне перваза на прозореца и да се качи върху него. Миг по-късно вече беше сграбчил корниза под стряхата и бързо се изкатери на покрива. Сега вече можеше да продължи наред, като скочи на съседния покрив, нищо че сградата беше с един етаж по-висока. И така Тави продължи да се придвижва по улица „Занаятчийска“, подскачайки от покрив на покрив, напрегнал всичките си сетива.

Внезапно, без някаква видима причина, младежът усети как го обзема възбуда и разбра, че инстинктите не са го подвели. Откри едно местенце с гъста сянка зад някакъв комин, приплъзна се в него и се спотаи.

Не му се наложи да чака дълго. Забеляза някакво движение в далечния край на улица „Занаятчийска“ и някаква фигура с наметало и нахлупена качулка се плъзна по покривите със същата лекота като него. Тави усети как устните му се разтягат в усмивка. Той разпозна сивото наметало и плавните движения. Отново беше успял да открие Черния котарак.

Фигурата приклекна върху един от покривите и се загледа в певците. След това Котарака се отпусна на четири крака и разпери пръсти върху керемидите с очевидното желание да си почине. Скритата му под качулката глава леко се наклони на една страна и той застина, заслушан с удоволствие в песните. Тави го наблюдаваше, обхванат от странното чувство, че фигурата му е позната. После Котарака се изправи и се понесе като призрак към съседния покрив. Скритото му под качулката лице се обърна към пекарната, чиито маси бяха отрупани с пресни хлебчета, а една червенобуза матрона сновеше напред-назад и изкарваше добри пари, продавайки ароматните самуни. В движенията на Котарака се усетиха нап­режението и гладът и той бързо се спусна покрай далечната страна на сградата, върху която се намираше.

Тави изчака да се изгуби напълно от погледа му, изправи се и скочи върху покрива на пекарната. Намери си друго сенчесто мес­тенце, където да се скрие, и се спотаи в него миг преди Котарака да се появи между двете къщи от другата страна на улицата. Той тръгна спокойно сред тълпата, а когато мина покрай певците, направи една-две танцувални стъпки. После едва забележимо забави крачка и мина покрай масата тъкмо когато матроната зад нея се обърна, за да прибере няколко сребърни монети в касата. Наметалото на Котарака потрепна, докато минаваше покрай масата, и ако Тави не го беше наблюдавал внимателно, никога нямаше да забележи самуна хляб, който се изгуби в диплите му.

Походката на крадеца не се промени и за секунда, той се шмуг­на между пекарната и обущарницата, която се намираше до нея, и се отдалечи тихо и бързо по уличката. Тави се надигна, отиде тихичко до края на покрива и свали от колана си тежест със завързано за нея гъвкаво въже с примка на края. Той разшири примката с бързи, опитни движения, които бе усвоил през годините, докато се занимаваше с големите, упорити и агресивни овни в чичовите му стада от планински овце. Хвърлянето не беше лесно, защото разстоянието беше голямо, а ъгълът неудобен, но той приклекна на ръба на пок­рива и хвърли въжето. Примката на ласото се спусна точно върху главата на Котарака. Крадецът отскочи встрани и успя да подпъхне пръстите си под въжето, преди Тави да затегне примката. Младежът запъна крака и дръпна здраво. Котарака изгуби равновесие и падна на хълбок. Тави уви въжето около комина на пекарната, завърза го с овчарски възел и скочи бързо в уличката. Приземи се с приклякане, след което скочи бързо и се озова върху гърба на крадеца. Използвайки инерцията, той блъсна с всичка сила Котарака в стената.

Крадецът скочи с цялата си тежест върху пръстите на краката на Тави и сигурно щеше да ги счупи, ако младежът не носеше тежки кожени ботуши. Той изръмжа:

– Не мърдай – и отново дръпна въжето, опитвайки се да извади от равновесие противника си.

Разнесе се стържещият звук от изваждането на нож от канията му и острието се плъзна по ръката на Тави, която държеше въжето. Тави успя да отдръпне пръстите си и ножът се заби в опънатото ласо. Въжето бе твърде дебело, за да бъде прерязано от един удар, но Котарака се пресегна със свободната си ръка, за да спре треперенето му, и с повторен удар го разряза.

Краищата на въжето паднаха на земята. Тави отново блъсна Котарака в стената, стисна китката на ръката, държаща ножа, и я удари силно в каменната стена на пекарната. Ножът издрънча върху калдъръма. Тави нанесе силен удар с основата на дланта си в гърлото на Котарака. Крадецът залитна. Младежът го завъртя и го преметна върху земята с лицето надолу, възседна го и ловко извъртя слабата му ръка зад гърба.

– Не мърдай – изръмжа той. – Аз не съм от Градския легион. Просто искам да поговорим.

Черния котарак изведнъж престана да се съпротивлява, но нещо в неподвижността му подсказа на Тави да очаква изненада. Напрежението в мускулите на крадеца изчезна и те омекнаха.

Тави погледна изненадано пленника си и бързо свали качулката от главата му.

Грива от разкошни сребристобели коси обрамчваше бледо, изящно женско личице с пълни виненочервени устни. Изумруденозелените ѝ очи, леко дръпнати в краищата, приличаха ужасно много на очите на Тави и в тях бе застинало изражението на безкрайна изненада.

– Алеранецо? – изпъшка тя.

– Кайтай? – ахна Тави. – Ти ли си Черния котарак?

Тя обърна главата си така, че да може да вижда Тави, и очите ѝ заблестяха в мрака на уличката. Младежът дълго време не сваляше очи от нея, чувствайки как мускулите на корема му затрептяват от прилив на енергия. Той усещаше стройното силно тяло на младата маратка, която лежеше под него. От кожата ѝ лъхаше топлина и дишането ѝ не се беше успокоило, макар да бе престанала да се съпротивлява. Той бавно пусна китката ѝ и тя също така бавно издърпа ръката си, която бе притисната между телата им.

Тави потрепери и се наведе леко напред, поемайки си дълбоко въздух през носа. Тънките кичурчета коса погъделичкаха устните му. От Кайтай се носеха най-различни аромати: на парфюми, най-вероятно откраднати от скъпи бутици; свежата миризма на откраднатия хляб; мирис на кожа и чист зимен вятър. Почти едновременно с това тя извърна главата си към него, челото ѝ докосна брадичката на Тави, дъхът ѝ опари гърлото му. Клепачите ѝ се спуснаха над очите.

– Е – промърмори тя след кратка пауза, – хвана ме, алеранецо. Сега или прави каквото си решил с мен, или ме пусни да стана.

Тави почувства как лицето му пламва, бързо опря ръцете си в земята и се отмести от Кайтай. Маратското момиче не свали очи от него още няколко секунди, после устните ѝ се разтеглиха в подигравателна усмивка и тя се изправи на крака с котешка грациозност. Кайтай се огледа и видя, че откраднатият хляб се въргаля на земята, разчупен по време на борбата им.

– Виж какво направи! – оплака се тя. – Съсипа вечерята ми, алеранецо. – Момичето се намръщи и го огледа от глава до пети с проблясващо в очите ѝ раздразнение. После застана пред него с ръце на хълбоците. Тави примигна и отвърна на погледа ѝ. – Пораснал си – рече обвинително тя. – Станал си по-висок.

– Минаха две години – отбеляза Тави.

Кайтай презрително изсумтя. Под наметалото тя носеше мъжка туника от тъмна скъпа коприна, украсена с ръчна бродерия, плътни легионерски панталони и обувки от фина кожа, които сигурно струваха цяло състояние. Маратската девойка също се беше променила и макар да беше само малко по-висока от преди, някои части от тялото ѝ бяха станали доста по-привлекателни и Тави се опитваше да не зяпа бледата кожа, подаваща се изпод туниката. На бузата ѝ се забелязваше червенееща следа от удара в стената. Подобен белег, макар и по-тънък, имаше на гърлото ѝ, където се беше впило ласото на Тави.

Дори да чувстваше някаква болка, тя не я показваше. Кайтай изгледа Тави с умните си предизвикателни очи и каза:

– Дорога каза, че ще постъпиш така с мен.

– Как? – попита изумено Тави.

– Ще пораснеш – отвърна Кайтай и отново го огледа от глава до пети, като очевидно изобщо не се притесняваше от това. – Че ще станеш по-силен.

– Аха – рече Тави. – Виновен ли съм?

Тя го погледна намръщено, след което се озърна и видя ножа си. Вдигна го и Тави успя да забележи, че острието му е инкрустирано със злато и сребро, а дръжката му е украсена с кехлибар и аметисти. Оръжието струваше сигурно повече от скромната годишна стипендия, която му бе отпуснал Гай. На шията ѝ, на китките и на едното ѝ ухо блестяха други украшения и Тави мрачно изчисли, че ако бъде заловена от градските власти, стойността на предметите, които беше откраднала, щеше да е достатъчна да ѝ спечели екзекуция.

– Кайтай – рече той, – какво правиш тук?

– Умирам от глад – сопна му се тя и посочи смачкания хляб с върха на обувката си. – Благодарение на теб, алеранецо.

Тави поклати глава.

– А какво правеше преди това?

– Не умирах от глад – отвърна тя и изсумтя.

– Проклети врани, Кайтай! Защо си дошла тук?

Преди да отговори, тя присви устни.

– Стоя на стража.

– Какво?

– Наблюдавам – отсече тя. – Ти нищо ли не знаеш?

– Започвам да си мисля, че не знам – отвърна Тави. – Какво наблюдаваш?

Кайтай завъртя очи, показвайки раздразнението и презрението си.

– Какъв глупак. – Тя присви очи. – А ти какво правеше на този покрив? Защо ме нападна?

– Не знаех, че си ти – отвърна Тави. – Опитвах се да хвана един крадец, наречен Черния котарак. И мисля, че успях.

Очите на маратката се присвиха още повече.

– Единственият понякога дарява сполука дори на идиотите, алеранецо. – Тя скръсти ръце. – Добре, намери ме. Какво искаш?

Тави замислено прехапа устната си. За Кайтай пребиваването в Алера беше много опасно, особено пък в столицата. Хората се отнасяха враждебно към маратите. Когато те бяха разбили легиона на Принцепс Гай Септимус в Първата калдеронска битка, Алера се бе напълнила с вдовици и сираци. И тъй като Кралският легион набираше бойците си в Алера Империя, хиляди, дори десетки хиляди жители на града се бяха изпълнили с омраза към маратите.

Заради атлетичното си телосложение, бледа кожа и коса – и най-вече заради бадемовите ѝ очи – Кайтай веднага щеше да бъде разпозната като варварка от Изтока. И като се имаше предвид всичко, което беше откраднала (както и унижението, на което бе подложила Градския легион, който така и не бе успял да я залови), тя нямаше да доживее да види затвора или да бъде изправена пред съда. Разярената тълпа щеше да се разправи с нея още на място, а Градският легион щеше да си затвори очите и да се престори, че не е видял нищо.

Стомахът на Тави закурка от глад и той въздъхна.

– Първо – рече той – ще отида да донеса храна и за двама ни. Ще ме почакаш ли тук?

Кайтай повдигна вежди.

– Нима смяташ, че не мога сама да си открадна храна?

– Няма да я крада – рече Тави. – Приеми го като извинение за съсипания самун.

Кайтай се намръщи за миг, после кимна предпазливо и каза:

– Много добре.

Парите му стигнаха, за да купи две големи пилешки кълки, един самун хляб и една гарафа с ябълков сайдер. Отнесе ги в тъмната уличка, където Кайтай търпеливо го чакаше. Тави ѝ подаде едната кълка, разчупи хляба на две и ѝ даде да си избере половината. След това се облегна на стената и сериозно се захвана с храната.

Очевидно Кайтай бе също толкова изгладняла и двамата унищожиха месото и хляба за нула време. Тави отпи няколко глътки от гарафата и подаде останалото на Кайтай.

Маратската девойка утоли жаждата си, избърса устата си с ръкав, обърна се към Тави и екзотичните ѝ очи заблестяха. Тя остави празната гарафа на земята и без да сваля очи от него, започна да облизва мазнината и трохите от пръстите си. Тави намери това за очарователно и не свали очите си от нея.

Накрая на устните ѝ заигра усмивка.

– И така, алеранецо – каза тя. – Искаш ли нещо?

Тави примигна и се закашля, отмествайки погледа си от нея, преди да успее отново да се изчерви. Той си напомни какъв е залогът. Сега не можеше да си позволи да отвлича вниманието си, тъй като това можеше да струва живота на много хора. Ужасяващата тежест на отговорността прогони мислите за пръстите и устните на Кайтай и ги замени с мъчителна тревога.

– Всъщност да – каза той. – Имам нужда от помощта ти.

Игривата усмивка на Кайтай изчезна и тя впери поглед в него с любопитно, дори загрижено изражение на лицето.

– По какъв начин?

– Да проникнеш в една сграда – каза той. – Трябва да ме научиш как си успяла да заобиколиш всички предпазни мерки в сградите, които си обрала.

Кайтай се намръщи.

– И защо?

– В една тъмнична кула има затворен човек. Трябва да го измъкна от Сивата кула, без да задействам капаните и без никой да ни види. А, и трябва да го направим така, че поне четвърт час никой да не разбере, че е изчезнал.

Кайтай попита само:

– Ще бъде ли опасно?

– Много – отвърна Тави. – Ако ни хванат, ще ни затворят или ще ни убият и двамата.

Кайтай кимна със замислено изражение на лицето.

– Значи, не трябва да ни хващат.

– Нито пък да се проваляме – каза Тави. – Кайтай, това е много важно. Не само за мен, а и за цяла Алера.

– Защо? – попита тя.

Тави свъси вежди.

– Нямаме много време за обяснения. Доколко си запозната с алеранската политика?

– Знам, че вие, хора, всичките сте луди – каза Кайтай.

Тави неволно се разсмя.

– Сега вече разбирам защо си мислиш така – каза той. – Имаш ли нужда от друга причина освен лудостта?

– Предпочитам нея – отвърна Кайтай.

Тави се замисли за миг и каза:

– Мъжът, който е затворен там, е мой приятел. Прибраха го за това, че се опита да ме защити.

Кайтай го изгледа за миг и кимна.

– Това ми стига – каза тя.

– Ще ми помогнеш ли?

– Да, алеранецо – отвърна тя. После го погледна със замислени очи. – Ще ти помогна.

Той кимна сериозно.

– Благодаря ти.

Зъбите ѝ проблеснаха в тъмната уличка.

– Не ми благодари. Поне докато не намерим начин да се промъкнем в онази кула.