Фурията на Академа

Глава 19

Амара стигна до Арикхолт по обяд. Колоната спря на половин миля от стените на холта, върху възвишението, издигащо се над долината, в чиято зелена чаша бяха разположени сградите на холта. Бърнард отхвърли всички възражения на капитана на рицарите и първия копиеносец и се спусна в опустелия холт, за да потърси потенциални врагове. Той се върна скоро, намръщен и замислен, и заповяда колоната да продължи към портата на Арикхолт.

От последния път, когато Амара го беше видяла, мястото се беше променило доста, и то към по-добро. Преди години, докато го управляваше Корд, роботърговец и убиец, холтът представляваше просто сбирщина от порутени сгради, заобиколили масивно каменно убежище, което приютяваше както обитателите на холта, така и животните им.

Оттогава Арик бе привлякъл нови хора, които да се заселят в потенциално богатия и със сигурност много красив район. Един от новите заселници бе открил малка сребърна жила в земите на Арик и така той не само успя да изплати огромните дългове на баща си, но и му останаха пари, които щяха да му стигнат до края на живота му.

Но Арик не ги пилееше с лека ръка, а ги използва за хората и за собствения си дом. Сградите в холта бяха обградени от нова стена, дебела и надеждна като в Исанахолт. Самите сгради бяха построени от камък, включително големият хамбар за животните – тук живееха дори четирите гарганта, купени от Арик, за да вършат тежката работа, необходима за процъфтяването на холта. За последните години той се беше превърнал от полуразрушена, обрасла с бурени група колиби, в която живееха окаяни хорица и жалки роби, в процъфтяващ и красив дом за повече от сто души.

Затова сега холтът изглеждаше още по-зловещо. Зад стените и на близките поля не кипеше живот. От комините не се издигаше дим. В кошарите по пасбищата не се виждаха животни, в дворовете не тичаха и не играеха деца. Даже птици не пееха. На запад, в далечината, тъжно се извисяваше огромната, величествена планина Гарадос.

Навсякъде цареше тишина, пълна и дълбока като подземно море.

Вратите на почти всяка сграда зееха отворени и се полюляваха на вятъра. Портите на кошарата също бяха отворени, както и вратите на каменния хамбар.

– Капитане – каза тихо Бърнард.

Капитан Янус, прошарен ветеран легионер и рицар Тера със забележителни умения, смушка коня си и се отдели от челото на колоната рицари, които ги придружаваха до Арикхолт. Янус, старшият офицер на отряда рицари под командването на граф Калдерон, беше среден на ръст, но с толкова дебел врат, че можеше да се сравнява с талията на Амара, а мускулите му и без помощта на призоваването притежаваха необикновена сила. Той беше облечен с черната матова броня на легионерите, а суровото му лице бе разсечено от дълъг, грозен белег, който минаваше пред цялата буза и придърпваше ъгълчето на устата му в постоянна мрачна усмивка.

– Сър – каза Янус с изненадващо мелодичен тенор, отличаващ се с чистия и същевременно мек акцент на човек, получил добро образование.

– Докладвайте, моля.

Янус кимна.

– Да, милорд. Моите рицари Аери пребродиха цялата долина и не откриха никого – нито хората от холта, нито каквито и да било живи същества. Наредих им да заемат постове на около миля от холта, в случай че някой се опита да се приближи. Инструктирах ги да бъдат максимално предпазливи.

– Благодаря ви. Джиралди?

– Милорд – каза първият копиеносец, излезе пред строя пехотинци и удари с юмрук по нагръдната си пластина, поздравявайки своя командир.

– Постави стражи на стените и се договори с капитан Янус за защитата на това място. Искам да разбиеш двайсет души на групи по четирима, да претърсите всяка стая във всяка сграда и да се убедите, че са празни. След това съберете всички хранителни продукти и им направете опис.

– Ясно, милорд.

Джиралди кимна и отново поздрави Бърнард, след което се обърна, измъкна жезъла си от колана и започна да вика заповеди на хората си. Янус се обърна към своите подчинени. Гласът му звучеше по-тихо от този на Джиралди, но той говореше със същата увереност и решителност.

Амара стоеше настрани и замислено наблюдаваше Бърнард. Когато го срещна за пръв път, той беше холтър – дори нямаше пълни граждански права. Но още тогава той излъчваше вътрешна сила, която изискваше от останалите послушание и лоялност. Той винаги се бе отличавал с решителност, бе справедлив и силен човек. Но тя никога не го беше виждала в стихията му, в новата му роля като граф Калдерон, командващ офицерите и войниците от легионите на Алера със спокойната увереност, която му даваха опитът и познанията му. Тя, разбира се, знаеше, че той е служил в легионите, защото всички мъже в Алера бяха длъжни да отслужват поне един срок – от две до четири години.

Сега го гледаше изненадано. Тя считаше решението на Гай да назначи Бърнард за новия граф Калдерон за политическа стъпка, чиято цел бе преди всичко да демонстрира властта на Първия лорд. Може би Гай бе успял да забележи потенциала на Бърнард по-ясно от нея. Той очевидно се чувстваше добре в ролята си и вършеше всичко с готовността на човек, решен да изпълнява задълженията си по възможно най-добрия начин. Амара виждаше как хората му реагират на това – Джиралди, старият опитен легионер, уважаваше изключително много Бърнард, същото беше и отношението на останалите воини от центурията му. Спечелването на уважението на опитните професионални воини, които бяха прослужили във войската не една година, не беше лесна работа, но той бе успял да го направи. А най-поразителното бе, че той бе спечелил и уважението на капитан Янус, който очевидно считаше Бърнард за изключително компетентен човек, с готовност трудещ се със същата упоритост и в същите условия, в които поставяше хората си.

А най-важното, помисли си тя, бе това, че всички, които поз­наваха Бърнард, знаеха, че той е достоен човек.

Амара почувства как я залива топла вълна от гордост. В редките си свободни минути, когато успяваше да помисли за себе си, тя не спираше да се изненадва на късмета си, довел в живота ѝ този едновременно добър и силен човек, който очевидно желаеше компанията ѝ.

Ще трябва да го оставиш, разбира се.

Меките и същевременно непреклонни думи на Сирай превърнаха топлата вълна в ледено усещане, от което стомахът ѝ се сви. Тя не можеше да ги опровергае. Задълженията на Бърнард пред държавата стояха пред всичко останало. Алера се нуждаеше от всички силни призователи, за да успее да оцелее в този враждебен свят, а нейните граждани и аристокрацията ѝ представляваха основата на тази сила. Според обичая гражданите и аристокрацията си търсеха съпруги, които също притежаваха голяма сила. Дългът и законът изискваха от аристократите да встъпват в брак, от който да се родят силни, надарени деца. Силата на Бърнард като призовател беше значителна и в допълнение към това той имаше власт над няколко фурии. Той беше силен призовател и добър човек. От него щеше да излезе чудесен съпруг. Силен баща. Щеше да направи някоя жена много, много щастлива, когато се ожени за нея.

Но тази жена нямаше да бъде Амара.

Тя поклати глава, прогонвайки тежките мисли от главата си. Тя бе дошла тук, за да спре вордите. Трябваше да се фокусира изцяло върху настоящата си задача; дължеше го на войниците от отряда на Бърнард. Каквото и да се случеше, тя не трябваше да позволи на личните си тревоги да ѝ попречат да направи всичко по силите си, за да защити животите на легионерите под командването на Бърнард и да унищожи онова, което можеше да се окаже най-смъртоносната заплаха за държавата.

Тя наблюдаваше Бърнард, който коленичи и допря дланта си върху земята. Той затвори очи и промърмори:

– Бруте.

Земята край него леко потрепери, нагъна се и повърхността ѝ се накъдри като водата в басейн, в който е хвърлен камък. От вълничките изскочи огромна хрътка, по-голяма от някои понита, състояща се изцяло от камък и пръст. Тя отърка каменната си глава в протегнатата ръка на Бърнард. Той се усмихна и я потупа леко по ухото. Брут седна и внимателно погледна Бърнард със зелените си очи – същински изумруди.

Графът промърмори още нещо и Брут отвори уста, сякаш за да залае, но звукът, който издаде земната фурия, повече приличаше на грохот от каменно свлачище. После фурията потъна обратно в земята, а Бърнард продължи да клечи, допрял ръка до земята.

Амара тихо се приближи и се спря на няколко крачки от него.

– Графиньо? – промърмори Бърнард някак си разсеяно.

– Какво правиш? – попита тя.

Земята отново потрепери, но този път бързо се успокои. Амара почувства само леко движение под краката си.

– Опитвам се да разбера дали някой се движи наблизо. В доб­рите дни мога да уловя движение на разстояние три или дори четири мили.

– Наистина ли? Толкова надалече?

– Живял съм тук достатъчно дълго – каза Бърнард. – Познавам долината. По този начин успявам. – Той изсумтя и се намръщи. – Това не е редно.

– Кое?

– Има нещо... – Бърнард внезапно скочи на крака с пребледняло лице и изкрещя: – Капитане! Фредерик!

След няколко секунди по покрития с каменни плочи двор затропаха ботуши и Фредерик се появи иззад стената, където стояха гаргантите от колоната и бойният звяр на Дорога и чакаха холтът да бъде претърсен за скрити опасности, преди да влязат. Секунди по-късно капитан Янус скочи от стената право в двора, смекчавайки удара от падането с помощта на призоваване, и спокойно, без да се бави, се затича към Бърнард.

– Капитане – каза Бърнард. – В основите на холта има изградена стая, която е запечатана.

Очите на Янус се ококориха.

– Скрито убежище?

– Сигурно – отвърна Бърнард. – Фуриите на холта се опитват да го държат запечатано, а камъкът около него е твърде много, за да го отместя сам, докато се боря с тях.

Янус кимна и свали ръкавиците си. Той коленичи на земята, притисна ръцете си към каменните плочи в двора и затвори очи.

– Фредерик – каза Бърнард с уверен, овладян глас. – Когато ти кимна, искам да отвориш път до стаята, достатъчно широк, за да може да премине един човек. Капитанът и аз ще удържаме фуриите на холта.

Фредерик преглътна.

– Камъкът е много, сър. Не съм сигурен, че ще успея.

– Ти вече си рицар на Алера, Фредерик – заяви Бърнард със заповеднически глас. – Не го мисли. Направи го.

Фредерик преглътна и кимна, а върху горната му устна се появиха капчици пот. Бърнард се обърна към Амара.

– Графиньо, искам да се приготвиш за действие – рече той.

Амара се намръщи.

– Какво трябва да направя? Не знам какво имаш предвид под скрито убежище.

– Случвало се е често в холтове, които са били нападани – обясни Бърнард. – Някой е призовал фурията си да създаде отворена стая в основите на холта, а след това я е запечатал с камък.

– И защо му е на някой да прави... – Амара се намръщи. – Запечатали са децата вътре – ахна тя, внезапно разбрала всичко. – За да ги защитят от нападателите на холта.

Бърнард кимна мрачно.

– А стаята не е достатъчно голяма, за да побере много въздух. Ние тримата ще пробием път до нея и ще я отворим, но няма да успеем да издържим дълго. Вземи някои от хората, спуснете се вътре и се опитайте максимално бързо да измъкнете всички, които можете.

– Много добре.

Бърнард докосна ръката ѝ.

– Амара – каза той. – Не мога да преценя от колко време са били запечатани вътре. Може да е час. Може да е ден. Но не чувствам никакво движение там.

Стомахът ѝ се сви и ѝ се догади.

– Може да сме закъснели.

Бърнард се намръщи и стисна ръката ѝ. После отиде при Янус, коленичи до него и постави дланите си на земята до ръцете на капитана.

– Центурион! – извика Амара. – Трябват ми десетима мъже, които да помогнат на евентуалните оцелели от холта.

– Слушам, милейди! – отвърна Джиралди и скоро десет мъже застанаха около Амара – а заедно с тях още десетима с приготвени оръжия. – За всеки случай, ако се окаже, че не са хора от холта, милейди – промърмори под носа си Джиралди. – Предпазливостта на никого не е навредила.

Амара се намръщи и кимна.

– Много добре. Наистина ли смятате, че може да е врагът?

Джиралди поклати глава и каза:

– Запечатан в каменна стая? Която само фуриите знаят от колко време е затворена? Съмнявам се, че дори и вордът би оживял вътре. – Той въздъхна дълбоко и добави: – Когато отворят, няма нужда да слизате, графиньо.

– Не – каза Амара. – Има.

Джиралди се намръщи, но не каза нищо повече.

Известно време Бърнард и Янус говореха нещо тихо. След това Бърнард рече с напрегнат глас:

– Почти стигнахме. Пригответе се. Няма да можем да я държим дълго време отворена.

– Готови сме – каза Амара.

Бърнард кимна и каза:

– Сега, Фредерик!

Земята отново потрепери и от нея се разнесе стържещ, стенещ звук. Каменните плочи точно пред краката на Фредерик внезапно потрепериха и хлътнаха навътре, сякаш пръстта под тях се бе превърнала в рядка кал. Амара се приближи до разкриващата се пропаст и пред очите ѝ се появи страховита картина – камъните се стичаха надолу като вода и постепенно оформяха наклонена рампа, водеща под земята.

– Готово – изграчи Бърнард. – Побързайте.

– Сър – каза Фредерик. Думата прозвуча като изпълнен с болка вопъл. – Няма да издържа дълго.

– Задръж колкото можеш – изръмжа Бърнард.

Лицето му бе почервеняло и той бе започнал да се поти.

– Центурион – извика Амара и тръгна надолу по рампата.

Джиралди излая заповедите си и Амара чу зад гърба си тропот на ботуши.

Рампата се спускаше почти двайсет фута надолу под земята и свършваше пред нисък отвор в малка яйцевидна стая. Въздухът беше плътен и влажен и миришеше на застояло. На пода в стаята се забелязваха неясни форми – неподвижни купчини от дрехи. Амара отиде до най-близката и коленичи до нея. Това беше малко дете, може би съвсем скоро проходило.

– Деца са – изстреля тя към Джиралди.

– Действайте – излая центурионът. – Мърдайте, момчета, чух­те графинята.

Легионерите нахълтаха в стаята, награбиха малките купчинки от пода и бързо излязоха. Амара напусна последна стаята и докато излизаше, гладкият каменен под внезапно подскочи нагоре, едновременно с тавана, който започна да се спуска. Тя погледна назад и гледката на движещото се скално легло тревожно ѝ напомни за гладната паст на вълчище. Отворът към стаята се сви, а стените от двете страни на рампата внезапно се сближиха.

– Побързайте – извика тя на мъжете, които вървяха пред нея.

– Не мога! – изстена Фредерик.

Легионерите хукнаха по рампата, но камъкът започна да я запълва твърде бързо. Почти без да усеща тежестта на отпуснатото дете, което носеше, Амара призова Сирус и фурията ѝ влетя в пролуката като ураган. Сърдити, опасни ветрове се стрелнаха по рампата, обгърнаха хората от всички страни и после препуснаха към повърхността като полудели гарганти. Те запратиха Амара върху гърба на движещия се пред нея легионер, като едновременно с това тласнаха и двамата към следващия в редицата, докато накрая всичките шестима легионери не излетяха с бясна скорост от рампата миг преди проходът да се затвори зад гърбовете им.

Земята отново застена, издавайки пронизителен, зловещ звук, и камъкът възстанови първоначалната си форма, така че не остана и следа от процепа, като при това прихвана края на плитката на Амара. Плитката я държеше като здраво въже, а блъскащият я напред вятър я събори на земята и я подхвърли нагоре. Тя падна по гръб и ударът в камъка ѝ изкара въздуха.

– Воден призовател! – изрева Джиралди. – Лечители!

Някой нежно измъкна детето от прегръдката на Амара и тя като през мъгла забеляза как пехотният призовател на вода и няколко войници с прошарени коси, преметнали през рамо лечителски торби, забързаха към тях.

– Внимателно, внимателно – разнесе се гласът на Бърнард някъде отблизо.

Звучеше задъхано. Амара усети ръката му върху рамото си.

– Добре ли са? – изпъшка тя. – Децата?

– Сега ги преглеждат – каза нежно Бърнард. Той докосна леко главата ѝ и плъзна пръсти към тила ѝ, опипвайки го внимателно. – Удари ли си главата?

– Не. Плитката ми се заклещи в скалата.

Тя го чу как въздъхва с облекчение, после усети как опипва плитката ѝ. Когато стигна до края ѝ, той каза:

– Само един-два инча. Точно до лентата, с която си я вързала.

– Добре – отвърна Амара.

Разнесе се свистенето на кинжала, който Бърнард извади от колана си. Той опря наточеното му острие към плитката и внимателно я отряза ниско до камъка.

Опъването върху скалпа ѝ изчезна и Амара въздъхна с облекчение.

– Помогни ми да седна – каза тя.

Бърнард ѝ подаде ръка и я издърпа. Амара се опита да възстанови нормалното си дишане и започна методично да сплита разпуснатата си вече коса, преди съвсем да се е разрошила.

– Сър? – каза Янус. – Като че ли сме дошли точно навреме.

Бърнард затвори очи.

– Благодаря на великите фурии. Кого имаме тук?

– Деца – докладва Янус. – Не по-големи от осем или девет години и две пеленачета. Четири момчета, пет момичета – и една млада дама. Всичките са в безсъзнание, но дишат, а пулсът им е стабилен.

– А младата дама? – попита Амара. – Домакинята на холта?

Бърнард присви очи от яркото слънце и кимна.

– Напълно е възможно. – Той стана и отиде при отпуснатите тела на децата и младата дама. Амара се изправи, поспря се за миг, докато възстанови равновесието си, и го последва.

Бърнард се намръщи.

– Това е Хеди. Съпругата на Арик.

Амара погледна към крехката млада жена със светлоруса коса и бледа кожа, едва опърлена от слънцето и вятъра.

– Запечатали са ги вътре – промърмори тя. – И са накара­ли фуриите им да ги пазят. Защо им е било необходимо да го правят?

– За да не може никой да стигне до тях, освен хората, които са ги вкарали вътре – избоботи Бърнард.

– Но защо?

Бърнард сви рамене.

– Може би хората са решили, че щом те няма да са тук, за да приберат децата си, никой друг няма да получи тази възможност.

– Дори и ако умрат?

– Има и по-лоши неща от смъртта – каза Дорога. Гръмовният му бас стресна Амара и тя подскочи. Огромният маратски вожд се беше доближил до тях по-тихо и от амарантски тревен лъв. – Някои от които са наистина ужасни.

Едното от пеленачетата започна жалостиво да мрънка и миг по-късно към него се присъедини и друго дете, което тихичко захълца. Амара вдигна глава и видя, че децата бяха започнали да се размърдват.

Призователят на вода, ветеран, на име Харгър, се надигна от детето, което лежеше край Хеди, и коленичи край младата жена. Той притисна върховете на пръстите си към слепоочията ѝ и за миг затвори очи. После погледна към Бърнард и каза:

– Тялото ѝ е изключително изтощено. Не знам в какво състояние е мозъкът ѝ. Може би е по-добре да я оставим да поспи.

Бърнард се намръщи и погледна към Амара, повдигайки въп­росително едната си вежда. Тя се намръщи.

– Трябва да поговорим с нея. Да разберем какво се е случило.

– Може би някое от децата ще успее да ни каже – рече Бърнард.

– Смяташ ли, че са разбрали какво става?

Бърнард ги погледна, намръщи се още повече и поклати глава.

– Сигурно не. Не достатъчно, че да рискуваме още животи заради спомените на едно малко дете.

Амара кимна утвърдително.

– Събуди я, Харгър – каза нежно Бърнард. – Колкото се може по-внимателно.

Възрастният призовател кимна. Погледът му разкриваше лошите му предчувствия, но той се обърна към Хеди, докосна отново слепоочията ѝ и сбърчи вежди съсредоточено.

Хеди се събуди внезапно и веднага закрещя диво и отчаяно. Бледосините ѝ очи се отвориха болезнено широко – изпълнени със страх очи на животно, което е сигурно, че върху него ей сега ще се нахвърли гладният му преследвач. Тя бясно размаха ръце и крака и из двора се понесе силен, бурен вятър. Той се завихри, вдигайки във въздуха прах, слама и малки камъни.

– Не! – изпищя Хеди. – Не, не, не!

Тя продължи да крещи думата, докато накрая не продра гърлото си.

– Хеди! – избоботи Бърнард, присвил очи, за да ги предпази от летящите във въздуха парчета. – Хеди! Всичко е наред. Ти си в безопасност!

Тя продължи да пищи, да се бори и да рита, ухапа ръката на един от легионерите, който бе коленичил заедно с Харгър и Бърнард и се опитваше да я удържи. Бореше се със сила, породена от толкова силен страх, че почти граничеше с лудост.

– Враните да го изкълват! – изръмжа Харгър. – Ще трябва да я упоим.

– Почакайте! – викна Амара. Тя коленичи край борещата се жена. – Хеди – каза тя с възможно най-нежния си глас, който можеше да се чуе през виковете. – Хеди, всичко е наред. Хеди, децата са добре. Графът е тук, заедно с хората от гарнизона. Всички сте в безопасност. Децата са в безопасност.

Хеди извърна уплашените си очи към Амара и за пръв път откакто се беше събудила, погледът ѝ се фокусира върху някого. Виковете ѝ вече не звучаха толкова отчаяно, но на лицето ѝ остана измъченото, отчаяно изражение. При вида на толкова болка, сърцето на Амара се сви. Но тя продължи да говори нежно, повтаряйки успокоителните си думи на ужасената жена. Когато Хеди утихна още повече, Амара протегна ръка към главата ѝ, отметна фината като паяжина коса от лицето ѝ и продължи да я гали.

Мина почти половин час, докато писъците на Хеди постепенно преминат в хълцания, после в стонове и накрая в жаловито скимтене. Очите ѝ не се отместваха от лицето на Амара, сякаш отчаяно търсеха някаква опорна точка. Накрая Хеди потрепери и утихна, затвори очи и от тях потекоха сълзи. Амара погледна към Бърнард и Харгър.

– Мисля, че ще се оправи. Може би вие, господа, ще ни оставите известно време насаме. Искам да се погрижа за нея.

Харгър кимна и се изправи. Бърнард не изглеждаше особено убеден, но кимна на Амара и отиде при капитан Янус и центуриона Джиралди, които тихо разговаряха.

– Чуваш ли ме, Хеди? – попита тихо Амара.

Момичето кимна.

– Би ли ме погледнала, моля те.

Хеди проплака и започна да трепери.

– Всичко е наред – успокои я Амара. – Добре. Не е нужно да го правиш. Можеш да разговаряш с мен и със затворени очи.

Хеди леко кимна и продължи да потреперва в безмълвни ридания. По бузите ѝ се стичаха сълзи и капеха върху каменните плочи на двора.

– Ана – каза тя след миг. Надигна глава и погледна към мястото, откъдето се носеше звукът на плачещи деца. – Ана плаче.

– Шшт, не мърдай – каза Амара. – Децата са добре. Ще се пог­рижим за тях.

Хеди отново се отпусна на земята, разтреперена от усилието да се надигне.

– Добре.

– Хеди – каза Амара с тих, успокояващ глас, – трябва да разбера какво ви се е случило. Можеш ли да ми разкажеш?

– Б-бардос – каза Хеди. – Новият ни ковач. Огромен мъж. Червена брада.

– Не го познавам – отвърна Амара.

– Добър човек. Най-добрият приятел на Арик. Той ни прати долу в стаята. Каза, че ще се погрижи да не ни... – Лицето на Хеди се изкриви в агонизираща маска. – Да не ни вземат. Като останалите.

– Вземат? – попита тихо Амара. – Какво имаш предвид?

В гласа на младата жена се промъкна агонията, която измъчваше тялото ѝ.

– Да ни вземат. Да ни променят. Те и не-те. Не-Арик. Не-Арик. – Тя се сви на кълбо. – О, мой Арик. Помогни ни, помогни ни, помогни ни.

Върху рамото ѝ се отпусна голяма нежна ръка и Амара погледна към намръщеното лице на Дорога.

– Остави я – каза той.

– Трябва да разберем какво се е случило.

Дорога кимна.

– Аз ще ти кажа. Остави я да си почине.

Амара се намръщи на големия марат.

– Откъде знаеш?

Дорога се изправи и огледа холта с присвити очи.

– По следите – отговори той. – Водят навън. Обувки, без обувки, мъже и жени. Добитък, овце, коне, гарганти.

Той обхвана с жест целия холт.

– Вордите са дошли тук преди два, може би три дни. Взели са първите. Не всички наведнъж. Първия ден са взели само няколко.

Амара поклати глава, без да сваля ръката си от рамото на свитата на кълбо жена.

– Взели. Какво имаш предвид?

– Вордите – обясни Дорога – влизат в теб. Вмъкват се през устата, носа, ушите. Заравят се вътре. После умираш. Но те вземат тялото ти. Изглеждат като теб. Може и да се държат като теб.

Амара погледна Дорога, изпълнена с отвращение.

– Какво?

– Не знам как точно изглеждат – каза Дорога. – Вордите имат много форми. Някои са като Пазителите на тишината. Като паяците. Но могат и да са малки. Колкото една хапка. – Той поклати глава. – Превземачите са малки, за да могат да влязат в теб.

– Като... нещо като червей? Паразит?

Дорога леко наклони глава и едната му бяла бойна плитка се плъзна по рамото му.

– Паразит. Тази дума не ми е позната.

– Това е същество, което се прикрепя към друго същество – каза Амара. – Като пиявица или бълха. Храни се от съществото домакин, за да може да оцелее.

– Вордите не са такива – каза Дорога. – Съществото домакин не оцелява. Просто изглежда като себе си.

– Какво имаш предвид?

– Да речем, че ворд влезе в главата ми. Дорога умира. Дорога, който е тук, вътре. – Той почука с пръст по главата си. – Онова, което Дорога чувства, го няма. Но този Дорога – той се плесна леко с ръка по гърдите – остава. Ти няма как да разбереш, защото познаваш истинския Дорога – той докосна главата си – само чрез онзи Дорога, когото виждаш и с когото разговаряш.

Той притисна ръка към гърдите си.

Амара потрепери.

– Тогава какво се е случило тук?

– Каквото се случи и с моите хора – отвърна Дорога. – Дойдоха превземачите. Взеха само неколцина. Огледаха се, може би решавайки кого да вземат следващия път. И започнаха да ги вземат. Докато накрая взетите не станаха повече от онези, които бяха себе си. Така си отидоха повече от седемстотин членове на Вълчия клан, групичка подир групичка.

– И с тях ли се бихте вие? – попита Амара. – С взетите марати?

Дорога кимна мрачно.

– Първо с тях. После намерихме гнездото. Бихме се с Пазителите на тишината. Приличат на големи паяци. И с техните воини. Още по-големи. По-бързи. Те избиха много от моите хора, нашите чала. – Той бавно си пое дъх. – След това хванахме царицата на вордите в гнездото. Твар, която... – Той поклати глава и Амара забеляза в очите му нещо, което не вярваше, че някога ще види – сянка на страх. – Царицата беше най-ужасната. От нея се раждат всички останали. Пазители. Превземачи. Воини. Не трябваше да спираме, защото царицата щеше да избяга. Намерихме друго гнездо. Започнахме отначало.

Амара стисна устни и кимна.

– Затова сте се сражавали толкова отчаяно. До самия край.

Дорога кимна.

– Затова царицата, която се намира наблизо, трябва да бъде намерена и унищожена. Преди да започне да създава млади царици.

– Какво, мислиш, се е случило тук? – попита Амара.

– Превземачите са дошли – каза Дорога. – Това имаше предвид тя, когато каза „те и не-те“. Арик, за когото говореше, е бил взет. Другият мъж, който я е запечатал в камъка, сигурно е бил свободен. Може би е един от последните свободни.

– И къде е той сега? – попита Амара.

– Взет. Или мъртъв.

Амара поклати глава.

– Това не е... Направо не е за вярване. Никога не съм чувала за нещо такова. Никой никога не се е сблъсквал с нещо подобно.

– Ние сме – изръмжа Дорога. – Преди много време. Толкова отдавна, че са останали само няколко легенди. Но сме ги виждали.

– Не може да бъде – каза Амара. – Не е станало така.

– Защо не?

– Арик не може да е взет. Той дойде да предупреди Бърнард. Ако сега е един от тези ворди, значи, те ще знаят...

Амара почувства как вътрешностите ѝ се свиват от страховит леден ужас. Дорога присви очи. После рязко се обърна и сграбчи огромната бойна тояга, която беше облегнал на стената.

– Калдеронци! – изрева той и гаргантът му, който бе останал зад стените на холта, отвърна с тревожно тръбене. – Калдеронци! На оръжие!

Амара скочи на крака и се огледа с безумен поглед за Бърнард.

И тогава легионерите започнаха да крещят.