Фурията на Академа

Глава 52

Фиделиас мразеше летенето.

Разбира се, излитането през дългата шахта в подземията поне на пръв поглед нямаше много общо с реенето над полетата, но ако се направеше сравнение между двете, единствената разлика всъщност беше, че полетът навън предлагаше по-добър изглед. Той отново се движеше с ужасяваща скорост и не можеше да контролира нито нея, нито посоката на движение – и главното беше, че животът му зависеше изцяло от някой друг.

Лейди Акватайн можеше да го убие всеки момент и за това не бе необходимо да прави нищо. Гравитацията щеше да го прив­лече със страшна сила към земята, която се намираше далеч под краката им, и едва ли хората, които го откриеха, щяха да успеят да го разпознаят, камо ли да намерят убиеца му. Той не можеше да направи нищо, за да я спре, и знаеше отлично, че жената е способна на хладнокръвно убийство. Ако някога той се превърнеше в пречка за амбициите ѝ, тя без колебание щеше да го премахне.

Естествено, размишляваше той, лейди Акватайн можеше да го убие във всеки един момент, с причина или просто ей така, и той едва ли щеше да успее да ѝ попречи. Той се беше обърнал срещу Короната и се бе посветил на каузата на съпруга ѝ, и единствено удовлетворението от услугите му ги възпираше да го предадат в ръцете на Курсорите или просто тихичко да го довършат. Така че страхът от полета в шахтата беше напълно неоправдан. Не беше в по-голяма опасност от обикновено. Но въпреки това мразеше летенето.

Докато се издигаха върху платформата от вятър, той погледна към лейди Акватайн. Тъмните ѝ коси се вееха като знаме на вятъра, както и копринената ѝ рокля, която от време на време разкриваше бледите ѝ красиви нозе. Фиделиас отдавна се беше научил да не възприема призователите на вода като свои връстници, въпреки младеещата им външност. Беше се сблъсквал с твърде много изненадващо млади мъже и жени, притежаващи опит и преценка, които далеч не отговаряха на външния им вид. Лейди Акватайн беше малко по-млада от Фиделиас, но лицето и фигурата ѝ бяха като на млада девойка в разцвета на силите си.

Освен това Фиделиас не за пръв път виждаше както краката, така и други части на тялото ѝ.

Тя забеляза, че той я гледа, и леко му се усмихна с искрящи очи. После кимна с глава нагоре – тънкият лъч светлина показваше, че краят на шахтата приближава и Фиделиас видя железните пръти върху отвора.

Двамата се спряха точно под решетката. Фиделиас преброи до третия прът вдясно, после го завъртя и натисна. Металният прът се измъкна от гнездото си, Фиделиас се промуши през образувания проход и помогна на лейди Акватайн също да се изкачи.

Двамата се озоваха в един от сервизните коридори в самия дворец, който свързваше кухните със залата за приеми и кралските покои. Биеше камбаната за обща тревога и Фиделиас знаеше, че звънът се чува във всяко кътче на двореца. Той не се и съмняваше, че нощем тук няма жива душа, но винаги съществуваше възможността да се натъкнат на някой случаен гвардеец, използващ коридора като кратък път, за да се отзове на тревогата. Освен това до час първите прислужници щяха да се запътят към кухнята, за да започнат приготвянето на закуската. Колкото по-бързо се махнеха от тук, толкова по-добре.

– Все още смятам, че това не беше мъдър ход – промърмори Фиделиас. Той извади късия си тежък лък, постави една от стрелите в тетивата и провери дали останалите са му подръка. – Беше глупаво от ваша страна да рискувате да ви видят с мен.

Лейди Акватайн се изкиска и размаха ръка с лекомислено през­рение.

– Трябва просто да ме отведеш до схватката и после си тръгвай – каза тя.

После леко потрепна и притисна длан към челото си.

– Добре ли сте? – попита Фиделиас.

– От призоваването на вятър понякога получавам главоболие – отвърна тя. – Трябваше да изтегля целия този вятър от реката през подземията, за да ни повдигне. Беше много тежък.

– Вятър? – попита Фиделиас. – Тежък?

– Когато е толкова много, съвсем не е лесно, скъпи ми шпионино, повярвай ми. – Тя отпусна ръката си и се огледа намръщено. – Сервизен коридор?

– Да – отвърна Фиделиас и тръгна напред. – Намираме се близо до кралските покои и стълбището, водещо към залата за медитиране. От тази част на двореца има няколко прохода, стигащи до подземията.

Лейди Акватайн кимна и продължи да върви на крачка зад Фиделиас. Двамата изминаха кратко разстояние по коридора и стигнаха до пресечка, която щеше да им позволи да заобиколят часовите – макар Фиделиас да подозираше, че цялата Кралска гвардия се е отзовала на тревогата, нямаше смисъл да рискуват. Шпионинът влезе през сервизния вход в една богато обзаведена дневна, която не се използваше, откакто преди двайсет години бе починала първата съпруга на Гай, и се отваряше само за почистване. Фиделиас притисна част от дъбовата ламперия и я отмести встрани, разкривайки тесен проход.

– Тези много ги харесвам – промърмори лейди Акватайн. – Накъде води?

– До някогашните покои на лейди Аналайза – отвърна тихо Фиделиас. – Тази стая тук някога е била кабинет на Гай Пентий.

– С директен проход до покоите на любовницата му, а? – Лейди Акватайн поклати глава и се усмихна. – Дворец или не, като се заровиш под повърхността, всичко изглежда толкова жалко.

– Така си е.

Фиделиас дръпна скрития панел зад гърбовете им и двамата се озоваха в голяма спалня, насред която, върху леко издигнат подиум, имаше огромно легло. Тази стая също имаше занемарен вид. Фиделиас отиде до отсрещната врата, леко я открехна и надникна в коридора.

Вътре веднага нахлуха трясъкът и виковете от вихрещата се битка. На около трийсет крачки от тях Кралската гвардия се бе струпала около входа към стълбището, което водеше надолу до залата за медитиране на Първия лорд. Фиделиас рязко си пое дъх. Металната врата бе откъсната от някакъв невероятно силен удар и лежеше на пода. Пред очите му един гвардеец влезе вътре, стиснал оръжието си в ръка, но почти веднага изскочи навън, стиснал с две ръце раната на корема си. Отведоха го настрани, при другите ранени, около които се суетеше лечител, опитвайки се да запази живота им до пристигането на по-силни призователи на вода. Останалите войници се опитаха да си пробият път с бой, но беше очевидно, че тревогата ги бе хванала неподготвени и в действията им нямаше никаква организация.

– Чакай тук – заповяда лейди Акватайн и забърза по коридора. Тя се приближи до най-близко стоящия гвардеец и му каза с уверен и авторитетен глас: – Гвардеец, кой отговаря за този хаос?

Мъжът завъртя рязко глава и примигна изненадано към Върховната лейди. Отвори уста няколко пъти, преди да успее да каже:

– Оттук, Ваша светлост. – Той я заведе при лечителя и извика: – Йенс! Йенс! Лейди Акватайн!

Лечителят вдигна рязко глава и огледа за части от секундата лейди Акватайн, преди да ѝ кимне и да се върне към задълженията си.

– Ваша светлост.

– Вие ли сте командващият офицер тук? – попита тя.

От караулното излетя копие – като че ли бе изстреляно от огромен лък – и порази един от гвардейците. Той започна отчаяно да крещи.

– Донесете го тук! – изрева лечителят, погледна отново лейди Акватайн и каза: – Не можахме да намерим капитана. Всички центуриони са убити, но технически аз имам ранг на центурион. – Гвардейците донесоха ранения мъж, лечителят отвори торбата с инструментите си и измъкна един хирургически трион, с който започна да реже дръжката на копието. – Враните да го изкълват! – изрева той. – Дръжте го неподвижно! – Той се мръщеше, докато режеше копието, а после измъкна дървото от ранения гвардеец. – Моля да ме извините, Ваша светлост. Ако не посветя цялото си внимание на тези мъже, те ще умрат.

– Ако няма кой да ги ръководи, ще ви се отвори още много работа – каза лейди Акватайн и се намръщи. – Аз поемам командването, докато не пристигне някой от центурионите или капитанът.

– Да, добре – отвърна лечителят. Той погледна към гвардейците и каза: – Нека лейди Акватайн организира нещата, Викт.

– Да, сър – рече гвардеецът. – Ъъъ, Ваша светлост, какви са заповедите ви?

– Докладвай – каза рязко тя. – Какво точно става тук?

– Четирима или петима каними удържат караулното – отвърна гвардеецът. – Избили са хората в помещението, убиха и около десетина други, които се опитаха да влязат вътре, включително центурион Хир. Идват още хора, но рицарите ни са в отпуск тази вечер и все още се опитваме да ги намерим.

– Кой е долу?

– Не сме сигурни – отвърна гвардеецът. – Но пажът на Първия лорд мина през нас и ни предупреди за нападението, а по това време на нощта Гай обикновено е в залата за медитиране. Стражата в първото караулно е загинала с оръжие в ръка, което означава, че сигурно ги е предупредил.

– Канимите са останали тук, за да удържат вратата срещу вас, докато останалите тръгнат към Първия лорд – каза лейди Акватайн. – Откога бие тревогата?

– Може би от десет минути, Ваша светлост. Дайте ни още десет и рицарите ни ще бъдат тук.

– Първият лорд не разполага с толкова време – каза тя и се обърна към вратата. После заговори, без да повишава тон, но гласът ѝ се извиси над грохота от битката и в него прозвуча увереност. – Гвардейци, веднага освободете вратата.

Лейди Акватайн се приближи бързо до входа, а гвардейците отскачаха от пътя ѝ. Тя погледна към помещението, намръщи се и вдигна ръката си с дланта нагоре. Проблесна силна червена светлина и над ръката ѝ се издигна огнена сфера с размера на голямо гроздово зърно.

– Ваша светлост – възрази гвардеецът. – Призоваването на огън може да се окаже опасно за хората долу.

– На голям огън – със сигурност – отвърна лейди Акватайн и запрати огнената топка през вратата.

От мястото си Фиделиас не можеше да види какво точно се случва, но се разнесе оглушителен грохот и в караулното помещение избликна ослепителна светлина. Той видя как сферата прелетя покрай входа няколко пъти, отскачайки от всички стени в помещението. Лейди Акватайн постоя пред вратата още няколко мига, след което кимна решително.

– Помещението е чисто. Господа, напред към Първия лорд!

В този миг инстинктът предупреди Фиделиас за приближаваща опасност. Той отвори по-широко вратата и погледна на другата страна, докато кралските гвардейци се изсипаха в помещението.

Тогава за пръв път той видя ворди.

По коридора се придвижваха две тъмни изгърбени фигури, всяка една с размера на малък кон, покрита с тъмни хитинови плочи. Те имаха крака на насекоми и се придвижваха със странна походка, но достатъчно бързо. Заедно с тях по пода, стените и дори по тавана пълзяха десетки бледи същества с размера на диви кучета, които също бяха покрити с хитинови плочи и се плъзгаха напред с помощта на по осем елегантни, насекомоподобни крайника.

Той остана вперил поглед в тях още около секунда и отвори уста, за да извика предупредително, но изведнъж нещо го възпря. В коридора имаше трийсет-четирийсет гвардейци и всеки момент щяха да пристигнат още. Достатъчно бе един от тях да го зърне и той никога нямаше да напусне жив двореца. Единственото рационално решение бе да запази мълчание.

Съществата се приближаваха все повече и Фиделиас забеляза мощните челюсти на по-големите зверове и проблясващите зъби на по-малките. Колкото и невероятно да беше, все още никой в коридора не ги беше забелязал. Всички се бяха съсредоточили върху вратата на караулното, нетърпеливи да се втурнат на помощ на Първия лорд. Лейди Акватайн стоеше с гръб към приближаващите се ворди и слушаше молбите на развълнувания лечител.

Вордите се приближиха още повече.

Докато ги гледаше, Фиделиас изведнъж осъзна нещо. Той се притесняваше за мъжете в коридора. Страхуваше се за ранените, които лежаха безпомощно на мраморния под, за отчаяния лечител, който се опитваше да се погрижи за тях, страхуваше се за лейди Акватайн, която бе действала с такава решителност и бе успяла да овладее хаоса, който я беше посрещнал при пристигането ѝ тук.

Един от бледите паяци направи дълъг, пикиращ скок и се приземи далеч пред останалите, върху мраморния под на двайсетина фута от лейди Акватайн. Без да се колебае, съществото се хвърли към гърба ѝ.

Ако се покажеше сега, това щеше да е равносилно на самоубийство.

Фиделиас вдигна лъка си, опъна тетивата и простреля паяка във въздуха, на три фута от лейди Акватайн. Стрелата прониза съществото и се заби в дървената ламперия на стената. Паякът се загърчи в безпомощна агония.

– Ваша светлост! – прогърмя гласът на Фиделиас. – Зад вас!

Лейди Акватайн се обърна и очите ѝ проблеснаха едновременно с меча, който тя извади от ножницата си при вида на приближаващата заплаха. Предупредените гвардейци реагираха моментално, оръжията им се появиха в ръцете им като с магия, а срещу тях като вълна се издигна облак от бледи паяци.

Виковете от болка се смесиха с пронизителните свистящи писъци на паяците. Стоманата разсичаше бледите същества. Зъбите им намираха оголена плът на шиите, хълбоците и всяко място, което не бе защитено с броня.

Фиделиас беше виждал много битки. Пред очите му бяха действали най-различни бойни призователи. Беше се сражавал редом с рицари, беше се изправял срещу призователи с различна сила и беше видял смъртоносните последствия от призоваването.

Но никога не беше виждал някой от Висшите кръвни линии на Алера да влиза в сражение. Само за секунди той успя да осъз­нае дълбоката пропаст, която зееше между силата на рицарите, неговата собствена и силата на някой с кръвта и уменията на лейди Акватайн.

Когато паяците се хвърлиха в атака, в коридора настъпи същински хаос, с изключение на пространството около лейди Акватайн. Мечът ѝ се движеше като лъч светлина, прихващаше с удивителна точност носещите се към нея същества още във въздуха и ги поразяваше със смъртоносна точност. Докато помиташе първата вълна паяци, изражението на лицето ѝ оставаше все така спокойно. Щом ѝ се отвориха няколко свободни секунди, тя вдигна лявата си ръка, очите ѝ проблеснаха и тя изкрещя няколко думи.

Внезапно половината коридор бе обхванат от пламъци, които заляха вордите със заслепяваща горещина. Огнената вихрушка профуча през коридорите, но успя да възпре потока от паяци само за кратко. Оцелелите от пламъците просто продължиха напред, прегазвайки изгорелите тела на своите събратя.

А след това се появиха и по-големите.

Един от вордите воини хвана някакъв гвардеец. Хитиновата му броня с лекота издържа на ударите на тежкия меч и той просто разтърси човека като куче, захапало плъх. Фиделиас чу как вратът на войника се счупи, вордът просто го захвърли настрани и скочи към следващия поред – лейди Акватайн.

Щом видя приближаващото се същество, Върховната лейди пусна меча си и когато то се опита да се докопа до шията ѝ, хвана челюстите му с облечените си в ръкавици ръце.

Устата ѝ се разтегна в развеселена усмивка и земята под краката ѝ се разтресе. Призовавайки силата на земната си фурия, жената бавно разтвори челюстите на чудовището. То се съпротивляваше отчаяно, но Върховната лейди Акватайн продължаваше да ги разчеква все повече, докато не се разнесе неприятно хрущене и вордът не започна отчаяно да драпа с крайниците си. Лейди Акватайн подхвана по-удобно челюстите с двете си ръце, завъртя ворда воин и го запрати далеч в коридора – той се блъсна в една мраморна колона, хитиновата му броня се пропука и падна на пода като строшена играчка. От тялото му потече странна течност, той потрепери и умря.

Срещу нея се хвърли втори ворд воин. Лейди Акватайн го видя и със същата развеселена усмивка отскочи назад и нагоре в грациозен полет, повдигната от фурията си, извън обсега на ворда.

Но въпреки всичката си сила, тя нямаше очи на гърба си. Когато паяците на тавана, които не беше видяла, скочиха върху нея, Фиделиас не изгуби нито миг за мислене. Той се съсредоточи и бързо изстреля две тежки стрели, улучвайки първо единия, а след това и втория паяк, намиращи се съвсем близо до главата на лейди Акватайн.

Тя рязко обърна глава, видя резултатите от стрелбата на Фиделиас и го дари със свирепа усмивка. Под нея, след първоначалния шок от вордската атака, гвардейците вече се сражаваха заедно, а и подкрепленията пристигаха. Те включваха двама рицари Флора и половин дузина рицари Фериси, чиито лъкове и мечове се справиха бързо и с втория вордски воин.

Лейди Акватайн се носеше над ранените гвардейци и небрежно поваляше приближаващите се към тях паяци с юмруци от вятър и огън. Пристигнаха още войници и тя леко се приземи на мраморния под точно пред вратата, зад която се криеше Фиделиас.

– Много добра работа, Фиделиас – рече тихо тя. – Стрелбата ти е безупречна. Благодаря ти.

– Нима смятахте, че няма да ви подкрепя, когато сражението започне, милейди?

Тя леко наклони глава и каза:

– Ти се разкри, за да ме предупредиш, Фиделиас. И за да предупредиш гвардията. Ако нямаха по-голям проблем пред себе си, тези мъже щяха да те заловят и да те убият.

Фиделиас кимна.

– Да.

– Тогава защо рискува живота си заради тях?

– Защото, милейди – отвърна тихо той, – аз се обърнах срещу Гай. Не срещу Алера.

Тя присви очи и кимна замислено.

– Разбирам. Не го очаквах от теб, Фиделиас.

Той приближи главата си към нейната.

– Някои от тези паякообразни твари успяха да преминат, милейди. Тръгнаха надолу по стълбището.

– Не можем да направим почти нищо – отвърна лейди Акватайн. – А ти по-добре си върви, защото сражението скоро ще свърши и някой ще си спомни, че те е видял. Гвардейците вече се спускат по стълбището. Провървя ни, че успя да ни предупредиш. Иначе атаката им можеше и да завърши успешно.

– Не мисля, че целта ѝ е била да завърши успешно – рече Фиделиас и се намръщи. – Те трябваше да ни забавят.

– В такъв случай изгубихме само няколко минути – каза лейди Акватайн.

Фиделиас кимна и се изтегли от вратата към входа на тайния проход.

– В такова отчаяно време всяка минута е важна, милейди – рече той. – И нека великите фурии ни помогнат да не закъснеем.