Фурията на Академа

Глава 11

Когато рицарите Аери, изпратени от Короната, се спуснаха от тъмносивите облаци, Амара вече ги чакаше. Толкова на север от столицата пролетта можеше да е неприятно студена и влажна, но дъждът, за който загатваха случайните прогърмявания или светкавици, все още не бе дошъл. Амара разпозна мъжа, който водеше групата, и за кратко бе изкушена от мисълта да подтикне натежалите от влага облаци да изсипят товара си малко по-рано. Върху надменната му глава.

Сър Хорацио летеше пред закритата лектика. Богато украсената му броня се опитваше с всички сили да заблести в облачния ден, червеното му кадифено наметало се развяваше зад гърба му. В четирите краища на лектиката летяха рицари с пътнически сбруи, които я поддържаха, а други четирима патрулираха край нея. Отрядът се спусна по-бързо от необходимото и фуриите им завихриха миниатюрни смерчове, които разрошиха косата на Амара и принудиха овцете от близката кошара да се струпат уплашено в далечния ѝ край. Хората от холта, които сновяха наоколо и подготвяха провизии и това-онова за кохортата на Бърнард, трябваше да заслонят очите си, за да ги предпазят от разлетелите се слама и прах.

– Идиот – каза Амара и въздъхна, изправяйки Сирус между себе си и летящите парчета.

Хорацио се спусна леко на земята. Като подтрибун и рицар на Кралския легион, той имаше правото да украси бронята си със златни и сребърни филиграни и да сложи блестящи скъпоценни камъни на шлема и дръжката на меча си, но златната бродерия на кадифеното му наметало вече ѝ идваше в повече. Хорацио бе натрупал състояние от залози на Вятърните гонки, ежегодното състезание за призователи на вятър, което се провеждаше по време на фестивала, и държеше всички да го знаят.

И естествено, нямаше никакво желание да се разбира, че бе изгубил лъвския пай от богатствата си първата година, когато Амара се записа за участие. Той никога не я остави да го забрави, макар че тя също не би се държала учтиво с човек, заради когото е изгубила толкова много пари. Курсорът изчака всички рицари да се спуснат в двора и се приближи до тях.

– Добър ден, сър! – избоботи Хорацио с металически баритон. – О, не. Въобще не е сър. Това сте вие, графиньо Амара. Простете ми, но отдалече ми приличахте на млад мъж.

Няколко години по-рано тази обида към физиката ѝ сигурно щеше да я жегне дълбоко. Но това бе, преди да стане Курсор. И преди Бърнард.

– Няма нищо, сър Хорацио. Нормално е мъж на вашата възраст да среща подобни трудности в тази сфера.

Тя му се поклони грациозно, без да пропуска хихикането, което се дочу откъм останалите рицари.

Хорацио ѝ се поклони в отговор с обидена усмивка и стрелна с поглед мъжете, които стояха зад него. Всичките осем рицари се престориха, че разглеждат двора с отегчени лица.

– Разбира се. Предполагам, че пътничката ни е готова да потегли?

– Скоро – отвърна Амара. – Сигурна съм, че в кухнята ще се намери нещо за хората ви да похапнат, докато я чакат.

– Не е необходимо, графиньо – отвърна Хорацио. – Моля, съобщете на Исана, че очакваме появата ѝ, за да можем да отпътуваме.

– Ще изчакате холтър Исана колкото се налага – каза тя, като умишлено повиши тон. – И тъй като сте гост в нейния холт, подтрибуне, очаквам от вас да се държите учтиво с един гражданин на страната, както се очаква от рицар и войник на Кралския легион.

Хорацио присви очи, пламнал от гняв, но кимна съвсем леко с глава.

– Освен това – продължи тя – настойчиво ви съветвам да позволите на хората си да отдъхнат и да се нахранят, докато все още могат. Ако времето се влоши, ще са им нужни всичките им сили.

– Не съм длъжен да изпълнявам вашите заповеди, що се отнася до командването на хората ми, графиньо – сопна ѝ се Хорацио.

– О, фурии – разнесе се женски глас откъм лектиката. – Може би трябва да дадем на всеки един от вас по една сопа и да ви оставим да се претрепете до смърт. Не виждам по-бърз начин да сложим край на тази непристойна проява. Ролф, ако обичаш?

Единият от рицарите веднага отиде до лектиката, отвори вратата и учтиво предложи ръка на дребничката жена, която се появи от нея. Тя сигурно беше около метър и петдесет, изглеж­даше крехка и деликатна, изящна като парцийска лястовица. Кожата ѝ имаше цвят на тъмен мед, а прекрасната ѝ лъскава коса бе по-тъмна от влажен въглен. Роклята ѝ бе ушита от скъпа коприна, макар и в убити кафяви и сиви тонове, а деколтето ѝ бе далеч по-открито, отколкото се смяташе за прилично за жените с каквото и да било положение. Чертите ѝ бяха възхитителни, а тъмните ѝ очи изглеждаха като че ли твърде големи за личицето. Два наниза перли с цвета на залязващо слънце, открити нейде в морето на родината ѝ, придържаха косата ѝ, а други два обвиваха шията ѝ.

Перлите от огърлицата бяха безценни и прекрасни – но те не можеха да прикрият факта, че бяха монтирани върху елегантен робски нашийник.

– Амара – каза жената и устните ѝ се разтеглиха в широка усмивка. – Само няколко години далеч от цивилизования Юг и вече си се превърнала в дивачка. – Тя протегна ръце. – Сигурно съвсем си ме забравила.

Амара отвърна през смях:

– Сирай! – И пристъпи напред, за да улови ръцете ѝ. Както винаги, пред красотата на Сирай тя се чувстваше едра и тромава и както винаги, това изобщо не я притесняваше. – Какво правиш тук?

Очите на Сирай проблеснаха развеселено и тя леко се залюля напред-назад.

– О, скъпа, просто не мога да се държа на краката си от умора. Мислех, че ще се справя, но напоследък съм толкова немощна. – Тя се облегна на ръката на Амара и хвърли на Хорацио поглед, който би разтопил и сърцето на амарантски търговец. – Подтрибуне, простете ми за моята слабост. Имате ли нещо против да поседна малко и да се поосвежа, преди да отпътуваме?

За миг Хорацио изглеждаше разочарован, после погледна към Амара и каза:

– Разбира се, лейди Сирай.

Сирай му се усмихна изнурено.

– Благодаря ви, милорд. Не ми се иска вие и хората ви да страдате заради мен. Ще се присъедините ли към мен на масата?

Хорацио завъртя очи и въздъхна.

– Предполагам, че това е дълг на всеки един кавалер.

– Естествено – рече Сирай и го потупа по ръката с мъничката си длан, а после прокара пръст по перлите на шията си. – Понякога всички сме роби на положението си. – Тя се обърна към Амара и каза: – Има ли място, където да се освежа, скъпа?

– Разбира се – каза Амара. – Оттук, лейди Сирай.

– Благодаря – отвърна Сирай. – Подтрибуне, съвсем скоро ще се присъединя към вас и хората ви в трапезарията. – Тя тръгна, хванала Амара за ръката, усмихвайки се победоносно на рицарите Аери, докато минаваше край тях. Мъжете ѝ отвърнаха с усмивки и многозначителни погледи.

– Ти си зла жена – промърмори Амара, когато се отдалечиха достатъчно, че да не ги чуват. – Хорацио никога няма да ти прости, че го изманипулира така пред всички.

– Хорацио продължава да командва отряда само защото подчи­нените му са талантливи – отвърна развеселено Сирай. В очите ѝ проблесна порочна искра. – А в случая на Ролф, много талантливи.

Амара усети как бузите ѝ пламват.

– Сирай.

– Е, скъпа, ти какво очакваш? Напълно естествено е една куртизанка да се отдава на непристойни страсти. – Тя докосна устните си с език. – А в случая с Ролф отдаването е пълно. Достатъчно е да кажа, че Хорацио не представлява заплаха за мен, и той го знае много добре. – Усмивката на Сирай се скри. – Понякога ми се иска да опита нещо. Ще бъде приятно разнообразие.

– В какъв смисъл?

Сирай я погледна с непроницаеми очи и каза:

– Не навън, скъпа.

Амара се намръщи, после се умълча и поведе Сирай към къщата и стаите за гости, които се намираха над голямата зала. Остави жената няколко минути насаме, след което се вмъкна вътре и накара Сирус да запечата вратата срещу потенциални подслушвачи.

Щом въздухът около тях се уплътни, Сирай се отпусна на един стол и каза:

– Толкова се радвам да те видя отново, Амара.

– И аз теб – отвърна Амара. Тя коленичи на пода до нея, така че очите им да са на едно ниво. – Какво правиш тук? Очаквах Курсорът легат да изпрати Мира или Касандра.

– Мира беше убита край Каларе преди три дни – отвърна Сирай. Тя скръсти ръце, но не преди Амара да забележи, че пръстите на куртизанката треперят. – Касандра не е била виждана в Парция от няколко дни. Всички смятат, че е или мъртва, или разкрита.

Амара се почувства така, сякаш е получила юмрук в корема.

– Велики фурии – прошепна тя. – Какво се случи?

– Война – отвърна Сирай. – Тиха война, която се води в страничните улички и помощните коридори. Издирват и убиват всички нас, Курсорите.

– Но кой? – ахна Амара.

Сирай леко повдигна рамене.

– Кой ли? Според нас е Калар – отвърна тя.

– Но как е разбрал къде да нанесе удара си?

– Очевидно имаме предател. Хората ни са избивани в леглата си, в баните. Които и да са убийците, някой, който ни познава, им казва къде да ударят.

– Фиделиас – рече Амара.

В устата ѝ загорча.

– Вероятно – отвърна Сирай. – Но трябва да предположим, че може да има някой и сред Курсорите – което означава, че не трябва да се доверяваме на никого, Курсор или не.

– Велики фурии – ахна Амара. – А Първият лорд?

– Връзките във всички южни градове са нарушени. Всички канали до Първия лорд са прекъснати.

– Какво?

– Знам – каза Сирай. Дребничката жена потрепери. – Първоначалните ми заповеди от Курсора легат бяха да изпратя агент под твоя команда, който да ескортира холтър Исана до фестивала. Но щом всичко това започна да се случва, стана ясно, че всеки опит за контакт с останалите Курсори би бил опасен. Трябваше да поговоря с някого, на когото имам доверие. И ето ме тук.

Амара взе ръцете на Сирай в своите и леко ги стисна.

– Благодаря ти – отвърна жената с изморена усмивка. – Трябва да предположим, че слухът за това все още не е достигнал до Първия лорд.

– Смяташ да използваш Исана, за да се срещнеш лично с него – каза Амара.

– Точно така. Не мога да се сетя за по-безопасен начин да го направя.

– Може да не е чак толкова безопасен – отвърна Амара. – Вчера сутринта наемен убиец се опита да убие холтър Исана. Използваше каларски нож.

Очите на Сирай се ококориха.

– Велики фурии.

Амара кимна намръщено.

– А тя е живяла през целия си живот в провинцията. Не може да отиде в столицата непросветена. Трябва да ѝ разясниш политическите кръгове. – Тя въздъхна. – Внимавай много, Сирай. Ще се опитат да я премахнат преди церемонията по представянето.

Сирай прехапа устната си.

– Не съм страхливка, Амара, но не съм и телохранител. В никакъв случай няма да успея да я защитя от обучени убийци. Щом положението е такова, искам да дойдеш с нас.

Амара поклати глава.

– Не мога. И тук си имаме проблеми. – Тя ѝ обясни какво им беше разказал Дорога за вордите. – Не можем да им позволим да се размножават и разпространяват. Местният гарнизон ще има нужда от всеки призовател, за да попречат на това същество отново да избяга.

Сирай повдигна вежди.

– Скъпа, сигурна ли си в това? Вярно, че си имала контакти с тези варвари, но не мислиш ли, че може и да изопачават истината?

– Не – отвърна тихо Амара. – От опит знам, че не могат да изопачават. Дорога пристигна тук вчера с по-малко от двеста оцелели бойци от двехилядна орда.

– О, я стига – рече Сирай. – Това си е чиста лъжа. Такива измислици ще разколебаят дори легионерите.

– Маратите не са легионери – каза Амара. – Те не са като нас. Но чуй това – те се бият заедно, мъже, жени и деца, редом със семейството и приятелите си. Не биха ги изоставили дори ако това означава да загинат с тях. Те смятат вордите за заплаха – не само за територията им, но и за семействата и живота им.

– И така да е – отвърна Сирай. – Ти не си боен призовател, Амара. Ти си Курсор. Остави онези, чийто дълг са бойните дела, да си свършат работата. А ти трябва да изпълниш призванието си. Върни се с мен в столицата.

– Не – рече Амара. Тя отиде до прозореца и хвърли бърз поглед навън. Бърнард и Фредерик нагласяха две големи бъчви с консервирана храна в дисагите, които висяха от двете страни на сбруята на един гаргант. Животното се прозя, без да обръща внимание на почти еднотонния допълнителен товар на гърба си, който двамата призователи на земя бяха повдигнали с помощта на фуриите си. – Тукашният гарнизон изгуби голяма част от своите рицари Аери във Втората калдеронска битка и среща трудности при замяната им. Бърнард може да има нужда от помощ за изпращането на съобщения или за летящо разузнаване.

Сирай тихо ахна.

Амара се обърна и видя, че дребничката куртизанка я е зяпнала с отворена уста.

– Амара – рече обвинително жената. – Ти си му любовница.

– Какво? – сепна се тя. – Не е каквото си...

– Не си прави труда да отричаш – каза Сирай. – Него гледаше там навън, нали?

– Какво общо има това с останалото? – попита Амара.

– Видях очите ти – отвърна Сирай. – Когато го нарече Бърнард. Той е навън и се занимава с физически труд, нали?

Амара усети как лицето ѝ отново пламва.

– Как успя...

– Разбирам ги тези неща, скъпа – отвърна закачливо куртизанката. – Това ми е работата. – Дребничката жена прекоси стаята и погледна през прозореца към двора, повдигайки едната си вежда. – Кой е той?

– Зелената туника – предаде се Амара и се върна обратно при прозореца. – Товари гарганта. Тъмна коса, брада, леко прошарени.

– Ами – рече Сирай. – Въобще не е стар. Бих казала, че е по-скоро рано побелял. Такива мъже винаги са много привлекателни. Това означава, че има способността да поема отговорности и съвестно да ги изпълнява. Освен това... – Тя се поколеба и примигна. – Доста е силен, нали?

– Да – отвърна Амара. – И е невероятен стрелец с лък.

Сирай я погледна косо.

– Знам, че звучи банално, но силните мъже притежават неос­поримо примитивно привличане. Не си ли съгласна с мен?

Лицето на Амара пламна.

– Ами... да. Отива му. – Тя си пое дълбоко дъх. – Освен това може да бъде много нежен.

Сирай я погледна ужасено.

– Леле, по-зле е, отколкото си мислех. Ти не си му любовница. Ти си влюбена в него.

– Не съм – възрази Амара. – Искам да кажа... Виждам го сравнително често. След Втората калдеронска битка аз съм куриер на Гай за региона... – Гласът ѝ заглъхна. – Не знам. Мисля, че никога не съм била влюбена.

Сирай се обърна с гръб към прозореца. Над рамото ѝ Амара можеше да види как Бърнард дава указания на двамата мъже, впрягащи в каруцата с припаси два тежкотоварни коня, след което проверява копитата на животните.

– Виждате ли се достатъчно често? – попита куртизанката.

– Ами... Няма да възразя, ако мога да го виждам още по-често.

– Хмм – промърмори Сирай. – А какво най-много харесваш в него?

– Ръцете му – отвърна веднага Амара, без дори да се замисля, и усети как отново се изчервява. – Силни са. Кожата е леко загрубяла. Но са топли и нежни.

– Аха – каза Сирай.

– Или устните му – изтърси Амара. – Тоест очите му, разбира се, са красиви, но устните са... искам да кажа, че може...

– Че знае как да целува – рече Сирай.

Амара се запъна и успя само да кимне.

– Добре – каза Сирай. – Съдейки по всичко, мога спокойно да заявя, че знаеш какво е да обичаш.

Амара прехапа устната си.

– Наистина ли мислиш така?

Куртизанката се усмихна с лека тъга.

– Разбира се, скъпа.

Амара отново погледна към двора, където две момчета, на не повече от шест или седем години, изскочиха от скривалището си във фургона и се метнаха на гърба на Бърнард. Едрият мъж изрева от престорена ярост и се завъртя, сякаш се опитваше да ги достигне, докато момчетата не се изпуснаха и не изпопадаха, замаяни и заливащи се в смях, по земята. Бърнард им се ухили, разроши косите им и ги отпрати с едно махване на ръката си. Изведнъж Амара усети, че се усмихва.

Сирай отново заговори, този път с нисък и много нежен глас.

– Ще трябва да го оставиш, разбира се.

Амара усети как гърбът ѝ се стяга. Тя отново погледна през прозореца.

– Ти си Курсор – продължи Сирай. – Ползваш се с доверието на самия Първи лорд. Заклела си се да отдадеш живота си за него.

– Знам – отвърна Амара. – Но...

Сирай поклати глава.

– Амара, ако наистина го обичаш, не можеш да му причиниш това. Бърнард вече е благородник. Има своите задължения, отговорности. Едно от тях е да си намери съпруга, която да постави неговите интереси над всичко.

Амара погледна към Бърнард и двете деца. Погледът ѝ внезапно се замъгли от горещи сълзи.

– Той има задължения – продължи Сирай със съчувствие, но и решителност в гласа. – И едно от тях е да създаде деца, за да може призоваването на фурии в кръвната му линия да укрепи могъщес­твото на страната ни.

– А аз съм безплодна – прошепна Амара. Тя притисна длан към корема си и почти усети невидимите белези, останали след тежката болест. Усети горчивина в устата си. – Не мога да му даря деца.

Сирай поклати глава и погледна през прозореца към двора. Фредерик вкара втората двойка огромни гарганти в двора и заедно с Бърнард започнаха да им слагат хамутите, докато останалите мъже от холта носеха и трупаха чували и сандъци на земята, които после щяха да бъдат натоварени върху животните. След това Сирай се надигна на пръсти и внимателно придърпа надолу паравана.

– Съжалявам, скъпа.

– Никога не се бях замисляла за това – каза Амара. Нови сълзи рукнаха от очите ѝ. – Бях толкова щастлива, че никога...

– Любовта е като огън, Амара. Ако се приближиш твърде близо до нея, ще се опариш. – Сирай се приближи до нея и я погали по бузата с опакото на ръката си. – Знаеш какво трябва да направиш.

– Да.

– Тогава го направи бързо. И чисто. – Сирай въздъхна. – Знам много добре какво говоря. Съжалявам, скъпа.

Амара затвори очи и притисна тъжното си лице към ръката на Сирай. Не можеше да спре сълзите си. А и не се опита.

– Толкова много неща се случиха наведнъж – каза след миг Сирай. – Не може да е просто съвпадение, нали?

Амара поклати глава.

– Не мисля.

– Фурии – въздъхна Сирай и изразителните ѝ очи се замъглиха.

– Сирай – каза тихо Амара. – Наистина смятам, че именно тук се крие истинска опасност за страната. И възнамерявам да остана.

Сирай я погледна с присвити очи.

– Но, скъпа, разбира се, че ще останеш. Нямам нужда от телохранителка, която вехне по някой мъж – ти си ми абсолютно безполезна.

Амара се задави от изблика на смях, последвал думите на куртизанката, и притисна приятелката си в здрава прегръдка.

– Ще се оправиш ли?

– Разбира се, скъпа – отвърна Сирай.

Но въпреки топлината и веселата нотка в гласа ѝ, Амара усети как дребничката куртизанка трепери. Сирай сигурно също усещаше собственото ѝ треперене.

Амара отстъпи назад, постави ръцете си на раменете на Сирай и я погледна в очите.

– Дълг. Вордите може да са проникнали в столицата. Може би са изпратени още убийци срещу холтър Исана. Избиват Курсорите. А ако Короната не изпрати подкрепления на тукашния гарнизон, ще загинат още местни хора и легионери. И най-вероятно аз заедно с тях.

Сирай затвори за миг очи и леко кимна с глава.

– Знам. Но... Амара, боя се... боя се, че не съм подготвена за такава ситуация. Аз работя в големите зали и спални, с вино и парфюми. А не в тъмните странични улички с наметала и ками. Не обичам ножовете. Дори не притежавам кама. А наметалата ми са твърде скъпи, за да си позволя да ги изцапам с кръв.

Амара стисна леко раменете ѝ и се усмихна.

– Добре. Може пък да не се стигне до това.

В отговор Сирай ѝ се усмихна неуверено.

– Надявам се. Ще ми бъде много трудно. – Тя поклати глава и прогони тревогата от лицето си. – Погледни се, Амара. Станала си толкова висока и силна. Не е останало нищо от селското момиче, което видях да лети над морето.

– Струва ми се толкова отдавна – каза Амара.

Сирай кимна и докосна кичура коса, който бе паднал край бузата на приятелката ѝ. Лицето ѝ придоби делово изражение.

– Ще тръгваме ли?

Амара вдигна ръка и натискът на Сирусовата бариера изчезна.

– Исана ще е готова скоро за отпътуване. Бъди предпазлива и бърза, Сирай. Времето ни изтича.