Фурията на Академа

Глава 4

Амара почувства как напрежението бавно сковава раменете ѝ.

– Колко са?

Бърнард навлече ризницата си и бързо закопча страничните ѝ ремъци.

– Двеста, може и повече – отвърна той.

– Не са ли твърде малко, за да са враждебен отряд? – попита тя.

– Вероятно.

Тя се намръщи.

– Едва ли вярваш, че Дорога изобщо смята да ни напада, камо ли с толкова малко бойци.

Бърнард сви рамене, измъкна със замах една тежка бойна брадва от шкафа и преметна ремъка ѝ през рамо.

– Може да не е Дорога. Ако някой е успял да го измести по същия начин, по който той се справи с Атсурак, тогава нападението е напълно възможно, а аз нямам намерение да излагам на никакъв риск живота на моите хора. Ще се подготвим за най-лошото. Подай ми лъка.

Амара се обърна към камината и свали лъка, който висеше над нея – изваян полумесец от тъмно дърво с дебелината на глезените ѝ. Подаде му го и грамадният мъж измъкна от шкафа един боен колчан, натъпкан със стрели. След това прихвана лъка с единия си крак, огъна без видими усилия якото дърво, за което иначе щяха да са необходими двама мъже с инструменти, и му наниза тетивата.

– Благодаря ти.

Амара повдигна вежди и посочи огънатия лък.

– Смяташ ли, че ще е необходим?

– Не. Но ако се случи нещо лошо, искам веднага да съобщиш за това в Рива.

Тя се намръщи. Въобще нямаше да ѝ хареса да остави Бърнард сам в опасност, но задълженията ѝ като куриер на Първия лорд не ѝ оставяха друг избор.

– Разбира се.

– Да ти събера ли пощата? – попита той.

Тя поклати глава.

– И без това съм изморена от пътуването до тук. Ако ще трябва пак да летя, не искам да нося със себе си излишна тежест.

Той кимна и излезе от кабинета си, а Амара го последва. Двамата прекосиха заедно източния двор и се отправиха към грамадната, надвиснала над главите им Защитна стена, която ги отделяше от просторните равнини в земите на маратите. Стената достигаше трийсет фута височина и ширина, беше направена от черен базалт и изглеждаше като изсечена от единствен гигантски каменен блок. Покрай бойниците бе издигната редица от зъбери. Портата, която бе достатъчно широка и висока, за да пропусне и най-големия гаргант, бе изработена от цял лист от някаква тъмна стомана, каквато Амара не беше виждала досега, и която бе извлечена от недрата на земята от самия Първи лорд след битката отпреди две години.

Те се изкачиха по стъпалата към бойниците, където в боен ред се бяха строили осемдесетте прошарени ветерани на Джиралди – мъже, оцелели след Втората калдеронска битка. Кървавочервените нашивки на Ордена на Лъва изпъкваха върху ширитите на панталоните им и макар да бяха облечени в парадните си облекла, всеки от мъжете носеше бойното си оръжие и броня, изработени от неук­расена, изпробвана в битките стомана.

В далечината се виждаха приближаващите се към крепостта фигури, които все още представляваха само движещи се из долината тъмни, неясни петна.

Амара се наведе между два каменни зъбеца и вдигна ръце. Тя призова Сирус и фурията ѝ се гмурна между ръцете ѝ, превръщайки въздуха в лист изкривена светлина, която уголеми образа на далечните пътешественици.

– Това е Дорога – докладва тя на Бърнард. – И ако не греша, с него е Хашат.

– Хашат ли? – попита Бърнард, мръщейки се. – Тя му е нужна, за да патрулира из източните блата и да удържа Вълците. Твърде опасно е да пътуват заедно с толкова малък отряд.

Амара се намръщи и ги огледа.

– Бърнард, Хашат върви пеша. Конят ѝ накуцва. Има и други от Конете, които вървят пеша. Виждам и носилки. Коне и гарганти без ездачи. Ранени животни.

Бърнард се намръщи и кимна отсечено.

– Прав беше, центурион – каза той. – Това е боен отряд.

Джиралди кимна.

– Само че не идват да се бият с нас. Възможно е някой да ги преследва.

– Не. Движат се твърде бавно – отвърна Бърнард. – Ако някой ги гонеше, досега да ги е заловил. Слез долу и събери лечителите.

– Слушам, сър.

Центурионът даде знак на хората си да приберат оръжията в ножниците, после излая заповедите си, изпращайки няколко от мъжете да напълнят с вода ваните и да съберат гарнизонните призователи на вода, за да се погрижат за ранените.

На обезсиления отряд на Дорога му бе нужен повече от час, за да стигне до крепостта. Междувременно готвачите изпълниха въздуха с аромата на печено месо и прясно опечен хляб, отрупаха масите с храна, струпаха малка купчина сено за гаргантите, а около конюшните подредиха поилки с вода и храна за конете. Легионерите на Джиралди разчистиха малка площ в един от складовете и подредиха няколко реда постелки с одеяла за ранените.

Бърнард отвори портата и излезе да посрещне отряда марати. Амара застана до него. Двамата се приближиха на около двайсетина крачки от огромния, белязан в битки черен гаргант, който яздеше Дорога, и в носа ги удари острата му животинска миризма.

Самият марат беше висок, с могъщо телосложение, твърде едър дори за собствената си раса, а мощните му мускули танцуваха под кожата. Рошавата му бяла коса бе привързана на врата с бойна лента, а на гърдите му имаше порезна рана, покрита със засъхнала кръв. Чертите на лицето му бяха груби, но в тъмните очи, които гледаха Бърнард изпод надвисналите вежди, проблясваше интелигентност. Той носеше туниката, която жителите на Калдерон му бяха подарили след битката, макар да я беше разпрал отпред и да бе откъснал ръкавите, за да може да промуши ръцете си. Студеният вятър като че ли въобще не го притесняваше.

– Дорога – извика Бърнард.

Дорога му кимна в отговор.

– Бърнард. – После посочи с палец през рамото си. – Ранени.

– Готови сме да помогнем. Вкарай ги вътре.

Широката уста на Дорога се разтегли в усмивка, която разкри едрите му квадратни зъби. Той кимна с благодарност на Бърнард, след което развърза от седлото на гарганта една голяма торба с ремък за през рамо. После хвана здраво плетеното кожено въже и със засилка скочи от гърба на звяра. Приближи се до Бърнард и двамата се поздравиха по маратски обичай, поставяйки ръце на раменете си.

– Задължен съм ти. Не ни стигат умения да се оправим с някои от ранените. Реших, че хората ти ще се съгласят да помогнат.

– За тях ще бъде чест.

Бърнард даде знак на Джиралди да поеме грижата за ранените марати, а конярите се приближиха да огледат ранените коне и гарганти, както и два окървавени вълка.

– Добре изглеждаш – каза Бърнард.

– Как е племенникът ти? – избоботи Дорога.

– Учи – отвърна Бърнард. – Кайтай?

– Учи – рече Дорога и се обърна към Амара. – А, момичето, което лети. Трябва да се храниш повече, момиче.

Амара се засмя.

– Ще се опитам, но непрекъснато тичам по задачи за Първия лорд.

– Да, от тичането много се отслабва – съгласи се Дорога. – Намери си мъж. Роди си деца. Това винаги върши работа.

Противна пулсираща болка преряза Амара през корема, но тя се опита да задържи усмивката на лицето си.

– Ще си помисля по въпроса.

– Пфу – изсумтя Дорога. – Бърнард, да не би нещо да не ти е наред в гащите?

Лицето на Бърнард пламна в аленочервено.

– Ъх. Не.

Дорога забеляза смущението на графа и избухна в грухтящ, лаещ смях.

– Вие, алеранци! Всички се чифтосват – каза Дорога. – На всички им харесва. А само вие се преструвате, че не го правите.

Амара се забавляваше със смущението на Бърнард, макар че само болката от думите на Дорога ѝ бе попречила самата тя да се изчерви. Бърнард сигурно щеше да реши, че тя е просто твърде обиграна, за да се смути от някакви си приказки.

– Дорога – каза тя, за да го измъкне от затруднението, – откъде получи тази рана? Какво се случи с хората ти?

Усмивката на маратския главатар се стопи и той се обърна към равнината с мрачно изражение на лицето.

– Получих я заради собствената ми глупост – отвърна той. – Останалото е само за вашите уши. Трябва да влезем вътре.

Бърнард се намръщи, кимна му и го покани с жест да го последва. Двамата влязоха заедно в територията на гарнизона и се отправиха към кабинета на Бърнард.

– Искаш ли да се нахраниш? – попита Бърнард.

– След като приключат хората ми – отвърна Дорога. – И техните чала. Зверовете им.

– Разбирам. Седни, ако искаш.

Дорога поклати глава и се разходи мълчаливо из кабинета. Отвори шкафа, взря се в тухлите на камината и извади няколко книги от скромното по размери рафтче, за да разгледа страниците им.

– Твоят народ – каза той. – Колко е различен от нашите!

– В някои отношения – съгласи се Бърнард. – Но в много други си приличаме.

– Да. – Дорога прелисти страниците на „Хрониките на Гай“, като се спря да разгледа една от илюстрациите. – Моят народ не знае толкова много неща като твоя, Бърнард. Ние нямаме тези... как ги наричате?

– Книги.

– Книги – рече Дорога. – Нито рисуваната реч, която хората ти използват в тях. Но ние сме древен народ и имаме своето познание. – Той посочи раната си. – Черна китка и пясъчна трева, стрити на прах, премахват болката, спират кръвта и затварят раната. А вие щяхте да имате нужда от шевове или от вашата магия.

– Аз не се съмнявам в опита или познанията на твоя народ, Дорога – рече Бърнард. – Вие сте различни. Това не ви прави по-нисши от нас.

Дорога се усмихна.

– Не всички алерани мислят като теб.

– Така е.

– Ние си имаме нашата мъдрост – каза Дорога. – Предаваме я от поколение на поколение още от първата зора. Пеем я на нашите деца, те я пеят на своите и така помним какво е било. – Той отиде до камината и разрови въглените с ръжена. Оранжевата светлина хвърляше зловещи сенки върху мускулестото му тяло и придаваше на лицето му дивашко изражение. – Аз постъпих много глупаво. Нашата мъдрост ме предупреди, но аз се проявих като голям глупак и не видях същината на опасността.

– Какво имаш предвид? – попита Амара.

Той си пое дълбоко дъх.

– Восъчната гора. Чувал ли си за нея, Бърнард?

– Да – отвърна той. – Ходил съм там два или три пъти. Но никога не съм навлизал навътре.

– Мъдро си постъпил – рече Дорога. – Това беше едно смъртоносно място.

– Беше?

Маратът кимна.

– Вече не е. Съществата, които я обитаваха, са я напуснали.

Бърнард примигна.

– Напуснали? И къде са отишли?

Дорога поклати глава.

– Не съм сигурен. Все още. Но нашата мъдрост ми каза за тях и ме предупреди какво ще направят.

– Искаш да кажеш, че хората ти са виждали нещо такова и преди?

Дорога кимна.

– В далечното минало народът ми не е живял по тези земи. Дошли сме от друго място.

– Отвъд морето? – попита Амара.

Дорога присви рамене.

– Отвъд морето. Отвъд небесата. Били сме другаде, после сме дошли тук. Народът ми е живял на много места. Отиваме на новото място. Установяваме връзки с онези, които живеят там. Учим се. Растем. Пеем песните на мъдростта на нашите деца.

Амара се намръщи.

– Искаш да кажеш... Затова ли в народа ти има толкова различни племена?

Той погледна с присвити очи, също както учителите в Академията гледат някой твърде глупав ученик, и кимна.

– Заради чала. Тотемите. Нашата мъдрост ни казва, че много отдавна, на едно друго място сме срещнали едно същество. Това същество откраднало сърцата и умовете на моя народ. То и потомството му се разплодили от десетки до милиони. Погълнали ни. Унищожили земите и домовете ни. Откраднали децата ни, а нашите женски родили изчадията им.

Бърнард седна в стола до камината и се намръщи.

– Това е демон, който може да приема много форми – продължи маратът. – Храни се с кръв и може да приема формата на същес­твото, чиято кръв е вкусило. Ражда свое потомство. И превръща враговете си в... твари. Твари, които се бият за него. И не спира да взема хора. Убива. Плоди се. Докато накрая не остане нищо, което да му се противи.

Бърнард присви очи, изцяло погълнат от разказа на Дорога. Амара пристъпи няколко крачки напред, застана до стола му и положи ръка на рамото му.

– Това не е история от ония, които се разказват край лагерния огън – каза тихо Дорога. – Нито е някаква грешка. Това същество е истинско. – Едрият марат преглътна и лицето му пребледня. – То може да приема всякаква форма и нашата мъдрост ни предупреждава да не разчитаме единствено на външния му вид, за да усетим присъствието му. И това беше моята грешка. Не успях да разпозная съществото, докато не стана твърде късно.

– Восъчната гора – каза Бърнард.

Дорога кимна.

– Когато племенникът ти и Кайтай се върнаха от изпитанието, нещо ги е последвало.

– Имаш предвид восъчните паяци? – попита Бърнард.

Дорога поклати глава.

– Нещо по-голямо. Нещо повече.

– Почакай – обади се Амара. – За много същества ли говориш, или за едно?

– Да – отвърна Дорога. – И точно това го превръща в изчадие в очите на Единствения.

Амара с усилие прикри раздразнението си. Маратите просто не използваха езика по същия начин като алераните, дори когато говореха на алерански.

– Мисля, че никога не съм чувала за нещо такова, Дорога.

Маратът присви рамене.

– Не. Затова дойдох тук. Да ви предупредя. – Той пристъпи към тях, приклекна и прошепна: – Изчадието е тук. Мъдростта ни каза името на слугите му. То е ворду-ха. – Той потръпна, сякаш произнасянето на думата го е отвратило. – Каза ни и името на самото същество. То е ворд.

За миг настъпи тежка тишина. След това Бърнард попита:

– Откъде знаеш, че е тук?

Дорога кимна към двора.

– Вчера на зазоряване нападнах гнездото на ворда с две хиляди воини.

– И къде са те сега? – попита Амара.

Маратът не отмести поглед от огъня.

– Тук.

Амара зяпна от изненада.

– Но с теб имаше само двеста...

На лицето на Дорога бе застинало диво, каменно изражение и тя не довърши изречението си.

– Заплатихме с кръвта си за унищожаването на ворда в това гнездо. Но мъдростта ни каза, че когато вордите напускат гнездото си, те се разделят на три групи, за да построят нови гнезда. Да се размножават. Ние проследихме и унищожихме една такава група. Но има още две. Според мен едната от тях е тук, в твоята долина, и се крие в склоновете на планината, наречена Гарадос.

Бърнард се намръщи.

– А къде е другата?

Вместо отговор, Дорога бръкна в торбата си и измъкна оттам една окъсана стара кожена раница. Подхвърли я в скута на Бърнард.

Амара почувства как цялото тяло на мъжа се напряга и той впери очи в раницата.

– Велики фурии – прошепна Бърнард. – Тави.