Фурията на Академа

Глава 26

Амара чу как Бърнард изруга зад гърба ѝ и се забърза подире ѝ към голямата зала, на чийто вход стоеше на пост Джиралди. При вида на тичащата Амара старият центурион се намръщи.

– Ваша светлост! Случило ли се е нещо? – попита той.

– Вдигай всички – изрече рязко Амара. – Нека се съберат навън. Веднага.

Джиралди примигна.

– Всич...

– Изпълнявай! – изрева Амара.

Джиралди машинално се изпъна, усетил решителността в гласа ѝ, и удари с юмрук нагръдника си. После се извърна и гръмогласно започна да издава заповеди.

– Амара, какво има? – попита Бърнард.

– Събудих се, защото плъх или мишка се допря до крака ми – отвърна тя. Дланите ѝ се свиха в юмруци. – Но ти каза, че тук не са останали дори плъхове.

Бърнард се намръщи.

– Може би ти се е присънило?

– Велики фурии! – въздъхна Амара. – Много се надявам на това. Защото, ако вордът е изпратил същества, способни да пропълзят в тялото на човек, когато той спи, имаме проблем. Повечето рицари спяха близо до мен, където светлината беше мъждива.

Бърнард си пое дъх и изруга тихо:

– Врани и проклета мърша! Мислиш, че из залата може да са пълзели тези... твари?

– Предполагам, че това е част от атакуващата им тактика – каза Амара. – Просто е по-безшумно.

– Сега е ясно защо вордът отстъпи толкова бързо – намеси се Дорога. – И ви позволи да се погрижите за ранените. Знаел е, че ще ги внесете вътре. И после е изпратил превземачи.

Междувременно Джиралди продължаваше да издава заповеди. Всички фуриени лампи в залата бяха запалени и вътре стана толкова светло, че Амара я заболяха очите. Тя се дръпна встрани от вратата, за да могат взелите своите оръжия и щитове легионери да излизат и да се строяват. Някои от мъжете накуцваха с явна болка. Наложи се да изнасят ранените с носилките.

Амара с усилие потисна желанието си да закрещи, за да излязат всички по-бързо. Джиралди и сам се справяше доста добре с тази задача. Амара отчаяно се надяваше, че предположението ѝ е погрешно и че излизането от сградата ще се окаже излишна мярка. Но нещо ѝ подсказваше, че е права. И че грижливо заложеният капан вече е изщракал.

Двама мъже изнесоха първите носилки с ранените на двора и Амара ги проследи с поглед, прехапала устни. След това излязоха няколко рицари Тера с тежки доспехи, които все още не бяха успели да облекат изцяло. Някои от хората се събираха на групи от по двама и по трима и тихичко си говореха нещо. Джиралди се накани да им закрещи, но се възпря с видимо усилие и продължи да гълчи младите легионери от центурията на Феликс.

Амара се вгледа внимателно в онези, на които Джиралди се въздържа да се разкрещи. Всички те бяха рицари. Защо не излизаха?

– Господа – извика им Амара. – Излезте заедно с останалите, моля!

Рицарите я погледнаха и няколко от тях се удариха с юмруци по гърдите. После всички тръгнаха към вратата подир онези с носилките. „Те просто чакаха заповеди – помисли си Амара. – Но капитан Янус би трябвало да съобрази, че заповедта за излизане се отнася за всички.“

Покрай нея преминаха още няколко носилки и Амара едва в последния момент забеляза, че капитан Янус носи едната от тях. Устните на капитана потрепваха някак странно и той се оглеждаше, докато погледът му не се натъкна на Амара.

Тя го зяпна ужасена. В очите му имаше нещо... нередно. Просто нередно. Янус беше прекрасен, умен офицер, който постоянно обмисляше как да ръководи хората си по-добре, как да ги защитава. Винаги беше изпълнявал дълга си в служба на държавата. Дори когато се хранеше или тренираше, или си почиваше, или се сърдеше, винаги гледаше умно, постоянно преценяваше, планираше, търсеше най-добрите решения.

Сега този умен поглед беше изчезнал.

Времето спря. Очите на Янус бяха полузатворени, невъзмутими, изражението му беше странно равнодушно. Който и да беше този, който сега гледаше към Амара, това не беше капитан Янус.

„Велики фурии – помисли си Амара. – Той е взет.“

В очите на мъжа имаше нещо чуждо и безумно. Той хвана по-удобно носилката, после внезапно я издърпа от ръцете на мъжа от другата ѝ страна. Раненият изкрещя и се строполи върху каменния под.

Янус завъртя тежката носилка, закачи с нея Амара и я събори на земята. После се обърна и със следващия удар разби черепа на мъжа, носещ поредната носилка. Човекът рухна безмълвно на пода. Янус запрати носилката в следващия и той също падна, увличайки още неколцина подир себе си.

Янус се обърна и хукна към вратата, но докато преминаваше покрай Амара, тя протегна крак и ловко го подсече. Той полетя с главата напред към вратата.

– Бърнард! – изкрещя Амара, скачайки на крака, за да последва капитана. – Джиралди! Янус е взет! – Тя изскочи навън и видя, че Янус се носи право към Харгър. – Спрете го! – извика тя. – Спрете този човек!

Двама легионери, оказали се близо до Янус, примигнаха учудено към него, но после застанаха на пътя му. Единият от тях вдиг­на ръка и каза:

– Извинявайте, сър, но графинята иска да...

Янус хвана легионера за протегнатата ръка и с едно небрежно, свирепо движение я изви и я строши. Легионерът изпищя и отстъпи крачка назад, когато Янус го пусна. След кратко колебание вторият легионер посегна към дръжката на меча си.

Янус с такава сила го удари с юмрук по главата, че Амара чу как вратът на човека се счупи. Той се строполи тежко на земята.

– Иска да се добере до Харгър! – изкрещя Амара. – Пазете лечителя! Махнете го оттук!

Тя измъкна меча си, призова Сирус, за да увеличи скоростта си, и се хвърли към Янус изотзад.

Но преди Амара да се приближи достатъчно, че той да влезе в обсега на удара ѝ, Янус се обърна, скочи напред и насочи смазващия си юмрук към главата ѝ. Амара го видя като бавно, лениво замахване, макар и прекрасно да знаеше, че ударът е бърз като език на слайв. Тя измести центъра на тежестта си, като собствените ѝ движения ѝ изглеждаха забавени като насън, и юмрукът прелетя покрай главата ѝ, без да я засегне. Тя замахна надолу с късия тежък гладиус и острието му навлезе дълбоко в дясното бедро на Янус.

Но капитанът реагира така, сякаш тя го е ударила с шепа перушина. Моментално замахна отново към главата ѝ.

Амара се хвърли вдясно на Янус, надявайки се, че раната в бедрото ще забави движенията му, претърколи се по земята и скочи на крака на няколко фута встрани.

Янус я изгледа за един дълъг миг, а после се обърна и продължи да крачи към Харгър. Изтощеният лечител продължаваше да спи в носилката си. Лицето му изглеждаше хлътнало, твърдата му сива брада беше прорязана с бели нишки. Двама легионери понесоха носилката му надалече, докато половин дузина други се изправиха срещу Янус с щитове и оръжия в ръце.

Янус вдигна крак и го заби в щита на един легионер в средата на редицата. Мъжът отлетя на няколко ярда и се строполи несръчно върху камъните. Друг легионер съсече ръката на Янус от рамото до лакътя, но бившият капитан не обърна ни най-малко внимание на раната, сграбчи щита на мъжа с две ръце и го захвърли със страшна сила върху следващия легионер в редицата.

Но в този момент се появи Бърнард, който се изправи срещу Янус с голи ръце. Сърцето на Амара се сви от страх за любимия ѝ. Бърнард изруга и удари Янус с юмрука си, подсилен от Брут. Ударът се стовари върху Янус като таран, той излетя назад и се строполи по гръб върху калдъръма. Бърнард го посочи и извика:

– Брут!

Камъните на калдъръма се надигнаха и изпод тях се подаде пръстена хрътка, чиито челюсти захапаха здраво крака на Янус, преди взетият да успее да се изправи.

Очите на Янус се опулиха и главата му се обърна, за да види хрътката, която го беше приковала на място. Главата се наклони на една страна някак бавно и странно, сякаш вратът му беше от каучук. После той погледна към Бърнард и рязко замахна с длан към него.

Пръстта се надигна на височина два фута. Към Бърнард с невероятна скорост се понесе каменна вълна, която го удари по крака и графът падна.

Сърцето на Амара скочи до гърлото.

Взетите можеха да призовават фурии!

Тя се хвърли напред, насочила острието на меча в гърлото на Янус. Обаче той успя да се извърне и да вдигне ръка. Острието на гладиуса се заби в изпънатата му длан. Той извъртя ръката си рязко настрани, острието се оказа заседнало между костите и плътта му и тя се принуди да пусне дръжката. Янус се опита да я сграбчи с другата си ръка и тя отскочи встрани.

– Амара! – извика Дорога.

Тя се обърна и видя как маратският вожд запраща тоягата си иззад тълпата объркани легионери, които препречваха пътя му. Тоягата се удари в земята, отскочи и Амара я сграбчи в движение – осъзнаваше, че трябва да използва силата от хвърлянето на Дорога, не би могла да вдигне тоягата сама. Успя да я задържи с двете си ръце и със замах я стовари върху главата на капитан Янус.

Амара усети как черепът на мъжа се счупи с лекота след ужасния удар. Тя се олюля, изгубила равновесие от тежестта на тоягата. Тялото на Янус се сгърчи конвулсивно няколко пъти и постепенно застина.

Амара дочу викове и писъци. На прага на вратата към голямата зала лежеше легионер и пищеше силно и ужасено – звук на агония и безумие, в който нямаше нищо човешко. Лявата му ръка липсваше, а изтеклата му кръв образуваше локва. Виковете му пос­тепенно утихваха, докато накрая спряха съвсем. Амара чу звънтенето на стомана, още крясъци и гласа на Джиралди, уверено даващ заповеди.

Дишайки тежко, Амара огледа двора. Битката беше продължила броени мигове, но тя се чувстваше слаба и изтощена. Харгър, заобиколен отвсякъде от легионери, не беше пострадал. Амара се забърза към Бърнард и коленичи до него.

– Ранен ли си?

– Изкара ми въздуха – отговори тихо Бърнард. Надигна се сковано и потърка замаяно главата си. – Виж как са хората.

Амара кимна и се изправи.

Дорога се приближи към тях и погледна намръщено Бърнард.

– Умираш ли?

Бърнард се намръщи, потривайки с длан тила си.

– Почти ми се иска да беше така.

Дорога изсумтя, вдигна тоягата си, огледа края ѝ и го показа на Бърнард.

– Твоята глава е по-здрава от неговата.

Едната страна от върха на тоягата беше покрита с кръв и прилепнали по нея черни коси. Когато Амара видя това, почувства как ѝ се повдига. Янус. Тя го познаваше от две години. Харесваше го. Уважаваше го. Той винаги беше любезен и внимателен. Амара знаеше колко много ценеше Бърнард неговия опит и професионализъм.

И тя го беше убила. Беше му разбила черепа.

Амара не успя да се справи с гаденето си и повърна.

Дорога я погледна внимателно и каза:

– Той беше взет. Нищо не можеше да направиш.

– Знам.

– Той би убил всеки, до когото успееше да се добере.

– И това знам – отвърна Амара. – Но не ми става по-леко.

Дорога поклати глава.

– Не го уби ти, а вордът. Както и останалите, загинали по време на нападението.

Амара не отговори.

Скоро към тях се приближи Джиралди и удари с юмрук по нагръдника си.

– Графиньо. Граф Бърнард.

– Какво се е случило? – попита тихо Бърнард. – Чух шум от битка.

Джиралди кимна.

– Трима ранени изведнъж се надигнаха от носилките си... и започнаха да убиват хората. Бяха силни почти като призователи на земя. Наложи се да ги убием – за което трябваше доста да се потрудим. – Той въздъхна и изгледа продължително трупа на Янус. – Сър Тир също обезумя. Нападна сър Кернс. Уби го. После нападна сър Джагър и го рани сериозно в крака. Наложи се да убия Тир.

Бърнард погледна Джиралди и изруга:

– Врани!

Джиралди кимна мрачно, поглеждайки с погнуса към птиците, изпълнили двора.

– Да.

Дорога намръщено премести поглед от единия към другия.

– Какво означава това?

– Трима от рицарите ни бяха призователи на огън – отговори тихо Бърнард. – Бяха най-силното ни средство за атака. Сега двама от тях са мъртви, а един е ранен. Колко подвижен е той, Джиралди?

– Късмет е, че е жив – поклати глава Джиралди. – Нямахме призовател на вода да го изцели. Най-добрите ми лекари са при него и го шият. Но няма да може да пътува.

– Врани! – повтори тихо Бърнард.

– Какво се е случило? – попита Джиралди.

Бърнард му разказа онова, което бяха научили за вордските превземачи.

– Мислим, че някои от тях са чакали в голямата зала, докато хората ни заспят.

От голямата зала до тях дотича рицарят Фредерик с тенекиена чаша в ръка.

– Сър! – каза той.

– Момент, Фред – рече Бърнард и се обърна към Джиралди: – Как Тир уби Кернс?

– С гладиус – отговори Джиралди. – В гръб.

– А не с огнена фурия? – намръщи се Амара.

– Слава на фуриите, не – отвърна Джиралди. – Иначе би избил всички.

– А как се биха останалите взети? – продължи да го разпитва Амара.

– С голи ръце – отговори Джиралди.

Амара се опули срещу него, а после се спогледа озадачено с Бърнард.

– Но Янус призова земя тук. Защо взетите вътре в залата не са призовавали?

Бърнард поклати глава с недоумение.

– Мислиш ли, че си има причина за това?

– Сър! – обади се Фредерик, все още стиснал чашата.

Изглеждаше нетърпелив.

– Не сега, моля – каза му Амара. – Трябва да разберем има ли причина – рече тя на Бърнард. – Тук стана нещо различно от случилото се вътре. Трябва да открием защо.

Бърнард изсумтя.

– Джиралди, какво друго можеш да кажеш за станалото вътре?

– Не много, сър – сви рамене Джиралди. – Беше кратко и кърваво. Мечове и кинжали. Един от мъжете счупи врата на един от взетите със счупеното си копие.

– Бой с оръжия – кимна Амара. – Центурион, а някой използва ли призоваване?

Джиралди се намръщи.

– Нищо явно, милейди. Аз имам някакви способности в призоваването на метал, но никога не са били достатъчно силни, че да ги използвам реално, ако разбирате какво имам предвид. Един от хората ми май използва малко призоваване на земя, когато запрати носилката си по един от взетите, за да му попречи да нападне едно от децата.

– Но използването на фурии за увеличаването на силата е вътрешно призоваване – каза Амара. – Както ти подобряваш фехтоваческите си умения. Или Бърнард – стрелбата си с лък. – Тя погледна Бърнард. – Обаче ти призова Брут открито, за да го използваш срещу Янус. И точно след това той... – Тя смръщи вежди. – Той изглеждаше учуден, когато това се случи. Сякаш почувства нещо. И тогава използва своя собствена фурия против теб, Бърнард.

– И какво следва от това? – попита мрачно Бърнард.

– Не мисля, че той можеше да призовава фурии, когато излезе на двора за пръв път – рече Амара. – Иначе веднага щеше да използва фурия против Харгър.

Бърнард бавно кимна.

– Мислиш, че не е можел да призовава преди... какво? Преди някой да му покаже как става? Преди някой да използва призоваването?

– Вероятно – поклати глава Амара. – Не знам.

– Янус е искал да убие единствения ни лечител? – изръмжа Джиралди. – Врани!

– Лечителите ни – кимна Бърнард. – Призователите ни на огън. Тези ворди, каквито и да са, не са глупави. Подмамиха ни в капан, атакуват най-силните ни призователи. Предвидиха някои от ходовете ни. Следователно ни познават. Знаят за нас повече, отколкото ние за тях. – Той изсумтя и се изправи. – Това е лоша новина, хора.

– Сър – каза Фредерик.

– Почакай – махна му с ръка Бърнард. – Амара, каза, че някакво същество те е докоснало по крака, докато си спяла?

– Да – отвърна тя.

– Така – кимна Бърнард. – Можем да приемем, че тези прев­земачи са малки – като мишка или дребен плъх. Рано или късно, ще ни се наложи да спим отново. Все още сме уязвими. Трябва да открием как да се защитаваме от тях.

– Може би просто да се уверим, че в голямата зала няма повече от тях? – попита Амара.

– Не можем да сме напълно сигурни – възрази Бърнард. – Първо, дори не знаем как изглеждат. Второ, нещо с големината на мишка може да се промъкне през процепите между камъните или дупките в стената, и винаги има къде да се скрие. Както правят плъховете.

– Не мисля, че и лагер на открито ще ни помогне – отбеляза Амара.

– Определено не.

– Трябва да научим повече за тези превземачи – рече Амара. – Ако можехме да зърнем някое от тях, това щеше да ни помогне да измислим някакъв план.

Фредерик въздъхна раздразнено, пристъпи между тях и зах­лупи с трясък чашата върху калдъръма с един рязък жест. Амара зяпна.

– Така изглеждат! – каза младият рицар.

И вдигна рязко чашата.

Амара се взря в превземача. Той беше дълъг колкото дланта ѝ и много тесен. Тялото му беше бледо на цвят, омазано с кръв и покрито със застъпващи се сегменти от полупрозрачна хитинова обвивка. От всяка страна на тялото му се подаваха десетки крачета, а от единия му връх стърчаха две антенки, дълги почти колкото самото тяло. Главата му беше едва забележима бучка, с челюсти с остри зъби.

Когато върху превземача падна лъч светлина, той се сви на кълбо, сякаш не можеше да я понася. Краката му и хитиновата обвивка застъргаха върху камъка.

– Вижте! – промърмори Амара, гледайки превземача. – Гърба му!

Там имаше две подутини, същите като при воините. Амара посегна, за да докосне едната от тях, но тялото на съществото стремително се разви и тежките му челюсти се впиха в пръста ѝ. Тя изсъска и тръсна китка. Но захапката на превземача беше изненадващо силна и ѝ бяха необходими няколко опита, за да изтръгне тварта и да я хвърли далеч от себе си.

Бърнард се обърна и смачка превземача с ботуша си. Разнесе се хрущене.

– Врани! – въздъхна Джиралди.

Всички се обърнаха към Фредерик.

– Пренасях един от труповете – каза Фредерик тихо. – Тир. Главата му беше отсечена. И тази твар изпълзя от... – Фредерик прег­лътна, пребледнял. – Изпълзя от устата, сър. От отсечената глава.

През това време по пръста на Амара започна да се разпространява странно и неприятно парене. То скоро обхвана цялата длан и китката. Амара се опита да свие пръстите си в юмрук, но не успя.

– Това е някакъв вид отрова – каза тя.

Фредерик кимна и показа собствената си леко зачервена ръка.

– Да, мадам. Ухапа ме няколко пъти, като го хванах, но сега не чувствам болка или гадене.

Амара кимна навъсено.

– Да, не би трябвало отровата на превземачите да е смъртоносна. Да се надяваме, че всичко ще е наред. Тези твари се приближават към хората, когато спят, и пропълзяват през устата им. – Тя усети гадене. – А после поемат контрола върху тях.

Джиралди се намръщи.

– Но човек би трябвало да усети, когато нещо пропълзява в устата му. Тези твари са достатъчно големи, за да предизвикат задушаване.

– Ето защо хапят – каза Амара. – Тялото изтръпва и човек не усеща нищо. Особено ако през това време спи.

– Велики фурии! – прошепна Бърнард.

Амара продължи да разсъждава:

– И жертвите, които избират, съвсем не са случайни. Янус. Рицарите ни. – Тя си пое дъх. – И мен.

– Холтър... ъъъ... граф Бърнард – обади се Фредерик. – Преб­роихме хората вътре. Липсват още четирима души.

Бърнард вдигна вежди.

– Няма ли ги в холта?

– Те са взети – промърмори Амара. – Така трябва да е станало. Излезли са от другата страна, за да не ги забележи някой от нас или Дорога. – Тя си пое дъх. – Бърнард, колкото по-дълго останем тук, толкова по-голяма е вероятността да понесем нови загуби. Трябва незабавно да унищожим гнездото.

– Съгласен съм – каза Бърнард тихо. – Но можем ли да го нап­равим? Нямаме призователи на огън, а не знам колко ефективни ще сме без тях.

– А имаме ли избор? – попита Амара тихо.

Бърнард скръсти ръце на гърдите си, примижа срещу слънцето и поклати глава.

– Мисля, че нямаме – промърмори той. – Трябва да използваме всяко наше предимство. И да си осигурим нещата, от които се нуждаем. – Той кимна рязко и се обърна към Джиралди. – Искам твоята центурия да е готова за тръгване след десет минути. Разкажи на Феликс за превземачите – нека се погрижи всички да узнаят за тях. Нека опише всичко, което сме научили досега, и да го остави на място, където подкрепленията ще го намерят, ако ние... ако ние не успеем да го разкажем на никого. Ще трябва да се пазят взаимно от превземачите и да спят на смени.

Джиралди се удари с юмрук в нагръдника и отиде да дава заповеди.

Бърнард се обърна към Амара.

– Графиньо, назначавам те за командир на рицарите. Ще ни трябва всичката им сила. Искам да се погрижиш за това.

Амара облиза устните си и кимна:

– Много добре.

– Фредерик – каза Бърнард, – нека всички рицари Тера, които са ни останали, да те охраняват, докато обхождаш сградите. Искам да съберете всички фуриени лампи в холта, за да ги вземем със себе си, когато тръгнем. Действай!

Фредерик кимна и хукна да изпълнява заповедта.

– Фуриените лампи? – промърмори Амара.

Бърнард се спогледа с Дорога и едрият марат се усмихна широко.

– Фуриените лампи – каза Бърнард. – Ще нападнем гнездото на вордите след залез-слънце.