Фурията на Академа

Глава 24

Тави се спря пред имението на лорд Калар на улица „Градинска“ и известно време го оглежда намръщено. Ако не беше прекарал толкова много време в двореца на Първия лорд в Цитаделата, имението на Калар щеше да го впечатли. Тави си помисли, че е абсурдно голямо. Целият Бърнардхолт – всъщност вече Исанахолт, напомни си той – можеше да се побере вътре и пак щеше да остане достатъчно място за пасище за овцете. Имението бе разкошно украсено и осветено, с великолепно оформена градина и Тави неволно го сравни с проститутките с начервени лица, крещящи безвкусни дрехи, фалшиви усмивки и студени погледи, които беше виждал край реката.

Той въздъхна дълбоко и тръгна към къщата по алея, оградена с две редици статуи. Край него минаха четирима мъже с обикновени дрехи. Те имаха сурови лица и бдителни очи, и Тави видя как изпод наметалото на третия мъж се подава дръжката на меч. Той продължи към имението, като от време на време им хвърляше по някой поглед и забеляза как към тях изтича уплашен слуга, който водеше четири оседлани коня.

– Видя ли това? – промърмори Макс.

Тави кимна.

– Не приличат особено на гости на аристократ, нали?

– Приличат на наемници – каза Макс.

– Но лакеят им доведе коне – промърмори Тави. – Дали са главорези?

– Сигурно.

Мъжете се метнаха на конете, единият от тях каза тихо нещо и четиримата пришпориха конете си.

– Бързат – каза Макс.

– Сигурно са се забързали да пожелаят на някого весело прекарване на фестивала – каза Тави.

Макс тихо изсумтя.

Портиерът излезе напред да ги посрещне с надменно вирната брадичка.

– Извинете, млади господа. Това е частно празненство.

Тави кимна и каза:

– Естествено, сър. – Той показа куриерската си чанта от фина кожа със златно изображение на кралски орел, в която обикновено носеше документи. – Нося съобщения от Негово Величество.

Портиерът изгуби част от арогантността си и каза:

– Разбира се, сър. С удоволствие ще предам писмата вместо вас.

Тави му се усмихна и сви рамене.

– Съжалявам – каза той, – но заповедите ми са да ги предам лично на получателя. – Той махна с ръка към Макс. – Сигурно е нещо деликатно, иначе капитан Майлс нямаше да ми зачисли и охрана.

Портиерът се намръщи, погледна ги и каза:

– Разбира се, млади господине. Моля, последвайте ме, ще ви отведа в градината, а спътникът ви ще почака тук.

– Идвам с него. Заповеди – каза Макс с равен, уверен глас.

Портиерът облиза устните си и кимна.

– Аха. Да. Насам, господа.

Той ги поведе през също толкова разкошно украсен коридор към градината. Тави вървеше редом с него, опитвайки се да изглежда отегчен. Ботушите на Макс потропваха по земята в равномерния, уверен ритъм на маршируващ легионер.

Портиерът – или по-точно майордомът, реши Тави – се спря пред входа на градината и се обърна към младежа. Зад гърба му проблясваха лампи, чиито светлини постоянно сменяха цветовете си, а от градината се чуваха разговори и звучеше музика. Тави долови миризмите на храна, вино и парфюми.

– Ако ми кажете името на човека, до когото е адресирано писмото, аз ще им съобщя да дойдат да го получат.

– Разбира се – отвърна Тави. – Ще ви бъда безкрайно признателен, ако съобщите за присъствието ми на холтър Исана.

Майордомът се поколеба и Тави забеляза неувереността в очите му.

– Холтър Исана вече не е тук, млади господине – рече мъжът. – Тя напусна празненството преди около четвърт час.

Тави се намръщи и двамата с Макс се спогледаха.

– Така ли? По каква причина?

– Не зная, млади господине – отвърна майордомът.

Макс кимна леко на Тави и измърмори:

– Второто писмо е за Върховната лейди Плацида. Доведи я.

Майордомът стрелна Макс с подозрителен поглед и се обърна към Тави. Младежът го погледна съучастнически и сви рамене.

– Моля ви, съобщете ѝ, сър.

Мъжът присви замислено устни и кимна.

– Както желаете, млади господине. Един момент.

И се изгуби в градината.

– Лейди Плацида? – промърмори Тави.

– Познавам я – отвърна Макс. – Тя ще знае какво става.

– Трябва да поговорим с нея насаме – каза Тави.

Макс кимна, съсредоточи се и едва забележимо махна с ръка. Тави почувства внезапен натиск върху ушите си, който беше силен и неприятен в началото, но постепенно отслабна.

– Готово – каза Макс.

– Благодаря ти – отвърна Тави.

След миг към тях се приближи майордомът, придружаван от една висока жена със сурово, студено лице, която носеше семпли, но елегантни бижута и скъпа рокля с наситен зелен цвят. Тя се спря, разгледа ги внимателно и Тави почувства тежестта на погледа ѝ толкова осезаемо, сякаш го бе докоснала с ръка. Тя му се намръщи, а щом видя Макс, се намръщи още повече. Отпрати майордома с една дума и рязко движение на ръката и се приближи до тях.

Когато се озова в кръга, защитен от подслушване с помощта на Максовата вятърна фурия, тя повдигна изненадано вежди. След това пристъпи напред, спря се пред Тави и каза:

– Няма никакво писмо от Първия лорд, нали?

Тави отвори чантата си и ѝ подаде сгънат лист хартия. На него не бе написано нищо, но младежът не искаше да предизвиква подозрението на онези, които ги наблюдаваха.

– Не, Ваша светлост, боя се, че няма.

Тя взе листа хартия, разтвори го и се престори, че чете.

– О, колко обичам Фестивала по изпращането на зимата! Добър вечер, Максим.

– Добър вечер, милейди. Роклята ви е прекрасна.

Крайчето на устата ѝ се изкриви в лека усмивка.

– Радвам се, че си послушал съвета ми да правиш комплименти на дамите.

– Установих, че е изключително ефективна тактика, милейди – отвърна Макс.

Лейди Плацида повдигна едната си вежда и каза:

– Създала съм чудовище.

– Дамите понякога викат – отвърна наперено Макс. – Но като се изключи това, трудно бих се определил като чудовище.

Погледът ѝ се втвърди.

– Което си е истинско чудо. Знам, че баща ти е на Стената, но очаквах да видя мащехата ти тук.

– Забранено ѝ е – каза Макс. – Или поне така ми прошепна една птичка.

– Птичките не могат да пишат – рече лейди Плацида. – Пък и никой не го очаква от тях. – Тя сгъна „писмото“ и се усмихна на Макс. – Радвам се да те видя, Максим. Но все пак ще можеш ли да ми обясниш какво те накара публично да обявиш, че съм свързана с Първия лорд, и то в присъствието на половината Съвет на лордовете и членове на Сената?

– Ваша светлост – каза Тави. – Дойдох тук, за да говоря с леля ми Исана. Мисля, че се намира в беда, и искам да ѝ помогна.

– Значи, ти си това – промърмори лейди Плацида и замислено присви очи.

– Тави от долината Калдерон, Ваша светлост – каза Макс.

– Моля ви, милейди – каза Тави. – Бихте ли ни казали какво ви е известно за нея?

– Ще ми направите голяма услуга – каза Макс и положи длан върху рамото на Тави.

Лейди Плацида удивено повдигна вежди. След това отново огледа внимателно Тави.

– Тя беше тук заедно с една амарантска куртизанка, Сирай. Разговаряха с няколко души.

– С кого? – попита Тави.

– С мен, с лейди Акватайн и още с няколко аристократи и сановници. Както и с лорд Калар.

– Калар? – попита Тави и се намръщи.

От градината се дочу рязък мъжки глас, последван от учтиви поздравления и аплодисменти.

– Очевидно Бренсис е спечелил дуела за правото да се нарича гражданин – каза лейди Плацида. – Каква изненада.

– Бренсис не би могъл да си проправи път с меча и през стадо овце – изсумтя Макс. – Мразя показните дуели.

– Моля ви, милейди – каза Тави. – Знаете ли защо си е тръгнала по-рано?

Лейди Плацида поклати глава.

– Не съм сигурна. Но точно преди да си тръгнат, проведоха един не особено приятен разговор с лорд Калар.

Тави погледна към коридора, сякаш почувства, че е привля­къл нечие внимание. На около десетина фута от него стояха двама младежи и той веднага ги разпозна. Бяха облечени в най-хубавите си дрехи, но русият Вариен с воднистите очи и тромавият Ренцо не можеха да бъдат сбъркани с никой друг.

Вариен погледна опулено Тави, после погледът му се прехвърли върху Макс. Той промърмори нещо на Ренцо и двамата бързо се отдалечиха към градината. Сърцето на Тави заби като лудо в гърдите му. Неприятностите нямаше да им се разминат.

– Колко неприятен беше разговорът? – попита Макс.

– Той удари Сирай пред всички. – Устните на лейди Плацида се свиха в тънка линия. – Не мога да търпя мъже, които удрят жените само защото знаят, че могат да го направят.

– Сещам се за едно-две неща, които мога да правя с такива мъже – изръмжа Макс.

– Бъди предпазлив, Максим – веднага го предупреди лейди Плацида. – Внимавай какво говориш.

– Врани! – въздъхна Тави.

Двамата впериха поглед в него.

– Казахте, че са напуснали приема бързо, Ваша светлост? – попита той.

– Да, много бързаха – отвърна лейди Плацида.

– Макс – каза Тави с разтуптяно сърце, – онези главорези, кои­то видяхме, докато идвахме насам. Те са тръгнали след леля ми.

– Проклети врани! – изруга Макс. – Ария, ще ни извините ли?

Лейди Плацида кимна веднъж и каза:

– Внимавай, Максим. Дължа ти живота на сина ми и ще бъда много огорчена, ако не успея да ти се реванширам.

– Нали ме познавате, Ваша светлост.

– Така е – каза лейди Плацида.

Тя кимна към Тави, усмихна се отново на Макс и се отправи към градината, отпращайки ги с махване на ръка по същия начин, както по-рано бе освободила майордома.

– Да вървим – каза Тави с напрегнат глас и се затича обратно към изхода. – Трябва да побързаме. Можеш ли да ни отведеш до там по-бързо?

Макс се поколеба за миг и каза:

– Не и на такова близко разстояние. Ако се опитам да отнеса и двама ни до там, сигурно ще се забием право в къщата. – Той се изчерви и добави: – Не съм особено силен в това.

– Проклети врани – изруга Тави. – Но сам ще успееш, нали?

– Да.

– Отивай. Предупреди ги. Аз ще пристигна колкото се може по-бързо.

– Тави, не сме сигурни, че главорезите са тръгнали след нея – посочи Макс.

– Но не сме сигурни и в обратното. Тя е моето семейство. Ако гре­ша и с нея всичко е наред, можеш да ми се подиграваш цяла година.

Макс кимна отсечено, докато излизаха през входната врата.

– Как изглежда тя?

– Дълга коса, тъмна с прошарени кичури, много слаба, в лицето прилича на двайсетгодишна.

Макс се поколеба.

– Красива ли е?

– Макс! – изръмжа Тави.

– Добре де, добре – отвърна Макс. – Ще се видим там.

Той нап­рави две широки крачки и подскочи във въздуха. Там бе подхванат от неочакван порив на вятъра, който го отнесе към тъм­ното небе. През цялото време Макс стискаше здраво в ръка дръжка­та на меча си.

Тави го проследи с яден поглед. В гърдите му се бореха страх, безпокойство и страшна завист, каквато рядко си позволяваше да изпитва. Сравнително малко от жителите на Алера притежаваха достатъчно сила, за да накарат вятърните си фурии да ги издигнат в полет. Много повече млади хора загиваха при нещастни случаи, свързани с призоваването на вятърни фурии, докато се опитваха да подражават на онези, които можеха да се издигнат в небето. Тави не бе единственият, който завиждаше. Но възможната опасност, която застрашаваше леля му Исана, го караше още по-горчиво да съжалява за това, че е лишен от сили.

Тави не позволи на внезапния прилив на емоции да му поп­речи да се втурне към къщата на Нед. Със сигурност нямаше да успее да стигне до там едновременно с Макс, но беше длъжен да направи каквото може. Особено когато в опасност беше леля му Исана. Тави беше добър бегач и за годините, които бе прекарал в столицата, бе наддал на височина и мускули, предвид напрегнатия му живот и необходимостта непрекъснато да изпълнява нарежданията на Първия лорд. В града имаше само няколко души, които можеха да се състезават с него без помощта на фурии. Момчето направо полетя по ярко осветената и фестивално украсена улица „Градинска“.

Ако мъжете наистина бяха убийци, те сигурно щяха да са отлични фехтовачи, най-вероятно призователи на метал, способни да победят дори и най-силните и талантливи фехтовачи, лишени от собствени метални фурии. Съдейки по вида им, те очевидно имаха немалък опит, което означаваше, че действаха добре в екип. Ако вместо тях имаше само един човек, Тави би могъл да се приближи незабележимо до него или да измисли някаква заблуждаваща маневра, която да му позволи да нападне изневиделица. Но при наличието на четирима мъже това не беше възможно – а директното нападение срещу тях, дори да беше въоръжен с нещо повече от кинжала си, беше равносилно на самоубийство.

От опита си на тренировъчната площадка Тави знаеше, че Макс е от онези бойци, които може да бъдат възпети в легенди или балади – или да загинат от глупавата си самонадеяност, преди да се стигне до това. В ръцете на Макс мечът бе смъртоносно оръжие, но тренировъчната площадка беше много по-различна от улицата, а партньорите в учебните сражения едва ли се държаха като професионалните убийци. Дори опитът на Макс в легионите нямаше да го е подготвил за мръсните трикове, които се използваха в боевете по столичните улици. Макс притежаваше самоувереност, каквато Тави не беше срещал в никой друг от познатите си, с изключение може би на Първия лорд. Въпреки това той се страхуваше за приятеля си.

Но още повече се страхуваше за леля си. Тави знаеше, че Исана е прекарала целия си живот в холтовете и няма представа колко коварна може да е столицата. Той не можеше да си представи, че тя би взела за спътничка куртизанка, ако знаеше с какво се занимава тази жена. Освен това не можеше да си представи, че леля му е пристигнала в столицата без някаква охрана или ескорт, особено ако беше дошла по покана на Гай. Можеше поне да вземе брат си Бърнард. И защо Първият лорд не бе наредил на Амара или на някой друг от Курсорите да я съпровождат, докато гостува в двореца? Не беше възможно Гай да я повика в столицата, а после да допусне да ѝ се случи нещо. Тя бе твърде важен символ на неговата власт.

Всичко това означаваше, че комуникацията е била прекъсната някъде по веригата. Исана беше уязвима, може би бе останала без охрана, може би човекът с нея я водеше към капан. Намереше ли я Тави, той веднага щеше да я отведе в двореца, където нямаше да я застрашава нищо. Дори и да не можеше да ѝ разкаже за случилото се с Първия лорд, в интерес на Гай беше да я защити, и Тави не се съмняваше, че ще успее да убеди Килиан да я настани в стаите за гости, където Кралската гвардия щеше да я опази от всякакви смъртоносни опасности.

Ако, разбира се, всичко при нея беше наред.

Заля го вълна от студен страх, която го накара да се затича още по-бързо, забравил за умората и съсредоточен единствено върху благополучието на жената, която го беше отгледала като роден син.

Тави забеляза, че Ренцо излиза от оставената без кочияш карета, едва миг преди тромавият младеж да замахне и да го удари с огромната си длан. Тави вдигна едновременно и двете си ръце, за да се предпази, но ударът на Ренцо, подсилен от фуриите му, се оказа твърде мощен и Тави отлетя към каменната стена, заобикаляща поредното грамадно имение.

Той успя да опази главата си от удар и рамото си от счупване при сблъсъка, но въпреки това се свлече на земята. Почувства в устата си вкуса на кръвта и видя как Ренцо се навежда над него, облечен в кафявата си туника, с присвитите си свински очички и ръце, свити в юмруци с размерите на свински бутове.

Някой наблизо се изсмя сподавено. Тави се обърна и видя Вариен, който се появи от същото скривалище и тръгна към него.

– Добър удар – каза той. – Погледни го. Мисля, че всеки момент ще заплаче.

Тави провери дали ръцете и краката му са здрави и се изправи, опирайки се на земята. Страхът, безпокойството и унижението му се сляха и се превърнаха в нещо, съставено единствено от остри ръбове и назъбени остриета. Леля му се намираше в опасност. Държавата може би се намираше в опасност. А тези двама арогантни идиоти бяха избрали точно този момент, за да му попречат да изпълни дълга си.

– Вариен – каза тихо Тави. – Нямам време за това.

– Няма да се наложи да чакаш дълго – отвърна Вариен с подиг­равателен тон. – Аз пренесох нас двамата дотук първи, но и Бренсис скоро ще се появи. Той иска да си поговорите за възмутителното ти поведение и наглостта да се появиш неканен на приема му.

Тави изпъна рамене и погледна към Вариен и Ренцо. Когато заговори, от устата му се разнесе непознат глас, твърд, студен и властен.

– Махайте се от пътя ми. И двамата.

Подигравателната усмивка на Вариен се стопи. Той се втренчи в Тави и воднистите му очи примигнаха няколко пъти. След кратко колебание той отново се накани да каже нещо.

– Ако си отвориш устата – предупреди го Тави със същия леден тон, – ще ти счупя ченето. Отдръпни се.

Лицето на Вариен пребледня от страх, който обаче веднага бе сменен от гняв.

– Нямаш право да ми говориш така, мал...

Тави заби обутия си в ботуш крак в корема на Вариен. По-високото момче се преви надве, притиснало ръце към корема си. Без да се колебае, Тави го сграбчи за косата и се хвърли с цялата тежест на тялото си върху него. Двамата полетяха към калдъръма, като общата им тежест се стовари върху брадичката на Вариен. Разнесе се противно хрущене и Вариен зави от болка.

Тави отново скочи на крака, изпълнен от див възторг и радост от победата. Ренцо се хвърли напред и се опита да го удари, но юношата се гмурна под ръката му и му нанесе отвесен удар с юмрук, като едновременно с това изстреля и крака си напред. Цялата сила на тялото му се беше съсредоточила върху челюстта на Ренцо, чиято глава се отметна нагоре и назад, но той не падна. Олюлявайки се и примигвайки изненадано, Ренцо замахна с огромния си юмрук с намерението да нанесе на Тави ответен удар.

Тави стисна зъби, направи крачка встрани и го срита с крак в коляното. Разнесе се силен трясък, Ренцо изпищя, падна и сипейки проклятия, притисна ръка към нараненото си коляно.

Тави се изправи и погледна към двете момчета, които го бяха тормозили, а сега лежаха на земята и се превиваха от болка. Писъците им бяха започнали да привличат вниманието на обитателите на близкото имение и на минувачите. Някой сигурно вече беше повикал градските легионери и Тави знаеше, че съвсем скоро те щяха да се появят тук.

Писъците на Вариен утихнаха до изпълнени с болка хълцания. Ренцо не беше в по-добра форма, но стискаше зъби, опитвайки се да сдържи виковете си от болка, и затова от устата му излизаше някакво странно скимтене, наподобяващо стонове на ранено животно. Тави ги погледна.

По време на Втората калдеронска битка бе видял ужасни неща. Бе гледал от огромния гаргант на Дорога, докато маратът газеше през морето от изгорели и кървящи тела на съплеменниците си, а ранените крещяха от болка, вперили погледи в безмилостното небе. Бе видял как научилите за битката врани на Алера се спускаха на облаци над полесражението, за да пируват с плътта на повалените марати и алерани, без да обръщат внимание, че някои от жертвите им са все още живи. Бе видял почервенелите от кръв стени на гарнизона. Бе видял мъже и жени да умират стъпкани, посечени, прободени и удушени, докато се бореха за живота си, и му се бе наложило да бяга през локви от все още топлата кръв, заляла бойното поле.

Известно време го бяха преследвали кошмари. Те постепенно се разредиха, но подробностите от сражението останаха в съзнанието му. Улавяше се, че често си ги спомня, отвратен и едновременно с това очарован от страховитите картини.

Беше видял ужасни неща. Беше ги гледал в лицето. Ненавиждаше ги и те продължаваха да го плашат, но той бе приел съществуването на подобни грозни унищожителни сили, без да им позволява да контролират живота му.

Но този път бе по-различно.

По време на Втората калдеронска битка Тави не бе наранил никого – но болката, която изпитваха Ренцо и Вариен, бе причинена от собствените му ръце, по негово желание, по негово решение.

В онова, което им бе причинил, нямаше нищо достойно и той нямаше с какво да се гордее. Ненадейната радост, която бе заляла тялото му по време на краткия, жесток сблъсък с тях, се бе изпарила. В известен смисъл бе очаквал момента, в който ще използва уменията си срещу онези, които го караха да се чувства безпомощен и малък. Тави смяташе, че ще изпита удовлетворение, че ще се гордее с победата си. Но вместо това почувства в себе си само пустота, запълнена с отвратителна погнуса. Досега не беше наранявал никого така. Чувстваше се някак си опозорен, сякаш бе изгубил нещо ценно, за чието съществуване не бе подозирал.

Той бе наранил жестоко двете момчета, но това бе единственият начин да ги победи. В противен случай те щяха да изпратят фуриите си срещу него и той нямаше да може да направи нищо, освен да изтърпи всичко, което му бях подготвили. Затова ги беше наранил. Жестоко. Само за няколко секунди успя да си припомни болката и страданията, които бе търпял през последните няколко години.

Трябваше да го направи.

Но това не означаваше, че е постъпил правилно.

– Съжалявам – каза тихо Тави, макар и с леден глас. – Ужасно съжалявам, че се наложи да го направя.

Накани се да каже още нещо, но тръсна глава, обърна се и се затича към имението на сър Нед. Щеше да се оправя с обвиненията на Градския легион, след като се убедеше, че с леля му всичко е наред.

Но едва бе направил няколко крачки, когато камъните под краката му се раздвижиха и го отхвърлиха към близката стена. Стана много неочаквано и Тави удари главата си в камъка. Пред погледа му се появиха искри, които го заслепиха. Усети как се свлича на земята и се опита да се изправи, но една груба ръка го хвана за врата и го подхвърли във въздуха с ужасяваща лекота. Той прелетя няколко фута, строполи се върху камъните и когато спря да се премята, погледът му вече се беше прояснил.

Тави надигна глава тъкмо навреме, за да види, че се намира в тъмна, задънена уличка между скъп магазин за вино и златарско ателие. Необяснимо защо около него започна да се спуска мъгла. Тави примигна, но тя ставаше все по-гъста и по-гъста и скоро пок­ри лицето му. Младежът се надигна на колене и видя надвесения над него Бренсис Калар-младши, облечен с великолепен жакет в сиво и зелено, с метална диадема на главата, украсена със зелени камъни и официални бижута по ръцете и на шията. Косата на Бренсис беше заплетена в плитка, каквито носеха воините в южните градове, а на колана му висяха меч и кинжал. Присвитите му очи гледаха жестоко и в тях гореше животински пламък и нещо още по-неприятно, което Тави не можеше да назове.

– Така – рече тихо Бренсис, докато мъглата продължаваше да се спуска. – Значи, реши, че можеш да ме направиш за смях, като се промъкнеш на приема на баща ми? Може би да пийнеш от виното му? Да отмъкнеш някоя друга ценна вещ?

– Донесох писмо от Първия лорд – успя да промълви Тави.

Все едно не беше казал нищо.

– А сега си нападнал и си ранил приятелите ми. Макар че сигурно ще кажеш, че Първият лорд ти е наредил да го направиш, а, страхливецо?

– Бренсис – каза Тави през зъби, – не става въпрос за теб.

– Напротив – изръмжа Бренсис. Мъглата се беше превърнала в плътно одеяло, което ги беше обвило толкова плътно, че Тави можеше да види само на няколко крачки от себе си. – Наглостта ти ми омръзна. – Бренсис измъкна спокойно меча си, след което хвана кинжала в лявата си ръка. – Дотук беше.

Тави погледна към смущаващите проблясъци в очите на Бренсис и се изправи на крака.

– Не го прави, Бренсис. Не ставай глупак.

– Няма да позволя на някакъв си изрод, който няма нито една фурия, да ми говори така! – изръмжа Бренсис и се хвърли към Тави, насочил меча си към корема му.

Тави измъкна кинжала си, успя да отбие атаката на Бренсис, плъзгайки острието на меча му покрай себе си. Но това си беше чист късмет и младежът го знаеше. Започнеше ли Бренсис да размахва оръжието си, малкият кинжал щеше да се окаже напълно безполезен. Затова Тави отскочи назад, опитвайки се отчаяно да се измъкне от уличката. Но изход нямаше.

– Глупав селяк – рече Бренсис с усмивка. – Винаги съм знаел, че си страхливо, смрадливо малко прасе.

– Градските легионери идват насам – отвърна Тави.

Гласът му трепереше.

– Има достатъчно време – каза Бренсис. – Никой няма да ни види през мъглата. – В очите му проблесна безумна радост. – Какво съвпадение, че се спусна точно сега.

Той отново се впусна в атака, насочил проблясващия си кинжал към гърлото на Тави. Младежът се шмугна под него, но Бренсис вдиг­на крак, целейки се в главата му. Тави успя да поеме част от удара с рамото си, но подсилената от фурии мощ на калареца можеше да се мери с Ренцовата и Тави залитна на една страна. Само стената на златарското ателие успя да спре падането му, светът се разлюля пред очите му, а Бренсис вдигна меча си, готов да му нанесе смъртоносен удар.

Инстинктът на Тави проработи и той успя някак си да се отдръпне от падащия меч, но почувства пареща болка в лявата си ръка. Замахна с кинжала си, целейки се в дясната ръка на Бренсис, който се усмихна презрително и с лекота избегна удара. После вдигна ръка и направи рязко движение с китката си. Силен порив на вятъра събори Тави на земята и го изтърколи до стената в дъното на уличката. Той се изправи на крака, но вятърът го притисна към стената и от камъка се появиха уродливи, безформени ръце, които уловиха китките и краката му в желязна хватка.

Бренсис се приближи спокойно до Тави със самодоволно изражение на лицето. Небрежно плесна юношата през лицето с кинжала си, след което повтори удара с опакото на ръката си по другата му буза. Ударите му бяха толкова силни, сякаш нанесени с юмруци, че целият свят се стесни пред очите на Тави в тунел, изпълнен от слабата арогантна фигура на Бренсис Калар-младши.

– Не мога да повярвам колко си глупав. Наистина ли смяташе, че можеш да ме обиждаш и непрекъснато да ме предизвикваш? Нима си мислеше, че ще ти се размине безнаказано? Ти си нищо, Тави. Никой. Не си призовател. Дори гражданин не си. Просто любимото домашно животно на един изкуфял старец. – Бренсис притисна острието на меча си към бузата на Тави. Прониза го остра болка и младежът усети как по брадичката му се стича кръв. Бренсис впери поглед в него. Очите на младия аристократ бяха... странни. Зениците му бяха твърде разширени, а лицето му блестеше от пот. Дъхът му вонеше на вино.

Тави преглътна и се опита да проясни мислите си.

– Бренсис – каза тихо той. – Ти си пиян. Замаян си. И не разбираш какво правиш.

Бренсис отново го зашлеви през бузите.

– Позволи ми да не се съглася с теб.

На Тави му се зави свят и стомахът му се сви.

– Бренсис, спри и помисли. Ако...

Този път Бренсис заби юмрука си в корема на Тави и макар младежът да успя да стегне мускулите си и да издиша едновременно с удара, за да го омекоти, той се оказа невероятно силен, с какъвто не се беше сблъсквал дотогава, и му изкара въздуха.

– Не ми казвай какво да правя! – изкрещя Бренсис с пребледняло от гняв лице. – Ще правиш каквото ти кажа. Ще умреш, когато ти кажа. – Той облиза устните си и стисна здраво дръжката на меча си. – Нямаш представа откога чакам този момент.

Зад гърба на Бренсис се разнесе звънът на меч, излизащ от ножницата си.

– Странно – каза Макс, появявайки се от мъглата, стиснал легионерски меч в ръката си. – И аз си мислех същото нещо.

Бренсис се вцепени и макар да не отмести острието на меча си от бузата на Тави, той погледна през рамо.

– Махни се от него, Бренсис – каза Макс.

Устните на Бренсис се разтегнаха в гадна усмивка.

– Копелето. Не, Антилар. Ти се махни. Махни се оттук или ще убия малкото ти селско другарче.

– Току-що каза, че така или иначе, смяташ да го убиеш – каза Макс. – За колко глупав ме смяташ?

– Назад! – изкрещя Бренсис. – Ще го убия! Още сега!

– Сигурно – рече Макс с безизразно лице. – После аз ще убия теб. Знаеш го. И аз го знам. Не ставай глупав, Бренсис. Върви си.

Тави видя как тялото на Бренсис затрепери и погледът му зашари между него и Макс. Очите му, разширени и кървясали, горяха с отчаян, непознат пламък и изведнъж се присвиха.

– Макс! – изкрещя Тави в опит да предупреди приятеля си.

В същия момент Бренсис се извърна от Тави, протегна ръка и тясната уличка внезапно се изпълни с бушуващ огън, който се появи отникъде и се стовари върху Макс.

За секунда Тави не можеше да вижда нищо, но изведнъж сред пламъците се появи фигура, тъмна, сгърчена, с вдигната ръка, засланяща очите си. Огънят изгасна мигновено и Тави забеляза, че Макс е паднал на едно коляно и прикрива с лявата ръка очите си, а в дясната стиска меча си. Острието му беше нажежено до червено; дрехите на Макс бяха почернели и прогорени, но той очевидно не беше пострадал. Скочи бързо на крака и тръгна към Бренсис.

– Ще трябва да се постараеш повече – каза тихо той.

Бренсис обърна гръб на Тави и с ръмжене се изправи срещу Макс. Махна с ръка, камъните под краката му се откъснаха от земята и полетяха към Макс в тежък, смъртоносен облак.

Макс вдигна лявата си ръка и я сви в юмрук с мрачно изражение на лицето. Една от каменните стени изведнъж се стече като вода и застана между него и приближаващите камъни. Те се удариха в преградата и се посипаха като чакъл по земята. Миг след това стената се върна на мястото си. Макс свали ръката си и продължи да върви напред. Бренсис отново изръмжа и от земята започнаха да се откъсват нови камъни. Този път те бяха повече, но Макс направи рязък жест и насечените дърва за огрев, всяко едно с дебелината на бедрото на Тави, които бяха струпани край една от стените, внезапно оживяха и полетяха към Бренсис.

Бренсис заряза камъните и превърна меча си в мрежа от стомана. Тя пресрещна пъновете във въздуха и ги разряза на половини, които се разлетяха на всички страни. Макс се хвърли напред, стиснал меча си в ръка, а Бренсис с отчаян вик на ярост и страх се изправи срещу него. В уличката се разнесе звън на метал и на местата, където се срещаха остриетата, захвърчаха искри. Двамата се сблъскаха и отскочиха един от друг, завъртяха се и отново вдигнаха оръжията си, а движенията им бяха грациозни и плавни, наподобяващи изящен танц.

Тави забеляза, че след третия сблъсък върху лицето на Макс за миг се изписа изумление. Той беше изкусен фехтовач, но очевидно беше подценил уменията на Бренсис Калар. Аристократът очевидно му беше достоен противник и поредната размяна на удари отново не доведе до кръв.

Внезапно Бренсис се обърна, ухили се гадно на Макс, вдигна ръка и я насочи към Тави. От пръстите му изригна огън, който се понесе към безпомощния младеж.

– Не! – извика Макс, извъртя се и замахна с ръка.

Пред Тави се появи стена от вятър, която спря огъня, прикривайки Тави като щит, макар въздухът да се нажежи дотолкова, че опари дробовете му.

– Макс! – изкрещя Тави.

Бренсис заби проблясващия си меч в гърба на Макс и острието му изскочи от корема му.

Макс пребледня и очите му се разшириха от изненада.

Бренсис завъртя меча си в раната веднъж, после още веднъж и го извади от тялото на Макс, който въздъхна и се строполи на четири крака. В уличката настъпи внезапна тишина.

– Да – каза Бренсис, дишайки тежко, а очите му блестяха. – Най-накрая. – Той махна рязко с ръка и по гърба на Макс мина остър вятър, който разкъса ризата му и остави дълга кървава бразда върху кожата му. – Копеле. Толкова самодоволен. Толкова уверен в себе си.

Бренсис не спираше да мърда китката си, разтваряйки един по един ужасяващите белези по гърба на Макс, добавяйки допълнително кръв и болка към страданията му.

Макс застена. Всеки нов удар го караше да се отпуска все повече и повече. Но когато вдигна глава и погледна към Тави, по лицето му, заедно с болката и страха, бяха изписани предизвикателство и решителност. Тави усети как оковите върху ръцете и краката му постепенно го отпускат и щом разбра намеренията на приятеля си, собствените му страх и ярост се издигнаха до нови висоти.

Бренсис въобще не обръщаше внимание на Тави. Той бе съсредоточил цялото си внимание върху Макс, ръмжеше и го засипваше с ругатни. Макс издаде хриплив стон и почти напълно се отпусна на земята, а Тави изведнъж разбра, че е свободен и камъкът повече не го задържа.

Той стъпи здраво на краката си, подхвърли кинжала си във въздуха, хвана го здраво за острието и с уверено движение го метна към гърлото на Бренсис. Ножът полетя във въздуха и Бренсис го забеляза едва в последния момент. Той се отдръпна встрани, острието го одраска по бузата и почти напълно отряза ухото му. Младежът изкрещя от болка.

Тави знаеше, че разполага само с няколко секунди, преди Бренсис да се съвземе и да ги убие и двамата. Той се хвърли напред, прескочи Макс и заби рамо в гърдите на Бренсис. Двамата паднаха на земята. Бренсис посегна към кинжала си, но Тави с отчаяна решителност заби палец в окото му и аристократът изкрещя.

Нямаше никакво време за мислене, за техники, за сложни тактики. Битката беше твърде грозна, първична, брутална. Бренсис докопа със свободната си ръка гърлото на Тави и стисна, опитвайки се да прекърши трахеята му с увеличената си от фуриите сила, но Тави парира опита му, впивайки зъби в мишницата на Бренсис. Той захапа здраво, докато устата му не се напълни с кръв. Бренсис изпищя. Тави започна да го налага с юмруци като с мощни чукове, а през това време Бренсис напразно се опитваше да извади меча си.

Тави крещеше и продължаваше да го удря. Ужасът и гневът му придадоха нови сили. Бренсис се опита да изпълзи настрани, но Тави го сграбчи за плитката и започна да удря главата му в камъните, докато накрая тялото му не омекна.

В този миг силен удар по главата отхвърли Тави встрани.

Той се приземи на хълбок, ослепен от болката. Но когато надигна пулсиращата си глава, видя как от мъглата изниква някакъв мъж, облечен в сиво и зелено. Тави с усилие разпозна лорд Калар.

Той погледна презрително към Тави, после отиде до Бренсис и подритна сина си с носа на ботуша си.

– Ставай – каза Калар с натежал от горчива ярост глас.

Зад него Тави забеляза жалките прегърбени фигури на Вариен и Ренцо, които се подпираха взаимно, за да не паднат.

Бренсис се размърда и бавно надигна глава. После седна и Тави видя, че лицето му се е превърнало в маска от синини, рани и кръв. Той отвори окървавената си уста и Тави забеляза счупените му зъби.

– Жалък си – каза Калар и в гласа му не прозвучаха нито състрадание, нито безпокойство за сина му. – Бяха ти в ръцете. А ти позволи на това... малко нищожество, на този изрод да те победи.

Бренсис се опита да каже нещо, но от устата му се отрониха само нечленоразделни звуци и стонове.

– Нямаш извинение за това – каза Калар. – Никакво. – Той погледна към двете момчета в другия край на уличката. – Никой не трябва да разбира, че ти, моят син, си бил победен от един жалък изрод. Никога. Не можем да допуснем да се разчуе за това унижение.

Сърцето на Тави замря. Макар да дишаше, Макс не помръдваше, проснат в локва от собствената си кръв. Тави се опита да се изправи на крака, но му се зави свят и той с усилие потисна гаденето си. Знаеше, че лорд Калар възнамерява да ги убие, и безпомощно гледаше как мъжът вдига ръка и земята около него започва да трепери.

В този момент заслепяваща златиста светлина заля уличката и прогони мъглата толкова бързо, сякаш самото слънце се бе спуснало в Алера Империя. Очите на Тави го заболяха и той вдигна ръка, за да ги прикрие. В дъното на уличката стоеше Ария Плацида, прид­ружавана от половин центурия от Градския легион. Тя държеше изящната си ръка успоредно на земята и Тави видя кацналия върху нея ловен сокол, създаден от чист златист огън. Сиянието му озари всички кътчета и всички хора, намиращи се в уличката.

– Ваша светлост – каза лейди Плацида и гласът ѝ прозвуча спокойно и силно, с мелодичността и чистотата на сребърна тръба. – Какво става тук?

Треперенето на земята рязко секна. Няколко секунди Калар се взира в Тави с празен поглед, след което се обърна към лейди Плацида и легионерите.

– Нападение, Ваша светлост. Максим Антилар е нападнал и е ранил лошо сина ми и другарите му от Академията.

Лейди Плацида присви очи.

– Така ли? – Тя отмести поглед от Калар към момчетата, които лежаха на земята, а след това и към Бренсис, Ренцо и Вариен. – Вие бяхте ли свидетел на това нападение?

– На последната му част – отвърна Калар. – Размахваха се мечове. Антилар се опитваше да убие сина ми, след като беше пребил другите две момчета. Синът ми и неговите приятели могат да свидетелстват.

– Н-не – заекна Тави. – Не се случи така.

– Момче – отсече рязко Калар с ярост в гласа. – Това се обсъжда само между граждани. Затваряй си устата.

– Не! Вие ня...

Внезапно въздухът в гърлото на Тави като че ли се втвърди, принуждавайки го да замълчи. Той погледна към Калар и видя, че лордът леко се мръщи.

– Момче – каза лейди Плацида с леден глас. – Ти ще мълчиш. Върховният лорд е прав. Това е въпрос между граждани. – Тя се вгледа в Тави за миг и на него му се стори, че през лицето ѝ мина сянка на извинение. Следващите ѝ думи бяха произнесени по-тихо, по-топло. – Трябва да замълчиш. Разбираш ли?

Натискът върху гърлото му намаля и Тави отново можеше да диша. Той погледна към лейди Плацида и кимна.

Тя му кимна в отговор и се обърна към мъжа, който стоеше до нея.

– Капитане, с ваше разрешение, бих искала да се погрижа за ранените, преди да отведете обвинения.

– Разбира се, милейди – отвърна легионерът. – Благодарим ви за помощта.

– Аз ви благодаря – каза му тя и тръгна по уличката към Тави и Макс.

В този момент Калар се обърна към нея и ѝ прегради пътя. Плацида беше с няколко инча по-висока от него. Тя го погледна със спокойно, непроницаемо изражение на лицето. Огненият сокол на китката ѝ запърха нервно с криле, ръсейки огнени искри по земята.

– Да, Ваша светлост?

Калар заговори много тихо.

– Едва ли ме искаш за свой враг, жено.

– Предвид онова, което знам за вас, Ваша светлост, не виждам как можете да бъдете нещо друго.

– Махай се – каза ѝ той със заповеден тон.

Лейди Плацида му се изсмя весело и в същото време презрително.

– Странно, че Максим Антилар е успял да нанесе всички тези рани със собствените си ръце. Нали знаете, че той притежава доста голяма призователска сила.

– Той е копеле на смрадлив варварин. От него може да се очак­ва всичко – отвърна Калар.

– Очаква се и след подобен варварски сблъсък кокалчетата на юмруците му да бъдат разбити. Но ръцете му не са наранени. А всичките рани на Антилар са на гърба му.

Калар впери в нея безмълвен поглед, изпълнен с ярост.

– Странно е и че ръцете на останалите момчета са в ужасно състояние, Ваша светлост. Разбити стави и на двете ръце. Необичайно, нали? Почти достатъчно, за да накара всеки да си помисли, че момчето от Калдерон е надвило не само сина ви, но и неговите другари. – Тя сви презрително устни. – Нали точно момчето от Калдерон нямаше абсолютно никакви умения в призоваването на фурии?

Погледът на Калар пламна.

– Ах, ти, арогантна кучко. Ще ти...

Очите на лейди Плацида останаха все така спокойни и твърди като далечна планина.

– Какво ще направите, Ваша светлост? Ще ме призовете на дуел?

– Ще се скриеш зад гърба на мъжа си – ухили се презрително Калар.

– Напротив – отвърна лейди Плацида. – Ще се изправя срещу вас още тук и сега, ако Ваша светлост пожелае. Не може да се каже, че нямам опит. Надявам се, че помните дуела ми за правото да стана гражданин.

На бузата на Калар заигра нервно мускулче.

– Да – отбеляза лейди Плацида. – Помните го. – Тя погледна към Бренсис и другарите му. – Погрижете се за сина си, Ваша светлост. Този бой е приключен. А сега ще бъдете ли така добър да отстъпите настрани и да ми позволите да помогна на ранените...

Думите ѝ прозвучаха като учтив въпрос, но тя не сваляше очи от Калар.

– Няма да забравя това – избоботи Калар и отстъпи встрани. – Обещавам ви.

– Няма да повярвате колко малко означава това за мен – отвърна лейди Плацида и мина покрай него, без да го поглежда повече, а огненият сокол остави след себе си сияеща следа.

Тя се приближи до Тави и Макс и с делови вид остави сокола на земята до себе си. Тави наблюдаваше как Калар помага на сина си да се изправи и го извежда заедно с останалите от уличката.

Младежът въздъхна бавно и каза:

– Отидоха си, Ваша светлост.

Лейди Плацида кимна. Щом зърна отворените рани на гърба на Макс, погледът ѝ за миг се изпразни от съдържание. После видя раната от меча и потрепна.

– Ще живее ли? – попита тихо Тави.

– Така мисля – отвърна тя. – Успял е сам да затвори най-лошите рани. Но все още е в опасност. Добре, че тръгнах след Калар, когато той излезе от дома си.

Тя положи едната си ръка върху раната, после подпъхна другата под Макс, на мястото, откъдето беше излязло острието. Зат­вори очите си за няколко безмълвни мига, след което внимателно издърпа ръцете си. Раната от меча изчезна и на нейно място се появиха розова кожа и белег.

Тави примигна изненадано и каза:

– Дори не използвахте съд с вода.

Лейди Плацида се усмихна едва забележимо:

– Не ми се намираше подръка. – После погледна към легионерите и попита: – Какво всъщност се случи тук?

Тави ѝ разказа за битката колкото се може по-тихо и по-сбито.

– Ваша светлост – каза той, – много е важно Макс да се върне в Цитаделата с мен. Моля ви, не може да го арестуват тази вечер.

Тя поклати глава.

– Боя се, че това е невъзможно, младежо. Максим беше обвинен в престъпление от Върховен лорд и трима граждани. Сигурна съм, че всеки здравомислещ съдия ще го освободи, но няма как да избегне процеса.

– Но той не може. Не и сега.

– Защо? – попита лейди Плацида.

Тави я гледаше, изпаднал в безпомощна безизходица.

– Ти не си застрашен, поне от законова гледна точка – каза лейди Плацида. – Калар за нищо на света няма да позволи на сина си да те обвини в това, че си го пребил почти до смърт.

– Това изобщо не ме притеснява – каза Тави.

– Какво тогава?

Тави усети, че се изчервява, и погледна встрани. Лейди Плацида въздъхна.

– И двамата трябва да сте благодарни, че сте живи – каза тя. – Истинско чудо е, че стана така.

– Тави? – обади се Макс.

Гласът му беше слаб, едва доловим.

Тави веднага се обърна към приятеля си.

– Тук съм. Добре ли си?

– И по-зле съм бил – промърмори Макс.

– Максим – рече твърдо лейди Плацида. – Не трябва да говориш, докато не те пренесем в нормално легло. Дори да е в затворническа килия. Ранен си много лошо.

Макс поклати леко глава.

– Трябва да говоря с него, Ваша светлост. Моля ви. Насаме.

Лейди Плацида повдигна изненадано вежда, но кимна и се изправи. По неин сигнал огненият сокол подхвръкна във въздуха и се стопи в нищото. Тя спокойно отиде при легионерите и ги заговори.

– Тави – каза Макс, – иди в имението на сър Нед.

– Да?

Тави се наведе по-близо и сърцето му затуптя силно в синхрон с пулсиращата му глава.

– Били са нападнати пред къщата. Сър Нед е мъртъв. Както и кочияшът. Куртизанката. И главорезите.

Стомахът на Тави се сви.

– А леля Исана?

– Не я видях, Тави. Изчезнала е. Останала е кървава следа. Може би са я отвели някъде.

Той се накани да каже още нещо, но подбели очи и главата му клюмна.

Тави гледаше мълчаливо приятеля си, докато легионерите не дойдоха при него и не го понесоха към затвора. След това тръгна към имението на сър Нед, където откри, че там вече са се появили мъжете от Градския легион. Всички тела бяха подредени в редица. Леля му я нямаше сред тях.

Тя беше изчезнала. Може би я бяха отвели някъде. Може би вече беше мъртва.

Макс, единственият човек, който можеше да поддържа илюзията за силата на Гай, беше в затвора. Без неговото присъствие като двойник на Първия лорд държавата беше обречена на гражданска война, която щеше да позволи на враговете ѝ да я унищожат напълно. И причина за всичко това беше решението, взето от Тави.

Той се обърна и тръгна бавно и с усилие по улицата към Цитаделата. Трябваше да разкаже на Килиан за случилото се.

Защото нямаше какво друго да направи нито за семейството си, нито за приятеля си, нито за своя господар.