Фурията на Академа

Глава 36

Исана се събуди от болка и от усещането, че се задушава. Тъпа болка пулсираше в хълбока ѝ. Тя се размърда и се опита да изблъска настрани нещо меко, което я затискаше. След кратка борба успя да се измъкне. Трябваха ѝ няколко секунди, за да осъзнае, че лежи в легло, върху неудобен неравен дюшек, в сумрачна стая.

– Светлини – промърмори мъжки глас и розовата фуриена лампа, която лежеше върху малка масичка до стената, засия с приглушена светлина.

Исана се опита да се надигне, но болката я прониза с такава сила, че едва успя да извърне глава. Тя видя убиеца, който седеше на стол до вратата. Известно време наблюдаваше мъжа на средна възраст, а той не отмести погледа си, което напълно я извади от равновесие. Скоро Исана осъзна и причината за това – тя не усещаше в него никакви емоции. Проклятието на умението ѝ да призовава вода беше постоянната емпатия – но в мъжа не усещаше никакви емоции. Отне ѝ известно време да разбере, че той прикрива чувствата си от нея, и го правеше по-добре от Тави.

Исана гледаше мъжа, изучаваше изражението на лицето и очите му, опитвайки се да разбере какви са намеренията му. Но не разбра нищо. Все едно беше направен от студен, безчувствен камък.

– Добре – изсъска тя. – Защо просто не си довършиш работата?

– И каква е тя? – попита той.

Гласът му беше мек и идеално подхождаше на невзрачната му външност.

– Ти ги уби – каза тихо тя. – Кочияшите. Нед. Уби Сирай.

В очите му проблесна нещо и откъм него дойде краткотрайно усещане за съжаление.

– Не – отвърна спокойно той. – Но убих стрелеца, който улучи Сирай. Както и теб.

Исана сведе поглед и установи, че е облечена само с копринената риза, която носеше под роклята си. Тя бе изцапана с кръв на мястото, където беше ранена, и бе разрязана на хълбока, най-вероятно от убиеца, за да може да промие и превърже раната ѝ. Исана затвори очи и чрез Ручей се опита да намери пътя през тялото си към раната. Можеше да е и много по-зле. Стрелата беше разкъсала плътта и беше увредила мускулите ѝ, но не бе засегнала важни органи. Мъжът беше свършил добра работа при изваждането на стрелата, беше почистил раната и бе спрял кървенето.

Исана отвори очи и попита:

– Защо трябва да ти вярвам?

– Защото това е истината – отвърна той. – Когато успях да открия стрелеца, вече беше твърде късно за Сирай. Съжалявам за това.

– Нима? – рече Исана с равен глас.

Фиделиас повдигна вежди.

– Всъщност да. Аз я уважавах и смъртта ѝ беше безсмислена. Ударих го точно когато пусна стрелата по вас, холтър.

– Което спаси живота ми? – попита Исана. – И сега сигурно трябва да се почувствам благодарна за това, че си ме спасил от евентуалния ми убиец.

– Мисля, че по-скоро бихте ме пратили да му правя компания – отвърна Фиделиас. – Особено предвид всичко, което се случи в Калдерон преди две години.

– Искаш да кажеш, когато се опита да убиеш семейството ми, моите хора и съседи.

– Вършех си работата – каза Фиделиас. – И направих нужното, за да я приключа. Не изпитах никаква радост от това.

Исана можеше да усети очевидната искреност в гласа му, но това само я ядоса още повече.

– Само че си изпитал по-голяма радост от хората в Алдохолт. От Уорнън и синовете му. От всички мъже и жени, които загинаха в гарнизона.

– Така е – съгласи се Фиделиас.

– Защо? – попита настоятелно Исана. – Защо го направи?

Той скръсти ръце на гърдите си и се замисли за миг.

– Защото вярвам, че политиката на Гай и решенията му през последното десетилетие водят държавата ни към разруха. Ако той остане Първи лорд или умре без силен наследник, въпрос на време е най-силните Върховни лордове да се опитат да завземат властта. Тази гражданска война ще ни унищожи.

– Аха – рече Исана. – И за да спасиш поданиците на Алера, ти трябва да ги убиваш.

Той ѝ се усмихна ледено.

– Може и така да се каже. Аз подкрепям онзи Върховен лорд, който според мен би станал най-добрият управник на държавата. Невинаги одобрявам плановете и методите му. Но в дългосрочен план ги смятам за по-малкото зло.

– Сигурно е хубаво човек да е толкова мъдър и самоуверен.

Фиделиас сви рамене.

– Всеки от нас върши нещата както е най-добре според него. Което ни води до вас, холтър.

Исана повдигна брадичката си и зачака.

– Работодателят ми би искал да обявите подкрепата си за дома му.

Смехът на Исана бе изпълнен с болка.

– Не говориш сериозно.

– Напротив – каза Фиделиас. – Трябва да обмислите предимствата, които би ви осигурил един такъв съюз.

– Никога – каза Исана. – Никога няма да предам страната ми като теб.

Фиделиас повдигна едната си вежда.

– И според вас коя точно част от държавата заслужава такава лоялност? – попита той. – Гай ли? Мъжът, който превърна вас и брат ви в символи на собствената си власт и ви направи мишени на своите врагове? Мъжът, който държи собствения ви племенник като един вид заложник в столицата, за да си гарантира вашата лоялност?

Тя го гледаше и мълчеше.

– Знам, че сте дошли да търсите помощта му за нещо. Знам, че не сте успели да се свържете с него – и че той очевидно не е направил нищо, за да ви защити, въпреки опасността, в която ви е поставил, канейки ви тук. Ако не беше намесата на моя работодател, сега щяхте да лежите мъртва до Нед и Сирай.

– Това не променя нищо – отвърна тихо тя.

– Така ли? – каза Фиделиас. – Какво е направил той, холтър? Как е успял Гай да спечели вашето уважение и лоялност?

Тя не му отговори.

– Работодателят ми би желал да се срещнете с неговия помощник – продължи Фиделиас, без да чака реакция от страна на Исана.

– Имам ли някакъв избор? – попита тя с рязък глас.

– Разбира се – отвърна Фиделиас. – Вие не сте затворничка тук. Свободна сте да си идете, когато пожелаете. – Той сви рамене. – Не сте длъжна и да се срещате с работодателя ми. Стаята е платена до залез-слънце, след което трябва или да напуснете, или да се договорите допълнително със стопанката на къщата.

Исана го погледна и повдигна вежди.

– Аз... разбирам.

– Предполагам, че ще пожелаете да се погрижите за раната си, затова си позволих да ви подготвя вана. – Той кимна към широката медна вана, която се намираше до камината. Над огъня висеше тежък котел, в който завираше вода. – Холтър, свободна сте да правите каквото пожелаете. Но ви моля да помислите сериозно относно срещата. Тя може да ви предостави възможности, каквито нямате в момента.

Исана погледна намръщено ваната, след което се обърна към Фиделиас.

– Имате ли нужда от помощ в приготвянето на ваната, холтър? – попита той.

– Не и от вас, сър.

Той се усмихна едва-едва, изправи се и леко ѝ кимна с глава.

– В сандъка до леглото има чисти дрехи. Ще бъда в коридора. Тук би трябвало да сте в безопасност, но ако се появи някой нарушител, веднага ме повикайте.

Исана въздъхна.

– Бъдете сигурен, сър – каза тя, – че ако се почувствам застрашена, със сигурност веднага ще се сетя за вас.

Усмивката му ѝ се стори почти искрена. Той се поклони и излезе от стаята.

Исана се намръщи, погледна ранения си хълбок и с усилие седна в постелята. Затвори очи при вълната от болка, която я връхлетя, и търпеливо изчака да отмине. След това се надигна бавно и внимателно и стъпка по стъпка тръгна решително през стаята. Бутна резето на вратата и едва тогава се отправи към медната вана. Котлето над огъня бе предвидливо закачено върху подвижно рамо и Исана го премести бавно над ваната. След това започна да го излива в нея, докато не се получи приятно топла вода. Тя съблече окървавената риза, разхлаби превръзката на кръста си и с присвити от болка очи влезе във ваната.

Веднага почувства присъствието на Ручей, която я обгърна в нежен облак от загриженост и привързаност. Исана махна превръзките от раната и насочи Ручей към хълбока си, като внимателно поведе фурията през процеса на лечение. Първоначално избухна заслепяваща болка, която постепенно премина в гъделичкащо изтръпване, а малко по-късно Исана се отпусна изтощена във ваната. Болката беше изчезнала съвсем, въпреки че тя все още чувстваше вцепененост. Водата беше изцапана с кръв, но кожата, която пок­риваше раната, беше розова и мека като на бебе. Исана доля още малко гореща вода от котела и се потопи.

Нед беше мъртъв.

Сирай беше мъртва.

Те бяха загинали, опитвайки се да я защитят.

А сега тя беше сама, далеч от всички приятели, от семейството си, от хората, на които можеше да се довери.

Не, не беше далеч от семейството си. Тави беше някъде в града. Но по всичко личеше, че той, както и всички останали, беше много труден за намиране. Дори да беше получил писмото ѝ, то щеше да го упъти единствено към къщата на Нед.

О, фурии. Ако беше отишъл в къщата на Нед, ако беше чакал, когато убийците са заемали позициите си...

И Бърнард. Исана имаше ужасното предчувствие, че той се е изправил пред ужасна опасност, която щеше да убие него и всичките му войници, а тя все още не бе успяла да се срещне с Първия лорд и да поиска помощ. Ако беше умряла още при нападението в хамбара, нищо нямаше да се промени за брат ѝ и за племенника ѝ.

Исана затвори очи и притисна длан към челото си. Страхът, тревогата и задушаващата безнадеждност на безплодните ѝ усилия я смазваха. Тя се сви във водата, притисна коленете си към гърдите и заплака.

Когато отново надигна глава, водата във ваната вече беше станала хладка. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени от плача.

Тя осъзна, че от момента на пристигането ѝ в столицата целта ѝ не се е променила. Тя беше длъжна да помогне на хората, които обичаше.

С всички възможни средства.

Веднага, щом се облече, тя дръпна резето на вратата и я отвори. Фиделиас – убиец, предател и слуга на безмилостен лорд – чакаше учтиво в коридора. Той се обърна към нея с въпросително изражение на лицето.

Тя го погледна, вирна брадичката си и каза:

– Отведи ме на срещата. Незабавно.