Фурията на Академа

Глава 37

Посланик Варг тичаше по коридорите на подземията, а Тави го следваше.

През първите няколко стотин крачки младежът умираше от страх. Без оръжия, удобна позиция, без каквото и да било, което да използва като преимущество, Варг би могъл да го разкъса на парчета. Преследването на канима с намерението да го нападне беше равносилно на самоубийство. Но Варг носеше Кайтай. Какво друго би могъл да направи Тави?

В този миг му хрумна нещо друго. Даже с пленницата си в ръце, Варг можеше с лекота да се отърве от него. Бойните отряди на канимите често превъзхождаха дори алеранските легиони на бойното поле, освен когато алераните компенсираха скоростта на канимите, избирайки добри пътища, за да увеличат собствената си скорост и издръжливост. Но въпреки че Варг се носеше с голяма бързина, той така и не успя да се откъсне твърде напред. И когато младежът забави крачка за известно време, преднината на канима не се увеличи.

В главата на Тави се завъртяха някакви подозрения и той започна да премисля вече известните му факти. Докато тичаше по коридорите, младежът започна да оставя с ножа си резки по каменните стени при всяка пресечка, за да може да намери обратния път. Той познаваше добре тунелите край Цитаделата, но скоро Варг се спусна в една галерия, която Тави не беше проучвал, и навлезе още по-дълбоко под планината. Колкото повече се спускаха, толкова повече влага се появяваше по каменните стени.

Тави зави зад поредния ъгъл и се озова в продълговата и тясна стая. Той рязко се спря, стиснал фенера в ръка, но изведнъж някой се блъсна в него и угаси светлината.

Тави притисна гръб към най-близката стена и стисна здраво ножа си, опитвайки се да успокои дишането си, за да може да чува по-добре. Долавяше се звукът от капеща вода, която се оттичаше от градските цистерни и по подземни канали се просмукваше в планината. Не след дълго започна да различава мътна червена светлина, същата като от почти невидимите лампи в покоите на Варг. След още малко очите му се приспособиха към тъмнината и той видя безмълвната, огромна фигура на посланик Варг, която клечеше на десетина ярда пред него. Канимът бе притиснал с едната си ръка Кайтай към гърдите си и бе опрял черните нокти на другата в гърлото ѝ.

Маратската девойка изглеждаше повече ядосана, отколкото уплашена. Зелените ѝ очи проблясваха свирепо, а изражението на лицето ѝ бе студено и гордо. Но тя не се опитваше да се бори срещу далеч по-силния си противник.

Варг погледна Тави. Очите на посланика се криеха в сенките на муцуната му и гъстата му кожа. Черните му бърни се повдигнаха нагоре и оголиха кучешките му зъби.

– Тук съм – каза съвсем тихо Тави. – Какво искаше да ми покажеш?

Езикът на Варг увисна за миг от устата му и канимът изглеж­даше така, сякаш се усмихва доволно.

– Защо си мислиш така, пале?

– Нямаше нужда да измисляш толкова сложен план, за да ме убиеш. Досега да си го направил, без да си правиш труда да ме отвеждаш донякъде. Затова реших, че искаш да ми покажеш нещо. Затова отведе и Кайтай.

– И ако е така? – изръмжа Варг.

– Само си изгуби времето. Нямаше нужда да го правиш, за да ме накараш да дойда тук.

– Така ли? – попита Варг. – Помисли си, пале, наистина ли щеше да ме последваш толкова надълбоко по тунелите, само защото съм те помолил? – Канимът оголи белите си зъби. – Щеше ли да се отдалечиш толкова от събратята си, ако имаше избор?

– Сериозен довод – не възрази Тави. – Но сега вече съм тук. Пусни я.

От гърдите на Варг се разнесе ниско ръмжене.

– Пусни я, посланик – повтори Тави, като се стараеше гласът му да прозвучи спокойно. – Моля те.

Варг постоя така още миг, после кимна и освободи Кайтай, побутвайки я леко напред. Тя отскочи от канима и изтича при Тави.

– Добре ли си? – попита я той.

Тя измъкна своя нож от колана му, където го беше пъхнал, и се обърна към Варг с яростен поглед в очите.

– Почакай – каза ѝ Тави и положи ръка на рамото ѝ. – Не още.

Варг издаде кашлящ, ръмжащ смях.

– Самката ти е много свирепа.

Тави примигна и каза:

– Тя не ми е самка.

В същото време Кайтай произнесе:

– Аз не съм му самка.

Тави я погледна и започна да се изчервява, а Кайтай му хвърли леден поглед.

Варг отново се разсмя.

– И в двама ви има много сила. Това мога само да го уважавам.

Тави се намръщи.

– Предполагам, че ти счупи фенера ми.

Варг издаде гърлен, утвърдителен звук.

– Защо?

– Светлината – отвърна Варг. – Твърде е ярка. Те ще я видят.

Заинтригуван, Тави попита:

– Кои са те?

– Сега всички ще си скрием зъбите – каза Варг, а зъбите му продължаваха да проблясват. – Примирие. А после ще ти покажа.

Тави кимна рязко и без всякакво колебание. После прибра ножа си в канията.

– Кайтай, моля те, прибери това засега.

Позата на Варг се промени, отпусна се и устните му покриха зъбите.

– Насам.

Канимът се спря, за да вземе лампата си, малък стъклен предмет, който приличаше на бутилка, напълнена с едва тлееща жарава. Докато се навеждаше, Тави забеляза, че Варг е облякъл бронята, която бе видял в стаята му в Черния коридор, а на кръста си носеше огромен меч. Канимът остави бутилката на пода до малък неравен отвор в стената на пещерата и изръмжа:

– Натам няма да носим светлина. Ще пълзим. Придържайте се към лявата стена. Гледайте надолу и вдясно.

Той падна на четири крака и гъвкавото му тяло се шмугна в отвора.

Тави и Кайтай се спогледаха.

– Какво е това същество? – попита го тя.

– Каним – отвърна Тави. – Живеят от другата страна на морето, на запад от Алера.

– Приятел или враг?

– Народът им ни е враг.

Кайтай поклати глава.

– И този враг живее в самото сърце на вашата крепост. Нима глупостта ви е безкрайна?

– Народът му може и да е враждебен – промърмори Тави, – но аз започвам да се замислям за Варг. Почакай тук. Ще се чувствам по-добре, ако някой ми пази гърба, докато съм там с него.

Кайтай го погледна и се намръщи.

– Сигурен ли си, че искаш да отидеш?

Ръмженето на Варг се разнесе откъм отвора.

– Ами да. Мисля, че съм сигурен. Може би – промърмори Тави.

Той коленичи пред отвора, от който започваше много нисък проход, и започна да пълзи, преди да е започнал твърде много да се замисля какви ги върши. При желание би могъл да се придвижва напред на четири крака, но тогава гърбът му щеше да се търка в неравния таван.

След няколко фута в пещерата стана абсолютно тъмно и Тави трябваше да се насили да продължи напред, стараейки се да държи лявото си рамо допряно до стената. Варг изръмжа едва доловимо някъде отпред и Тави се опита да побърза, докато силната миризма на каним и метал не го удари в носа. Двамата продължиха да пълзят още известно време. Тави се опитваше да брои „стъпките“ си всеки път когато преместваше и поставяше дясната си ръка на земята. Звукът на течаща вода ставаше все по-силен. При седемдесет и четвъртата стъпка очите на Тави започнаха да различават някаква неясна фигура – косматото тяло на Варг. На десетина стъпки пред него се забелязваше бледо, зеленикавобяло сияние.

Изведнъж дясната стена изчезна и ниският тунел, по който пълзяха, се превърна в опасно тесен перваз от влажен камък. Канимът приседна, като че ли готвейки се за скок, погледна към Тави и кимна към дъното на пещерата. Тави допълзя до Варг, като инстинктивно се опитваше да се движи безшумно.

Пещерата беше огромна. От тавана висяха стотици сталактити, дължината на някои от които надвишаваше по височина външните стени на цитаделата. От пода се издигаха сталагмити с формата на неравни конуси, които бяха дори още по-дълги. От стената в дъното на пещерата извираше поток, който падаше в разпенен басейн и водата продължаваше надолу към река Галия. Тави се вторачи в озарената от зеленикавобялата светлина сцена и устата му зяпна от отвращение и ужас.

Защото цялата повърхност на пещерата беше покрита с кроач.

Две години по-рано, във Восъчната гора, той бе видял същата картина. Пластовете тук не изглеждаха толкова дебели, колкото восъка, който беше покривал долината, но той излъчваше същата пулсираща зеленикавобяла светлина. Тави забеляза половин дузина восъчни паяци, които се плъзгаха с ленива грациозност по кроача, спираха се тук-таме и светещите им очи сияеха в различни оттенъци на зеленото, оранжевото и светлосиньото.

Тави ги зяпаше известно време, твърде шокиран, за да направи каквото и да било. После погледът му беше привлечен от огромен изпъкнал мехур, който покриваше няколко от най-големите сталагмити. Повърхността на мехура пулсираше в зелено и бе достатъчно прозрачна, за да може да се видят движещите се из него сенки.

Край мехура стояха каними. Те клечаха около него на разстояние от четири или пет фута един от друг. Всички бяха въоръжени и облечени в броните си, а главите им бяха покрити с тъмночервените качулки на наметалата им. Всички те седяха напълно неподвижно. От такова разстояние Тави не можеше да види дали дишат, но му се струваше, че приличат повече на статуи, изсечени в естествена големина, отколкото на живи същества. Един восъчен паяк пропълзя по кроача и скочи върху един от клечащите каними, сякаш той беше просто част от пейзажа.

Отдолу се разнесе ниско ръмжене и почти веднага някъде от стените под тях изскочиха няколко каними. Тави видя, че тримата от тях водеха завързания и опитващ се да се освободи четвърти. Той беше ранен и краката му оставяха кървави отпечатъци по пода на пещерата. Ръцете му бяха завързани за китките, като преди това го бяха накарали да преплете пръстите си, а освен това бяха овързали и муцуната му. Кървясалите му червени очи проблясваха безумно, но колкото и да се бореше, канимът не можеше да се освободи от хватката на похитителите си.

А канимите, които водеха пленника си, бяха напълно спокойни. Те нито ръмжаха, нито подскачаха, а на свирепите им лица бе застинало спокойствие. Стъпиха върху кроача, влачейки пленника си със себе си, и веществото започна да се троши под краката им. Восъчните паяци се придвижиха с ленива грациозност до повреденото място и започнаха да го поправят. Многобройните им крака потупваха и приглаждаха кроача, придавайки му предишната форма.

От гърлото на стоящия до Тави Варг се разнесе ниско, гневно ръмжене. Канимите завлякоха пленника си до един отвор в мехура и го внесоха вътре. Само след секунда тишината в пещерата беше нарушена от злобен рев, който почти веднага стихна.

Тави чу как забитите в камъка нокти на Варг заскърцаха. Ушите на канима бяха притиснати към главата му, а зъбите му се белееха, оголени в злобна гримаса.

Известно време не се случи нищо. След това четиримата каними излязоха от мехура. Те минаха покрай неподвижните си събратя и заеха местата си около мехура. Последният каним беше същият онзи пленник, само че въжетата му бяха свалени. Появиха се два восъчни паяка, които веднага запълзяха по него и започнаха да втриват кроач в раните му.

– Рарм – изръмжа посланик Варг, а гласът му едва се чу през шума на падащата вода. – Аз ще изпея кървавата ти песен.

Миг по-късно в мехура се раздвижиха нови сенки и отвътре излезе още един каним. Сарл все още изглеждаше слаб, хитър и опасен. Той огледа пещерата с червените си очи и когато един от восъчните паяци се блъсна в него, докато поправяше натрошения кроач, Сарл оголи зъби и го ритна към близкия сталагмит. Същес­твото се удари в сталагмита и падна в кроача, безпомощно мърдайки потрошените си крака.

Без да се колебаят, други два паяка промениха курса си и започнаха да запечатват умиращия си събрат в кроача, където той щеше да бъде разложен за храна на останалите същества.

От мехура се появи втора фигура, този път по-дребна, почти колкото човек. Тя бе наметната с дълга сива пелерина, чиято качулка изцяло покриваше главата ѝ. Но начинът, по който се движеше, бе зловещо нечовешки, твърде вдървено и същевременно грациозно.

– Къде е последният? – попита фигурата.

Гласът и интонацията бяха абсолютно чужди и по никакъв начин не показваха какво се крие под наметалото.

– Ще бъде намерен – изръмжа Сарл.

– Трябва – отвърна фигурата. – Той може да предупреди водача на алераните за нас.

– Те мразят Варг – каза Сарл. – Той дори не успя да си уреди аудиенция при алеранския водач. А дори и да успее да говори с него, алераните никога няма да му повярват.

– Може би – отвърна закачулената фигура. – А може би не. Не трябва да рискуваме да ни открият.

Сарл помръдна странно с рамене и не каза нищо.

– Не – каза фигурата. – Не се страхувам от тях. Но няма логика в това, да им позволим да застрашат плановете ни.

Сарл изгледа навъсено фигурата и отстъпи назад.

– Готови ли са съюзниците ти? – попита съществото.

– Да. Тази нощ цялото крайбрежие ще бъде ударено от силна буря. Той ще бъде принуден да остане в покоите си, за да смекчи силата ѝ. До стаята има само един път. Той няма да избяга.

– Много добре – отвърна фигурата. – Намери главатаря на глутницата. Ако не го намерите, докато луната залезе, ще нападнем без него.

– Той е опасен – възрази Сарл. – Докато е жив, няма да бъдем в безопасност.

– Той не представлява заплаха за мен – отвърна фигурата. – Само за теб. Ще нападнем, когато залезе луната. А след това...

Съществото с наметалото изведнъж млъкна, обърна рязко главата си и погледна към перваза, като че ли право в Тави.

Младежът замръзна на място и устата му пресъхна.

Изминаха няколко мига в напрегната тишина и фигурата отново се обърна към Сарл. От мехура излязоха двама каними и зас­танаха зад гърба му.

– Вземи ги със себе си. И го намери.

Сарл щракна злобно със зъби, завъртя се рязко и излезе от пещерата.

Съществото с наметалото погледна отново към перваза, после се обърна и се плъзна към мехура.

Варг се допря до Тави и кимна към прохода. Младежът се обърна и запълзя обратно към стаята, където Кайтай чакаше с ножа и канимската лампа в ръка. Тави бързо се изправи, изнервен от мълчаливото, опасно присъствие на канима зад гърба му, отиде до Кайтай и се обърна с лице към Варг.

– Какво видя? – прошепна тя.

– Пазителите на тишината – отвърна той. – Кроач. Грамадно гнездо, което много прилича на онова във Восъчната гора.

Кайтай си пое рязко дъх.

– Значи, наистина е дошло тук.

– Да – отвърна Тави.

Канимът излезе от прохода, изправи се в цял ръст и се протегна. Макар да бе скрил зъбите си, ушите на Варг оставаха прилепени към главата му и в гърдите му като невидим облак бушуваше ярост. Тави го погледна и попита:

– Какво става с тях?

Варг поклати глава.

– Някак ги омагьосват.

– Но кои са те?

– Членовете на бойната ми глутница – отвърна Варг. – Стражите ми.

Тави се намръщи.

– Но на теб са ти позволени само шестима. Там долу имаше двайсет.

– Двайсет и един – поправи го Варг. – Гарл беше ранен в корема, когато останалите дойдоха за нас. Изпратих го в Кървавите земи, преди тези твари да успеят да го вземат, както направиха с Рарм.

– Знаел си, че идват за теб? – попита Тави.

Варг кимна.

– Започнах да го разбирам преди два дни, когато четирима от стражите ми се подготвяха за тръгване. Те споменаха за плъхове в стаите им. А дотогава нямаше никакви. Но преди месец Морл и Халар също споменаха за това. А на следващия ден, когато си тръгнаха, те се държаха странно.

– Колко странно? – попита Тави.

Посланикът поклати глава.

– Мълчаливо. Сдържано. Повече от обичайното. – Той присви очи. – Ушите им не изглеждаха както трябва.

Тави се намръщи и каза:

– Значи... отпътувалите стражи, онези, за които мислиш, че са се върнали във вашите земи, всъщност не са си тръгвали, а са слизали тук долу, в подземията.

Варг изсумтя.

– И зад всичко това стои Сарл. А онзи с наметалото омагьосва вълците ми.

– И защо постъпва така? – попита Тави.

Канимът изръмжа.

– В моя народ има няколко... касти, както ги наричате вие. Най-силна е кастата на воините. Но също така силни са и иларумите. Кървавите пророци. Магьосници. Измамници, предатели. Сарл е един от тях, макар да се преструва, че е от по-нисша каста, за да може да работи за мен. Сякаш нямам ум в главата си. Кървавите пророци мразят вашия вид и са решени да ви унищожат с всички възможни средства.

– Значи, Сарл работи заедно с онзи с наметалото – каза Тави.

– И отива да убие Гай – каза Варг. – Иска да ви лиши от водач. Да ви направи уязвими. – Канимът облегна ръка на дръжката на меча си и оголи зъби в лека усмивка. – Опитах се да предупредя вашия Първи лорд. Но едно пале с повече кураж, отколкото мозък, ме спря с ножа си.

– Значи, си се опитал да ме предупредиш – каза Тави. – С надеждата, че сам ще успея да го разбера. Затова изпрати онова писмо на Гай. За да може да провери кораба и да види, че стражите всъщност не си тръгват.

Варг утвърдително изръмжа.

– Не се получи. Затова те доведох тук.

Тави леко наведе главата си настрани и погледна канима:

– Защо?

– Защо какво?

– Защо ни показваш всичко това? Ти си враг на народа ми.

Варг го погледна за миг и отговори:

– Да. И един ден моите хора ще дойдат за теб, пале. И когато аз разкъсам гърлото на твоя Първи лорд, това ще стане на бойното поле, след като съм изгорил земите ви, унищожил съм домовете ви и съм посякъл воините ви – и теб. Тогава няма да има никакви тайни. Никаква магия. Никакво предателство. Ще настъпи денят, когато ще унищожа народа ти, алеранецо. И през цялото време ти ще ме гледаш как се приближавам.

Тави преглътна, внезапно вцепенен от страх.

Варг продължи.

– Но на мен ми се повръща от игрите на Сарл. Той е готов да жертва живота на моята глутница заради някакво предателство, което според него ще ни даде вашите земи. Той погази моята власт. Сключи договор с непозната сила, която използва странна магия. Той ще лиши победата ни от чест, от страст. – Варг изкара ноктите на дясната си ръка и впери поглед в тях. – Няма да го позволя.

– Той иска да убие и теб – посочи Тави.

Варг отново оголи зъби.

– Твърде късно разбрах за предателството му. Всички стражи, освен двама, са омагьосани. А сега и тях вече ги няма. Те ще ме преследват. Може да ме убият. Но аз няма да позволя на Сарл да каже, че ме е победил. Така че следващата стъпка е твоя, пале.

– Моя? – попита Тави.

Варг кимна и изръмжа:

– Разполагаш с много малко време, преди Сарл да направи своя ход. И двамата знаем, че ако говоря с Гай, той няма да ми повярва веднага. – Варг дръпна качулката на наметалото над лицето си и тръгна към страничния коридор, по който се излизаше от стаята. – Съвсем скоро Сарл ще тръгне по петите ми. Аз ще го отведа далеч. Сега ти си единственият, който може да ги спре, пале.

Варг изчезна в тъмнината на тунела, оставяйки слабата си лампа на Тави.

– Проклети врани – изруга младежът със слаб глас, – защо все на мен ми се случват такива неща?