Фурията на Академа

Глава 34

Тави погледна навъсено Ерен и прошепна:

– Какво значи „нищо“?

– Извинявай – отговори шепнешком Ерен. – Направих всичко възможно за времето, с което разполагах. Докато е траело нападението, някой е изгасил уличните лампи. Няколко души са чули битката, двамина дори са видели началото на нападението, но след това лампите изгаснали и вече не се виждало нищо.

Тави бавно въздъхна и облегна глава назад, на стената. В изпитната зала беше задушно. Писмената част от изпита беше започнала след обяда и продължи четири часа, а след нея последва устната част. Залезът плъзна оранжевите си пръсти върху горните прозорци на залата и сред стотината ученици нямаше нито един, който да не жадува да си тръгне.

Маестро Лар, мъж с отпуснати рамене, впечатляваща грива от среб­ристи коси и добре поддържана бяла брада, кимна на ученика, седнал пред катедрата му, освобождавайки го. После Лар си отбеляза нещо в лежащия пред него дневник и изгледа кръвнишки Тави и Ерен.

– Господа – каза той раздразнено с плътния си глас, – надявам се, че ще проявите уважение към другарите си и ще запазите учтиво мълчание по време на изпитите им. Както се надявам, че и те ще сторят същото по отношение на вас. – Той присви очи, взирайки се право в Тави. – В противен случай ще бъда принуден да направя някои разяснения относно академичния ред, което ще отнеме известно време. Надявам се, че това няма да е необходимо?

Всички останали ученици започнаха да се обръщат към тях. Върху Тави и Ерен се спряха стотина раздразнени, заплашителни погледи с безмълвно обещание за сурово възмездие.

– Не, маестро – отвърна Тави, стараейки се да демонстрира разкаяние.

– Извинявайте, маестро – рече Ерен.

Той или се преструваше по-добре от Тави, или наистина се разкайваше.

– Чудесно – отвърна Лар. – А сега, да видим кой следва. А, Ания Деметрия, би ли дошла? Ти си следващата. Би ли изброила икономическите достижения на управлението на Гай Терций и ефекта им върху развитието на долината Амарант...

Девойката заговори неуверено под твърдия заплашителен пог­лед на Лар.

Тави се наведе към Ерен и прошепна:

– Това няма смисъл. Защо атакуващ стрелец да гаси лампите? Как ще уцели?

Ерен погледна протестиращо към Тави, а после кимна към Лар.

Тави се намръщи.

– Просто говори по-тихо. Няма да ни чуе при всичкото това къркорене на стомаси.

Ерен въздъхна.

– Не знам защо са постъпили така, Тави.

Гаел, която се наведе към Тави откъм другата страна на Ерен, прошепна:

– Аз също не открих кой знае какво. Никой от прислугата не е запомнил хората, за които ти спомена. Но аз прерових боклука и намерих няколко комплекта съвсем прилични дрехи, малко одеяла, малко чаши, сякаш някой е изхвърлил всичко от една или две стаи. Бяха под остатъците от закуската – значи, е станало през нощта.

– Врани! – промърмори Тави.

Отново се облегна на стената, разтревожен. Изпитът траеше твърде дълго. Кайтай се беше съгласила да поседи тихичко в стаята на Тави, докато се стъмни, за да може да напусне незабелязано територията на Академията, но той ѝ бе обещал да се върне много по-рано. С всеки изминал момент вероятността тя да си тръгне ставаше все по-голяма.

– Тави – попита Ерен, – а Градският легион откри ли нещо?

– Не – поклати разочаровано глава Тави, – поне преди да дойда тук преди двеста години. – Той изгледа мрачно ученичката, която говореше неуверено по толкова лесния въпрос. – Врани, политиката на Терций е довела до спиране на инфлацията, което направило възможно опитомяването на копринодайните прилепи и положило началото на производството на коприна. Врани, ябълковите градини нямат нищо общо!

– Не бъди взискателен към нея, Тави – прошепна Гаел. – Тя е от Рива – говори се, че тамошните хора не блестят с интелект.

– Никога не съм чувал за това – намръщи се Ерен. – Нали Тави живееше близо до Рива и... – Той примигна, после завъртя очи. – О!

Тави изгледа свирепо Гаел, която само се усмихна, слушайки как Ания най-накрая спомена нещо несвързано за копринените ферми. Маестро Лар я освободи с жест и с кисел поглед, отбеляза още нещо в дневника и го обърна на последната страница.

– Е – промърмори Лар, – остана ни само още един ученик. Тави Патронус Гай, моля, ела. – Той изгледа строго Тави и каза: – Ако можеш да се откъснеш от разговора.

Тави почувства как се изчервява, но не каза нищо, стана от мястото си до стената, прекоси стаята и седна пред катедрата на маестро Лар.

– Много добре – провлече маестрото. – Ако не те затруднява, ще ни просветлиш ли относно така наречената римска култура и ролята ѝ в ранната история на Алера?

През залата премина ропот. Въпросът беше преднамерен, и всички знаеха това. За изминалите две години Тави беше спорил четири пъти с Лар по този въпрос – а сега маестрото го даваше на изпита. Явно възнамеряваше да принуди Тави да приеме неговата гледна точка или да го скъса. Това беше подла тактика, която се стори на Тави особено жалка и дразнеща сега, на фона на проблемите му от последните дни.

– От каква гледна точка, сър?

– Гледна точка? – примигна Лар. – От гледна точка на историята, разбира се.

Тави стисна устни.

– Чия история, сър? Както знаем, има няколко схващания за римската култура.

– Аз не го знаех – изрече меко Лар. – Защо не започнем с точното определение за римска култура?

Тави кимна.

– Общо взето, тя представлява съвкупност от умения и методи, съдържащи се в най-ранните летописи на Алера.

– Създадени по предания, искаш да кажеш, нали? – вметна спокойно Лар. – Както знаем, не са се запазили автентични документи от тази епоха.

– Точно така – съгласи се Тави. – Тя включва военна тактика, стратегически доктрини, философия, психология, политическо устройство и инженерни науки без призоваване на фурии.

– Да – каза Лар самодоволно. – Безфурийно инженерство. Към нея могат да се причислят и предсказването на бъдещето по вът­решности на животни, почитането на същества, наричани „богове“, и нелепи твърдения, като например, че на войниците се е плащало със сол вместо с монети.

Из залата се разнесе сподавен смях.

– Сър, за руините на град Апия в южната част на долината Амарант, а също и за дългия десет мили стар каменен път, водещ към реката, има доказателства, че са строени без призоваване на фурии.

– Наистина ли? – попита кротко Лар. – Според кого?

– Според предшественика ви, маестро Магнус – отвърна Тави. – Писал е за това в неотдавнашната си книга „За древните времена“.

– Така е. Горкият Магнус. Навремето беше наистина добър оратор. Докато не го уволниха от Академията, за да не окаже влияние умопомрачението му върху младежта на Алера. – Помълча и добави: – Винаги е бил малко неуравновесен.

– Може и да е така – съгласи се Тави, – но книгите му, изследванията му и изводите му са напълно логични. Руините на Апия показват, че тогавашната архитектура е сравнима със съвременната – както по качество, така и по мащаби – но явно се е строяло с ръчно обработени каменни блокове, което е било...

Маестро Лар махна небрежно с ръка, отхвърляйки доводите на Тави.

– Да, да, сега ще се опиташ да убедиш всички нас, че хората без никакво призоваване на фурии са били способни да изсичат мраморни блокове с голи ръце. След което, пак без помощта на фурии, са вдигали тези огромни блокове – някои от които тежки шест или седем тона – само с голите си ръце!

– Подобно на маестро Магнус...

Лар изсумтя подигравателно.

– ...и мнозина преди него – продължи Тави, – смятам, че способностите на координирани групи от хора, използващи инструменти и съоръжения, са много недооценени.

– Звучиш като Магнус в последните му трудове – отговори Лар. – Ако наистина са се използвали такива методи, защо хората са се отказали от тях?

Тави спокойно си пое дъх и отвърна:

– Откриването на призоваването направило тези методи излишни, скъпи и опасни.

– Или тези безполезни методи изобщо не са съществували.

– Не са безполезни – възрази Тави. – Просто са различни. Съв­ременните сгради не превъзхождат с нищо онези, които са били построени в Апия.

– Стига си ревал, Калдерон! – извика някой откъм центъра на залата. – Те не са можели да направят нищо без призоваване! Били са толкова безполезни, колкото си и ти! А всички тук, които не са изроди, са гладни!

Из залата премина нервен смях. Тави усети внезапна ярост, но запази безизразно лице. Продължи да гледа спокойно маес­тро Лар.

– Академи – каза Лар, – такава гледна точка е интересна – бих казал даже романтична. Но не може да се отрече фактът, че малкото примитивно общество на древните алерани не е било способно на колективните целенасочени усилия, необходими за построяването на такива съоръжения. Те просто не са имали средства за изграждането им, без да прибягват до призоваване на фурии. От това следва, че алераните винаги са имали способността да призовават, макар и не толкова развита като днес, но позволяваща да се издигат конструкции от отделни части, докато съвременните методи дават възможност да се изграждат монолитни каменни съоръжения. Това е единствената разумна гледна точка.

– Това е вашата гледна точка, маестро – отвърна Тави. – Но има и много други учени и историци, освен Магнус, които не биха се съгласили с нея.

– В такъв случай би трябвало да са в Академията, където да споделят възгледите си – каза Лар с унил поглед. – Е, предполагам, че трябва да поощря... уникалната ти гледна точка.

Лицето на Тави пламна отново от гняв и унижение, но вече му беше трудно да остане безизразен.

– И макар възгледите ти да са явно погрешни, трябва да приз­ная, че си чел материала. А това май е повече, отколкото са направили по-голямата част от останалите. – Лар погледна към дневника си и постави на Тави най-ниската положителна оценка. Махна с ръка. – Достатъчно.

Тави стисна зъби и се върна на мястото си, а маестро Лар огледа дневника.

– Нали не съм пропуснал никого? – попита той. – Ако не сте си взели устната част от изпита, ще получите отрицателна оценка. – Той огледа залата, вече изпълнена с глъчка и движение. – Е, много добре. Свободни сте.

Още преди той да довърши думите си, учениците наставаха и поеха към изхода.

– Жалък тиранин – каза Гаел на Тави, докато излизаха. – Фурии, това не е човек, а арогантен задник!

– Той е идиот – рече Тави. – Никога не е бил в Апия, не я е проучвал. Магнус може и да е побъркан, но това не значи, че греши.

– Не беше в това проблемът – каза Ерен тихо. – Тави, не можеш просто така да спориш с маестро от Академията. Той искаше да те постави на място.

Тави изръмжа и няколко пъти удари с юмрук дланта си. После се намръщи. Наранените кокалчета на ръката го заболяха и на няколко места потече кръв.

– Фурии, Тави! – възкликна Гаел разтревожено. – Как се нарани?

– Не искам да говоря за това – отвърна Тави.

– Нека да отидем да хапнем нещо – предложи Ерен.

– Отидете вие – отвърна Тави. – Аз трябва незабавно да се явя при Гай. Сигурно ще е бесен, че изпитът е продължил толкова дълго.

– Може вече да са намерили леля ти – предположи Ерен. – И дори може тя да те чака.

– Възможно е – каза Тави. – Ще се опитате да научите каквото успеете, нали? Аз ще ви потърся веднага щом имам възможност.

Той се обърна и закрачи към стаята си, без да обръща внимание на тревожните погледи, които си размениха приятелите му. Стори му се, че чува смях, когато преминаваше покрай останалите ученици, но не беше сигурен. Във всеки случай нямаше нито време, нито намерение да си изяснява отношенията с тях. Вече почти се бе стъмнило, а трябваше да изведе Кайтай от Академията, преди Килиан да се опита да изясни кой е бил с него в Сивата кула. Тави не се притесняваше, че Килиан може да застраши Кайтай – или поне не и след като изслушаше обясненията му, – но щеше да се чувства по-добре, ако първо момичето напусне Цитаделата.

Той крачеше към стаята си, слушайки ръмженето на стомаха си, и се надяваше, че тя е останала в стаята му, както беше обещала.

Тави свърна по коридора към стаята си и застина. Намръщи се, загледан в дълбоките сенки покрай стаите на учениците. Тази редица ученически стаи се точеше срещу външната стена на Цитаделата и между тъмната каменна стена и вратите на стаите мракът беше почти пълен.

Тави не виждаше нищо пред себе си, но инстинктите му му подсказаха да се спре. Той облиза устни. Не носеше със себе си дори нож, понеже внасянето им в класните стаи беше забранено, и сега му липсваше удобната тежест на оръжието.

Той отстъпи от пътеката и се притисна към външната стена, където също щеше да бъде в сенките и слабата светлина, идваща изотзад, нямаше да го осветява. Затвори очи и се съсредоточи върху усещанията си, за да опита да разбере какво го е разтревожило.

Чу нечии широки и тихи крачки да отстъпват назад в мрака. Пое си дъх и усети острата животинска миризма, позната му от Черния коридор.

Сърцето му подскочи до гърлото. Един от канимите го чакаше в тъмнината край вратата на стаята му. Първият му инстинкт беше да побегне, но той твърдо го отхвърли. Не само защото в стаята му беше Кайтай, неподозираща опасността, но и защото за един каним подобно бягство би послужило като покана за нападение. Всъщност дори и да носеше дузина ножове със себе си, те нямаше да му помогнат особено. Да влезе в битка, би било равносилно на самоубийство. Единственият му шанс да оцелее беше да е дързък и самоуверен.

– Хей, там! – извика властно Тави към сенките. – Какво търсиш толкова далеч от Черния коридор?

От мрака се чу ниско тътнещо ръмжене, в което Тави разпозна канимски смях. После то премина в рев и Тави чу приглушен удар – вратата на стаята му се отвори. През процепа в тъмнината на коридора се плъзна лъч светлина и Тави видя как нещо огромно и космато нахлува в стаята му.

Оттам се разнесе вик, който отекна в ушите на Тави като бойна тръба. Той се хвърли напред, чу свистенето на острие, излизащо от ножницата, и тропота на падащи мебели, а после животински рев на изненада, гняв и болка. Кайтай нададе боен вик, примесен с презрителен смях, който много скоро беше заглушен от животинско ръмжене, и в този момент Тави се озова на прага.

Посланик Варг изпълваше стаята с туловището си и беше прик­лекнал толкова ниско, че щеше да изглежда смешно, ако в следващия миг не се беше нахвърлил с удивителна бързина към Кайтай.

Маратската девойка беше скочила върху скрина на Макс, очите ѝ пламтяха, устата ѝ беше изкривена в подигравателна усмивка. В едната си ръка държеше своя нож с острие, потъмняло от кръв, а в другата – ножа на Тави. Когато Варг посегна към нея, тя нанесе удар с двете остриета едновременно – и по тавана плисна кръв.

От рева на Варг стаята се разтресе и той с небрежен удар преобърна скрина. Девойката възкликна и падна, но се приземи върху четирите си крайника като котка. Въпреки бързината на реакцията си, тя не успя да избегне лапите на канима, който я вдигна във въздуха и я разтърси като териер – плъх. Тя изпусна ножовете и Варг се обърна към вратата.

През цялото време Тави не беше спрял да се движи и когато канимът се обърна към него, той вече бе успял да сграбчи тежката стомна с вода от масата до вратата и я запрати напред с цялата си сила. Стомната се разби в муцуната на Варг, принуждавайки го да отстъпи крачка назад. Червените очи на канима се опулиха от изненада, болка и гняв, а тъмните му устни с ръмжене оголиха жълтеникавите му зъби.

– Пусни я! – процеди Тави, като в същото време хвърли и подноса, върху който беше стояла стомната, но Варг с небрежно движение го отклони встрани и скочи към Тави.

Полезрението на младежа се изпълни от тъмната козина, зъбите и кървавочервените очи.

Канимът го удари и Тави беше шокиран от силата на удара. Стори му се, че тежи колкото перце – той прелетя десет фута и се стовари по гръб.

– Алеранецо! – изпъшка Кайтай.

Варг изръмжа и се наведе над Тави. Оголените му зъби проб­леснаха в тъмнината.

– Последвай ме, или тя ще умре!

Варг се обърна и побягна покрай редицата от врати, после прекоси двора и тръгна по коридора на слугите, водещ към решетка, зад която имаше вход към подземията.

Тави погледа след Варг и изруга. Скочи на крака и сграбчи двата ножа. После взе свещта, намести я в малък тенекиен фенер и побягна подир посланик Варг.

Знаеше, че това е безумие. Не можеше да се бие с Варг и да победи. Нещо повече, в такава битка не би могъл дори да оцелее. Но той не можеше да позволи на канима да му отнеме Кайтай, не можеше да остави маратската девойка на произвола на съдбата, след като тя му се беше доверила да му гостува.

Тави знаеше, че Варг е твърде бърз и може да бъде настигнат само ако самият той го позволи, но нямаше друг избор.

Той беше обещал на Кайтай, че няма да бъде сама, и щеше да изпълни обещанието си, дори и това да му струваше живота.