Тъмен завет

Осма глава

Изпищях.

Можех само да гледам от ръба на каросерията как Приянка се блъсва в пътя и се свива на кълбо тъкмо навреме, за да избегне гигантските гуми на камиона. Силната струя я помете и затъркаля скованото ѝ тяло. Когато най-сетне спря да се върти по асфалта, вече не можех да видя дали диша.

Ставай — изкрещях ѝ наум. — Ставай!

Тя не стана. Не помръдваше… изглеждаше…

— Сузуме! — викна Роман. Пропълзя до мен с наведена глава, възползвайки се от паузата в стрелбата, за да ме хване за рамото. — Трябва да го направим отново!

Гласът и допирът му бързо ми върнаха самоконтрола. Кимнах и тръгнах след него към дупката, която бях изрязала в гумената подложка. Той пак ме хвана за рамото, този път за да ми даде опора в клатещия се камион.

После ме погледна в очите. Аз му кимнах и двамата заедно протегнахме ръце надолу. В мига, преди да докоснем металния под на каросерията, силата ми се сля с неговата и избухна.

Този път двигателят не просто угасна — превърна се в течна стомана.

Камионът спря толкова внезапно, като че се блъсна в нещо. Задните му гуми се надигнаха от земята, запращайки Роман към едната стена на каросерията, а мен — към другата. Огнената мощ на връзката помежду ни угасна с един последен импулс през тялото ми.

Накрая камионът остана в покой. Роман се изправи. Аз замигах, за да поизбистря зрението си, преди да се изправя на треперещите си крака. Сетне скочих на пътя.

Запрепъвах се към цветната точица в далечината — Приянка, която нарастваше и се проясняваше по-бързо, отколкото очаквах, защото куцукаше към мен. Ръцете, раменете и краката ѝ бяха покрити с драскотини и охлузвания от асфалта.

— Доб…? — понечих да изкрещя.

— Защо го остави сам? — взе ми думата Приянка.

Веднага, щом я достигнах, тя ме сграбчи за лакътя и ме завъртя обратно към камиона.

Очите ми светкавично се спряха на мъжа в черна тактическа униформа, който слизаше от шофьорската страна на кабината, насочил пистолета си към нас. Бялата му кожа червенееше от ярост.

Приянка се спусна крачка напред с вдигнат юмрук, без да я е грижа, че ножът лежеше на асфалта цял километър зад нас. Една от раните по главата ѝ кървеше обилно, оставяйки червени петна по предницата на роклята ѝ. Дланите и кокалчетата на пръстите ѝ бяха съдрани от влаченето по пътя, болеше ме само като я гледах.

— Да не си посмяла — предупреди я мъжът. После стрелна очи към каросерията на камиона. — Андърс? Андърс, докладвай!

Тялото на Андърс се търкулна от каросерията и тупна безжизнено на пътя. Роман излезе от сенките с пистолет в ръка.

Един патрон.

— Сериозно ли искаш да рискуваш, хлапе? — озъби му се войникът, впил поглед в него. — Не ми трябвате всичките. С чия смърт си готов да живееш? С нейната ли? — Той отмести пистолета от Приянка към мен. — Тази ще окаже по-голямо влияние.

— Застреляй го! — изръмжа Приянка, пристъпвайки от крак на крак, сякаш всеки момент щеше да загуби самоконтрол.

Мъжът тръгна бавно, заобиколи ме и стисна с пръсти тила ми. Гумираната му униформа излъчваше топлина и от устата му хвърчеше слюнка при всяко издишване.

Пистолетът в ръката на Роман не трепна дори когато прехвърли тежестта си на задния си крак. Очите му сновяха между мъжа зад мен и лицето ми… и обратно. Някакъв мускул в долната му челюст потрепваше нервно, не можех да откъсна взор от струйката пот, стичаща се по слепоочието му, надолу по скулата и брадичката му.

Дулото на пистолета целуна гръбнака ми.

Клекни рязко — помислих си, опитвайки да си припомня движението, което Вида ми бе показала преди години. — Изненадай го.

Да, така е по-вероятно да те застреля. Войникът се тресеше от ярост зад мен — ярост или страх.

— Пусни ги — нареди му спокойно Роман. — Давам ти само една възможност. Не е нужно да те убивам.

Концентрирах се върху лицето му и светът зад него се разми. Върху напрегнатите линии около устата му. Неприкритата молба в очите му. Не го прави. Не ме принуждавай да те убивам…

— Само се шегувам — рече мъжът и пак насочи пистолета към Приянка. — Шефът ми каза, че мога да застрелям…

Куршумът го улучи точно под ръба на каската и мина през дясното му око. Кръвта му оплиска едната страна на главата ми и за момент ме зашемети.

За част от секундата Роман впери ужасен поглед в мен. После залитна напред от ръба на каросерията и се строполи върху асфалта.

— Боже! — възкликнах и се спуснах към него. — Какво стана?

— Роман! — Приянка го стисна за раменете и вдигна горната част на тялото му от земята. — Роман, чуваш ли ме?

— Прострелян ли е?

Спрях на сантиметри от тях.

— Добре е — отвърна с напрегнат глас Приянка. — Просто припадна. Получава… получава мигрени при силен стрес. Направо губи съзнание.

Слънчевата светлина проблесна за малко в страничното огледало откъм пасажерската седалка на камиона. Завъртях се на пета и закрачих право към кабината, без дори да се замисля.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — извика след мен Приянка.

Качих се на стъпалото и отворих тежката врата. Тялото на един от войниците падна върху гърдите ми и ме остави без въздух. Забутах го с разтреперани ръце обратно в кабината. Куршумът на Роман го беше уцелил в гръб, пронизвайки врата му.

Накрая успях да изтласкам с окървавени длани огромното му туловище обратно в кабината. То се килна върху трупа на средната седалка, вторият войник бе опрял глава в таблото, сякаш просто подремваше.

Спарената воня на смърт превзе сетивата ми. Задишах учестено, претърсвайки пода и таблото за документи за самоличност.

И телефон — помислих си. Мъжът в каросерията имаше телефон, преди да го възпламеня. Даже и повредено, устройството можеше да ми даде информация за човека, с когото поддържаха връзка. Напрежението в дъното на главата ми се поразсея чак когато се натъкнах на тънък смартфон в джоба на бронираната жилетка на най-близкия войник.

С парола. Разбира се. Освен това нямаше обхват. Все пак пробвах да го отключа, размазвайки кръвта на собственика му по екрана. Оказа се, че не ми трябва парола, за да направя снимка. Плъзнах пръст наляво по спукания екран и отворих камерата.

Снимах набързо и двамата войници. ООН можеха да ги потърсят в базата си данни с технологията си за лицево разпознаване. Тази снимки трябваше да са достатъчни. Въпросът беше дали щях да успея да се изплъзна на спътниците си, колкото да изпратя материала на правителството.

— Пак питам, какви ги вършиш, по дяволите?

Завъртях се в посока на гласа с разтуптяно сърце.

Приянка ме зяпаше от шосето с пистолет в ръка. Явно го беше взела от последния войник, застрелян от Роман. Дулото му сочеше някъде между земята и мен.

— Ами… събирам доказателства — отговорих, показвайки ѝ телефона. — Виж какво, мисля, че трябва да се разделим. Така ще им е по-трудно да ни проследят…

— Необходима си ми — прекъсна ме настойчиво Приянка. — Не мога да го нося сама, не и за дълго. Не мога. Няма да смогна сама. Трябва ми помощ.

Едва се сдържах да не погледна пистолета в ръцете ѝ.

Не мога да откажа. Престанех ли да се преструвам, че всичко е наред, и те щяха да направят същото. А без да знам крайната им цел, нямаше как да предвидя реакцията ѝ, нито как би опитала да ме задържи.

Просто трябваше да се добера до Вашингтон с телефона. Но ако тя решеше, че в никакъв случай няма да ме пусне…

— Знаеш ли колко ми коства да искам помощ? — поде дрезгаво Приянка. Явно адреналинът ѝ се беше изчерпал. Краката ѝ, обсипани с потъмняващи синини и рани, трепереха от напъна да я държат права. — Според теб щях ли да те моля, ако не ми се налагаше?

Преглътнах и взех решение. Засега само трябваше да оцелея. Щеше да ми изпадне друг шанс да им се измъкна. Или щях да си го осигуря.

— Дай да държа телефона, докато слезеш — предложи Приянка, протягайки охлузената си, окървавена ръка.

Аз го стиснах още по-силно.

— Няма нужда.

— Имам джобове — обясни тя с глас, директен като погледа ѝ. — Ще е глупаво да го загубиш.

Още държеше пистолета в другата си ръка. Напук на всичките си инстинкти сложих бавно телефона в протегнатата ѝ длан и видях как го прибира в съдраното си дънково яке.

Щом слязох от кабината, крайниците ми сякаш омекнаха. Върнахме се при Роман, проснат по гръб в сянката на камиона.

— Да се омитаме, преди кавалерията да е изникнала на хоризонта — каза Приянка и приклекна да преметне една от ръцете на Роман през раменете си.

Аз сторих същото.

— И къде предлагаш да отидем? — попитах я, оглеждайки ширналите се полета от двете страни на пътя.

Дългата трева ни помаха в отговор, полюшвана от лекия ветрец. С километри на запад, на изток, на север и на юг нямаше нищо друго, освен прерия и открито небе. Нищо… освен нас.