Тъмен завет

Тридесета глава

— Не съм сигурен дали е добра идея…

— Искам да го направиш — настоях. — Приеми го като услуга. Моля те да го направиш. Бих ти паднала на колене, ако това ще помогне.

Жаркото слънце цял ден беше напичало външната тоалетна на бензиностанцията. Въпреки малкото прозорче, пропускащо светлина и въздух, се чувствах като в ковчег. Дори Роман се бореше стоически да задържи изражението си неутрално, докато потта обливаше лицето му, размивайки очната линия, която Приянка бе нанесла щедро около очите му. И без да поглеждам в огледалото, бях сигурна, че и моята е в същото състояние.

— Колкото и да обичам да ми падат на колене — обяви Приянка, — умоляването да те фрасна в лицето няма да ме накара да се почувствам по-добре относно въпросното фрасване.

— Проследяващата система използва лицево разпознаване за откриване на пси-субекти от базата си данни — уточних, прокарвайки ръка през косата си. Приянка я беше пристегнала назад в тънки плитчици, вързани на къса конска опашка. После я боядисахме с розов тебешир и фиксирахме цвета с обилно количество гел за коса. — Трябва да измамим тази нейна функция.

— О, неверни! — възмути се Приянка, залепвайки длан на сърцето си.

И тя, като нас двамата с Роман, беше облечена в черни дрехи, изровени от един контейнер за дарения. За разлика от нас обаче тя влизаше добре в образ. Беше усукала косата си във висок кок, а черните ѝ къси панталонки, черната свободна блуза и черни ботуши над коляното ѝ ѝ придаваха почти изтънчен вид. Ние с Роман приличахме на хулигани, които обичаха да ритат малки деца и да им крадат лакомствата на Хелоуин.

— Не вярваш, че мога да хакна системата им и да променя всичко необходимо по досието ти за по-малко от две секунди? — засегна се тя.

Надникнах към Роман.

— Няма да се получи, нали?

Той въздъхна.

— Ами ние с теб? — попита я.

— Отдавна съм ни изфабрикувала чисти досиета в системата им, в случай че камерите им ни прихванат някъде — каза Приянка. — Двамата с теб сме подсигурени. Най-обикновени Зелени симпатяги.

— Тогава май е най-разумно да влезем сами — подхвърли Роман, надзъртайки към мен. — Ако не успеем да излезем, поне ще можем да ти изпратим някак информацията от Макс И ти ще продължиш издирването без нас.

— Не — отсякох, приглаждайки черната си пола по съдрания си черен клин. — Ситуацията е от типа „един за всички, всички за един“. Предвид цялата тайнственост около заведението, ми се струва, че няма да открием изхода, докато не влезем вътре.

Нямаше да им позволя да поемат този риск сами. Ако наистина ни спипаха, все някак щях да изпратя до Вида местонахождението на Руби. Винаги имаше друг начин. Но не бях готова да зарежа нещата дотук.

Някой почука от външната страна на вратата.

— Ще побързате ли, ако обичате? — провикна се ядосан мъжки глас — И други хора трябва да използват тоалетната!

— Ей, повръщам! — кресна в отговор Приянка. — И ще се бавя точно колкото е нужно, освен ако не искаш повръщано по лицето си и отвратителните панталони, които несъмнено носиш!

— Бляк! — възмутих се аз.

— Ще извикам управителя!

— Твоя воля — повиши глас Приянка. — Тръгни си като разсърден хлапак и иди да се оплачеш на мама.

Всички се престорихме, че не чуваме отровната тирада от ругатни, която последва.

— Както и да е, продължавам да твърдя, че трябва да ме удариш — настоях с възможно най-благоразумния глас, който човек можеше да използва, пожелавайки да го цапардосат. — В окото… и може би в устата, за да ми се сцепи устната отново.

— Защо? — недоумяваше Приянка. — Защо искаш да удрям симпатичното ти личице? Защо постъпваш така жестоко с мен?

— Защото от години е по телевизиите, вестниците и списанията — обясних. — Сериозно ли вярваш, че хората няма да ме разпознаят на момента?

— От опит ще ти кажа — обади се Роман, чиято коса стърчеше на всички страни, вдигната с гел, — че не бива да подценяваш силата на обстоятелствата. Виж колко време не успяват да те заловят. Няма да очакват от теб да постъпиш толкова безразсъдно.

— Пък и виж се само — каза Приянка и ме обърна към пропуканото огледало.

Едва различавах отражението си през купищата графити, но мъничкото, което виждах, представляваше сбор от крайности. Твърдо и меко, ярко и мрачно. И както винаги — истината беше някъде по средата.

— Добре — съгласих се. — Но ако нещо се обърка и съумеят да ме разпознаят…

— Прекратяваме мисията и се залавяме с план Б.

— План Б не е ли безцелно лутане насам-натам, докато не открием друга диря за местонахождението на Руби? — попитах.

Приглушеното пърпорене на автомобилните двигатели отвън вече се превръщаше в несекващо ръмжене.

Време е за действие.

— Ще се справим — заяви Роман и стана от капака на тоалетната. — Но усетят ли, че се колебаеш, ще те огледат по-задълбочено. Какъвто и образ да си избереш, въплъти се напълно в него.

Козирувах му покорно.

— Действаме ли?

Приянка разтърси рамене и ръце и взе лоста, облегнат на вратата.

— Ако загина, раздайте мъст!

Грабнах своя лост, откраднат от един близък автомобилен сервиз.

— Не. Никакво загиване. Ако някой извади пистолет, а понеже сме в Тексас е доста вероятно, веднага вдигаш ръце и залягаш на земята.

— Откога чакаш да го кажеш? — попита я Роман.

— Горе-долу от момента, в който забравих да го кажа, докато отвличахме онзи Търнър.

— Това беше преди три години.

— Необходима е много специфична ситуация, Роман.

Трябва да почувствам правилната атмосфера…

— Съсредоточи се — предупредих Приянка и подадох на Роман бейзболната бухалка. — Готови ли сте?

Той прегледа очуканото дърво, прокарвайки ръка по изпотрошения връх на бухалката, и кимна. Приянка вдиша дълбоко и увереното ѝ изражение като че ли посърна леко. После блъсна вратата с рамо и ослепително яркото тексаско слънце ни обля мигновено.

Преди час, когато бяхме пристигнали, едва няколко коли чакаха на опашка за седмичната си дажба бензин. Сега вече се виеха в дълга нишка по прашната и иначе пустееща улица. От наскоро срутените магазини и домове наоколо имаше само високи купчини отломки. Цялата картина напомняше на апокалиптичен кадър.

Мъжът, който се беше разкрещял на Приянка, наистина носеше ужасни панталони и избеляла риза и изглеждаше достатъчно възрастен, за да ѝ бъде дядо. Загорялата му от слънцето кожа се оцвети в тъмнолилаво, когато Приянка прокара острия край на лоста си от корема към гърдите му.

— Свободно е, отворко — каза му тя и го потупа по рамото с лоста, подминавайки го с лежерна крачка.

Токовете на ботушите ѝ добавяха около осем сантиметра към и бездруго внушителната ѝ височина и тя вървеше завидно добре на тях, поклащайки лоста до тялото си, докато подминавахме местния супермаркет на път към опашката от коли пред бензиновите колонки. Аз крачех със сведена глава, но периферното ми зрение през цялото време беше нащрек за неприятности. Като ни видя, касиерката зад витрината на супермаркета вдигна телефона с пребледняло лице.

Роман се откъсна от нас и доближи в гръб полицая на пост пред магазина. В следващия миг изтръгна пистолета от кобура му и го запрати на тротоара. После със смайваща ловкост приклещи главата му в свивката на лакътя си и му приложи достатъчно натиск, че посивелият мъж да се свлече на земята в несвяст.

Приянка се затича и скочи върху предния капак на седана пред една от колонките, откъдето се изкачи на покрива му.

— Дами и господа, пристигате точно навреме за днешното шоу на уродите и за ваш късмет ви се падат главни роли! Предайте мирно дажбените си карти и няма да ви изпържим с ток или да опожарим цялата бензиностанция. — Тя потупа с токче по шибидаха на колата. — Това важи и за теб, красавецо.

Мъжът почти изпадна от вратата и побягна. Колите в края на опашката се отделиха и профучаха надолу по улицата, за да избегнат неприятностите. В съзнанието ми като фойерверки просветнаха телефони, светкавично оживели, докато собствениците им набираха номера за спешни случаи. Десетина. Двайсетина.

Отидох до най-близката кола, където една жена се бе свила на седалката, и счупих прозореца на пасажерската врата. Пъхнах ръка през строшеното стъкло и разтворих длан пред нея.

— Вече е… вече е в колонката — изпелтечи тя, залепила гръб в шофьорската врата.

О, ясно.

— Извади я тогава — наредих с не особено убедителен строг глас.

Естествено, първо чухме дразнещото жужене на дронове. Приянка махна с ръка и всичките окапаха по земята, разбивайки се на горящи купчинки метал и стъкло.

Трескавото раздвижване и крясъците секнаха мигновено.

— Мислехте, че се шегувам ли? — провикна се тя. — Кой е следващият? Кой иска да превърна колата му във фурна и да го опека жив вътре?

Роман прелетя зад мен с едва доловимото „Божичко!“, преди да счупи страничното огледало на някакъв микробус.

— Спрете на място, уроди такива!

Всички се завъртяхме към далечния край на опашката, където един човек беше подпрял дълга пушка на предния капак на пикала си. Трима други, две жени и един мъж, тичаха към нас с извадени пистолети. Някой стреля, вероятно по невнимание, и куршумът се заби в металния навес над бензиновите колонки. Приянка скочи от колата да се скрие.

— Внимателно! — извика друг. — Майко мила, ще взривиш цялото място!

— Добре де, добре! — кресна Приянка с разперени ръце.

— На земята! — изръмжа една от въоръжените жени. — Веднага, преди да съм напълнила с олово уродливия ти мозък.

— Е, няма нужда от толкова груби обиди — измърмори Приянка.

Твърдо дуло се притисна в гърба ми и в следващия момент някой изви ръката ми и ме повали върху парещия тротоар. Роман изръмжа и се втурна към нападателя ми, но другата въоръжена жена се появи до него, насочила пистолет към главата му. Преценяващият поглед, който впери в нея, смрази кръвта ми, въпреки че жаркият въздух ни сваряваше в тъмните ни дрехи.

— Не! — предупредих го.

Той погледна гневно как мъжът зад мен натиска бузата ми към горещия асфалт. Опитах да се изтръгна от тежестта му, от коляното му, забито в кръста ми, което сякаш искаше да прекърши гръбнака ми, и се извъртях достатъчно, за да обърна лице нагоре. Полицейските сирени на Амарило вече ехтяха в далечината.

В следващия момент желанието ми се сбъдна — свободният юмрук на мъжа се спусна към лицето ми, потапяйки ме в зноен мрак.