Тъмен завет

Двадесет и четвърта глава

Донякъде очаквах да намеря Роман на пост пред вратата на тоалетната, но той май не беше помръднал от мястото си. Още стискаше волана и се взираше през предното стъкло. Отворих предната пасажерска врата и се стоварих на седалката, затваряйки възможно най-тихо.

Дълго време стояхме мълчаливо един до друг, загледани във вратата на тоалетната. Не разбирах напрежението, което той излъчваше. Не беше насочено към мен, същото важеше и за сдържаното му смущение.

— Толкова ли е зле прическата ми? — попитах шеговито.

Той надникна бегло към мен, после върна погледа си.

— О, не… тоест…

— Шегувам се — успокоих го. — Всичко наред ли е?

— Да. Не. — В думите му се долавяше нотка на гняв. — Той греши. За всичко. Изобщо не те познава.

— Кой греши? — недоумявах. — Баща ми?

Роман кимна със свъсени вежди и стисната челюст.

— Една част беше истина — поправих го аз. — Наистина отказах да се прибера у дома. Наистина пострадаха заради онази катастрофа. Наистина ги разочаровах. Но последното ме засяга донякъде, защото не съм пожелавала силата си. Просто реших да я запазя.

Никой от родителите ми не вярваше в „шигата га най“ схващането, че понякога обстоятелствата ти отнемат контрола върху някои неща в живота. Баща ми смяташе, че с достатъчно старателно планиране почти всичко на света може да се вкара в релси и приведе под контрол. Една от причините така лесно да забравя гнева, след като ме изпратиха на училище в деня на Набора, беше, че ги разбирах. Наистина. Силата ми си противоречеше с мирогледа им и те се мъчеха да намерят рационално обяснение за нея, както аз се мъчех да я овладея.

Роман се завъртя в седалката си и надзърна към мен с блеснали очи.

— В теб няма нищо разочароващо.

Отпуснах се назад, опирайки слепоочие в облегалката си. Не исках да казвам нищо. Щеше ми се да поживея още малко с тези думи, макар и гласът в главата ми да нашепваше, че бих се самозалъгала.

— Иска ми се да беше така.

Той поклати глава.

— Наясно съм какво е провал. Провалял съм се толкова пъти в живота си, че дори не знам как още съм жив. Но ти си оцеляла в лагера, използвала си гласа си, за да помагаш на други в беда, бори се свирепо срещу похитителите ни, спаси ни от тях. Ти. Сама. Доведе ни чак дотук и нито веднъж не се предаде, колкото и удари да получаваше. Това не е разочароващо. Удивително е.

Сведох глава, раздирана от буйни емоции. Ако бях на задната седалка, сигурно щях да ги притуля някак. Тя предлагаше укритие. Оттам не ти се налагаше да участваш в разговорите. Никой не те виждаше.

Но всъщност аз исках да ме виждат. Защото, когато Роман ме погледнеше, той виждаше единствено момичето, което бях сега. Способно, силно, взело нещата в свои ръце. Не виждаше малкото момиченце с гумени ръкавици, което имаше контрол единствено върху собствения си глас.

— Как е възможно да си се провалял? — попитах го. — Дори не мога да си го представя. Всеки път, когато вкуся страх, просто поглеждам към теб. Ти винаги си на себе си и стрелбата ти е точна. Премисляш всички варианти. — След малко добавих закачливо: — Пееш като ангел…

Той се засмя приглушено, свали ръце от волана и ги отпусна в скута си. С лявата заразтрива несъзнателно белезите по опаката страна на дясната.

— Иска ми се да бъда човекът, когото ти виждаш.

— Ти си този човек — уверих го. — Не е необходимо да бъдем такива, каквито другите искат от нас.

Роман отметна косата от лицето си. Онова отнесено изражение се завърна в очите му.

— Баща ми живя и умря под знака на насилието — поде той. — Работеше каквото му падне и вечно зависеше от онези, на които бе задлъжнял или на които служеше. Майка ми се мъчеше да ни държи по-далеч от него, но той беше като рана върху сърцето на семейството ни. Не съумявахме да се измъкнем напълно от позорното петно на деянията му. Ужасен човек беше.

Изчаках да продължи.

— Майка ми ме накара да обещая, че няма да стана като него. Вече носът ме сърбеше от натякване. — Фразата ми беше чужда, но се досетих за смисъла, вложен в нея. — Обещах ѝ. Хиляда пъти ѝ обещах, че ще завърша училище и ще стана доктор или рибар, или банкер, или учител… всичко друго, но не и като баща ми. А ето какъв станах — добър в единственото нещо, което мразя повече от всичко на света.

— Роман… — започнах аз.

Той опита да разведри тона си, но не се получи.

— Освен това ѝ обещах да се грижа за сестра си. Грижата за Лана неизменно е била моя отговорност още от детството ни. Ала аз дори с това не се справих. Извърнах поглед за секунда, насочих вниманието си към нещо друго и тя се измъкна…

Роман потри лицето си с ръце, издавайки звук на безсилие. В този момент изпитах по-голямо състрадание към тях двамата с Приянка дори от това, което бях чувствала преди. Всячески се стараеха да го прикрият, но срещата с Лана ги беше разтърсила. Усещах как дълбоката им болка ги прогаря като оголена жица.

— Жалък съм. Толкова съм жалък — повтори бавно той, опирайки глава в дланта си. — Не очаквах да я срещнем там, а като видях в какво се е превърнала, бях… не знам как да го опиша.

Аз знаех. Съкрушен.

— Колкото и да се опитвам, не мога да си представя какво си преживял — казах му. — Провалът обаче става окончателен само ако се примириш с него. Ще намерим Лана и ще ѝ помогнем. Убедена съм поне в това… за разлика от всичко останало в ситуацията ни.

— Предполагам, че говориш за доказването на невинността ти? — попита Роман.

— И възмездието за загиналите — допълних. Това бе най-важното от всичко. — Но ако Кланси казва истината и Руби е тръгнала сама, теорията ми, че изчезването ѝ е свързано с похитителите, току-що се разби на пух и прах. Не знам как ще събирам доказателства, ако сме поели по грешен път.

— А след като си ги осигуриш, какво ще ги правиш? — настоя Роман. — Вярваш ли на някого в правителството достатъчно, че да му ги повериш?

Тонът на последния му въпрос ме накара да се замисля.

— Какво искаш да кажеш? Да не смяташ, че правителството е намесено?

— Не, не — побърза да отрече той. — Говорех за човек, който би приел доказателствата на сериозно и би ги предал в подходящите непредубедени ръце.

— Всички в правителството са предубедени — отбелязах сухо. — Всеки е избрал страна. Просто трябва да намеря някого, който е на моята. Едничкият начин да разруша образа, който са ми изградили, е като създам още по-ярък. Недосегаем.

— Както направи за лагерите — досети се той. — Произвеждайки цял медиен пакет от интервюта и кадри.

Кимнах.

— Историите са могъщо нещо. Дай на хората списък с факти и веднага ще ги забравят, ако изобщо им обърнат внимание. Те вярват само на онова, в което чувстват истината. Затова трябва да ги накарам да почувстват нещо. Трябва да ги накарам да се застъпят свирепо за мен, да изпитат състрадание към жертвите и да възстановя поне част от доверието, което Мур така усърдно се мъчи да унищожи.

— Звучи почти невъзможно — рече Роман. — Искам да кажа, че ще се справиш за ден-два.

Усмихнах се за пръв път от неясно колко време.

Иска ми се да бъда човекът, когото ти виждаш.

Приянка изскочи от тоалетната и хукна към колата с грейнало от вълнение лице.

— Олеле — провлече Роман и завъртя ключа на таблото. Но преди да ни е достигнала, той ме стрелна наново и каза: — Много харесвам новата ти прическа. Така приличаш на себе си.

Разбирах смисъла, таящ се в думите му.

— Какво има? — попитах Приянка, когато дойде на задната седалка и затвори вратата с театрален замах.

Явно бе успяла да зареди резервната батерия. Вече усещах напрежението ѝ не като бледа искра, а като устойчив пламък.

— На гениалната ви приятелка ѝ хрумна гениална идея — обяви тя. — Помните ли, че след като пробвахме да се обадим на телефона, който смахнатият Кланси ни изпрати на съобщение, и получихме известие за невалиден номер, вие ми казахте да зарежа тази работа, за да измислите какво да правим от тук нататък?

— Прия — смъмри я Роман. — Карай по същество!

Тя го изгледа ядосано.

— Проучих набързо телефонния код и установих, че вече не е в употреба.

— Сериозно? — стъписах се аз.

— Близък е до три-три-четири, който е телефонният код на Алабама, затова набрах този номер и той се оказа изключен.

— Мислиш, че просто го е написал грешно?

Не знаех Кланси Грей някога да е обърквал нещо. Ако Руби му беше оставила този номер, не ми се вярваше да не го е набирал поне веднъж, пък било то и само от любопитство. С други думи, не можеше да не е знаел, че е невалиден, когато ми го даде. Обясних го на спътниците си.

— И аз си мислех същото — каза Роман. — Ако целта му е да защити Руби, може би иска да провери колко скоро ще го потърсиш за правилния номер. Доколко държиш да я намериш. Или просто дава грешна информация на всички, които я издирват, за да ги отклонява.

— Или пък изобщо не е проверил и просто помага на приятелката си, предавайки информацията, която го е помолила да ни предаде — обади се Приянка. — Аз лично клоня към този вариант, откакто научих, че изобщо не става дума за телефонен номер, а за нещо съвсем различно.

Тя вдигна парче от вестник, който бе взела отнякъде, и ни посочи мястото, където бе изпробвала няколко начина да разбие номера на координати. Последният вариант беше заграден в кръгче.

— Само този се оказа истински адрес, когато го проверих — разясни тя. — Намира се в предградията на Атънс, щата Джорджия. Прилича ми на малка къща.

— Да отидем ли? — попита ме Роман.

— Далече е, но ако има шанс да я открием там, според мен трябва да опитаме — отговорих.

— Може — съгласи се кротко Роман. — Но първо ще е нужно да намерим още бензин. И провизии. Храна, вода.

— Само дето нямаме пари за всичко изброено — отбеляза Приянка.

И двамата се обърнаха към мен, но просто нямахме друг избор. Знаехме какво значи това.

— Ще намеря някой затворен магазин — каза Роман. — Влизаме и излизаме възможно най-бързо.

За щастие, икономиката се беше възстановила достатъчно, че да има работещи магазини, от които да откраднем. Предполагаше се, че съвестта ми трябва да ме загложди, но светът ми беше отнел толкова много през изминалата седмица. Струваше ми се справедливо да си върна поне малко.

Мразех да се будя, без да съм усетила, че съм задрямала, и то почти толкова, колкото да отворя очи в празна кола.

Надигнах се, преглъщайки киселия вкус на съня. В шишето в поставката за чаши имаше малко вода. Погълнах я жадно и избърсах устата си с ръкав.

Роман наистина ни беше намерил затворен магазин. През прозорците се виждаше, че вътре е тъмно, а и паркингът бе празен, ала това не разсея тревогата ми. Нямах представа кога са излезли от колата.

Роман се беше погрижил да я паркира извън светлината на уличните лампи. Свалих прозорците, за да ме ободри прохладният, чист въздух. Долових няколко миниатюрни заряда — охранителни камери. Въпреки устройството на Приянка не желаех да рискувам да се покажа навън и да заснемат лицето ми. Вместо това се прехвърлих тромаво през централната конзола и се настаних на шофьорската седалка.

Крайниците на Роман бяха доста по-дълги от моите и ми се наложи да преместя седалката с половин метър напред. Докато я нагласях, мярнах Роман и Приянка в огледалото за обратно виждане. Гласовете им се носеха доста по-надалеч в притихналата нощ, отколкото и двамата подозираха.

— Ако се случи нещо… — казваше Роман.

— На мен не ми трябва — отвърна гневно Приянка. — Искам единствено да ме оставиш да сторя каквото е необходимо. Не ме спирай само защото теб те е страх.

Роман не ѝ отговори, но видях изражението му, докато крачеше към шофьорската страна на колата — дълбоката тъга и притеснението по него. Като ме забеляза, спря на място и се качи на задната седалка. Приянка зае предната. И двамата треснаха вратите си.

— Това пък какво беше? — попитах ги. — Ти какво трябва да направиш и теб от какво те е страх?

— Нищо — каза Приянка в същия момент, в който Роман обобщи:

— От всичко.

Примигнах недоумяващо.

— Добре.

— Роман не ми позволи да взема пари от касата — обясни Приянка, подавайки ми пакетче солени бисквити от найлоновата си торба. — Това е. Не ми допада да се чувствам безполезна, когато знам, че мога да свърша нещо повече.

— Не си безполезна — уверих я.

Не виждах лицето на Роман в огледалото.

— Готови ли сме? — попитах.

Този път никой от двамата не ми отговори.