Тъмен завет

Тридесет и седма глава

Сега

— Какво правиш тук? — питаше отново и отново Лиъм, също толкова зашеметен, колкото и аз самата. — Какво правиш тук, за бога?

Не можех да говоря. Притиснах се още по-плътно в него, заровила лице в памучното му яке, сякаш беше мираж, който очаквах да се разсее всеки момент.

Той внезапно се напрегна и се обърна към входа на хамбара. Пистолетът на Роман бе на сантиметри от черепа му.

— Ей, Рамбо — процеди през стиснати зъби Лиъм. — Хайде да го раздаваме по-кротко.

Освободих се от прегръдката му и като кимнах, Роман свали пистолета.

— Извинявай — измърмори, минавайки покрай нас — Стари навици.

— Да, и аз си имам няколко — отвърна Лиъм, без да откъсва мнителен поглед от него.

Роман влезе в хамбара да огледа тъмните му кътчета, които можеха да послужат за скривалища.

— Привет… непознати човече, когото Зу май харесва — обади се Приянка, подала глава през вратата. След миг цялото ѝ лице се озари. — Ооо! Кон!

Тя притича покрай нас, устремена към отделението, където някакъв бял кон наблюдаваше събитията, дъвчейки небрежно сено.

— Това е Снежинка — каза Лиъм и изгледа подозрително Макс, който влезе след нея. — Внимавай, защото… ъ, защото хапе, когато е уплашена.

После ме стрелна с един явен въпрос по лицето: „Кои са тези хора?“.

— Значи си приличаме по това, скъпоценна ми Снежинке — изчурулика Приянка, галейки коня по носа. — А не е ли малко странно, че научих името на кобилата преди твоето…?

— Това е Лиъм Стюарт — представи го Роман, като се върна при нас. — Прав съм, нали?

Нищо чудно, че не го познаха веднага. Едничката дума, с която можех да опиша вида му в момента, беше „запуснат“. Косата му бе избуяла и рошава и имаше голяма брада. Кожата под цялото окосмяване по лицето му изглеждаше почти пепелива и нездравият ѝ цвят подчертаваше тъмните хлътнатини под очите му. Огромна синина покриваше лявото му слепоочие, а яката на ризата му беше съдрана.

— От плът и кръв. Е, поне една част — добави с гримаса Лиъм. — Ще ми представиш ли приятелите си, Зузу?

О, да.

— Новата най-добра приятелка на Снежинка е Приянка, единственият човек, който не забрави да влезе предпазливо на непознато място, е Роман, а Макс е… — Озърнах се наоколо. — Къде е Макс?

— Тук — обади се от дъното на хамбара той. Стоеше точно под един слънчев лъч, проникващ през пролука в покрива. — Колко е красиво само. Като ивица златиста коприна.

Приянка го изгледа косо.

— Май трябва да поспиш, Максимо.

Лиъм се засмя едва забележимо, пристъпвайки от крак на крак. Движенията му бяха сковани, мудни, почти като на…

Сграбчих ръката му, за да го задържа неподвижен. На ризата му, точно над левия хълбок, имаше малко алено петънце. Отместих якето му и разкрих дупката в плата, заобиколена от засъхнала кръв. Прониза ме остра паника.

— Божичко! — пророних. — Прострелян ли си?

— Нищо ми няма — увери ме той и постави ръката си върху моята.

През цялото време, докато бяхме издирвали Руби, той самият е бил ранен. Прострелян.

— Зу — каза той и стисна ръката ми, за да го погледна. — Вече съм добре. Сам и Лукас се грижат за жалкото ми съществуване през последните седмици. Но трябва да знам дали ти си добре. Гледах новините и колкото и да те обичам, ще ти кажа, че имаш кошмарен вид.

— Е, поне не съм простреляна — заявих, потискайки с усилие изкушението си да го разтърся. Вместо това го прегърнах през кръста и усетих как се отпуска до мен. — А и не мириша на слама. Тук ли са те сложили да спиш? И между другото, къде са Сам и Лукас?

Лиъм си пое дълбока, измъчена глътка въздух.

— Търсят Руби.

— Ама че приятно съвпадение! — включи се Приянка без нито капка от обичайното си чувство за хумор. — Ние също.

Лиъм ни заведе до входа на къщата, пропъди петела от верандата и се облегна тромаво на парапета. После махна демонстративно към старото резе на вратата и всички чухме отчетливото щракване, когато го дръпна.

— Старата школа — каза одобрително Приянка. — Харесва ми.

Къщата беше малка и обвиваше новодошлия с топла прегръдка още с влизането. Виждала бях Сам и Лукас едва два пъти — по онова време всички кръжахме около Руби, но колкото и бегло да ги познавах, откривах почерка им в този дом. Дръзката природа на Сам намираше отражение в ярките цветове на стените и разнородните мебели, които някак се съчетаваха добре, а кроткият, благ нрав на Лукас — в множеството рамкирани полароидни снимки из къщата. В единия ъгъл на всекидневната се мъдреше художнически статив с недовършено платно на него. Веднага, щом съзрях смелите резки от червена и черна боя, се досетих чие дело е.

Лиъм ни поведе през къщата с толкова напрегнато тяло, че очаквах всеки момент да се покатери по някоя стена като подплашена котка. Спря в подредената старовремска кухня, отиде при плота до печката и взе мобилния телефон, който се зареждаше там.

— Вода? — попитах.

— Вадят я от кладенец и си имат собствена пречиствателна станция — поясни той. — Ей сега ще ви донеса чаши.

— На кого пращаш съобщение? — обади се Роман от другата стая.

Приянка се беше изтегнала в някакво вехто кресло с кожена тапицерия. Макс вече спеше в единия край на дивана, заровил лице в дланите си. Роман седеше в другия му край с изправен като дъска гръб и ни наблюдаваше внимателно.

— На приятелката им Вида — уточни през прозявка Приянка. — Тя пита дали Зу наистина е имала нещо общо със слуховете за „инцидента“ в обучителното заведение на Мур. Явно копелето вече си е измислило история за новините.

Лиъм едва не изпусна телефона и ми стрелна смаян поглед.

— Впечатляващи догадки.

— Не са догадки — поправих го. — Приятелите ми са различни.

Той вирна вежда.

— Всички сме различни.

— Различно различни — допълних аз.

Лиъм започна да пише отговор, гледайки към Приянка с присвити очи. Тя вдигна отегчен поглед към него.

— Да, и това мога да го прочета.

Той изруга под носа си и изтри написаното.

— След малко ще ви накарам да ми обясните, но първо трябва да кажа на Сам и Лукас, че е време да се прибират.

— Телефонът техен ли е? — попитах.

— На Сам е — отвърна Лиъм. — Предавам съобщения между тях и Вида, докато издирват Руби. Решихме, че е най-безопасно да общуват чрез посредник, особено след като Ви чак сега смогна да се отърве от останалите агенти, за да продължи да я търси сама.

— Линията обезпечена ли е? — полюбопитства Роман, заемайки позиция до един от прозорците.

Странно, но още не можеше да се отпусне дори за секунда.

Лиъм вдигна недоумяващ поглед от телефона.

— Изпращал съм непроследими съобщения още когато ти си си ял сополите.

Изгледах го предупредително, наливайки вода в няколко чаши.

— Ей, старчок, той е на моя възраст.

— Момчетата се развиват по-бавно от момичетата — изтъкна Приянка.

— Може ли да не приказваме за моята слуз? — обади се Роман.

Телефонът извибрира отново.

— Какво да ѝ съобщя за заведението на Мур? — попита Лиъм. — По неговите думи си опожарила невинно, спретнато училище.

Приянка врътна очи.

— С удоволствие щяхме да го опожарим, ако цялото не беше от бетон.

— Питай я дали с Дунди са знаели за онова място.

Трябваше да разбера. Трябваше да си го обясня някак.

Изражението на Лиъм пак помръкна и той защрака по клавиатурата на телефона. Щом приключи, се пресегна и погали нежно с палец насиненото ми око, проучвайки мрежата от рани и синини по лицето ми. Отдръпнах се от него и отпих щедра глътка вода.

— Последните дни бяха доста натоварени.

Лиъм се усмихна напрегнато.

— Браво на момичето. Ще ти донеса лед за разкрасеното око.

Взех другите чаши и конфитюра и тръгнах към всекидневната. Лиъм ме последва с хляба и плик замразен грах, който приех с благодарност, като се стоварих на дивана. Роман ме погледна от поста си пред прозореца и аз му посочих свободното място до мен.

Изражението му най-сетне се поотпусна малко. Когато седна до мен, усетих съвсем отчетливо всяка точка на допир между краката ни.

— Ви каза, че ще дойде до час — обяви Лиъм на всички ни. — Очевидно ви следи, откакто сте напуснали Убежището. — Видимо се мъчеше да не допуска емоции по лицето си. — Има ли как да се спаси?

Късчето надежда в очите му ме съкруши. Отворих уста, но нямах сили да изрека думите. Пред погледа ми беше гордото му, радостно изражение, докато ни развеждаше с Дунди из къщата. Дори Приянка се умълча, предоставяйки възможността на Роман да каже нещо.

— Сградата може да се спаси, но местоположението е компрометирано. В никакъв случай не бива да се връщате там.

Лиъм пак впи преценяващ поглед в него.

— Благодаря за шамара.

Напрежението в гърдите ми най-накрая избухна.

— Аз съм виновна. Не знам как да… не мога да опиша колко съжалявам. Ако подозирах, че ни преследват…

— Стори точно каквото искахме от теб и никога не го забравяй — прекъсна ме Лиъм. — Просто съм бесен, че не бях там, за да предпазя децата. Благодаря ви, че сте им помогнали да се измъкнат. — Той погледна останалите. — Благодаря ви. Засега са в безопасност при майка ми и Хари, а това е най-важното. Къщата поначало си беше… Е, както и да е, ще си спретнем ново убежище заедно.

Иска да се върне към онзи живот — осъзнах. Продължаваше да страни от голямата картина.

— А теб какво те е сполетяло? — попитах го. — Мигел, Лиза и Джейкъб казаха, че си поддържал връзка с тях, но не си успял да им докладваш за последното известно местонахождение на Руби. Това — посочих огнестрелната му рана, — как ти се случи?

Лиъм пак въздъхна тежко и седна бавно в креслото с протритата кожена тапицерия.

— Получих сигнал по обичайната мрежа за откриване на деца в опасност. Първо не заподозрях нищо… дори когато телефонът ми започна да ми играе номера. Знаеш колко ненадеждни са клетъчните мрежи. Дори адресът на изоставения блок в Кенет, щата Мисури, не ми се видя съмнителен. Множество деца се укриват на подобни места, убедени, че са се добрали до безопасно скривалище.

— Но не е било безопасно — вметнах.

— Именно. Като влязох, ме посрещнаха не деца, а четирима мъже, въоръжени до зъби. Съумях да им се изплъзна, но ми оставиха този сувенир на изпроводяк. — Той посочи раната си. — Не мисля обаче, че искаха да ме убият. Просто с моя късмет улових рикоширал куршум. Всъщност ми се струва, че изобщо не са чакали мен. Чух единия да споменава Руби.

— Боже! — промълвих.

Всички подробности се нанизваха бавно една след друга.

— Скочих в колата и настъпих газта, мъчейки се да изпратя съобщение на Руби. Беше изчезнала преди няколко дни и оттогава не бях чувал нито дума от… — Той се възпря, стрелвайки очи към мен. — Усещах, че всеки момент ще загубя съзнание, но поне се движех към Канзас. Изпратих на Сам местонахождението си и отбих встрани от пътя, за да унищожа телефона, ако се окажеше, че онези ме преследват. Чувствам се ужасно, че притесних толкова хора.

Не ми се щеше да подклаждам гузната му съвест с потвърждение на това.

— Сам и Лукас ме намериха някак и ме доведоха тук. Позакрепиха ме с помощта на един добронамерен съсед и тръгнаха да търсят Руби. Оттогава си кисна във фермата. Сам и Лукас взеха единствената кола. По едно време даже ми хрумна да яхна Снежинка, но тя наистина хапе, когато е нервна, а това се случва покрай всички мъже.

— Отлично я разбирам — измърмори Приянка.

— Тогава върху теб се стовариха всички онези неща и се втурнаха да те клеветят най-безсрамно. — За пръв път чувах такава горчилка в гласа му. — По дяволите, какво се разиграва тук? Имате ли някаква представа?

Надникнах към Роман, двоумейки се откъде да започна.

— Май най-сетне започваме да си изясняваме нещата. Какво знаеш за „Синя звезда“?

— Долно копеле — изруга Лиъм и прокара гневно ръце през косата си.

— Тоест знаеш достатъчно — обади се Приянка, — защото това е основното.

Макс най-накрая се разбуди. Подадох му чаша вода от масичката за кафе.

— Да ти се намира сок? — попита сънено той.

Роман реагира на въпросителния ми поглед.

— Трябва да си вдигне кръвната захар за гледането. И то доста.

— Гледане? — озадачи се Лиъм.

— Различно различният Макс е способен да открие Руби — каза Приянка, тръгвайки към кухнята. Лицето на Лиъм се озари, докато тя не добави: — Необходимо е обаче да си почине добре, иначе резултатът няма да е точен или мозъкът му ще се разтопи.

Лиъм се облегна свъсено в креслото си. Забелязах, че надзърта скришом към Макс дори след като върнах разговора към предишната тема.

— Сигурно знаеш и че Руби е навестявала Кланси — подхвърлих.

Той стисна устни.

— Да. Майка му помоли да го посещава два пъти годишно, за да не се възвърне паметта му. Бях убеден, че става нещо, че е започнал да си спомня за предишния живот. Защо иначе ще развява толкова информация под носа ѝ…?

С Приянка и Роман наострихме уши.

— Продължавай — подкани го Приянка.

— Знаете ли как Лилиан размрази финансите им? — попита Лиъм. — Преди да изчезне, Грей почувствал бащински дълг и им оставил ценен шантажен материал. Явно Младши е понаучил това-онова от татко си, защото, въпреки че Лилиан скрила всичко, Кланси някак се докопал до информацията и се заел да споделя сочни парченца от нея с Руби. Схванах замисъла му още като започна да ѝ подхвърля разни пикантерии, за да разбере какво точно я вълнува.

— По дяволите! — казах.

Той кимна.

— Макар че не ѝ даваше причина да го заподозре, аз усещах, че е разбрал кой потиска спомените му. Руби зачести посещенията си, за да изкопчи повече информация. Той ѝ каза за някакъв сървър, който бил изключен и просто трябвало да се включи. Аз не исках да я пускам. Тя уж се съгласи, че това е примамка, обеща да предупреди Лилиан и да спре срещите си с Кланси.

Значи това е била ябълката на раздора.

— А сега от нея няма и следа — завърши горчиво Лиъм. — Не я споменават по новините, но Вида каза, че я „отвлекли“, докато пътувала към училище една сутрин. Всичко говори за вътрешна работа. Но ако съдя по физиономиите ви, вече сте се досетили.

— Да — въздъхнах аз. — Донякъде.

— А ще…? — Той се помъчи да укроти гласа си. — Ще ми споделите ли каквото знаете? Защото ме човърка един страх и на всяка цена трябва да узная дали съм прав.

— Разбира се — подех аз.

Ала думите ми се загубиха сред скърцането на автомобилни гуми по чакълестата входна алея.

— Вида не може да е пристигнала толкова бързо — отбеляза Лиъм, надигайки се мъчно от креслото.

Отидох да му предложа рамото си вместо патерица. Но преди да стигнем до вратата, Роман вече отместваше внимателно пердето на прозореца. Лиъм ме погледна и оформи с уста: „Къде го намери това хлапе?“.

Наежих се. Имахме късмет, че поне един от нас се стараеше да е нащрек. Не позволявах да се подиграват с Роман, задето вършеше нужното — онова, което го глождеше отвътре.

Очите на Лиъм засноваха помежду ни и лицето ми се стопли под проницателния му взор.

— Недей — предупредих го в момента, в който вирна вежда.

И той провлече:

— Сериозноооооо?

За секунда, напук на цялата тревога по лицето му и занемарения му вид, зърнах стария Лиъм.

— Безопасно е — каза Роман, отстъпи назад и задържа пердето встрани, за да надникнем навън.

Веднага разпознах тъмната фигура, която излезе от колата и впери угрижен поглед в къщата. Измъкнах се изпод ръката на Лиъм и хукнах към вратата, отваряйки я толкова рязко, че уплаших Дунди.

— Мили боже! — възкликна той, стиснал гърдите си, когато се хвърлих към него. — Не стига, че дни наред се гърча от притеснение по теб, ами накрая точно ти щеше да ми видиш сметката…

Едва не го съборих на земята.

— Добре ли си? Къде се загуби?

— Аз къде съм се загубил? — натърти той и ме прегърна толкова здраво, че ме вдигна от земята.

— По новините казаха, че си изчезнал. Реших, че са те задържали за разпит, или че те наказват заради мен…

— Нещата не отидоха дотам — увери ме той и най-сетне ми позволи да стъпя на крака. После стисна успокоително раменете ми, а аз се пресегнах да наглася очилата върху носа му, защото ги бях накривила. — Кейт ме измъкна от града в багажника на колата си още преди да обявят разпадането на Съвета „Пси“. И слава богу! След снощната случка щяха да завлекат всички ни в някоя дупка и да ни зарежат там.

Обля ме ужас.

— Говориш за случката в заведението на Мур?

— Заведението му? — Дунди поклати глава. — Това не го знаех. Не, някой опита да взриви автоколоната на Джоузеф Мур в Чикаго, а после някой уби агента на ООН, изпратен да разследва инцидента.

Въздъхнах тежко и затворих очи.

— Нека позная на кого са го приписали…

Той стисна ръката ми.

— Някой от ФБР е пуснал фалшива информация на независимите медии, че Кръгът „Псион“ е поел отговорност за атентата — обясни той. — В момента останалите членове на Съвета работят по план съвместно с няколко от членовете на бившата Детска лига, но когато най-накрая се свързах с Лукас, той ми каза да дойда директно тук. Сега разбирам защо.

Входната врата се отвори със скърцане и сърцето ми подскочи.

— Е, май не съм била единствената причина — заявих и отстъпих встрани.

Лиъм докуцука до края на верандата и се хвана за парапета. Мъчеше се да задържи лицето си безизразно, но мускулите по челюстта му се движеха издайнически. Дунди се изправи и приглади с длани безупречния си пуловер и панталон. Отстъпих още крачка назад, макар и да се опасявах, че ще трябва да им блъсна главите една в друга.

Тогава обаче Дунди обърна длани нагоре и вдигна ръце пред себе си.

— Хайде — пророни. — Не се съпротивлявай на хипарското в себе си.

Лека усмивка превзе устните на Лиъм.

— Само ако обещаеш този път да не ме изпускаш.

— Само ако ти обещаеш, че ще спрем с глупавите евфемизми — каза Дунди, — и ми позволиш да прегледам ужасната травма, която си смогнал да си причиниш този път.

— Добре де, добре — съгласи се Лиъм. — Хайде, влез. Ще те оставя да се посуетиш около мен няколко секунди.

Дунди се качи по стълбите на верандата и преметна протегнатата ръка на Лиъм през раменете си, уж за да му предложи опора.

— Сериозно обаче, ако внимаваш малко повече…

— И — прошепнах аз, влизайки след тях, — продължаваме постарому.