Тъмен завет

Четиридесет и пета глава

Две седмици по-късно

Не се занимавахме с вратата. Направо взривихме цялата стена.

Погледнах назад и видях отражението на пламъците в тъмните очи на Приянка. Черната скиорска маска скриваше лицето ѝ, но цялата излъчваше доволство, докато гледаше как по земята се сипят раздробени тухли и прахоляк. Задушлив, опушен въздух се виеше по кожата ми. Вдишах дълбоко и докоснах слушалката в ухото си.

— Трите минути започват сега — предупредих другите. — Ви, заела ли си позиция?

Вместо отговор получих още една малка експлозия, този път при главния вход на склада на Мърсър, където Вида чакаше сигнала ми с екип от седем пси.

— Проникнахме — обяви Вида в ушите ни.

Отвътре веднага им откликнаха с изстрели. Махнах на групата зад мен да влезе сред тлеещите останки от стаята, където Мърсър бе настанил част от марионетките си. Джейкъб влезе пръв и с един замах на ръката си запрати двама от хората на Мърсър към отсрещната стена.

— Стойте тук — казах му. — Не позволявайте на никого да влиза или излиза, докато не се върнем.

Когато по-рано поисках помощ, двамата с Лиза се отзоваха заедно с дузина други пси, които не бях виждала от години. След като съживихме мрежата, потокът на промяната между нас започна да нараства, стана неудържим.

Един глас можеше да се заглуши, но не и десетина. Не и сто. Не и хиляда.

Не искахме да сеем насилие, нито да надвием враговете си, всявайки страх в сърцата им, действахме извън закона — събирахме информация, закриляхме всички пси и разкривахме директно на обществото истината, отнета им от хората на власт.

— Вътре сме, Макс — съобщих по радиостанцията. — Бъди в готовност.

Макс, който ни чакаше в камион отвън, отговори:

— В готовност съм. — По линията се разнесе кратко пращене, после добави по-тихо: — Баща ми…

— Знам — прекъснах го, извеждайки останалите от стаята. — Не се безпокой.

Един от хората на Мърсър ни причакваше на коридора полуоблечен и обезумял от адреналин, след като го бяхме събудили от дълбок сън. Стреля по нас, но не уцели никого. Един от Сродниците с мен го вдигна във въздуха и го блъсна в пода. Мъжът се просна в безсъзнание.

Приянка ме погледна тревожно.

— Знам — казах ѝ. — Но ако не ги намерим тук, ще претърсим следващия склад, и следващия.

— Мърсър ще ги премести — прошепна тя. — Като разбере, че сме щурмували този склад, ще се досети, че ги търсим. Ако изобщо още са…

Тя не довърши изречението си. Живи.

Претърсвахме лека-полека всички складове и сгради на Мърсър, издирвайки Роман и Лана. Мърсър вече не пътуваше с Дана, което ми вдъхваше надежда, че двамата с брат ѝ още са заедно. Но винаги, когато Макс опиташе да ги открие със силата си, виждаше само мрак.

— Живи са — уверих Приянка. — И ще ги намерим. Но и на всяка цена ще измъкнем тези деца оттук.

Тя изпъна гръб. И без капка съмнение отвърна:

— О, да, ще ги измъкнем, и това ще е достатъчно.

Ние ще сме достатъчни.

Отвътре складът беше точно такъв, какъвто ни го описаха Приянка и Макс — дълъг коридор със стаи и кабинетът на Мърсър, който сега беше заключен. Бяхме изчакали подходящия момент, Макс следеше Мърсър всеки ден през последната седмица и половина, докато не го видя да напуска щабквартирата на „Синя звезда“, в която се намирахме сега, отпътувайки за среща с Мур и хората му.

Приянка го искаше тук, искаше да запали цялата сграда и да го принуди да гледа, вързан и със запушена уста на задната седалка на кола, потегляща към най-близкия контролен пункт на ООН. Но май и двете знаехме, че това никога няма да е достатъчно, някой друг щеше да запълни освободеното от него място и да поеме контрол върху дейността му. Ако искахме да го извадим завинаги от играта, трябваше да сринем бизнеса му из основи, да изкореним всички криминални сделки, които укриваше така старателно.

Идвахме да спасим отвлечените от него деца, но и да му откраднем всички файлове и данни за бизнеса и съдружниците му. А ако доказателствата не стигаха на закона, щяхме да го съдим според нашия.

Приянка стисна ключалката на вратата му. Преди да влезе, ме хвана за лакътя.

— Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно?

— Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно — обещах аз. — Лиза, Джен, вие тръгвате с Прия.

Двете момичета се отцепиха от групата ни. Махнах на останалите да претърсят стаите за децата.

— Като приключите, вървете при Джейкъб!

Те потвърдиха и аз изтичах напред, свръщайки зад ъгъла на коридора. От Приянка знаех, че Мърсър — параноикът му с параноик — винаги пътува с целия си охранителен отряд. Затова с лекота се погрижих за единствения мъж, който опита да стреля по мен иззад укритието на една врата. Телефонът му бързо го предаде. Писъците му продължаваха да отекват по коридора, когато най-сетне намерих двойната врата, която търсех.

Стаята зад нея спря дъха ми. От всеки ъгъл дебнеха големи машини, вибриращи от електричество, въпреки че хибернираха. Пред мен имаше малка операционна маса, а зад нея — болнично легло, върху което неподвижно лежеше чернокосо момиченце. Кожата ѝ беше восъчнобледа, сякаш цялата ѝ кръв се беше изцедила.

За миг на нейното място пред очите ми се появи Приянка. Роман.

Стиснах челюсти, за да сдържа прилива си на гняв. Мониторите и другите устройства от двете страни на леглото показваха, че жизнените ѝ показатели са стабилни, но вниманието ми прикова тъмнокожият мъж в лабораторна престилка. Стоеше с гръб към мен, настройвайки старателно интравенозната система на момиченцето.

Като чу скърцането на ботушите ми по плочките, замръзна на място.

— Отдалечи се от момичето — наредих му, насочила пистолет към гърдите му. — И вдигни ръце.

— Намерихме децата — съобщи Вида по радиостанцията. Зад гласа ѝ се чуваха трополене и боричкане. — Но Роман и Лана не са тук.

Остра болка прониза гърдите ми. Въздъхнах тежко, мъчейки се да прогоня малкото късче надежда.

— Ще ми трябва малко помощ — каза Вида. — Някои от децата се съпротивляват.

— Идвам — обади се Приянка.

Още няколко от екипа ни се съгласиха да ѝ помогнат, но гласовете им се загубиха сред жуженето на машините.

— Джон Уендал? — попитах, докато в сърцето ми се пробуждаше грозен пулс на омраза.

Той кимна. Разпознах Макс в лицето му, под дълбоките бръчки и уплахата.

— Имаш огромен късмет, че обещах на сина ти да не те убивам — казах му с разтреперан глас.

Онова момиченце… ако я беше наранил…

— Макс? — прошепна той. — Моят Макс? Тук ли е?

— Отвън — казах му. — Можеш да дойдеш доброволно или да те извлека насила, но и в двата случая до края на живота си ще плащаш за всичко, което си сторил тук.

Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Тръгвам доброволно. Другите деца…

— Събрахме ги. — Надникнах към момичето. — В състояние ли е да я превозваме?

Бащата на Макс кимна и отиде да откачи машините от тялото на детето. Момиченцето не помръдна, само въздъхна дълбоко. Той понечи да я вдигне.

— Да не си я пипнал! — предупредих го.

— Излязохме, Зу — съобщи Вида по радиостанцията.

— Връщам се към вас. Още ли сте…?

Вратата се отвори със замах. Лицето на доктор Уендал пак се промени, почти засия.

— Прия.

Чувството не беше взаимно.

— Точно така — озъби му се тя. — Връщам се лично да те завлека в ада.

Тъй като знаех, че е въоръжена, прибрах пистолета си и вдигнах момиченцето. Едната ѝ буза се опря на рамото ми и тя инстинктивно преметна ръце през врата ми.

— Върви, демоне — нареди му Приянка. — По-бързо. Или искаш да излетиш оттук на облак от сяра?

— Няма нужда от враждебност… — поде доктор Уендал.

Тя го блъсна напред, опряла пистолет в гърба му.

— О, има, и още как.

Излязохме по същия път, по който бяхме дошли. Джейкъб беше останал да ни изчака. Пое момичето от ръцете ми и забърза към малкия товарен камион, който спря със скърцане на гуми на улицата пред нас.

Приянка сложи ръка на рамото ми, неспособна да скрие разочарованието си.

— Ще претърсим следващия склад — обещах ѝ. — И следващия… и следващия… докато не ги намерим.

Тя пое дълбока глътка въздух и кимна.

Страшно ми се щеше да открием Роман тук, но и това стигаше. Знанието, че децата бяха в безопасност и повече никога нямаше да попаднат в ръцете на Мърсър или правителството, че повече няма да стъпят в лаборатория… И това ми бе достатъчно.

Вида скочи от кабината на камиона, а Макс остана на шофьорската седалка. Вътрешната лампа беше включена и видях ясно напрегнатото му лице, докато Приянка водеше баща му към кабината. Някой затвори вратата на каросерията, заглушавайки тревожното бърборене на децата.

Вида вдигна главата на момиченцето от рамото на Джейкъб и огледа лицето ѝ.

— Последното е — казах.

— Взехте ли…? — подхвана момичето с немощен гласец.

Джейкъб забави крачка.

— Какво каза? Трябва ли ти нещо?

— Момичето… с цветето — пророни то, мъчейки се да отвори очи.

Приянка прикова поглед в него.

— Какво момиче, миличка?

Дългото му мълчание беше почти болезнено. Стегнатите ми от напрежение гърди едва поемаха въздух.

— В кабинета — прошепна то. — В тъмното.

С Приянка се спогледахме и видях отражението на собствената си надежда по лицето ѝ.

— Проверихме кабинета — обясни Вида, нахлузвайки скиорската маска върху носа си.

— Влязохме в кабинета, но не го претърсихме обстойно — поправих я дрезгаво. — Вие тръгвайте с децата. Ние ще идем да погледнем и ще ви настигнем.

Вида вирна вежда, макар че не изглеждаше изненадана.

— Не забравяйте да докладвате на Дунди.

— Няма — уверих я. — А вие карайте внимателно.

— Предпочитам да карам като ненормална — намигна ми тя.

Децата щяха да са на сигурно място в новото Убежище, докато не проучехме дали не ги търсят семействата им. Притесняваше ме, че за една нощ щяхме да удвоим бройката им там, но поне Лиъм нямаше да се чуди какво да ги прави, защото Хари и майка му още бяха с него.

Хукнах след Приянка обратно към сградата по хлъзгавия чакъл. Едва смогвах да я догоня, като препусна по коридора към кабинета на Мърсър. Отвори вратата с ритник и включи фенерчето с разтреперани ръце. Останките от сървърите и компютъра му бяха разпилени по пода, а шкафовете му бяха преобърнати в трескавото издирване на скрити папки и флашки.

Приянка заопипва стените, търсейки ниша или тайна врата. Аз я гледах неподвижно с отекващо из цялото ми тяло сърце, докато отпусках сребристата нишка от съзнанието си.

Тя намери радиостанциите ни — две точици енергия в сравнение с електрическия поток, протичащ между близките сгради и улични лампи.

Насилих се да вдишам дълбоко, стиснала юмруци от двете страни на тялото си. И усетих лека вълничка сила, като едва доловим допир по бузата ми. Слаба, скрита някъде.

Спуснах се напред към бюрото.

— Помогни ми!

Приянка дотърча задъхана и ми помогна да избутаме внушителното метално-дървено бюро на Мърсър към стената. Сграбчихме килима и го отметнахме, разкривайки бронирана врата с електронна ключалка.

— Мътните ме взели! — възкликна Приянка.

Посегнах към панела, но тя се оказа по-бърза и съзнанието ѝ мигновено откри комбинацията. Цифрите се появиха една по една на дигиталното екранче, ускорявайки пулса ми с всяка следваща.

С последното електронно изпиукване ключалката изщрака и отвори вратата. Вдигнахме я заедно и я оставихме да се стовари с трясък на пода.

Бледото лице на Лана изплува от мрака. Тя прикри очите си от ослепителния лъч на фенерчето. Приянка вдиша рязко и по изражението ѝ се изписаха едно след друго шок, облекчение и страх. Като гледах как се движи беззвучно гърлото ѝ и как блестят очите ѝ, не ми се вярваше да е способна на членоразделна реч.

— Къде е той? — попитах вместо нея.

— Тук — програчи Лана. С едната си ръка държеше стълбата, вградена в стената на помещението, с другата махна към един от ъглите му, невидим за нас — Ранен е.

Приянка легна по корем и освети с фенерчето онази част на помещението. Тъмен силует се беше свил на една страна, обърнал насинения си, окървавен гръб към нас.

Лана ми направи място и аз скочих долу, а Приянка ме последва.

— Какво е станало? — попитах, коленичейки до него. — Роман? Роман, чуваш ли ме?

— Ранен е — повтори Лана и заотстъпва назад към единия ъгъл.

Извърна лице от нас, но дори в смътната светлина виждах как треперят ръцете ѝ. Приянка като че ли се колебаеше дали да отиде при нея, или да остане коленичила до Роман.

Огледах помещението, за да разбера на какво са били подложени, и веднага ми се прииска да не бях. Полуизгнилата храна и мръсните кофи обясняваха потресаващата миризма, пропила тъмната дупка. Беше горещо като в пещ и не се виждаха нито постелки, нито вода.

— Роман? — разтърси го силно Приянка. — Ро, чуваш ли ме?

Обърнахме го по гръб, но лицето му беше толкова насинено и подпухнало, че почти не го познахме. Цялото ми тяло се скова от ужас.

Жив — напомних си. — Жив е.

— Не исках да… Не исках да го оставям — измърмори Лана. — Той го нарани. Обеща, че няма. Обеща… беше…

— Ти добре ли си? — попитах я.

Лана нямаше очи да ни погледне. Обърна се към ъгъла и заплака.

— Роман! — крещеше вече Приянка. След миг стрелна безпомощен поглед към мен. — Ще трябва да го изнесем оттук…

Сложих успокоително ръка на рамото ѝ.

— Почакай. Нека опитам нещо.

Беше нужна съвсем малка струйка от силата ми, само един лек електрически удар, за да го свестя. Извадих слушалката от ухото си и я стиснах в едната си длан, а другата долепих до гърдите му.

— Какво правиш…?

Силата ми проникна в него и се разля из цялото му тяло. В единия момент лежеше неподвижно, а в следващия…

Роман изпъшка и горната част на тялото му се вдигна от земята. Отвори очи и се заоглежда объркано, стиснал ръката ми.

— Спокойно, спокойно — каза му с пресекващ глас Приянка. — Всичко е наред, ние сме. Ще ви измъкнем оттук.

Очите му кацнаха върху мен и въпреки пребитото му, подпухнало лице, прочетох удивлението там, смаяното недоумение, от което дъхът му секна. Наведох се и долепих чело до неговото.

— Добре си — пророних. — Добре си. Но трябва да вървим. Веднага.

Той вдигна ръка и я сложи на дясното си рамо. Гърлото му подскочи и устните му оформиха беззвучно „Добре“.

С Приянка успяхме някак да го повдигнем достатъчно, че да го довлечем до стълбата. Преди да хване най-долното стъпало, Роман се обърна към Лана и ѝ протегна ръка.

— Хайде! — подкани я дрезгаво.

Лана отстъпи назад — този път обаче не от съпротива, а от срам.

— Можеш да останеш тук — каза ѝ с учудващо непоклатим глас Приянка, — или да дойдеш с нас. Ти решаваш. Ти… — Поклати рязко глава, после повтори: — Ти решаваш.

След последните няколко седмици, прекарани в затвора на надежди и страхове, знаех какво ѝ костват тези думи. Но беше права. Лана трябваше сама да реши за себе си. Ако я принудеха да тръгне с нас, само щяха да задълбочат объркването и презрението, насадени ѝ от Мърсър.

— Моля те — прошепна Роман.

— Децата… — подхвана Дана.

— В безопасност са — уверих я. — Вече ги изведохме.

Този път Лана погледна Приянка и протегна ръка към нея. Когато пръстите им се докоснаха, тя затрепери, но накрая кимна. Приянка стисна ръката ѝ и не я пусна дори докато се изкачваха по стълбата след нас с Роман.

Като му помогнах да се изправи на крака, преметнах едната му ръка през раменете си и поех колкото можах повече от тежестта му. Приянка поведе Лана напред през дима, който все още витаеше из коридора. Като стигнахме до срутената стена на щабквартирата, отвъд която се виждаше улицата, Роман ме стисна още по-силно.

Всеки мускул в тялото му сякаш вибрираше от копнеж да се измъкне от това място. Преведох го покрай останките от кревати и натрошени бетонни тухли и му помогнах да излезе на улицата. Наградата за усилията ми беше да видя как гърдите му се раздуват от дълбока глътка въздух.

Свърнахме зад ъгъла на сградата и усетих как куцукането му сякаш намалява, как стъпките му се забързват с всяка крачка надалеч от онова място, от спомена за случилото се там.

Забавих темпото само колкото да извадя телефона от джоба на якето си и да натисна „ИЗПРАТИ“ на съобщението, което бях написала още преди да щурмуваме комплекса на Мърсър.

„ЧИСТО Е. ПУСНИ ПАКЕТА“.

Бяхме събрали всички файлове и снимки от флашката на Руби с доказателствата, които ние бяхме открили. Седнах пред поредната камера и обясних пред тъмното ѝ око как Мърсър, Мур и съдружниците им убиваха невинни и продаваха деца. Дунди и Вида още вярваха, че има начин да действаме в системата, но аз знаех, че още с първите си думи пред онази камера унищожавах безвъзвратно връзките си с правителството.

Дунди имаше впечатляващо дълъг списък с доверени хора в правителството и медиите и всичките щяха да получат видеоматериала. Оставаше единственият въпрос кого щеше да го е грижа достатъчно, че да направи нещо.

Но Дунди изпрати и нещо друго заедно със записа. Снимка на крехка фигура с обръсната глава. Седеше загърната с одеяла в леглото, извърнала лице към прозореца с лека усмивка на уста. Всеки друг, който видеше снимката ѝ във вестниците или по новините, нямаше да я разпознае. Аз обаче я познавах.

Руби.

— Готова ли си? — попита ме Приянка, като ги настигнахме с Лана.

Отправих поглед към мрака пред нас, долавяйки как в сърцето ми пламват цял рояк нови искри.

— Повече от готова.

И побягнахме като сенки в надпревара с нощта.