Тъмен завет

Четиринадесета глава

Главната улица на Блекстоун, щата Вирджиния изглеждаше като старателно прерисувана от нечий сън, посветен на някогашната Америка. Толкова съвършена, че ако я бях видяла във филм, вероятно щях да я нарека клише: раирани сенници, тухлени сгради в ярки цветове и старовремски улични лампи. Още беше окичена с патриотични знамена и триъгълни флагчета за Деня на независимостта отпреди цели шест седмици, а между два светофара висеше рекламна табела за откриването на местното кино.

Най-лошото, което човек можеше да каже за Блекстоун, бе, че градчето се намираше доста далеч от Питсбърг и Ричмънд. Заради малките му размери не бяха сметнали за нужно да го оборудват с камерите за сигурност, монтирани из по-големите градове; освен това боклукчийските контейнери и противопожарните кранове не бяха белязани с познатите символи на ООН. Ала това не можеха да се нарекат недостатъци, когато се търсеше удачно място за тайна квартира на нелегални пси.

— В кръг ли караме? — попита Приянка. — Или чакаме някого?

Бях се събудила в лошо настроение и цял ден нищо не успяваше да го оправи, най-малкото допълнителните шест часа път до градчето заради уличните блокади и полицейските контролни пунктове из щата.

Както и очаквах, колкото повече се приближавахме до онова, което искаха спътниците ми, толкова повече ми стягаха юздите. Приянка ме придружаваше до тоалетната, а Роман следеше пътя ни на една открадната карта. По-рано сутринта най-сетне смогнах да се добера до волана, но само защото излъгах, че приятелите ми ще ни пуснат по-лесно, ако видят мен на шофьорското място.

Нямаше да успея да им се изплъзна, още щом се качих в колата пред онзи мотел, реших и своята, и тяхната съдба. Всичко останало беше просто надежди и илюзии.

Старият хотдог от една бензиностанция, с който закусих, тежеше като тухла в стомаха ми.

— Просто искам да се уверя, че не ни преследват. Пък и е за предпочитане да влезем по тъмно.

Лъжите вече ми идваха лесно. Единствено трябваше да потисна емоциите си и да се съсредоточа. Естествено, че Руби и Лиъм не обичаха гости по тъмно. Освен това имаха специален протокол, по който децата в беда можеха да се свържат с тях. Още помнех стъпките му от последното си и едничко засега посещение.

Но ние нямаше да го използваме. Точно обратното — щяхме да се появим по възможно най-подозрителния начин.

Приянка барабанеше с пръсти по облегалките на предните седалки. Роман допи кафето си, вперил поглед в пътя. Вятърът отлепи една листовка с моя снимка от стълба на близката улична лампа и я плъзна по предното ни стъкло.

Ако не бях толкова притеснена, вероятно щях да се засмея. Вместо това обаче дръпнах надолу козирката на бейзболната си шапка и вдигнах слънчевите си очила.

Роман стисна челюсти — единственият издайнически сигнал по спокойното му изражение. Зачудих се дали не се въздържа да каже нещо.

— Хубаво — склони Приянка, подскачайки леко на задната седалка.

Не си спомнях почти нищо от пътя дотук, нито от сънищата, заради които чувствах гърлото си продрано до кръв. Но все пак бях запомнила едно нещо. Една дума.

Лана.

Нямаше значение дали търсят Руби, или Лана, която и да беше тя — нямаше да им позволя да стъпят в Убежището.

Часовете се заизнизваха, тласкайки слънцето по широката му арка в небето. Преместих колата няколко пъти, за да избегна служителя, който проверяваше паркометрите за оставащото време. Накрая паркирах в една задънена уличка, пред строителната ограда на къща, разрушена до основи.

Чак по залез завъртях ключа в таблото и оставих сърцето си да изръмжи заедно с двигателя. Ако изпълнех плана си, това тегло скоро щеше да падне от плещите ми. Щях да си поема дъх, когато всички лъжи и тайни се разнищеха.

— Фаровете — напомни ми сънено Роман.

— Не и сега — отвърнах.

Повъртях малко по задните улички, за да се уверя за последно, че никой не е по петите ни, преди да напусна града. Щом подминах табелите на предградията, навлизайки сред притъмнялата гора, резервоарът на комбито почти се изпразни.

След като се уверих, че наоколо няма жива душа, включих фаровете за кратко.

— Какво търсим? — попита Приянка.

Фаровете осветиха синята лента, отбелязваща тайната врата.

Настъпих рязко спирачката. Предпазният колан на Приянка я стегна през гърдите и тя изохка.

— Ето това.

Спрях колата леко встрани и слязох, без да гася двигателя.

— Ще ми е потребна помощ.

Роман също слезе, затваряйки приглушено вратата след себе си. Отидохме до един висок, избуял къпинак и аз бръкнах предпазливо между бодлите му. Металната порта под него беше поела цялата горещина на деня. Резето се отвори с шумно скърцане.

Роман се поусмихна, когато открехнахме вратичката пред колата. Стоях достатъчно близо до него, за да усетя вълнението му.

— Наистина ли пристигнахме?

Тясната входна алея пред портата се разширяваше постепенно, водейки до нещо като паркинг. Приличаше на оптическа измама. От главния път дори не се виждаше, че част от дърветата в гъстата гора са изсечени.

— Пристигнахме.

Отместих се от колата, а Приянка зае шофьорското място и я вкара през портата. С Роман бързо я затворихме и пак спуснахме резето.

Шепата коли на жителите на Убежището бяха подредени от едната страна на паркинга и повечето бяха покрити с камуфлажни брезенти. Сърцето ми подскочи, като зърнах познатия пикап.

Тук са.

Приянка слезе от колата и подсвирна тихо.

— Добре са се уредили — отбеляза кротко.

Усмихнах ѝ се.

— О, още нищо не си видяла.

— Какво да вземем с нас? — попита Роман.

— Засега нищо — отговорих. — Всъщност… може да вземеш фенерчето.

Той кимна и послушно отиде да го донесе от багажника.

— Прия, къде си го сложила?

Тя се завъртя обратно към колата и дългите ѝ крака съкратиха набързо разстоянието.

— Трябва да е в една от калъфките…

Не беше. Когато спряхме по-рано, го скрих под задната седалка. Имах около минута, преди да го видят и да върнат вниманието си към мен.

Доколкото си спомнях, камерите, монтирани от Лиъм и баща му, имаха сензори за движение. Сигурно се бяха включили автоматично още когато колата влезе през портата, но бяха толкова добре скрити в дърветата, че открих най-близката само защото проследих с очи замаскирания ѝ кабел.

Вдигнах лице към обектива, за да го заснеме по-ясно. Сетне дадох единствения по-дискретен сигнал за тревога, който ми хрумваше. Кръстосах ръце в лактите си на Х и хванах с всяка срещуположното рамо.

Кажете ми, че още ги използвате — помислих си и оформих с устни една-единствена дума: — Помощ.

Лиъм ми беше разказвал как учел децата от Убежището на старите знаци, които всички пси използвали някога, включително буквата „Х“, заградена в кръг — символ, обозначаващ дадено място като опасно. Дори човекът пред екрана, независимо дали това беше Лиъм, Руби или някой друг, да не схванеше сигнала ми, вероятно все пак щеше да му подскаже, че нещо не е наред.

— Намерих го — обади се Роман, затваряйки багажника. После включи фенерчето и прокара лъча му по земята.

— Какво има? — попита Приянка, като дойде до мен.

Спуснах ръце надолу по раменете си и се престорих, че ги притискам по-плътно към гърдите си.

— Просто ми стана студено. Вероятно е заради хладината откъм езерото.

Трябваше да е над двайсет градуса, да не говорим за влажността, но Приянка само сви рамене.

— Да вървим! — подканих ги. — Ще се наложи да походим малко.

Исках да спечеля на Убежището достатъчно време да разберат какво се случва и да измислят план.

Роман вървеше до мен с вдигната глава и оглеждаше зорко гората наоколо. Носеше пистолета в колана на дънките си. Виждах очертанията му през тясната му сива тениска. Докато още бяхме при колата, кроях планове как да го накарам да остави оръжието си, но така и не ми хрумна начин, който не би предизвикал тревога в и бездруго бдителното му съзнание.

— Макар че нощните разходки из гората присъстват в най-любимите ми кошмари — изшушука зад нас Приянка, — определено бих оценила, ако ми кажеш какво търсим. Къща ли? Тунел?

— Не е далеч — уверих я шепнешком. — Ослушвайте се за вода.

Езерото представляваше просто точица на повечето карти и изглеждаше още по-незначително на фона на близкото езеро Лий — факт, с който господин Лиъм Стюарт не пропускаше възможност да се пошегува. Въпреки това беше достатъчно просторно и дълбоко, че да е нужна лодка, за да стигнеш до отсрещния бряг, където гората се сгъстяваше, а до постройките зад нея нямаше достъп по път.

Продължих да ги водя напред с намерението да заобиколим отдалече езерото и да ги върна на същото място, но Роман внезапно изпъна гръб.

— Мисля, че е насам — заяви, кимвайки точно към езерото.

Обърнах се, преди да е казал друго, и взех фенерчето от ръцете му. Тук отъпканата пътека не беше особено отчетлива заради големите камъни и стръмния склон. Не ми трябваше оправдание, за да слизам бавно надолу. Докато стигнахме до калния бряг на езерото, сърцето ми препускаше, сякаш бяхме пробягали целия път от Небраска дотук.

Коленичих и им махнах да сторят същото. Насочих фенерчето към отсрещния бряг и го включих. После го изключих и пак го включих. И пак…

— Какви ги вършиш? — попита Роман.

— Това е сигналът — излъгах. — Така им известявам, че сме приятели. Следват протокол за сигурност.

И това определено не беше част от него.

Тук сме — помислих си. — Елате да ни вземете.

— Ооо — обади се Приянка, пристъпвайки от крак на крак. — Все едно сме на секретна мисия.

— Аха — съгласих се.

— Май виждам човек — прошепна Роман, съсредоточил поглед в другия бряг на езерото.

И действително след малко се дочу тих плисък — нещо влизаше в тъмните води.

Лодка. Самотният ѝ гребец също се открои в нощта. Изправих се и стиснах фенерчето толкова силно, че от батериите му прехвръкна искра към ръката ми. Тениска… светла коса…

Не беше Лиъм.

Когато лодката ни наближи, човекът в нея се извърна към нас, за да прецени оставащото разстояние. Веднага я разпознах. Беше Лиза — тя бе от първите тийнейджъри, които бяха прибрали тук още преди три години. Беше на осемнайсет като мен и вероятно сред най-възрастните пси в Убежището.

Не идваше Лиъм. Нито Руби.

Лиза ме погледна и лицето ѝ грейна — очевидно ме беше познала. Планът ми рухваше, но успях да спася поне една полезна частица от него.

— Ти пък коя си? — провикнах се.

Тя се напрегна осезаемо и застина на излизане от лодката. Роман се пресегна към пистолета в колана си.

— Не те познавам — заявих със същия груб глас. И ти не ме познаваш. Хайде, Лиза… — Къде са отговорниците?

Устата на Лиза увисна. Затвори се. По лицето ѝ пробяга страх.

Лиъм и Руби трябваше да ме посрещнат. Протоколът за сигурност не можеше да се е променил чак толкова.

Нещо не е наред. Разиграваше се и нещо друго.

Приянка се показа иззад мен с изопнати рамене.

— Ще имаме ли неприятности?

Роман застана от съседната ми страна. Ако бяха други хора, щях да реша, че ми предлагат подкрепление, а не както в случая барикада, за да не им се изплъзна.

Никой не каза нито дума повече и в настъпилата тишина чухме изпращяване на клон. В следващия миг някой изрева:

— Пусни го!

Шест фигури със скрити зад черни скиорски маски лица и всевъзможни пушки и пистолети в ръце изникнаха от гората зад нас. За да се сливат с мрака, бяха облечени в тъмни ризи и панталони, и въпреки че екипировката им не беше военна, определено вършеше работа за нощна засада. Докато ние гледахме как Лиза плава бавно по езерото към нас, те ни бяха обсадили в гръб.

Единият от тях, висок тийнейджър, пристъпи напред и сложи пръст на спусъка на пушката си, повтаряйки по-умерено този път:

— Пусни го.

Роман извади пистолета си, преди да успея да погледна назад. Онази ужасяваща, безизразна маска се бе върнала на лицето му, а очите му пълзяха преценяващо от заплаха на заплаха.

Може да ги застреля всичките. Прозрението ме прободе като нож в корема. Роман не обичаше да поема рискове. Щом игнорираше заповедта, значи, беше уверен в победата си.

Пресегнах се и сложих ръка върху дулото на пистолета му. Той надникна към мен с ледено изражение. Свалих бавно оръжието, а Роман преглътна сухо.

Накрая спусна предпазителя и хвърли пистолета на младия мъж пред нас Не ми хареса погледът, който стрелна на Приянка, нито посланието, скрито в него. Поставих ръце зад тила си и коленичих на земята.

— За да няма изненади — казах, — предупреждавам, че съм въоръжена.

Проверете ги за други оръжия.

Лиза кимна на едно маскирано момиче и то излезе да ме претърси. Като приключи, ме изрита в гърба и аз се опрях на длани, преди да забия лице в калта.

— Да не си я докоснала отново — предупреди я Роман.

За моя изненада пистолетът се оказа единственото му оръжие. От джобовете на Приянка извадиха само двата телефона. Лиза ме хвана да ги гледам и побърза да ги пъхне в джоба на памучния си суитшърт.

Разделете ни — примолих ѝ се наум. — Измъкнете ме от тях поне колкото да разбера какво се случва. Разделете ни. Не ги водете в къщата.

— Мога да обясня — подхванах.

Момчето ме сграбчи за ръката и ме вдигна на крака.

— О, ще обясниш, и още как.

Приянка пристъпи заплашително напред, без да обръща внимание на пистолетите, насочени към нея.

— Така не се приказва на дама.

Разперих ръка, мъчейки се да прикрия собственото си учудване.

— Няма нищо… всичко е наред.

Маскираният стисна ръката ми. За успокоение, не като заплаха.

— Водете другите двама в дупката. Тази ще я разпитаме.

— Не! — Роман се хвърли напред, принуждавайки двама от тийнейджърите да го хванат и трети да насочи пистолет към лицето му. — Недейте… моля ви…

Последните две думи ме оставиха без дъх. Моля ви. Насилих се да върна поглед към Лиза, която наблюдаваше сцената с болезнено изражение. Играта ми започваше да рухва.

Огненият гняв по лицето на Роман бе истински. Страхът му беше истински.

Всички се извърнаха към Приянка. Тя вдигна ръце.

— Аз нямам намерение да се изказвам толкова драматично. — После кимна към мен и добави: — Но ако видя и драскотина по нея, ще ви покажа какво е драматизъм.

Момчето ме заведе при Лиза и ми помогна да се кача в лодката. Толкова показно размахваше пистолета си, че не посмях да надзърна към другите от страх да не се изоблича сама.

То избута малката лодка обратно във водата и някак тримата се събрахме в нея. Като отплавахме, вдишах дълбоко от прохладния, влажен въздух над озареното от луната езеро. Колкото повече се отдалечавахме от брега, толкова повече ме объркваше случилото се. Очаквах двамата ми спътници да се съпротивляват, да не ме дадат лесно, изпускайки от поглед инструмента си, преди да са го използвали, но…

Не и по този начин.

Десетина метра, преди да достигнем отсрещния бряг, момчето до мен свали маската си и също вдиша дълбоко. Джейкъб.

— Ама че работа.

— Стана напечено — съгласи се с леко разтреперан глас Лиза.

— Добре ли си?

Джейкъб беше с около половин метър по-висок, отколкото си го спомнях. Въпреки че седеше в лодката, пак му се наложи да се наведе малко, за да ме погледне в очите. Той беше най-мълчаливият от тройката, почти болезнено срамежлив. Първоначално го оприличих на Дунди — и по външен вид, и по излъчване. Сега изглеждаше така, сякаш може да вдигне и него самия от лежанка.

— Зу? — подкани ме угрижено той. — Искаше да ви разделим, нали така?

— Да — потвърдих.

Едва се сдържах да не надникна назад.

— Не използва нормалната процедура, но решихме, че може просто… да си я забравила — обясни колебливо Лиза. — Мина доста време.

— Хубаво е, че ти хрумна да използваш знака „Х“ — отбеляза Джейкъб. — Мигел веднага го разтълкува. Излязохме от задната страна на къщата и заобиколихме, за да ви издебнем в гръб. Правилно направи, че ги забави.

Исках да се гордея със себе си или поне да проумея, че налудничавият ми план беше проработил. Но някак…

Моля ви.

— Добре съм и, да, това целях — отговорих накрая. Лодката вече навлизаше в плитки води. — Предполагам, че новата ми репутация върви крачка пред мен?

Почти не познавах тези хлапета, бяхме се срещали само веднъж, и то за по-малко от час. Просто случайно се озовахме заедно в яркото съзвездие на Руби и Лиъм.

В онзи момент обаче, като виждах състраданието в очите им, спонтанната им увереност в невинността ми, ми идеше да ги прегърна и двамата и никога да не ги пусна.

— Слушай — поде смутено Лиза, — преди да влезем…

Лодката достигна до брега, но нито Джейкъб, нито Лиза дръзнаха да я напуснат. Тогава си спомних.

— Къде са те? — попитах.

— Марли не ти ли е казал? Преди две седмици Руби и Лиъм тръгнаха да вземат едни нови деца — вметна Джейкъб, — но никой от двамата не се върна.

Три години по-рано

Много мразех вторниците.

Имах чувството, че светът бе решил понеделниците да са плавният преход към новата седмица, а във вторниците обявяваха ловния сезон за открит. Тогава апартаментът опустяваше и утихваше, а телефонът ми сякаш умираше, защото внезапният наплив от срещи поглъщаше приятелите ми цели. Още по-лошото беше, че госпожа Флетчър ги беше избрала за ден на математиката.

Нямах нищо против математиката. Даже ми харесваше. Беше праволинейна, за разлика от всичко останало в живота. Всяка задача си имаше само един верен отговор, до който обикновено се стигаше по един-единствен начин. Не гъмжеше от вероятности като писането и четенето, където дадена дума можеше да промени смисъла на цялото изречение. Математиката не ми пречеше.

Пречеше ми това, че Дунди ме беше научил на същите задачи още преди година и половина, а госпожа Флетчър отказваше да прескочи напред в материала, защото „до истинското знание се стига само чрез надграждане тухла по тухла“.

От всекидневната се чу бодрият сигнал за съобщение на телефона ми.

Надигнах се в стола си и проточих врат около кухненския плот за хранене.

Къде го оставих…?

От този ъгъл виждах единствено гърба на Нико. Той седеше на дивана със слушалки в ушите и работеше по компютърната програма, която беше създал последната седмица. Нямаше начин да привлека вниманието му, за да провери от кого е съобщението — дали не е от тях, след като вече месеци си представях най-лошото.

— Не. — Госпожа Флетчър дори не вдигна поглед от контролното, което преглеждаше. Червената ѝ химикалка обхождаше задачите по алгебра, отмятайки правилните и зачерквайки обърканите. — Довърши си уравненията.

Оставих молива си и я удостоих с най-очарователната си усмивка. Онази, за която Вида казваше, че трябвало да е забранена от закона.

— Ами ако…? — подхванах.

— Не.

— И бездруго наближава обяд…

— Не.

Стиснах челюсти. Босите ми крака зашляпаха по плочките, докато от пръстите ми не запрехвърчаха искри на статично електричество. Ами ако едва бяха намерили време да ми изпратят съобщение и веднага им трябваше отговор? Ами ако това беше единствената ми възможност за връзка с тях, преди да изчезнат отново за месеци?

Ами ако… ако Дунди ми съобщаваше, че се е случило най-лошото?

Тревогата се промъкна неканена в гласа ми.

— Нали разбирате, че това не е истинско училище? Не ми е потребно позволение да стана.

Госпожа Флетчър най-сетне благоволи да ме погледне и остави химикалката си. Телефонът ми пак иззвъня от всекидневната и този път сякаш прозвуча по-настойчиво.

Извинете, госпожо Флетчър, но трябва да проверя дали не ми пише някой от приятелите ми — да, същите онези, които изчезнаха преди шест месеца. Сещате се, издирваните бегълци.

— Смяташ, че ти губя времето ли? — попита накрая госпожа Флетчър.

Отговорът беше лесен: Не. Но някак не успях да го изрека на глас.

Воднистите ѝ очи се вдигнаха към тиганите, окачени на стената в кухнята на Кейт — все още неизползвани, понеже месеци наред поръчвахме храна от ресторанти, и се плъзнаха към всекидневната, където Нико седеше, без да ни обръща внимание.

Не можех да преценя в какво точно гледа. Всичко в апартамента беше странно — прекалено ново, прекалено съвършено. Напомняше ми на къщата за кукли от детството ми, чиито мебели и украшения бяха с идеални цветове и размери, предназначени за миниатюрните стаички.

В нашия случай заварихме повечето мебели, когато наехме апартамента. Диванът и столовете във всекидневната имаха толкова изпъкнали тапицерии, че приличаха на гъби, поникнали от килимите.

Явно Кейт се беше прибрала рано сутринта, защото на ръба на масичката за кафе се мъдреха нови купчини папки. Сигурно беше останала само колкото да се изкъпе и преоблече, преди отново да излезе да работи по последния им съвместен проект с Вида, какъвто и да беше той.

Да върши полезни дела, не да решава задачи по алгебра.

Госпожа Флетчър беше само на четирийсет и няколко, но последните няколко години бяха наситени с толкова стрес, гняв и страх, че оставяха различен белег върху всички ни. Около нейната уста се бяха образували две дълбоки бръчки, които я караха да изглежда вечно намръщена. Вероятно и заради учениците ѝ, и заради собствения ѝ син, на когото сега щеше да преподава, ако животът бе поне малко справедлив.

— Вероятно ти е трудно да се приспособиш към рутината след всичко преживяно — подхвана с мек тон тя. — Може би ти е безкрайно скучно на фона на приключенията ти досега.

Отвърнах ѝ с думите, които Дунди ми каза, след като ми помогна да се настаня в стаята ми в новия апартамент на Кейт:

— Скуката е хубаво нещо.

След като Дунди си тръгна, поседях сама на новото си легло, заслушана в преносвачите, които доставяха леглото на Нико. За разлика от всички други стаи в апартамента, нашите две малки спални не бяха обзаведени. Преносвачите ги наричаха „стаите за гости“ и Кейт ги поправяше всеки път. Но според мен не грешаха. Възнамерявах да остана само докато ми осигуряха мой собствен апартамент в сградата, където живееха Дунди, Вида и останалите служители от Съвета „Пси“.

Харесвах Кейт — много я харесвах. Но всъщност бяха зарязали и двете ни без избор. Законът гласеше, че всеки пси под осемнайсетгодишна възраст трябва да живее с попечител, а тя беше единственият възрастен човек, на когото приятелите ми се доверяваха. А Кейт пък беше прекалено добродушна, за да откаже.

Засега тази спалня беше личното ми пространство. Кейт ми предложи да я боядисам и декорирам по свой вкус, но някак ми се струваше нередно. Исках единствено врата — такава, която можех да отварям и затварям, когато пожелаех. Която се заключваше отвътре, а не отвън. Която отделяше личното ми пространство от околния свят.

Скуката наистина беше хубаво нещо. Всяка нощ, докато лежах в леглото си, не се боях какво може да ми се случи, когато заспя.

— Е, ако не ти се струва скучно, тогава… глупаво. И те разбирам донякъде — призна госпожа Флетчър. — Когато преживееш нещо толкова потресаващо, всичко друго започва да ти изглежда тривиално. Ненужно. Но те моля… просто имай търпение. Научи колкото можеш повече, преди отново да се завърнеш в света. Знанието е нещо, което никой не може да ти отнеме.

Погледнах я изпод бретона си.

— Какво друго остана да ми отнемат?

— Дано никога не разбереш. — Госпожа Флетчър въздъхна тихо и се облегна в стола си. — Добре. Ще направим кратка почивка. Но след като прочетеш съобщението, ще изключиш телефона си, ясно?

Слязох от стола и едва се сдържах да не хукна към всекидневната. Нико благоволи да вдигне очи към мен, докато оглеждах дивана за мобилния си телефон. Посочи масичката до един от столовете.

— Благодаря… — подхванах.

Той обаче само ми се усмихна половинчато и продължи да работи.

Телефонът беше обърнат с екрана надолу, но розовото калъфче, подарък от Вида, достатъчно се набиваше на очи, за да го забележа под един лист от вестник. Сърцето ми сякаш се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре с всяка моя стъпка.

Ала потъна веднага, щом обърнах телефона си. Беше Дунди.

Идеше ми да го попитам какви други планове имам според него. Но написах просто:

Надникнах през прозореца. Цяла седмица се редуваха суграшица и леден дъжд. И неговият апартамент, и този на Вида се подслушваха още от самото начало. Щом искаше среща навън, явно трябваше да ми каже нещо тайно.

Първия път, когато му ходих на гости, усетих батериите на подслушващите устройства като боцкане на иглички. По-късно, докато ме изпращаше към Кейт, Дунди ми каза, че не трябвало да ме притесняват — с тяхна помощ сме щели да докажем, че можело да ни се вярва.

— Е, Сузуме, готова ли си? — подкани ме госпожа Флетчър.

Отговорих припряно на последното съобщение на Дунди и изключих телефона, както бях обещала. Нямах представа как ще се съсредоточа през следващите два часа.

— Готова съм.

Дунди ме чакаше на любимото си място в парка „Меридиън Хил“. Намираше се на няколко пресечки от малкия блок, който Круз и останалите бяха отредили за членовете на Съвета „Пси“ и където живееше поне по един представител на всички рехабилитационни лагери. Въпреки че бяха култивирали избуялата зеленина на парка, преди да го отворят наново за посетители заедно с другите зелени площи и културни паметници в града, най-впечатляващата му забележителност — внушителният фонтан, все още не работеше, а близкото езерце се пълнеше само с дъждовна вода.

Но на Дунди като че ли не му пречеше. Седеше на ръба и съзерцаваше големия фонтан.

Като го наближих, забавих крачка. Внезапна тръпка прониза тялото ми и ме накара да потрия рамене, за да разсея бодежа под кожата си. Изглеждаше мокър до кости, беше се облякъл за студено време, но не и за дъжда. Не носеше чадър. Нито плетена шапка като моята. Килнах глава настрани. Дори ръкавици нямаше.

Нещо не е наред.

Той зарови брадичка по-навътре в шала си, разтривайки голите си ръце. Мокрото куфарче до него беше почти същото като на всички други бизнесмени и правителствени служители, крачещи забързано по парковите пътеки към къщи. Една млада жена задържа погледа си върху него и се препъна.

Той се пресегна инстинктивно да я хване, но жената се дръпна настрани с пребледняло лице, сведе глава и се отдалечи забързано с една-единствена дума.

Обърканото му изражение накара сърцето ми да се свие като юмрук. Жената не знаеше що за човек е Дунди. Поклатих глава и въздъхнах тежко през носа. Заради това се трудеха толкова усърдно. Заради това работеха за Съвета. Трябваше да докажем на хората, че нямат причина да се боят от нас.

Тя не се боеше — прошепна тъничко гласче в главата ми. Знаех как изглежда страхът, а това определено не беше страх. — Изгледа го с отвращение.

На няколко метра от Дунди охранителят му Франк свъси вежди, докато се преструваше, че чете вестник. Дунди обаче просто седна отново и опря ръце в ледения камък. Стоеше с вдигнати нагоре рамене, сякаш опитваше да предпази ушите си от студа. Не можех да преценя дали изглежда толкова скован заради срещата с жената, или защото го измъчваше нещо друго — и двата варианта не ми харесваха.

Дъждът барабанеше шумно по розовия ми чадър, докато краката ми скъсяваха разстоянието помежду ни. Накрая Дунди обърна глава към забързаните ми стъпки по мократа пътека.

— Избрал си чудесна вечер за разходка — отбелязах, споделяйки чадъра си с него.

Обичах усмивката на Дунди, най-вече защото я зървах толкова рядко, затова, появеше ли се по лицето му, знаех, че е искрена.

— Ей… — той внезапно съсредоточи поглед в мен иззад очилата си. — Чакай малко, защо си без охрана?

Говореше за Аурелия. Тя беше по-мила дори от Франк и ме научи да сплитам косата си на рибена кост.

— Отзоваха я. От кабинета решиха, че вече не съм обществена фигура и Кейт ми е достатъчна.

Франк надникна към нас, сетне продължи да се озърта небрежно из парка. След малко се изправи, протегна се и отиде да седне от другата страна на пътеката, за да ни остави насаме. Сиво-кафявият му панталон не изглеждаше подходящ за студеното време, но Франк не ми се струваше от хората, които влагаха особена мисъл в избора на материи за сезона.

— Що за глупост! — възмути се Дунди. — Как така не си обществена фигура? Нима не въртяха лицето и името ти по новините месеци наред? Снощи гледах повторение на едно от интервютата ти по някой от каналите! Не мога да повярвам. Веднага се сещам кой ще…

— Според теб Франк само този панталон ли има? — прекъснах го. — Дали да не му купим един вълнен, ако възнамеряваш често да размишляваш навън посред зима?

— Да не си посмяла да откраднеш и неговите дрехи от гардероба, за да му поръчаш нови — предупреди ме Дунди.

— Но виж колко хубаво ти стоят твоите. Пък и съм улучила размера, нали? — попитах.

Дунди винаги полагаше грижи за външния си вид, дори докато пътувахме с Бети. Лиъм все го подиграваше, задето гладеше ризите си, но той просто си беше такъв — надежден, уравновесен човек. За първите му няколко пресконференции му се наложи да облече един от старите костюми на баща си, който изобщо не му беше по мярка. Въпреки това не желаеше да взима пари от родителите си за нов, защото им трябваха за сърдечната операция на баща му.

Помолих Кейт да му уреди малко средства за дрехи, за да не си търси официални костюми по контейнерите за дарения. Изпратихме молба до Круз и тя лично ми написа чек за три нови костюма, които Дунди да сменя, докато не започнеше да изкарва достатъчно пари, за да разнообрази гардероба си. Не че можеше да очаква редовна заплата поне в близките години. Дунди и Вида работеха за квартира и храна, откакто приключи ужасният дажбен режим на месеците, след като Обединените нации свалиха Грей от властта.

Дунди даваше всичко от себе си, а хората го избягваха в парковете и го обсипваха с обиди, докато се возеше в метрото на път към работа. Заслужаваше да има поне малко самочувствие.

— Почувствах се като че съм попаднал в чужд апартамент. Едва не получих инфаркт… — Той присви очи насреща ми. — Но да не говорим за това. Щом не те е докарал някой агент, как стигна дотук? Ако си се возила сама в метрото, моля те, просто ме излъжи.

— В метрото вече е безопасно.

— Кой ти каза?

— Ти самият в речта си от миналата седмица, когато заяви, че вече не ни трябват специални карти, за да се возим в него — отговорих. — И между другото — здрасти.

Дунди беше облечен в изискан костюм и тъмно палто и носеше синята вратовръзка, която му бях избрала за първия му работен ден — почти същото синьо като значката на ревера му. Отметнах косата от рамото си, разплитайки я от жълтата значка, която бях сложила на палтото си, преди да изляза.

— Здрасти — каза той и се наведе под чадъра да ме прегърне. — Но пак ще те попитам: как стигна дотук?

— Госпожа Флетчър ме докара. Изчака да те видя, преди да си тръгне — обясних до рамото му. — Добре ли си? Това е нетипично дълга прегръдка за теб… — Веднага ме връхлетя една кошмарна мисъл. — Да не би да е станало нещо с Ви?

Той се отдръпна.

— Не, добре си е. Ще поседнеш ли за малко?

Дъждът замръзваше на ледени буци по шапката и раменете ми. Не усещах устните си от студ и не знаех дали се усмихвам, или ми текат лиги.

— Ами… добре.

Дунди се държеше толкова сковано само когато се мъчеше да запази някоя голяма тайна. Постоянно шаваше смутено и пристъпваше от крак на крак, сякаш търсеше по-стабилна опора. Лиъм наричаше това негово състояние „трепетлика“. И само страничен човек не би осъзнал, че можеше да му се довери напълно по простата причина че носеше лъжата като котва на шията си.

— Искам да обсъдим нещо — подхвана той.

Пулсът ми се ускори. Кимнах и вдишах дълбоко. Дунди се пресегна и разкопча куфарчето си. Надникна към Франк, преди да извади няколко влажни листа.

— Искам да обсъдим ползата от четенето — довърши той.

Опулих се насреща му и поех листовете.

— Защото не ми дават достатъчно домашни ли? — попитах.

— Намерих няколко книги, които реших, че може да харесаш, и принтирах няколко рецензии, за да си избереш по-лесно. Четенето може да промени живота ти — отбеляза той. — И да отвори очите ти за…

— Днес вече изтърпях една лекция за значимостта на образованието — прекъснах го, изкушавайки се да го перна през лицето с купчинката листове. Защо му беше цялата тази потайност, ако просто искаше да ми препоръча…? Погледнах най-горния лист. „Хълмът Уотършип“. — Сериозно ли?

Той се приведе напред и прокара пръст по края на листа.

— Хрумна ми, че после може да обменим впечатления, както правех някога с родителите си.

Отне ми известно време да проумея за какво говори, но в следващия момент едва не скочих от пейката.

— А… — Преглътнах сухо и се покашлях. — А вярваш ли на рецензентите?

— Да — каза той. — От години им се доверявам.

Значи наистина бяха те. Само Руби и Лиъм знаеха как Дунди и родителите му си разменяха послания, докато властите го преследваха. Този път прегледах текста по-внимателно — представляваше имейл от интернет магазина, който използваха. В заглавното поле пишеше „Препоръка от потребител Елинор Ригби“.

Облекчението ме разтърси на кратки изблици и най-сетне разсея страха, който носех със себе си почти шест месеца. Добре са. Живи са.

Но когато страхът се изпари, в сърцето ми се освободи място за нещо друго. Нещо парещо и жилещо. В секундата, преди Дунди да извърне поглед, разпознах същото чувство и по неговото лице. Никой от двама ни не го изрази с думи, но долових как лека-полека придобива формата на нож с две остриета.

Напуснали са ни.

— Предлагам да ги занесеш у вас и да си помислиш коя книга искаш да прочетеш първо. — Дунди взе листовете от ръката ми и ги сгъна, така че да се съберат в чантата ми. — Е, влизаме ли? Умирам от глад. Дано не възразяваш, че пак поръчах италианска храна.

В радиус от двайсет пресечки един-единствен ресторант бе успял да отвори врати и това беше „Италия Норт“.

— Копнея някой ден и аз да придобия твоята страст към чесновия хляб — пошегувах се, хващайки го под ръка, когато ми предложи лакътя си.

Тръгнахме към блока му, следвани от Франк.

Така протичаше един нормален ден в новото време — доколкото новото правителство и новите му закони можеха да се нарекат „нормални“. Парковете отново отваряха за посетители. Хората се срещаха. Училището работеше. Ние оставахме.

А те ни бяха напуснали.

Не смогвах да възпра думите — постоянно се въртяха в главата ми, дори докато Дунди ми разказваше за работата си и ме разпитваше за училище. Въпреки че живеехме що-годе добре и що-годе нормално, и скучно в добрия смисъл на думата…

Напуснали са ни.

Разбирах ги. Разбирах избора им. Ала една част от мен никога нямаше да разбере напълно как от четирима бяхме останали двама.

Дадох си сметка колко е уморена Кейт, когато не ме чу да се изнизвам от апартамента в три часа сутринта.

Бях се опаковала с плетената си шапка, раирана попарена блуза, дебело палто и ботуши с пух. Но дори това облекло не успя да ме предпази от вледеняващия въздух и поривистия дъжд, когато отворих задната врата на сградата и тръгнах по алеята. Претичах покрай боклукчийските контейнери и няколкото паркирани коли, търсейки една определена.

— Ехо!

Завъртях се рязко и подметките ми се хлъзнаха по мокрия тротоар. Купето на един ненатрапчив тъмносин седан светна и видях Дунди на шофьорската седалка. Беше вдигнал яката на черното си поло върху устата си, а черната му плетена шапка беше спусната толкова ниско, че почти покриваше очите му.

Запътих се към задната врата, но в следващия момент си спомних. Само двамата сме. Затова влязох откъм предната пасажерска седалка и затворих тихо вратата след себе си. Топлата струя от парното стопли лицето ми, докато закопчавах предпазния си колан. Дунди изкара колата на заден ход до главната улица, където се огледа и най-сетне свали яката на полото от устата си.

— Ви искаше да дойде — обясни той, — но решихме, че ще е твърде подозрително, ако и тримата изчезнем внезапно.

— Струва ми се, че и така ще е достатъчно подозрително — отвърнах.

Той се приведе напред, взирайки се в тъмната улица, и пръстите му забарабаниха по волана. Когато ускори, чистачките заработиха по-бързо.

— Ви предупреди Кейт, че двамата с теб ще се поразходим — каза той. — Двете ще измислят някое добро оправдание за това, че сме тръгнали без Франк. Теоретично уикендите са ми почивни дни…

— Днес е сряда — напомних му.

— Сряда може да е уикенд за мен, при положение че не съм почивал от…

Той не довърши.

— Никога. — Поклатих глава. — Никога не си почивал. Май това трябваше да е първият ми въпрос, но в чия кола се намираме?

— Вида я взе от… Е, така и не попитах, защото не смея — призна си той. — Лично я е проверила. Няма нито джипиес, нито други проследяващи системи.

Изобщо имало ли е смисъл да я претърсва? Колата изглеждаше по-стара от трима ни накуп. Сигурно нямаше дори тасове на джантите, камо ли джипиес.

— Е… — поде Дунди след малко. — Какво ще кажеш за съобщенията?

Бяха общо три. Две от Лиъм и Руби и едно от Дунди за срещата ни. Невредими сме, ще обясним, ако дойдете — гласеше първото. Второто беше малко по-неразбираемо: Напишете имена на стенописа в Блекстоун, оставете камък, купете чай от кафенето отсреща.

— Май трябва да сме благодарни, че са живи и най-накрая можем да си отдъхнем. Но всичко това е толкова типично за Лиъм — измърмори Дунди. — Той не признава прости инструкции като „Отидете там и там, а аз ще дойда да ви взема“.

— Поне не ни пращат на лов за провизии — подхвърлих. Инструкциите не бяха особено ясни, но все пак ни предлагаха отправна точка. Блекстоун беше град на няколко часа южно от Вирджиния. Оставаше да намерим стенописа и кафенето. — Просто са предпазливи.

— Винаги си на негова страна — отбеляза Дунди.

— Напротив — отрекох. — Понякога съм на страната на Вида.

Отговорът ми не го разсмя, както се надявах. Освен това не включи радиото, което ме притесни неочаквано много. Лиъм вечно пускаше музика или новини за фон, като че не понасяше празния въздух.

Дунди опря лакът на шофьорската врата и отпусна брадичка в дланта си.

— Едва ли някога ще свикна да те гледам зад волана — подчертах аз.

— Ако бях запазил истинските си очила, можех да сменям Лиъм в Бети — изтъкна той. — Не че щеше да ми позволи. Знаеш какъв е на тема шофиране.

— Вероятно си прав — съгласих се. — Ето, виждаш ли? Заставам на твоя страна.

Той най-сетне се поусмихна.

— Ще ми се и аз да можех да карам — казах му. — Толкова е глупаво, че ме принуждават да чакам.

— Имай малко търпение. — Той се пресегна и ме потупа лекичко по главата. Не го беше правил от години. — Знаеш ли колко неща могат да се объркат, когато си зад волана? И то, без да намесваме другите шофьори. Всъщност хайде да си говорим за нещо различно от автомобилни касапници.

Тъкмо излизахме на околовръстното шосе на Вашингтон и той стисна волана по-силно. През замъглените от поройния дъжд стъкла се мержелееха смътно тъмните очертания на новите лампи и камери, които щяха да включат до няколко месеца. Сега обаче единственият ни източник на светлина бяха фаровете на колата и далечното сияние на столицата.

— Наистина ли винаги заставам на негова страна? — зачудих се на глас — Кълна се, че не е нарочно…

Дунди надникна към мен и бързо върна очи към пътя.

— Няма значение на чия страна си. Изобщо не биваше да го казвам. Съжалявам. Знаеш какъв съм, когато кръвната ми захар е ниска. Все пак говорим за Лий, той е забавен, добродушен и се облича като ходеща прегръдка.

— Наистина носи много меки дрехи — съгласих се. — Но и за теб може да се каже същото. Не прави такава физиономия, само и само да ме опровергаеш. Такъв си си.

— Не се чувствам такъв — призна той. — Но винаги съм знаел, че вие имате специална връзка. И я уважавам. Аз самият никога не съм бил… Трудно ми е да се сближавам с околните.

Светлината от фаровете се отразяваше в дъждовните капки, стичащи се по предното стъкло, озарявайки ги като падащи звезди.

Дунди говореше така, сякаш едното приятелство беше по-важно от другото. А нямаше нищо подобно. Просто бяха различни. Но с еднаква доза любов. Единствената разлика се състоеше в това, че Лиъм бе загубил малката си сестричка и явно искаше да докаже на себе си, че е способен да спаси поне мен.

— Винаги съм те разбирала — уверих го. — Както и ти винаги си ме разбирал.

Дунди надзърна към мен и преглътна. По природа функционираше на малко по-висока честота от всички нас, но като го наблюдавах сега, сърцето ми се късаше. Костюмите му криеха колко беше отслабнал напоследък, а сенките от тъмното небе сякаш удължаваха лицето му.

Нахоках наум онази егоистична част от себе си, която от вълнение по приятелите ни дори не се замисли колко внимателно бяха организирали всичко Дунди и Вида. Колко предпазливи е трябвало да бъдат с тайните съобщения и плановете си.

Дунди рискуваше най-много, ако ни заловяха или проследяха. Вида щеше да загуби статута си на оперативен агент, но той щеше да отнесе мъмренето. Щяха да го изкарат користен измамник. От Конгреса щяха да заявят, че ги е подвел съзнателно, и дори можеше да го вкарат в затвора за нарушаване на клетвата му. Съветът „Пси“ още беше в зародиш. Нямаше да оцелее след загубата на създателя си.

— Добре ли си? — попитах го.

— Разбира се — отвърна твърде припряно той.

— Вече не сме във Вашингтон — напомних му. — Никой не ни слуша.

— Не, наистина, аз…

— Никога преди не си ме лъгал — казах, доближавайки ръце до отворите на парното, — така че, моля те, не започвай сега.

Дунди въздъхна и прокара пръсти през косата си. Обикновено я поддържаше къса, но сега си личеше, че не я е подстригвал няколко седмици повече от обичайното.

— Просто е… трудно. Всичко. Съжалявам, че не се виждаме често и съм кисел напоследък. Но няма край. Ощастливяваме едни, ядосваме други. Мъчим се да променим мнението на хората за нас, а те се вкопчват още повече в своето собствено гледище, защото не им се нрави да чувстват, че са сбъркали. Опитвам се да организирам членовете на Съвета, да им втълпя, че трябва да четем абсолютно всичко, а накрая неизменно сме принудени да пригаждаме първоначалните си цели към тези на правителството. Влудяващо е. Пък и онези отвратителни хора по новините с противните им лозунги, онези, които убиха момчето пси в Калифорния и заявиха, че било при самозащита… просто… просто няма край. Ако успеем да уредим поне някакви обезщетения…

Съдът вече отхвърляше незнайно колко граждански дела срещу правителството, водени от семейства, загубили децата си от ОМИН или принудени да ги дадат в лагерите. Всеки път съдиите изтъкваха едни и същи причини. Правителството и „Леда Корп“ били провели необходимите изследвания, за да докажат безвредността на Веществото Амброзия. Намерението на управляващите било да използват химикала за предотвратяване на биологични атаки срещу водоснабдителната ни система. Правителството имало основание да вярва, че представляваме сериозна заплаха заради свръхчовешките ни способности и факта, че ОМИН се предава чрез контакт.

Временният президент Круз работеше задкулисно за постигането на някакво съгласие, но едва ли щеше да отбележи осезаем успех в близките години. Почти всяко семейство в Съединените щати бе засегнато, а и страната още се давеше в дългове и депресия — просто нямаше пари за обезщетения.

Излъчиха официално извинение за ненамесата на Грей. Поне това беше някакво начало. Но когато Дунди съумя да прокара до Белия дом законопроект, с чиято помощ можеше да се финансира изграждането на монумент в памет на жертвите, официалният говорител го посече с обяснението, че „нацията се нуждае от време да осмисли трагедията, преди да се отдаде на истинска скръб“.

— Дунди… — подхванах, пресягайки се да го стисна за рамото. Не го бях виждала в подобно състояние през цялото време, през което пътувахме заедно. — Защо не си казал нищо?

— Защото още в началото знаех с какво се заемам. — Той поклати глава. — Боже, чуй ме само. Извинявай, Зу. Не е чак толкова зле. Просто съм малко потиснат. Все трябва да си напомням, че върша полезна работа, макар и трудна. След година ще се смея на тази своя криза.

Положението можеше и щеше да се подобри. Вярвах го до дъното на душата си. Ала на Дунди му бе необходима помощ. Някой трябваше да поеме поне част от бремето му.

— Струва ми се, че с този оптимизъм Руби би те изритала от отбор „Реалност“ — подхвърлих шеговито.

— Омръзна ми от отбор „Реалност“ — отговори сериозно Дунди. Колата ускори, прелитайки покрай работниците, ремонтиращи другата лента на шосето. — Приключих с него. Предпочитам да бъда глупак с надежди, който се труди за промяната, вместо бездействащ циник, който се смее, окажат ли се верни съмненията му.

Кимнах.

— И тук съм съгласна с теб.

Той се усмихна.

— Благодаря, че ме изслуша. Понякога съм с усещането, че си приказвам сам на себе си.

— Всички те чуваме — уверих го. — Говориш от името на всички ни.

Усмивката му посърна.

— Не на всички.

Сега, когато знаех, че никой не ни подслушва, най-сетне можех да му задам въпроса, който ме глождеше от месеци.

— Нараниха ли те?

— Не си направиха труда да ме нараняват, преди да си тръгнат — отвърна той, мъчейки се да прикрие горчилката в гласа си. — Дори не ми казаха, че си тръгват.

— Говорех за хората, които те разпитваха, за внезапното им изчезване — поясних приглушено.

От ФБР му проведоха разпит, на какъвто така и не подложиха мен. Агентите, които го преследваха седмици наред, дори не ме погледнаха. Двама наминаха през апартамента на Кейт да ме попитат кога за последно съм виждала Руби и Лиъм, но Кейт присъстваше през цялото време. И след час ги помоли да си тръгнат. Това беше.

Първоначално почти хе ядосах. Така де, какво ще знае едно малко момиченце, нали? Но видях какво причиняваха следователите на Дунди.

Гледах как стои пред Конгреса и свидетелства под клетва, че няма представа къде са „така наречените му приятели“, и отговаря на всички въпроси с „Не знам. Не съм ги виждал от месеци“. По време на една семейна вечеря няколко федерални агенти дойдоха да претърсят апартамента му за доказателства, прибирайки всичко, което си наумяха — включително книги, само и само да го стресират. Видях на какъв тормоз бяха подложени родителите му от репортери, следователи и противници на пси, докато накрая не се принудиха да напуснат Вирджиния.

Излизаше, че поне този път възрастта ми ме беше защитила.

— Не — отговори Дунди след малко. — Просто ми задаваха въпроси, чиито отговори не знам до ден-днешен.

Взех сгънатата пътна карта от поставката за чаши. Беше отбелязал маршрута ни до Блекстоун, мъничко градче в централната южна част на щата, за което дори не бях чувала.

— Би трябвало да стигнем за около три часа — допълни той с поовладян глас. — Кажи, като огладнееш. Взел съм вода и няколко протеинови блокчета. Достатъчно топло ли ти е?

— Всичко е чудесно — успокоих го. — Искаш ли да пусна радиото?

— Всъщност, ако нямаш нищо против, бих постоял на тихо.

Усмихнах му се и се облегнах назад, зареяла поглед в дъжда.

— Аз също.