Тъмен завет

Двадесет и седма глава

Върнах се на шофьорската седалка и затворих вратата, разлюлявайки цялата кола. Роман седна на пасажерското място. Единственият звук, който издаде, беше щракването на предпазния му колан.

Надникнах към задната седалка, където Приянка бе опънала дългите си крака. Тя не поиска или не можа да срещне погледа ми.

— Каза ли ѝ? — попита вместо това Роман.

Без обичайната топлина в гласа ѝ, небрежният ѝ тон прозвуча изкуствено. Сякаш го използваше само заради нас.

Роман кимна, без да надзърта към нея.

Ръката ми спря, преди да завърти ключа — чудех се дали да подкарам колата, или да изчакам, докато си възвърнем поне минималното равновесие, което бяхме постигнали преди.

— Ох, изпуснала си — уведоми ме Приянка със същия болезнено леконравен тон. — Аз разказвам трагичната история далеч по-цветисто. Или поне с повече звукови и зрителни ефекти.

— Прия… — подхванах, плъзвайки очи по нея. Цялото ѝ тяло беше обляно в пот. Гъстата ѝ коса се бе сплъстила като плетена шапка върху черепа ѝ и няколко черни къдрици полепваха като лиани по ключиците и раменете ѝ. Тя пъхна ръце под краката си, но не само те трепереха. — Хайде да не е сега.

Тя се покашля и се поизправи в седалката.

— Намерих един адрес в сървъра. Руби беше търсила същия в телефона си, но „Синя звезда“ изтриха архива, преди да смогна да го разгледам добре.

— Значи виждаш файловете? — учудих се. — Как се случва това?

— По-скоро… — Приянка се замисли. — Всички данни се прехвърлят в съзнанието ми. Понякога не успявам да си осигуря достъп до тях веднага и те изникват в главата ми дни по-късно. Когато се свържа с някоя машина, съзнанието ми действа като мрежа. Случва се да улавям всичко, но в други ситуации мънички парченца съумяват да се измъкнат. Чувството е като… връзка. Нажежен, ярък поток от снимки.

— Видя ли нещо друго във файловете? — попитах я.

— Беше същинска антология на шантажа, корупцията и мръсните тайни. Купища кирливи ризи на разни сенатори и дори малко информацийка за една съмнителна имотна сделка, която Круз е сключила преди известно време.

Някак устоях на импулса да долепя чело до волана.

— Чудесно. Нещо особено интересно?

— Да, има едно нещо — отвърна Приянка. — Разполагат с досиета, посветени на теб и приятелите ти. Добре де, две неща: след като унищожи архивите, системата им стартира някакъв паричен трансфер.

— Значи са приключили сделката — казах. — Кланси се е изпарил.

Предадох им онова, което ми разказа Лана за сделката на Кланси. Роман поклати отвратено глава.

Руби, какво толкова важно си искала от него, че си е струвало да го освободиш?

Приянка се разкашля неудържимо и заблъска с юмрук гърдите си.

— Добре ли си? — загрижих се, подавайки ѝ шише вода.

Тя не успя да ми отговори, затова кимна и отпи от шишето. Потеше се толкова обилно, че лилавата ѝ блуза приличаше на втора кожа, но поне цветът на лицето ѝ се възвръщаше.

— Излизането от режим Супер Прия никога не е толкова приятно, колкото самото изживяване, затова и понякога се изкушавам да остана в него — намигна ми тя.

Роман удари с длан таблото и аз подскочих.

— Не е смешно. Не разбирам какво те прихвана да се метнеш така в сървъра и да подгониш онзи в другия му край.

— Справях се добре — увери го Приянка. — Еуфорията ми помогна, както и очаквах…

— Не ти е нужно, Прия. — Щом изтерзаното изражение по лицето му успя да притисне болезнено моето сърце, можех само да си представям какво причинява на нейното. — Защо не проумяваш, че самата ти си достатъчна?

— Ще ми се да беше така — отговори Приянка. — Но нямаше друг начин да преодолея защитната стена, която „Синя звезда“ бяха вдигнали. Ако не го бях направила, щяха да изтрият данните, без дори да надникнем в тях.

— Можеше да изключим сървърите от мрежата и да ги вземем с нас, за да ги анализираме по-късно — каза дрезгаво Роман. — Можеше да…

— Да си причиниш поредната смазваща мигрена, както впрочем и стори? Да рискуваш изобщо да не се свестиш този път? — Приянка поклати глава. — Еуфорията ми е единственият начин да те настигна.

— На мен винаги ми се е налагало да гоня теб — изтъкна Роман. — Не го направи само заради това.

— Не — потвърди тя. — Направих го, за да си върна поне част от силата, след всичко, което ми причини Мърсър. На мен и на другите си деца.

— Не сме негови деца! — прекъсна я гневно Роман.

Приянка само поклати глава.

— Така и не разбра. С Лана искахме да използваме способностите си в помощ на други уязвими деца. Да сложим край на извратените му експерименти. Но ти просто искаше да избягаме.

Роман се завъртя рязко в седалката си.

— Не желая да бягам, просто искам да оцелеем. Не ти харесва да се чувстваш безполезна? Безсилна? Погледни мен. Погледни мен, Прия. — Тя впери очи в него. — Единственото полезно нещо, което Мърсър видя в мен, беше предаността ми и стабилната ми ръка. Единствената причина да не ме умъртви като болно куче беше готовността ми да браня двете ви с Лана на всяка цена.

Какво значи това?

Като съзрях суровия гняв и болката по лицата им, ми се прииска да бях излязла от колата. Приянка изглеждаше искрено шокирана от думите му. Роман се обърна напред, притисна юмрук към устата си и впери взор през прозореца.

Трябваше да предприема нещо, затова запалих двигателя и подкарах колата обратно по отбивката от главното шосе. Гумите вдигнаха облаци прахоляк зад нас.

— Ро… — поде Приянка с по-мек тон. — Не се безпокой. Не искам да изпадам в онази еуфория, просто понякога имам усещането, че се нуждаем от нея. Но внимавам да не скачам в капани, от които не съм убедена дали ще успея да се измъкна, и това е един от тях. И като сме отворили думата за капани, съжалявам, че не ви казах за проследяващото устройство. Просто реших… да опитам за последно…

Стрелнах поглед към нея в огледалото за обратно виждане.

— Разбирам.

В очите ѝ изплува благодарност, още белязана от чувство за вина.

— Не искам да ти чета конско — каза Роман. — Не ти е потребно, пък и имаш право да използваш способностите си така, както сметнеш за добре. Ала няма да понеса да загубя и теб. Не искам омразата ти към Мърсър да те унищожи. Заслужаваш повече.

— Няма да го позволя — каза Приянка и взе телефона на Руби от задната седалка.

Намери един адрес в Батън Руж, столицата на Луизиана, и го даде на Роман, за да го въведе в навигационната система на колата. След няколко километра мълчание тя отпусна глава на задната облегалка и затвори очи.

Стърженето на гумите по асфалта почти заглуши думите ѝ, когато прошепна:

— Не и преди да унищожа него.

Когато влязохме в Луизиана, задушливата, сваряваща всичко горещина вече беше в апогея си. Надигаше се на треперливи вълни от напечения асфалт и караше мислите ми да пълзят мудно. Още преди часове предадох волана на Роман, но не склоних, когато опита да ме убеди да подремна.

— Не мога да повярвам, че не ми каза по-рано за способностите на Прия. Щяхме да имаме толкова пари за храна. — Наблюдавах я в страничното огледало как сипва в резервоара бензина, с който току-що се бе сдобила, подмамвайки колонката, че е прочела дажбена карта. Не беше ходила много до бензиностанцията и не ѝ се беше наложило да чака на опашка, но докато се върне, вече изглеждаше така, сякаш е преплувала цялото разстояние. Като приключи, хвърли празната червена туба обратно в багажника. — Защо все ти ходеше да взимаш бензин вместо нея?

— Тя го взе онези няколко пъти, когато ти спеше. Все още имаме пари благодарение на способностите ѝ. Слагаше използвана дажбена карта в бензиновата колонка — обясни Роман. — Но винаги има риск някой да забележи какво прави и да я докладва. Обучен съм никога да не се набивам на очи. Поне с това мога да ѝ помогна.

— И аз съм обучена на същото — настоя Приянка, качвайки се на задната седалка. — Е, поне на теория. Но защо да не се набиваш на очи, когато вместо това може да слушаш как враговете ти крещят ядно името ти към небесата?

Погледнах Роман.

— Схванах идеята ти.

— Не взе повече от дневната дажба, нали? — погледна я в огледалото за той.

— Не, дишай спокойно. Дори да ми беше хрумнало, едно ченге стоеше точно пред колонката. Ух! — Приянка си повя с ръце. — Ще усилиш ли климатика, преди пак да съм се помирисала? Май съм попила миризмата на изгоряло сирене от онова място.

Подчиних се. Опашката от коли, чакащи пред бензиностанцията, вече се проточваше покрай нас. Започваше и симфонията от нервно натискане на клаксоните. Роман беше хванал дръжката на вратата и като че ли се мъчеше да разубеди сам себе си.

— Върви — казах му. — Ще изчакаме. Заслужаваш да се поизмиеш и преоблечеш.

— Изглеждаш толкова окаяно, че може служителят зад бара да се смили над теб и да ти даде малко начос от миналата седмица — подхвърли Приянка. — Но ако ти предложи избор между начос и хотдог, вземи хотдога.

— Да бе! Това ще стане, когато омар изсвири на планината. — Той забеляза недоумяващите ни погледи. — Сериозно ли? И този израз ли го няма в английския?

— При нас е „когато цъфнат налъмите“, но ще запомним и твоя, защото е просто чудесен — възкликна Приянка. — Каква е тази мания на руснаците по омарите? Преди известно време спомена нещо за спящи омари?

— Ще му покажа къде зимуват омарите — отговори начумерено Роман. — Заплахата си я бива.

— Доста образно — съгласих се. — По-заплашително дори от „ще го пратя при рибите“, защото не всеки знае къде зимуват омарите.

— В дълбоки, ледени води? — предположи Приянка. — Във фризер?

Роман изпуфтя разсърдено, излезе от колата и пое към бензиностанцията с пъхнати в задните джобове на дънките си ръце и сведена глава.

Приянка дойде на предната пасажерска седалка. Докато закопчаваше предпазния колан, се закашля и аз я погледнах угрижено.

— Добре съм — увери ме тя. — Единственото нещо, което застраши да ме убие, беше тъгата в очите на Роман. Действа като оръжие.

И двете го изпратихме до бензиностанцията с погледи.

— Благодаря ти — каза тя след малко, — че не ни изостави, като научи истината. Извинявай за всички лъжи. Не ги заслужаваше. Но мисълта за онези деца в лапите на Мърсър събужда защитническия ми инстинкт.

— Когато видях цялата картина, разбрах защо сте го сторили — отвърнах. — Но този път говоря сериозно — трябва да сме откровени един с друг, иначе няма да се получи.

— Е, в духа на пълните самопризнания, Роман разказа ли ти как попаднах при Мърсър? А за родителите ми? — попита Приянка.

— Не изцяло. Каза ми, че Мърсър те отвлякъл, за да окаже натиск на баща ти, който бил един от бизнес съперниците му — обясних.

— О, да, голям съперник в контрабандата на оръжия. Направо изконен враг. — Тя вдигна крака на седалката и обгърна коленете си с ръце. — Чувала ли си за Парт Акария?

— Звучи ми познато…

Тя взе чистия телефон и включи интернет търсачката. Статията от „Ню Йорк Таймс“ вече беше отворена. Снимка на чаровен сивокос индиец изпълваше екранчето под заглавието „Акария се измъква от закона“.

Приянка се засмя вяло.

— Понякога не мога да се спра. Проверявам за новини около него поне веднъж седмично. Повтарям си, че е защото ме интересува дали е жив, но май е по-скоро от черно любопитство. Като малка се преструвах, че тайно общува с мен чрез снимките си във вестника или в интернет, изпраща ми сигнали. Възприемах го като толкова голяма фигура — същински император, че търсех някаква оправдателна причина вечно да го залавят за едно или друго престъпление. Оказа се, че все Мърсър го е издавал на правителството. Въпреки това така и не успяха да му припишат нищо сериозно. Май и до ден-днешен му се разминава.

— И баща ти… просто е… позволил на Мърсър да те задържи.

— Не точно. — Приянка въздъхна тихо. — Не съм родена тук. Майка ми се казваше Чандни. Двете с нея живяхме в Делхи през първите седем години от живота ми. Баща ми беше заминал за Америка, за да се установи тук. От шофьор станал шофьор на някой си престъпен бос, а накрая самият той се превърнал в престъпен бос. Не се случило толкова бързо, но наистина само след година изпрати частен самолет да ни вземе. Сериозна работа, като се има предвид, че по онова време всички полети от и към Щатите бяха спрени заради ОМИН и страха от разпространение на заразата. Броени дни преди частният ни самолет да пристигне — продължи Приянка, — блъснаха майка ми на една пешеходна пътека. И така заминах сама за Америка. Заживях в огромното му, ехтящо мраморно имение в Джърси, където наблюдавах непрестанния поток от гангстери и подслушвах хилядите тайни разговори, докато това не се превърна в нормалния ми начин на живот. Ако изобщо се е страхувал, че ще прихвана ОМИН, не го показваше. Около година, след като пристигнах тук, точно ден преди Коледа — да, за такъв гадняр говорим — Мърсър изпрати свой човек да ме отвлече. Остави вариант на баща ми — да напусне бизнеса с оръжията — иначе щеше да започне да ме изпраща по пощата на парчета.

— Божичко! — промълвих.

— О, чакай, още нищо не си чула. — Приянка се намести в седалката си. — Крайният срок се падаше същия ден, когато баща ми трябваше да се яви в съда по обвинение в рекет. Но вместо да опита да спазари нов срок, гледахме по новините как се качва по стълбището на съдебната палата в Манхатън, облечен в бяло от глава до пети. Когато един от репортерите го попита, защо е избрал такъв тоалет, баща ми обясни, че обичната му дъщеря Приянка е починала от ОМИН предишната вечер, затова е в траур.

Буквално загубих ума и дума за момент.

— Моля?

— О, да. Толкова е горделив. Отказа да признае, че Мърсър е отвлякъл дъщеря му, че е спечелил и го е поставил в слаба позиция, затова просто ме отписа като загуба и продължи напред. Бях се превърнала в тежест за него, тоест вече нямах стойност. В неговите очи никога не бях имала.

— Това е потресаващо — изрекох аз.

— По онова време повече ме интересуваше какво ще ми направи Мърсър. Спомням си го като бял ден, погледна ме и каза: „Е, как ще си ми полезна оттук нататък?“. И аз го помолих да ме вземе при другите деца.

Ахнах.

— Прия…

Тя сви рамене и се покашля.

— Мърсър е умопомрачен кучи син, но баща ми е коравосърдечно копеле. В крайна сметка това се оказва разликата помежду им. Лана не бърка. Мърсър наистина се грижеше за нас по свой начин. Отдадеше ли ти вниманието си, сякаш те заливаше с топъл мед. Чак като пораснах, осъзнах колко ни е манипулирал.

— Боже! — пророних. — Ами семейството на майка ти? Можеш ли да се върнеш при тях?

— Не знам — отвърна тя. — Продължавам да уча хинди, за да можем да общуваме някой ден, но не съм пробвала да се свържа с тях дори след като напуснахме „Синя звезда“. Замисля ли се за това, нещо ме възпира. Казвам си, че е защото не искам Мърсър да ги набележи, да ги използва, за да ме нарани, но има и друго. Дори не знам как да го обясня…

— Опитай — подканих я.

— Едно от най-лошите неща в цялата тази история е странното чувство на откъснатост от семейството и културата ми. Успях да съхраня религията си, огромната си страст по палачинките малпуа и всички скъпи спомени от живота с майка ми в Делхи, но… се чувствам изтръгната от истинския ми свят. Нелогично ли звучи?

— Напротив.

Бе описала с думи усещане, което аз самата така и не бях съумяла да формулирам на глас. Когато ни пратиха в лагерите, уязвиха не само живота ни, но и себеусещането ни. Промениха траекторията на световете ни. Толкова дълго се съсредоточавахме само и единствено върху оцеляването си.

Но то не беше живот.

— Май това е всичко — завърши Приянка. — Донякъде се чувствам щастливка, защото Лана и Роман са ми по-близки, отколкото баща ми някога е бил. При други обстоятелства никога нямаше да ги срещна. И все пак…

Тя обърна ръката си с китката нагоре и вдигна ръкава на блузата си, така че да покаже татуировката на синя звезда.

— Не знам защо не съм я махнала още. Роман изгори своята няколко дни след бягството ни, но аз така и не се престраших. Той заяви, че не му харесвало да е белязан като нечие притежание, но аз не го възприемах така. За мен звездата открай време беше нещо като обединителен символ. Знак, че сме едно семейство. Сега ми напомня, че нищо не е изцяло добро или изцяло лошо.

Сърцето ми сякаш се умори. Просто не можеше да понесе повече. Притиснах ръка към очите си.

— Недей да плачеш — предупреди ме Приянка. — Защото, ако и аз започна, няма да спра.

Прочистих гърлото си.

— Извинявай. Просто понякога ми идва в повече. Винаги съм си мислела, че с възрастта все по-лесно ще се справям с околния свят, но май ми се удава единствено да се преструвам, че е така.

— На хора като нас им е най-трудно — съгласи се Приянка и се приведе над централната конзола, отпускайки глава върху рамото ми. Аз също опрях главата си върху нейната. — Чувстваме всичко.

Роман се появи на пътя с озарена от слънцето мокра коса.

— Съжалявам за Лана — казах ѝ. — Сигурно е непоносимо да я виждаш такава.

— Ще стане непоносимо само ако се откажа от надеждата, че ще си я върна — заяви тя. — А нямам такова намерение. Изключено е. Сърцето ми е като колело на каруца. Чупи се редовно, дявол да го вземе, но през повечето дни просто се търкаля напред.