Тъмен завет

Пролог

Кръвта не се отмиваше.

Стичаше се червена, червена, червена по ръцете ми и струите заобикаляха охлузванията по китките ми и коричките на раните по кокалчетата ми. Водата от крана, достатъчно гореща, за да запоти огледалото, трябваше вече да я е разредила до бледорозово и да я е отмила напълно. Но кръвта просто… не спираше да тече. Засъхналите петна по кожата ми отново се съживяваха, разцъфвайки от ръждивокафяво в потресаващо алено. Червени поточета се виеха като змии надолу по умивалника и каналът едва успяваше да ги поглъща.

Тъмнината в тясната стаичка сякаш ме дебнеше, прокрадваше се в периферното ми зрение. Съсредоточих погледа си върху петънцата кръв, полепнали по порцелана като пръснати чаени листенца.

Побързай! наредих си. — Трябва да се обадиш. Трябва да вземеш телефона.

Коленете ми се подкосиха и светът се наклони рязко надолу. Вкопчих ръце в гладкия ръб на мивката, за да не се стоваря на пода. Паянтовата ѝ свръзка със стената поддаде под тежестта ми и простена предупредително.

Побързай, побързай, побързай…

Заех се да отлепвам едно по едно местата, където засъхналата кръв бе споила блузата ми с кожата ми, мъчейки се да не повърна.

Тръбите се затресоха в стената и кънтежът започна да се усилва, докато един финален трясък не раздруса цялата мивка.

По дяволите! Опипах близкия шкаф за нещо, в което да уловя последната топла вода.

— Не, не, не… хайде де…

Таймерите — проклетите таймери, отмерващи полагащата се на всяка стая чиста вода, така че нито капка да не се пропилява. Но сега ми трябваше. Примолих се поне веднъж да нарушат правилата заради мен. Кръвта бе по езика ми, по зъбите ми, по гърлото ми. С всяко преглъщане поемах металическия ѝ вкус по-надълбоко в себе си. Налагаше се да се почистя…

Тръбите се разтресоха за последно с глух тътен и водата намаля до тъничка струйка. Взех мотелската кърпа, вкоравена от многократно избелване, и я сложих под крана, за да попие остатъка от водата.

Стиснах болезнените си челюсти, приведох се немощно напред и опрях единия си хълбок в мивката. Избърсах малко от парата по огледалото и опитах да почистя с влажната кърпа засъхналата кръв по сцепената ми, подпухнала долна устна.

Плътта изпод изпотрошените ми нокти, покрита от слоеве мръсотия и кръв, болеше и при най-лекия натиск. Вперих очи в тъмночервените полумесеци, прозиращи под излющения ми лак. И дълго време не можах да ги извърна. Докато кичурът коса не пльосна влажно върху мивката.

Евтината флуоресцентна лампа изжужа и просветна с опасна яркост, захранвайки убийствения бял шум в черепа ми. Не можех да проумея какво виждам. Малкото, съдрано парче плът. Извитият върху порцелана кичур.

Не беше от дълга черна коса.

Беше от руса. Къса.

Не от моята.

Отворих уста, но вопълът, писъкът… останаха заключени в мен. Цялото ми тяло се разтресе и завъртях трескаво крановете, борейки се да отмия доказателството, спомена за жестокостта.

— О, боже, о, боже…

Хвърлих кърпата в празния умивалник, завъртях се към тоалетната и коленичих пред нея. Но колкото и да се бунтуваше стомахът ми, нищо не излезе. Не бях яла от дни.

Свих крака под себе си върху студените плочки, вдигнах треперливи ръце и запрокарвах пръсти през сплъстените възли в косата си.

Не се получаваше… Трябваше ми… Станах нескопосано от пода, грабнах кърпата от умивалника и затърках с нея косата си, докато банята се въртеше около мен.

Затворих очи и пред мен изплува друго място, друга прогаряща вълна от ярка светлина и жега. Протегнах ръка и се хванах за празния лост, от който бях измъкнала кърпата.

Щом докоснах тънката метална пръчка, камшичен удар от статично електричество се стрелна нагоре по ръката ми, карайки косъмчетата по нея да настръхнат. Докато стигне до тила ми, в черепа ми вече се разливаше вълна от сила. Мощна светлина озари банята зад затворените ми клепачи и разбрах, че трябва да спра.

Ала не спрях.

Подръпнах сребърната нишка в съзнанието си, прекарвайки я през всеки свой нерв и хилядите осветени, блещукащи пътечки из тялото ми. Синкавобялата горещина, досущ като сърцето на пламък, прогори тъмните ми мисли. Вкопчих се в познатото чувство, стрелкащо се в мен като необуздана светкавица. Жиците в стените зажужаха в отговор.

Мога да го контролирам — помислих си. Не аз бях отговорна за случилото се.

Накрая миризмата на прогорена стена ме принуди да пусна металния лост. Долепих длан до нагърчените от горещината протрити тапети на цветя и прогоних силата си от нажежените кабели, охлаждайки изолацията, преди да се е възпламенила. Неразбираемото бръщолевене на телевизора прекъсна за миг, а сетне продължи.

Мога да го контролирам. В онзи момент не бях уплашена, нито дори разгневена. Не бях загубила контрол.

Вината не беше моя.

— Сузуме?

През малкото дни, от които познавах Роман, тихият му, кротък глас бе пресеквал едва броени пъти — от гняв, от тревога, като предупреждение. Но ето че сега долових непозната нотка в него. Сякаш за пръв път допускаше страх да подчини тембъра му.

— Трябва да видиш това — провикна се той. — Веднага.

Съблякох съсипаната си блуза и я хвърлих на боклука, после пак избърсах лицето си с изцапаната кърпа, запращайки и нея в кофата.

Потникът ми не беше толкова изпокъсан и мърляв, но не можеше да ме предпази от влажния хлад, който бълваше климатикът над прозореца. Закуцуках на строшените си токчета, съзнавайки, че цепнатият заден шев на полата ми се прокъсва още повече с всяка следваща стъпка. Не ни остана време да си намерим по-удобни дрехи за път. Но така поне изглеждах толкова разбита, колкото и се чувствах.

— Какво има? — програчих.

Роман стоеше пред телевизора, с разпиляна по челото тъмна коса. Заел бе обичайната си поза: стиснал ръка в юмрук, опрял кокалчетата ѝ в устата си и свъсил умислено вежди. Съзирайки го да крои поредния си план, се усетих малко по-спокойна. Поне едно постоянно нещо имаше в цялата тази бъркотия.

Той не отговори. И Приянка не се обади от мястото си на леглото, вперила взор в телевизора. Беше изхлузила калъфката на една възглавница и притискаше с нея раната над лявото си око, за да спре кръвотечението. Ръкавите на жълтата ѝ копринена рокля бяха съдрани и цялата бе наквасена с пот, кръв и нещо друго, вероятно бензин. Татуировката на звезда върху китката ѝ изпъкваше дори на фона на бронзовата ѝ кожа. Докато се взираше в премигващия телевизор, се мъчеше да зареди откраднатия пистолет със свободната си ръка.

— Просто… гледай — каза безизразно Роман, кимвайки към телевизионния екран.

Водещата беше бяла жена на средна възраст. Яркорозовата ѝ рокля никак не се връзваше с тревожното ѝ изражение.

— В момента следователите претърсват местопрестъплението, а междувременно продължава издирването на пси-субекта, отговорен за смъртта на седем души. Специалистите бавно идентифицират жертвите…

Жертвите.

Белият шум се завърна в ушите ми. С ъгълчето на окото си видях как Роман се обърна да улови реакцията ми и леденосините му очи дори не трепнаха, щом екранът започна да се изключва и включва в тон с ускоряващия ми се пулс.

От телевизора ме зяпаше собственото ми лице.

Не… не. Разиграваше се нещо странно. Думите, които течаха в долния край на екрана, гледната точка, от която представяха видеоматериала отново и отново — имаше нещо гнило.

Смъртта на седем души.

— Нужна ми е горелката — скалъпих аз.

Аз бях виновна.

— За каква горелка говориш? — попита Приянка. — Онази, която ти взе, се развали…

Нямах време за това.

— Онази, която ти намери в кабинета на собственика… и по една случайност забрави да споменеш.

Тя отвори уста да възрази.

Прекъснах я, преди да се е обадила.

— Усещам заряда на батерията ѝ в джоба на якето ти.

Всички онези хора… мъртви…

Роман се обърна и тръгна към бюрото, където другата тийнейджърка бе захвърлила съсипаното си дънково яке.

Не. Мога да го контролирам. Не съм била аз. Не съм била аз.

Ръцете ми се свиха в юмруци. Електрическите жици пред мотела сякаш ми зашепнаха в потвърждение.

Не бях убила всички онези хора. Трябваше да поговоря с някого, който ми вярваше — който би се застъпил за мен. Ако се наложеше, щях да изтръгна насила телефона на Приянка.

— Стига де! — измрънка му Приянка. — Това е абсурдно. Знаеш, че мога просто да го изклю…

— Но няма — прекъсна я рязко Роман и ми подаде стария телефон с капаче, забивайки многозначителен поглед в мен. — Кажи ми, че е човек, на когото би поверила живота си.

Кимнах. Нямах нито капка съмнение.

Знаех едва три телефонни номера наизуст и собственикът на само един от тях вероятно щеше да ми вдигне още на първото позвъняване. Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми се наложи да го въведа два пъти, взирайки се в малкия черно-бял екран, преди да натисна „НАБЕРИ“.

Роман изгледа студено Приянка и тя му отвърна с пламнали очи. Реших да им обърна гръб, не можех да понеса несигурността им, а и не желаех да виждат моята.

Задъхан глас вдигна още на първия сигнал свободно:

— Ало, Чарлс на телефона…

Думите избухнаха от мен:

— Не е вярно. Приказват лъжи. Не се случи така! На видеоматериала изглежда, сякаш…

— Сузуме? — прекъсна ме Дунди. — Къде си? Добре ли си?

— Знаех си! — разряза въздуха с ръце Приянка. — Звъниш на някое от правителствените си другарчета, нали? Наистина ли толкова са ти промили мозъка? Проследяват обаждането!

— Знам — озъбих ѝ се аз.

Съществуваше риск, но Дунди със сигурност щеше да измисли нещо. Щеше да ме посъветва с кого да говоря. Той знаеше всичко, а вече познаваше и големите клечки. Представях си го съвсем ясно в кабинета му във Вашингтон, пред онзи огромен прозорец с изглед към новоизградения Капитолий.

Представях си и други неща. Камерите по тавана, дебнещи всяко негово движение. Проследяващото устройство, което носеше вместо часовник. Охранителният отряд пред вратата му.

Годините на примирение, на „да, добре, разбира се“ се блъснаха с бясна скорост в мен. Напорът на прозрението почти ме остави без дъх — чак сега проумявах, че всяко едно съгласие от миналото бе допринесло за този момент.

— Искам да се успокоиш и да ме изслушаш внимателно — нареди ми с остър тон Дунди. — Къде си? От безопасно място ли ми звъниш? Някое скривалище?

Неприятно чувство се вкорени в дъното на съзнанието ми, изпращайки студена тръпка надолу по гръбнака ми. Думите се заизливаха от мен и колкото и да се мъчех да ги спра, да ги усмиря поне, да ги подредя, те продължиха да се нижат в безсмислена тирада.

— Кажи на всички, че не бях аз. Той опита да… Онези хора ме спипаха, преди да се измъкна… не знам как е станало. Било е погрешка… при самозащита.

Тогава обаче си спомних гласа на Роман, как бе произнесъл тихо в тъмния камион: „За нас не съществува самозащита“. Истинността на твърдението му внезапно се избистри в съзнанието ми.

Нямах такова законово право. Една част от мен бе разпознала опасността в новия закон, когато правителството го издаде предишната година, но тогава ми се стори толкова абстрактен — основателен дори.

Хората с пси-способности можеха да ги използват като оръжия, да впрягат смъртоносната им сила. Битката между обикновен човек и такъв с нашите умения винаги щеше да е неравна. Правителството бе наложило правила против посегателствата над нас. Бяхме защитени от закона. Затова бе справедливо да защити и останалите по един или друг начин. Все пак от личен опит знаех, че не всеки пси-субект е добронамерен, а и гневът заради някогашните издевателства над нас продължаваше да тлее.

Всеки ден живеехме на крехкия ръб на цивилизоваността и сътрудничеството с временното правителство. Единственият компромис беше да работим заедно, защото другият вариант изобщо не бе за предпочитане. Не биваше да допускаме някогашния хаос отново, защото той щеше да принуди правителството да обяви лечението не за избор, а за едничкия начин да се пресегнем към бъдещето си. Тогава вече всичко щеше да е загубено — тази граница начертахме заедно преди години.

Пулсът ми наново се ускоряваше и по тила ми избиваше пот.

Дунди ми нареди със спокоен и ясен тон:

— Отиди в най-близкото полицейско управление или контролно-пропускателен пункт и се предай. Позволи им да ти сложат белезници, за да са сигурни, че няма да им навредиш. Интересува ме само безопасността ти. Разбираш ли?

— Какво? — съумях да изрека едва-едва.

Цялото ми тяло, същността ми се сгърчи при мисълта да се предам и да ме отведат с белезници. Нямаше логика. Дунди знаеше какво е чувството да те затворят зад ограда от бодлива тел, да те захвърлят на милостта на стражи и войници, които ни мразеха и се страхуваха от нас. Той ми обеща — всички обещаха, че повече никога, за нищо на света нямаше да се върнем там.

Пластмасата изпука под натиска на ръката ми. Опитах да съсредоточа погледа си в избелелия десен на тапета, но той постоянно се размиваше пред очите ми.

Няма да им се предам.

— Ситуацията е сериозна — произнесе предпазливо той. — Изключително важно е да се вслушаш в съвета ми и да…

— Не! — програчих с болезнено гърло. — Какво те прихваща, по дяволите? Искам да говоря с Ви. Къде е? Дай ѝ телефона, извикай я, направи каквото трябва!

— Тя е в командировка — уточни Дунди. — Или остани на място, Сузуме, и ми кажи къде е това, или намери някое убежище, където да се предадеш.

Притиснах ледена ръка към очите си и вдишах пресекливо.

— Чу ли ме? — попита Дунди с премерения тон, който използваше на всяко съвещание, на което го канеха да говори.

Май такъв беше животът ни вече. Равен. Стабилен. Покорен. Не ни бе позволено да се ядосваме, да заплашваме и дори да се държим така, че някой да ни сметне за заплаха.

За пръв път през всичките тези години, откакто познавах и обичах Чарлс Мериуедър… изпитвах омраза към него.

Ала в следващия момент пак чух думите му през жуженето на гнева в главата ми:

Някое скривалище.

Намери някое убежище.

Чу ли ме?

Роман ме докосна по рамото и от пръстите му ме удари слаб ток. Обърнах се назад и той посочи телефона с извинителен поглед. Зад него Приянка дори не се помъчи да прикрие напрегнатия си стон.

— Добре — отговорих в слушалката. — Добре. Разбрах те.

Беше прав. Не знам защо не се сетих по-рано. Намирахме се що-годе близо до мястото, за което загатваше, ако успеех да се промъкна незабелязано покрай камерите и дроновете, следящи пътищата, щеше да ми отнеме само половин ден. Дори по-малко.

Ще ме чакаш ли там? — Думите се изнизаха през съзнанието ми, всяка следваща по-приглушена и плаха от предишната. — Грижа ли те е изобщо?

Преди някой от двама ни да е казал друго, натиснах бутона за прекъсване на връзката.

Приянка скочи от леглото на дългите си крака и грабна телефона от ръката ми. Разби го на парчета в пода и извади батерията и СИМ картата му, мърморейки:

— Ще използва тя последния ми телефон, за да звънне на проклетото правителство! Не ти трябва просто помощ, трябва ти цялостно препрограмиране. Депрограмиране.

— С кого говори? — попита Роман, вперил пронизителен поглед в мен. — На какво му отвърна с „добре“?

През изминалите дни можех да умра по хиляди различни начини, от хиляди различни рани. И ако се бях научила на едно-единствено нещо, то беше да потискам страха поне, колкото да оцелея.

В мрака на човек му е необходимо да вижда само колкото е обсегът на фаровете му. Продължаваш ли напред, и това е достатъчно.

— Нужна ми е кола — заявих им спокойно.

Отидох до прозореца и дръпнах пердето, за да огледам вариантите. Не можех да използвам онази, която бяхме откраднали накрая. Двигателят ѝ беше на доизживяване, а и бензинът ѝ свършваше. В никакъв случай нямаше да ме закара до необходимото място.

Но да открадна някоя от паркинга или близките улици… Ужасно бе отново да се чувствам толкова отчаяна. Може и вече да ме бяха обявили за престъпник, само че това не ми даваше основание да извърша истинско престъпление.

— На теб ти трябва кола — вирна вежда Приянка, — или на нас?

Обърнах се към тях, докосвайки ключицата си. Проследих с пръсти грапавия ръб на новата си, почти зараснала рана. Може би заради нея не ги бях намесила в плановете си — макар че още от мига, в който всичко избухна, не се бяхме разделяли. Онова място не се пазеше в тайна безпричинно, дори от повечето пси.

— Вие не сте намесени — поясних. — Не разполагат нито с лицата ви, нито с имената ви.

— Да, но колко време ще е така?

Приянка се извисяваше над мен и донякъде ѝ завиждах за силата и увереността, които ѝ придаваше ръстът, въпреки че гръмкият ѝ глас бе принизен до шепот. Въпреки че изглеждаше като сгазена от камион.

Всъщност…

Направих гримаса. Почти това се беше случило.

— Тези хора, които и да са били, очевидно си знаят работата. Трябва ти помощ.

Приянка махна към телевизора и аз претоварих с поглед електрическата му верига. Кървавата картина угасна с рязко изпращяване.

— Е, браво, това си беше доста драматично, както и загубата на работещ телевизор, който можехме да продадем, за да си купим бензин, но ти си си ти — отбеляза Приянка. — Повече ме притеснява, че не чух контрааргумент от твоя страна.

А мен пък ме притесняваше, че изобщо очакваше да ѝ представям аргументи.

— Ще се справя и сама — настоях аз. — Вие спокойно можете да се омитате.

Роман се намръщи. Вдигна ръка към мен. И я пусна, преди да е достигнала рамото ми.

— Помисли си хубаво. От логична гледна точка. Не ни познаваш добре и вероятно ни нямаш доверие, което е разбираемо…

— Не е разбираемо! — възрази Приянка. — Страхотни сме и нито веднъж не сме пробвали да те убием. Какво повече искаш от нас?

Истината — помислих си гневно. Не можех още дълго да се преструвам, че им вярвам.

— … но съм сигурен, че и ти си го осъзнала. Тримата избягахме заедно. По всяка вероятност ще приемат, че сме заедно — поне в началото, защото така имаме по-големи шансове.

Няма да им се измъкна толкова лесно — помислих си, борейки се с неприятното усещане в стомаха си, донесено от прозрението. — Освен ако не ги преборя, за да им избягам. Имаха желание да ми помогнат, но само защото се надяваха да изкопчат нещо друго от мен. Каквото и да целяха, бяха успели да ми сложат каишка. И всеки път, когато понечех да избягам, скъсяваха повода.

— Тогава не е ли по-разумно да се разделим? — не отстъпвах аз. — Да ги заблудим и да ги принудим да разпръснат силите си?

— Звучи логично — призна Роман, — но е по-ползотворно да останем заедно, поне докато си изясним какво се е случило реално. Така всички разполагаме с по още два чифта очи, които да ни пазят гърбовете. И с по още два чифта ръце, които да търсят храна.

— И още две гърла за хранене — добавих. — Двойно по-голям риск да ни видят.

— Все едно знаеш какво е да живееш в бягство — врътна очи Приянка. — Може би си чела за това в специалните доклади? Или пък някое хлапе е излязло на сцената по време на някоя от официалните ви речи и е разказало сърцераздирателната си история? Проля ли няколко крокодилски сълзи пред камерите, за да я продадете?

Всички мускули в тялото ми се напрегнаха до болка. Едва изрекох отговора си:

— Нямам потребност да ми разказват. Отлично знам какво е да…

— Не вярвах, че могат да програмират чувства в правителствените роботи — прекъсна ме тя.

Вдишах отривисто през зъби, в гърдите ми се събираше чист, непреодолим гняв. Огънят сякаш се захранваше сам. Надигаше се в мен, докато не усетих, че мога да го избълвам през устата си, изпепелявайки мотелската стая по-бързо от всеки Червен.

— Прия! — Гласът на Роман беше тих, но и той като острието на наточен нож не се нуждаеше от мощ или ярост, за да пореже надълбоко. — Достатъчно.

Подигравателната извивка на устата ѝ се стопи. Погледът ѝ се плъзна бавно настрани.

Аз се обърнах в другата посока, позволявайки на гнева и болката да се превърнат пара, за да ги издишам.

— Не знаеш нищо за мен — процедих с едва сдържана ярост.

Момичето също си пое дъх и отметна дългата си коса през раменете си. Сетне каза с видимо усилие:

— Извинявай. Права си.

Очите на Роман се стрелкаха помежду ни.

— Трябва да приключваме тук и да потегляме. За предпочитане в следващите трийсет секунди.

Въздъхнах шумно през носа, мъчейки се да скалъпя набързо някой аргумент против. Само дето не грешаха. Когато те преследваха, бе по-разумно да останеш в сигурността на групата, да има кой да ти пази гърба, вместо сам да се бориш с опасностите. Бях го научила по трудния начин. Както и че понякога истинската опасност идваше от хората в собствената ти кола, а не от света извън нея.

Не мога да ги заведа там — помислих си. — Не бива да рискувам.

Ако продължавах да ги отблъсквам, щяха да се досетят, че съм ги надушила, и щяха да ми попречат да им се измъкна. Приянка държеше доказателството за невинността ми… и много добре го знаеше. Докато отказваше да ми го предостави, се налагаше да се навъртам около тях или да рискувам да изляза пред света с моята собствена дума срещу видеоматериалите и свидетелските показания.

Исках да разбера кой е отговорен за всичко. Нуждата ме прогаряше като нажежена жица, пареше тялото ми, трупайки още и още енергия. Ако ги отведях в Убежището, се излагах на риск. Така залагах не само своя живот на карта. Но тук се случваше нещо, нещо по-голямо, отколкото можех да си представя. Ето защо, ако исках отговори, трябваше да приема риска и да намеря начин да го овладея.

И още нещо, което принудително научих преди години: светът никога не се оказваше толкова елементарен, колкото те заблуждаваше, че е. Понякога суровият външен вид криеше топло сърце, намереното семейство можеше да ти стане по-скъпо от родното… и дори най-сигурното убежище можеше да се превърне в капан.

— Добре — отговорих накрая. — Трябва ни кола. Аз ще карам.

Пък и там, където отивахме, имаше човек, способен да се погрижи за опасните им спомени — и да гарантира, че няма да запомнят пътя до Убежището.