Тъмен завет

Тридесет и осма глава

Вида се появи половин час по-късно. Нахълта в къщата като същинска хала, засенчвайки истинската гръмотевична буря, която се мътеше на хоризонта. От устата на Макс падна парче хляб, когато вместо поздрав тя заяви:

— Шибаното каране през тая проклета ничия земя Оклахома беше черешката на гигантската лайняна торта.

Аз се окопитих първа и изтичах да затворя вратата зад нея, поемайки по-малката от двете торби в ръцете ѝ.

— Слава богу, че си добре — каза Вида, като я прегърнах. — Трябва да ти сритам задника, задето ме накара да те гоня из няколко зони. Знаеш ли колко ми беше трудно да се преструвам, че те мразя?

— Ще опитам да си го спомня следващия път, когато ме натопят за терористичен акт — отвърнах сухо.

Тя преметна ръка около врата ми.

— Приличаш на шибана улична пънкарка. Кефиш ме.

— Здрасти и на теб — казах и кимнах към сака, който бе оставила на пода. — Какво ни носиш?

— Последните ми капки търпение и няколко пушки.

Дунди стана да я целуне и, както винаги, ме смая, че Вида му позволи. Сетне отстъпи назад и го огледа с престорено равнодушен вид.

— Защо изглеждаш така, все едно си изпуснал автобуса за фестивала на науката?

Той сведе очи към дрехите си.

— Ти ми купи този пуловер.

— Не и за да го комбинираш с тая противна риза. — Лиъм се засмя смутено и тя впери тъмния си поглед в него. — Не ми се смей. Ти изглеждаш, все едно си живял под някой тунел, където си се препитавал само с плъхове.

— От три години не си ми напомняла колко съм грозен — отвърна радостно Лиъм и се надигна от креслото си.

Пресиленото отвращение напусна лицето ѝ, като видя как се клатушка към нея. Когато и Лиъм я прегърна, тя погледна другите над рамото му.

— А вас тримата хич не ви знам кои сте.

— Това са Приянка, Макс и Рамбо — представи ги Лиъм. — Новите ни другарчета.

Роман понечи да го поправи, но Вида разпери ръка.

— Не. Не ме интересува какво е истинското ти име. Вече си Рамбо.

— Роман е името му — поклатих глава аз.

— Благодаря — обърна се той към мен.

Запазил бе напрегнатата си стойка през целия ни разговор дотук. Мълчанието му ми напомняше колко смайващо можеше да прозвучи диалогът ни в ушите на страничен човек.

— Добре, приключихме със запознанствата — обяви Вида.

Двамата с Дунди седнаха на пода, завършвайки кръга ни. Макс се оригна и потупа гърдите си, изгълтал и последната бутилка ябълков сок. Остави я при другите две празни бутилки на масичката за кафе.

С Приянка разказахме на смени за всичко, което ни се беше случило, позволявайки на Роман и Макс да добавят по нещо тук-там. Като стигнахме до тялото на момичето в Батън Руж, и тримата, дори Дунди и Лиъм, които вече бяха чули историята, замлъкнаха печално. Описанието ми на арената извика безутешни изражения по лицата на Дунди и Вида.

— Кажи си го — подкани сподавено Дунди, поглеждайки Лиъм. — Прав беше.

Лиъм само прокара длан по лицето си и я притисна към очите си. После поклати глава.

— Няма да ви натривам носовете със страданието на невинни деца. Пък и не бях съвсем прав. Не е вярно, че не вършехте полезна работа, светът несъмнено щеше да е значително по-грозно място, ако не бяхте вие. Просто още от самото начало ни нарочиха за черни овце и им се доверихме повече, отколкото те на нас.

— Правителственото оборудване в арената е знак, че разширяват програмата. Не очаквах Круз да постъпи толкова лекомислено. — Дунди надзърна към Макс, който се взираше в празната камина. — Съжалявам за всичко, което сте преживели. Ще оправим нещата.

— Круз не постъпва лекомислено, а отчаяно — контрирах го аз. — Знаем, че не бива току-така да вярваме в нечии добри намерения спрямо нас, но го направихме от надежда. А нея всеки я експлоатира с користна цел.

— Разбирам те — каза Дунди. — Ала ако спрем опитите си за истинско сътрудничество с правителството, и мъничкото симпатия, която страната изпитва към нас, бързо ще се изпари. Тръгнем ли срещу тях, ще започнат да ни възприемат като реална заплаха и тогава арената ще се окаже само началото.

— Но признай, че и ти си имаш своите съмнения за системата, иначе щеше да ми кажеш, че Руби е изчезнала — продължих неумолимо, позволявайки на болката от предателството да се върне в думите ми. — Подозирал си, че правителството проследява всичките ти телефонни и лични контакти. Не си ми казал, защото си знаел какво ще ѝ се случи, ако я намерят първи.

— ФБР и Защитниците не биваше да разбират, че поддържаме връзка с мрежата на бившата Детска лига и с Руби — обади се Вида. — И ако властите я държаха на някое тайно място, не желаехме да я преместят, преди да сме я открили.

— Божичко! — пророни Лиъм видимо пребледнял.

Познавах задълбочаващата се смесица от ужас, гняв и мъка по лицето на Дунди — цяла седмица живеех с нея. Но сега вече знаех как да я нарека.

Съучастничество.

С другите членове на Съвета се бяха помъчили да ни защитят, но всъщност нямаше как да предотвратят подобни действия на правителството. Привидната им подкрепа на тази политика по една случайност бе гарантирала щит срещу по-стриктно проследяване на действията им. Всички бяхме допринесли за това новият ред да се превърне в статукво.

— Осъзнавам колко прогнила е системата, но това си е нашата прогнила система — каза Вида. — В момента имаме два варианта. Ако задържим Круз на власт, получаваме шанс за по-добро бъдеще, в което някой поне ще се преструва, че го е грижа за нас. Ако Мур спечели изборите, сме прецакани неизбежно — в най-добрия случай ще ни натресат задължителна военна служба, а в най-лошия ще ни хвърлят в затвора до живот.

Не знам как успях да преглътна ужасения писък, надигащ се в мен. Нуждаехме се от ново решение, а те още не го проумяваха.

— Как си, Макс? — попита тихо Роман.

Лиъм насочи поглед към единия край на дивана. Макс се закашля, блъсна се в гърдите и стана.

— Ще ида да си измия лицето, за да се поосвежа. Дай ми още няколко секунди.

— Докато чакаме, искам да чуя какви доказателства сте събрали — каза Дунди. — Взехте ли нещо от арената?

Приянка извади флашката от задния си джоб.

— Взехме всички видеоматериали и файлове, до които успяхме да се докопаме. Случайно да имате компютър?

Дунди скочи на крака.

— Аз имам. Ей сега ще го донеса от колата.

Приянка го изчака до вратата, изтръгна лаптопа от ръцете му и се пльосна до мен на дивана, захващайки се за работа.

— Защо чакаме онова хлапе? — Вида попита Лиъм.

— Заради някакво гледане — отговори ѝ той. — Не знам нищо повече.

— Искате ли аз да обясня този път? — извърнах се към Роман и Приянка.

И двамата кимнаха с благодарност. В края на разказа си можех да бутна един след друг Дунди, Лиъм и Вида подобно на домино плочки, подредени в редица.

— И Мърсър държи още деца, с които провежда експерименти? — Лиъм притисна ръка към лицето си. — Права си, това трябва да е разследвала Руби. Кланси ѝ е подхвърлил информацията, следвайки собствения си интерес.

— Не разбирам само защо Мур си е въобразил, че другите страни ще му позволят да си състави армия от пси. — Дунди седна на страничната облегалка на креслото на Лиъм. — Най-многото да предизвика война. Иначе другите страни ще трябва да намерят още по-ужасяващ начин да му се противопоставят. И защо е толкова вманиачен по Зу? Защо… след като вероятно „Синя звезда“ я натопяват?

— Не ми се вярва да са те — обади се Вида с мрачно изражение на лице. — Според мен е шибаният Джоузеф Мур. Той е задникът, който подхвана цялата драма, той не спира да говори за Кръга „Псион“. Искал е някой да докаже теориите му. Но ние с Чарли му бяхме под ръка. Защо си е избрал Зу?

— Вашата охрана е прекалено сериозна — обясни Роман. — Зу не я охраняваха толкова стриктно. Мур ѝ е спретнал капан и е поръчал на „Синя звезда“ да я отвлекат, за да може накрая да се увенчае с лаврите на човек, който я е „заловил“.

— Дявол да го вземе! — изруга Вида. — Как да не се впечатля от толкова злодейски план? И накрая той излиза героят…

Поех си дълбока, прогаряща глътка въздух.

— И си издейства зрелищна изборна победа.

— Трябва да намерим Руби — каза Лиъм с трескав поглед.

Понечи да стане, но Дунди го накара да се върне на мястото си.

Нещо се оформяше в мен, докато наблюдавах как Лиъм се разпада. Исках да го измъкна от това тъмно, задушаващо място, както той ме измъкна преди години, когато всички бяхме толкова изнемощели, че черпехме сила от него. Той се надигаше отново и отново след всеки удар. Дори след убийството на брат му не си представях, че нещо може да го съкруши. Нито веднъж не ми бе хрумнало, че навярно и той се е нуждаел от Убежището не по-малко от Руби.

— Знам — каза Дунди, обгръщайки го с ръце. — Лий, всички знаем.

Накрая Лиъм се укроти и отпусна чело върху рамото на Дунди.

— Правя го от егоизъм — пророни дрезгаво Лиъм. — Знам, че много деца страдат. Знам, че много хора умряха. Искам онези копелета да си получат заслуженото, искам Зу да изчисти името си, искам поне частица правосъдие, но се побърквам, като си помисля какво може да ѝ причиняват в този момент. Какво може да са ѝ направили вече. Не желая да се боря без нея.

През цялото време се страхувах приятелският ни кръг да не рухне завинаги. Исках да се върнем към дните, преди животът ни да се изпълни с толкова болка и смут. И вярвах, че е възможно. Ала като гледах Лиъм сега, усещах как тази надежда се изпарява.

И на нейно място се загнездва решимост.

Никога нямаше да си върнем онова приятелство, защото вече бяхме други хора. Затвореният свят, който си бяхме създали, изпълвайки го с любов и закрилничество, трябваше да се разшири, да се разрасне и заякне. Нищо и никога нямаше да ни попречи да си даваме рамо един на друг в тежките моменти.

Подът изскърца и Макс влезе в стаята, почесвайки една от коричките на ръката си.

— Готов съм. Вие?

— Какво ти е необходимо? — попита Вида. — Някакъв проводник? Тишина?

— Само съзнанието на Лиъм — каза Макс — И една кофа.

— За да ме фраснеш в главата ли? — рече изтощено Лиъм.

— Не… точно — отвърна Макс.

— Преживяването е доста тежко — обясни Приянка. — Някои хора повръщат.

— Чудесно — каза Лиъм. — Обядът и бездруго не ми хареса.

Отстъпих мястото си на Лиъм, за да седне до Макс на дивана. Роман взе кошчето за отпадъци от малката баня и го постави до Лиъм.

— Какво да правя? — Лиъм попита Макс. — Да отпратим ли публиката?

— Няма нужда — каза Макс, отпивайки още една глътка вода. — Имаш ли нещо против да те хвана за китката?

Лиъм нави ръкава си и му подаде китката си. Виждах как трепери чак от страничната облегалка на креслото на Приянка.

— Помни, че не си там наистина — посъветва го Макс — Просто ще хванем връзката между електрическите потоци на съзнанията ви. Каквото и да видиш, трябва да ми позволиш да те издърпам обратно.

Лиъм кимна.

— Спомни си кога за последно я зърна — нареди му Макс и дланта му закръжа над кожата на Лиъм. — Така ще я открием по-бързо.

И двамата затвориха очи, изолирайки се от света и от нас. Известно време единственият звук в къщата бе дишането ни. За да се разсея, преброих електрическите кабели в стените и под пода, отчетох присъствието на електронния часовник на библиотеката, на телевизора и хладилника…

Лиъм подскочи рязко и се притисна назад към облегалката на дивана, сякаш опитваше да се измъкне от хватката на Макс. Краката му заритаха, тропайки по пода.

— Какво се случва? — попита Дунди и се приведе да провери пулса му.

— Всичко е наред — увери го Приянка. — Просто се свързаха.

Стонът, който се изтръгна от устните на Лиъм, ме прониза като нож.

— Сигурна ли си, че е добре?

— Добре е — успокои ме Роман. — Макс, какво виждаш?

Пак завъртях глава към дивана. Макс седеше толкова неподвижно, че подозирах, че е в дълбок транс.

— Светлини… стерилни престилки… носилка… — провлече Макс. — Умора…

— Жива е, така ли? — притиснах го. — Убеден ли си?

Лиъм отново подскочи и цялото му тяло се скова.

— Лиъм, всичко е наред — повтаряше му Дунди. — Нали се разбрахме, че не си там наистина?

През миглите на Лиъм се процедиха сълзи. Той потрепери. Косъмчетата по оголената му ръка настръхнаха. Внезапно си припомних думите на Оуен от Убежището. Студено ѝ е. Толкова ѝ е студено.

— Врата… символ…

Макс сякаш се събуди от лош сън. Цялото му тяло се разтресе и той пусна Лиъм. Замига бързо, докато зениците му не си възвърнаха нормалните размери.

Лиъм изпръхтя хрипливо и се преви надве. Вида му побутна кошчето, но той махна с ръка и преглътна.

— Май видя някакъв символ? — попита Роман.

Макс кимна.

— На двойна плъзгаща се врата… птица.

— Не каква да е птица — програчи Лиъм с костено бледо лице. — Лебед. Руби не е при „Синя звезда“. „Леда Корп“ я държат.