Тъмен завет

Седемнадесета глава

В онзи момент, в онзи мрак нито един звук не можеше да прозвучи по-ужасяващо от звъна на камбанките, прикрепени към връвта на старовремската сигнализираща система около къщата.

Тогава обаче чух писък на момиченце.

Мигел скочи на крака и хукна към вратата. Аз го спрях.

— Генераторите… — подхвана той.

Беше толкова по-висок и по-силен от мен, че едва го удържах, докато Джейкъб дойде да ми помогне.

— Още не знаем какво се случва навън.

— Да, и няма да узнаем, ако не задействам камерите и аварийното осветление! — заяви той и се изтръгна от нас.

Лиза заприщи изхода с вдигнати ръце.

— Нямаме време. Двамата с теб трябва да съберем децата и да ги отведем до тайната врата.

— Електричеството… — опита да възрази Мигел.

— Късно е — изрева насреща му тя и го поведе към вратата на кухнята. — Да вървим, докато още имаме шанс.

— Бен? — извика в радиостанцията Джейкъб. — Бен! Има ли някого? Чува ли ме някой?

Той погледна Мигел в тъмното.

— Сигурно заглушават радиосигналите — обясни Мигел. — Тоест…

— Тоест са добре обучени и оборудвани — довърших през свито гърло.

— Разигравали сме такъв сценарий — каза Лиза. — Трябва да събудим децата по външните къщурки.

— Не — отсече Джейкъб. — Трябва да ги съберем бързо и тихо. Ако ги вдигнем по тревога, ще се разшумят и нападателите може да атакуват незабавно.

Притесненото изражение по лицето на Мигел се изпари и той се зае да събира разни части от всеки сървър, хвърляйки ги в торба, която извади изпод бюрото. Веднага, щом Лиза отвори вратата, чух обърканите гласове на децата от горния етаж. Тя сви длани около устата си и им извика приглушено:

— Волна птица! Това не е обучение! Оставете всичко!

В отговор надолу по стълбището затопуркаха крака.

— Тайният изход е в мокрото помещение под сушилнята — подхвърли ми Лиза.

Мигел тръгна към вратата и тя пак го хвана.

— Ще събера децата от дървесните къщурки — каза ми Джейкъб.

Аз му кимнах.

— Моля те, внимавай, моля те — предупреди го Мигел и се върна да го прегърне.

— Ще се видим след малко — обеща му Джейкъб.

Двамата се спогледаха за последно и Мигел излезе след Лиза.

— Съжалявам, не знаех… телефонът… — подхванах.

Джейкъб поклати отривисто глава.

— Дори Мигел не е разбрал. — Като забеляза физиономията ми, той ме хвана за раменете. — Най-добре върви с Лиза и другите.

Думите му разсеяха ужаса, обгърнал съзнанието ми.

Аз бях виновна. Неволно бях довела похитителите до Убежището и най-лекомислено бях решила, че няма да проследят липсващия телефон. Нямаше да напусна това място, докато не се уверях, че всяко едно дете е в безопасност.

— Не — отвърнах. — Не, Джейкъб. Необходими са ни оръжия…

— На горния етаж са — каза той, отправяйки се натам.

Децата, заспали в стаите, вече бягаха надолу по стълбището, докато ние търчахме нагоре. Лиза стоеше в коридора и ги направляваше към мокрото помещение, преброявайки всяко дете, минаващо покрай нея.

Накрая ни уведоми тихо за бройката:

— Осем!

— В къщурките са девет, нали? — попитах Джейкъб.

— И пред дупката има четири — отговори той.

Рояк от жарки ругатни профуча през съзнанието ми. Дупката — Приянка и Роман бяха или в капан, или в най-голяма безопасност.

Втурнахме се към таванската стая. Спалнята на Руби и Лиъм.

Не я бяха променили изобщо от последното ми посещение — изглеждаше почти затрогващо. Подът бе застлан със същия дебел зелен килим, наследен от бабата на Руби, пред прозорците на отсрещната стена, докъдето стигаха всички въжета от дървесните къщурки, си стояха раираните пердета, ушити от Руби. Нямаше други мебели, освен бюрото, леглото с две нощни шкафчета и библиотеката. Затова никой не можеше да се скрие тук, ако се стигнеше до нещо подобно.

Последните две деца вече ни чакаха в спалнята. Джен и някакво друго момиче с гарвановочерна коса бяха измъкнали тежките сандъци с оръжия изпод леглото и сглобяваха пистолетите.

— Какво става? — попита Джен.

Джейкъб приклекна до тях. И аз сторих същото, но пропълзях до ръба на прозорците с изглед към къщурките, прилепяйки гръб към стената.

— Акция ли е? — попита другото момиче с осезаема нотка на страх в гласа си.

— Не — отрече Джейкъб и плъзна един пистолет към мен. — Нещо друго.

Нов писък проряза въздуха — някъде в мрака навън изпращя дърво и се сгромоляса на земята с трясък. Запълзях на колене и огледах сенките между дърветата.

— Не виждам нищо…

Тънки червени лъчи светлина пронизваха храстите — мерници на оръжия, обхождащи земята пред къщата.

— Скрийте се! — изкрещях и отскочих от стената.

Двете момичета се хвърлиха към другия край на стаята и приклекнаха в отбранителна поза до вратата. Джейкъб преобърна с едно движение леглото и библиотеката и ги плъзна към нас, барикадирайки ни зад тях.

— Трябва да проверим отзад, за да знаем дали са обкръжили цялата къща — обяви той. — Джен, ти идваш с мен. Зу и Ана, стойте тук и ни прикривайте.

Гласът му се изгуби сред мощния залп от изстрели, които надупчиха едната страна на къщата, разпръсвайки трески от дървената ѝ облицовка. Парчета стъкло и гипс се разхвърчаха в яростен ураган.

— Децата успяха ли да се измъкнат от къщата? — попитах с уста, пълна с пушилка и прахоляк.

От долния етаж не се чуваше нищо. Явно бяха стигнали до тайния изход. Трябваше да са избягали.

Ала децата отвън…

Изстрелите стихнаха, но не и писъците.

— Помощ! Помогнете ми!

— Излизай! Бягай!

Следващата ми мисъл ме смрази до кости. Ако нападателите искаха да ги убият, децата вече щяха да са мъртви.

— Няма да ги убият — казах на другите в стаята. — Ще ги отвлекат!

Джейкъб се промъкна между строшените мебели, влачейки пушка след себе си. Опря я върху надупчената от куршуми прозоречна рамка и погледна през оптиката ѝ. Лицето му се обливаше в кръв от рана, изникнала в основата на носа му. Аз се добрах до отсрещната страна на прозореца, стиснала здраво пистолета.

— Можеш ли да се прицелиш? — изшушуках, проточвайки врат да надникна през ъгъла на прозореца.

Не можеше. Щеше да улучи някое от мятащите се, пищящи деца, които похитителите извлачваха от горичката.

— Защо не използват силите си? — попитах го шепнешком.

Децата със сигурност знаеха, че тези хора не са приятелски настроени, и чувахме, опитите им да се измъкнат дори под дулото на пистолетите им. Нещо друго им пречеше да използват способностите си. Нещо, което не виждахме оттук.

Мъжете в черно приличаха на чудовища. Боядисали бяха лицата си, така че да се сливат с гората, и носеха бронирани униформи, сякаш бяха тръгнали на война. Също като онези, които ни отвлякоха в Пенсилвания.

Ужас сграбчи сърцето ми. Това място бе сбъднатата мечта на Лиъм и Руби, а аз го бях превърнала в кошмар. Злото ме беше проследило дотук и сега щеше да опропасти живота на тези невинни деца.

Вдигнах предпазителя на пистолета си, проверих пълнителя и го върнах на мястото му. Не бях усещала тежката, горчива целувка на оръжие в ръката си от дете, когато Вида ме научи да стрелям. След това се заклех да не наранявам никого, камо ли да убивам. Нямаше да ми се наложи. Не и в света, който създавахме.

Нямаше да се страхуваме от всеки непознат и намеренията му към нас.

Нямаше да се отбраняваме и да се оправдаваме със самозащита.

Нямаше да чувстваме студения допир на смъртта всеки път, когато излезехме навън.

Стиснах пистолета. Няма да ви позволя да вземете тези деца!

— Къде тръгна? — прошушна Джен, когато се устремих към вратата. — Зу! Недей така!

Минах покрай нея, игнорирайки възраженията на всички в стаята.

Но войниците сякаш ме усетиха — някак разбраха кога точно да ме нападнат. Направих едва стъпка навън и някой включи устройството за Бял шум.

В мига, в който осъзнах, че още съм на крака, видях, че всички останали лежаха на пода.

Шумът екна от външните колони, обгръщайки къщата като ураганен вятър. Бучене, прекъсвано от оглушително пищене. Но просто… го чувах. Проникваше гръмко, агресивно в черепа ми, но без да смогне да изпържи мозъка ми.

Не и моя.

Джен стенеше, присвила крака към гърдите си, запушила ушите си с длани. В другия край на стаята Ана се мъчеше да се надигне от пода, олюлявайки се като упоена. На няколко крачки от нея Джейкъб извърна глава към мен, лицето му беше червено и обляно в пот от напъна да устои на Белия шум.

— Б-бягай! — съумя да извика.

И аз побягнах.

Експлозията в университета — помислих си, препускайки надолу по стълбището. Стоях толкова близо до колоните, когато избухнаха… Веднага след това не чувах почти нищо и макар че слухът ми се възвърна лека-полека, беше напълно възможно просто да не долавях сковаващата мозъка честота, вградена в Белия шум.

Откъде идва?

Щом стигнах най-долните стъпала, забавих крачка. Коридорът беше обсипан с късове тапети и стъкло, картините, които още висяха по стените, бяха накривени или обърнати на обратно. Вдишах дълбоко, опитвайки да си представя как би постъпила Вида в такъв случай, и вдигнах пистолета. Дъските на пода до вратата изскърцаха. Завъртях се към звука. На прага стоеше тъмна фигура, облечена в черно от глава до пети и насочила дулото на пушка право към челото ми.

Вместо да се прицеля с пистолета си, аз разперих лявата си ръка. Слушалката на мъжа беше достатъчна. Овладях контрола над мъничкото електрическо устройство и толкова усилих мощността му, че накрая избухна като фойерверк от едната страна на лицето му. Другите уреди по него — фенерчето, закачено на колана му, оптиката на пушката му, тейзърът му — изпукаха и завибрираха, докато извличах синкавобелия им заряд. Пластмасовите им корпуси изпращяха като счупена кост и изригнаха в пламъци.

— Мамка му!

Мъжът изкрещя и се свлече на пода, мъчейки се да свали колана си, за да потуши огъня. Тръгнах към него и съзнанието ми притъмня от стремежа да го довърша, да го накажа, задето бе нарушил спокойствието на скривалището ни. Стъпка напред, и още една. Пистолетът не трепваше в ръцете ми.

Две сенки се изнизаха покрай външната страна на предните прозорци, под които стенеше войникът, и се втурнаха към верандата. Погледах ги за миг през дупките от куршуми във входната врата, преди да хукна в противоположната посока.

Претичах през коридора, минах през всекидневната и се озовах в кухнята. Външната врата на мокрото помещение още беше заключена, но не исках да рискувам. Дръпнах настрани късото перденце пред стъклото ѝ, долепила гръб до стената. Нещо сребристо привлече вниманието ми. Свалих от стената таблото за писане и го задържах така, че огледалната му рамка да отразява пространството от другата страна на вратата.

Никой не се мяркаше там. Излязох приведена в мъглата, разстилаща се откъм езерото. Миризмата на влажна пръст се примесваше с пушилката от изстрелите. Белият шум продължаваше да кънти, не чувах почти нищо друго, включително собствените си стъпки, докато навлизах все по-надълбоко в гората, преследвайки електрическия импулс, който излъчваха колоните.

Надникнах наляво по пътеката. Други черни фигури сваляха неподвижните тела на деца от къщурките по дърветата. Завъртях се към тях, притиснала спусъка на пистолета толкова здраво, че се учудвах как още не съм стреляла неволно. Мъжете влачеха децата в страховита верига по пътеката към езерото. Умът ми крещеше да стрелям, но…

Не мога. Щях да сваля максимум един от войниците и да разкрия местоположението си на останалите. Прехапах долната си устна толкова силно, че вкусих кръв. Не — трябваше да спра Белия шум. Да помогна на другите деца да си върнат способностите, за да се борят заедно с мен.

— Хайде… къде си? — процедих през зъби.

Белият шум се разпръскваше из гората, обгръщаше всеки сантиметър от нея и сякаш се изливаше отвсякъде и отникъде. Не ме беше поразил, но силата на звука му не ми позволяваше да се съсредоточа върху никоя мисъл. Движех се през дърветата, водена единствено от интуицията си и заряда. Бях толкова разсеяна, че се препънах в първата колона. Коленете ми поеха тъпия сблъсък със земята. Заопипвах скалите и купчините изгнила шума за четвъртитата кутия. Никъде не се виждаха кабели, което не ми харесваше — означаваше, че колоната не е свързана с другите и ще трябва да ги издирвам една по една.

Разтърсих глава и освободих онази сребриста нишка от съзнанието си. Когато силата ми се свърза с устройството, сърцето ми подскочи. Усилих заряда до прегряване, докато батерията не започна да се пропуква. Пластмасовият корпус се разтопи със свистене и звукът най-накрая секна.

Скочих на крака, опрях длан в най-близкото дърво и погледът ми впримчи като в мрежа всичко наоколо, претърсвайки гората.

Някой пищеше, молеше се.

— Недейте, недейте!

Стиснах челюсти. Тръгвай — подканих се. — Тръгвай!

Дървото от дясната ми страна сякаш избухна — куршумите превърнаха кората му в трески. Някакво остро парче поряза бузата ми и жилещата болка накара очите ми да се насълзят, размивайки зрението ми. Залегнах в мъглата и притиснах с ръка мястото, откъдето вече се стичаше топла кръв към брадичката ми.

Но всичко това нямаше значение. Нова електрическа верига ме призоваваше с песента си иззад една избуяла папрат, заглушавайки дори пращенето на пожара, който разпалваше Белият шум в ушите ми.

Бях близо — толкова близо. Електричеството на колоната гъделичкаше фините косъмчета по ушите ми, лицето ми, врата ми. Коленичих и долових как калта се просмуква в дънките ми, но трябваше да се съсредоточа, за да се свържа с новия заряд, въпреки че не виждах колоната. Явно тази беше по-голяма от първата, защото електричеството ѝ притисна два пъти по-плътно сетивата ми.

Пронизителна болка шибна като камшик основата на черепа ми. На мястото се разля гъделичкаща топлина и плъзна нагоре и надолу по гръбнака ми. Вдигнах трескаво ръце, издирвайки раната, дупката, която куршумът беше направил през костите, нервите и мускулите ми.

Ала не открих рана. Нямаше нито кръв, нито драскотина дори…

Режещата болка изчезна също толкова внезапно, колкото се появи, карайки ме да загубя равновесие. Подпрях се на длани и не успях да забия лице в калта. Запълзях през храсталака и пак призовах сребристата нишка от съзнанието си, за да ме отведе при колоната.

Нищо.

Панически вой, по-оглушителен дори от Белия шум, си запроправя път през гърдите ми.

Не усещах познатото гъделичкане от връзката със заряда на колоната. Не чувствах импулсите на електричеството в нея. Нито на статичното, което обикновено обгръщаше съзнанието ми, когато проникнех в нова верига.

Нищо.

Запрепъвах се през буйната растителност, докато не се натъкнах на колоната. Допрях длан до кутията ѝ. Не усетих нищо. Бях сама в тялото си и празнотата отваряше паст в съзнанието ми, за да ме погълне цялата.

Не чувствах нито искра.

Силата ми бе изчезнала.