Тъмен завет

Втора глава

Някога изкарах месеци без да кажа нито дума. Всъщност повече от година.

Всичко започна случайно — или не съвсем. Още се мъчех да си го обясня, да разбера защо реших да замълча. Сякаш оградата от бодлива тел около рехабилитационния лагер ме бе пробола толкова надълбоко в нощта на бягството ни, че всичките ми думи просто бяха напуснали тялото ми заедно с кръвта. Чувствах се така празна под кожата си. Толкова студена. И достатъчно слаба, че шокът да ме превземе.

Истината е, че някои неща не могат да се опишат с думи. Грохотът на изстрели посред нощ. Кървавите петна по гърбовете на тъничките униформи. Децата, паднали по лице и бавно затрупвани от снега, сипещ се от мрачното небе. Чувството да те задушава собствената ти надежда в мига, в който само тя успява да се измъкне през оградата, оставяйки те да умреш.

През следващите няколко дни се чувствах просто… уморена. Несигурна. Обстрелваха ме с въпроси, а аз кимах или клатех глава. Отнемаше ми толкова много енергия. Боях се да не избера грешните думи от хаотичната тъмнина в съзнанието си. Да не кажа нещо, което не би се понравило на онези момчета, спасителите ми.

Всяка секунда в онзи микробус си представях как им казвам, че съм гладна или че ми е студено, или че нещо ме боли, а те си наумяват, че просто ще им създавам трудности, също като родителите ми преди тях. Затова спонтанно щяха да ме зарежат някъде, както спонтанно ме бяха взели със себе си в нощта на бягството.

Но не се случи. И не след дълго осъзнах, че никога нямаше да се случи. Дотогава обаче вече ми бе по-лесно да взема оръфаната тетрадка и предпазливо да избера думите си. Така можех да им предложа единствено правилни отговори. Да избера кога искам да кажа нещо. Поне този контрол исках да запазя върху живота си.

Ала, за нещастие, продължих да избирам мълчанието. Отново и отново се спусках в сигурността на дълбините му. Така всички болезнени спомени можеха да си останат погребани и нямаше нужда да ги разнищваме на глас. Миналото нямаше да се върне и да ме нарани наново, ако не говорех за него. Кошмарът от сняг, кръв и писъци нямаше пак да се надигне, поглъщайки ме в ледената си тъмнина. Не ми се налагаше да им признавам, че съм уплашена, гладна и уморена… да ги тревожа. Мълчанието ми се превърна в нещо като щит.

Нещо, с което можех да се браня.

Зад което можех да се крия.

Но това беше преди години. Светът ме опозна заради думите ми, а не заради онова мълчаливо момиченце с бръсната глава и възголеми ръкавици. Излизах пред телевизионни камери и широки аудитории. Онова момиченце се превърна в призрак, заточен в спомените, които вече не желаех да извиквам.

Думите като че ли продължаваха да тежат в устата ми повече, отколкото тежаха на други хора. Твърде лесно бе да потъна обратно в онези уютни дълбини, където цареше непоклатима тишина. Особено в дни като този, когато адреналинът ми идваше в повече и ми се щеше всичко да минава по-бързо.

Не можех да се съсредоточа върху нищо, колкото и да се стараех. Двайсетината реда зрители пред нас се превръщаха в мъгла от цвят и леки, плавни движения. Вече не слушах какво говори среброкосият декан на Пенсилванския университет, а и едва бях смогнала да задържа вниманието си върху него, докато ни развеждаше из сградата и района. Сега дори тъмната му кожа и син крепонен костюм започваха да се размиват пред очите ми.

Свалих едната си обувка с високо токче на пода, вдигнах другата през коляно, свалих и нея, вдигнах първата, само и само да поразсея жуженето на обтегнатите си нерви след инцидента по пътя насам. Затворих очи под топлата слънчева светлина, но веднага ги отворих, защото в съзнанието ми светкавично изникна озъбеното лице на онази старица.

Въздухът сякаш се точеше от влагата, толкова натежал от летния зной, като че обгръщаше небето с копринена пелерина. Гъстата ми коса се бунтуваше срещу фибите, които я придържаха, и бе на ръба да се изхлузи от старателно пристегнатата ми прическа. Капка пот се търкулна по гръбнака ми, прилепвайки блузата към мократа ми кожа.

Мел ме хвана за лакътя и впи нокти в плътта ми. Веднага дойдох на себе си, станах на крака и позволих на света да се разгърне около мен.

Откъслечните аплодисменти не бяха достатъчно мощни, дори за да отекнат между колоните на голямата сграда зад нас, Старата главна, както я беше нарекъл деканът. Очевидно публиката не бе запленена, но аз можех да я привлека. Статутът на „изрод“ неизменно привличаше вниманието на хората, макар и колкото да те позяпат.

Тръгнах през сянката от часовниковата кула на Старата главна. Изопнах рамене назад, облизах зъбите си, за да се уверя, че не съм ги изцапала с червило, и разперих ръка за поздрав.

Деканът слезе от катедрата, качена върху временната платформа над стълбището, което водеше към ливадата с пейките. Щом го приближих, махна с ръце, за да ме покани горе. Почувствах се длъжна да отвърна на окуражителната му усмивка.

Не че се нуждаех от окуражаване. Това ми беше работата.

Скромните аплодисменти отново заглъхнаха, този път заради музиката от колоните, разположени на тревата от двете страни на най-долното стъпало — приличаше ми на бойна песен. Докато изчаквах репликите ми да се заредят на телепромптера, огледах набързо публиката, без да надзъртам директно в новинарските камери от дясната страна на стълбището.

— Добър ден — поздравих, хващайки с две ръце ръба на катедрата. Гласът ми прозвуча ужасно през колоните, като на малко момиченце. — За мен е чест да застана пред вас днес. Благодаря ви, декан Харисън, че ми предоставихте възможността да говоря пред удивителния ви нов курс и ме поканихте да отпразнуваме заедно повторното отваряне на знаменития ви университет.

Искрено се съмнявах да е имало покана — Мел уреждаше всичките ни събития въз основа на действащите обществени модели и съгласно личните си очаквания за най-широко медийно покритие. Като че ли винаги знаеше как да заплаши някого, така че отказът му магически да се превърне в ентусиазирано съгласие.

Началото и краят на всяка реч се пренаписваха според незначителни промени обикновено бяха единствените корекции в стандартния текст. Щом се поотпуснах зад катедрата, откопчих ръце от ръба ѝ. Обходих с очи тълпата, мъчейки се да преценя настроението ѝ. Зад реда на репортерите, драскащи в тефтерите си, полускрити зад телефоните, с които снимаха, се мяркаха хора от всякакви възрастови групи.

Родителите и други семейни членове заемаха най-задните редове. На по-вътрешните се разполагаха мъже и жени на видима възраст, надвишаваща с десетина години обичайната за постъпване в колеж. Всички се мъчеха да продължат образованието, което ги бяха принудили да напуснат, когато повечето университети банкрутираха в апогея на паниката около пси.

След тях бяха настанили мои връстници, дори и по-малки от мен. Те седяха точно зад репортерите, със закачени на показ значки, както ги задължаваха. Множество зелени, по-малко сини и още по-малко жълти като моята. А между тях бяха разпилени и белите.

Сведох поглед към катедрата, за да си поема въздух. Празно. Думата се промъкна в съзнанието ми — грозна и неканена. Това бяха децата, избрали — или принудени от родителите си — да се подложат на „лечебната“ процедура. Най-вече онези, на които хирургически бяха поставили импланти за възпиране и неутрализиране на достъпа на мозъците им до способностите, придобити след оцеляването от ОМИН.

— Ние сме щастливците — продължих. — Надживяхме трудностите, които последното десетилетие донесе на страната ни, и те ни обединиха така, както никой не бе очаквал. Разбира се, всички правихме саможертви. Борихме се. И научихме много от изпитанията си, включително как да вярваме един в друг и в бъдещето на нацията ни.

Някой се покашля силно от далечния ляв край на предния ред. Беше достатъчно доловимо, че да надникна натам, отпивайки от запотената чаша с вода на катедрата.

Двама тийнейджъри седяха точно зад полицая, наблюдаващ лявата страна на публиката. Момичето с бронзова кожа и рокля от сияйна жълта коприна бе протегнало дългите си крака напред. Държеше ги кръстосани през глезените, малко над сандалите си. Главата ѝ се бе люшнала настрани и дългата ѝ конска опашка от къдрава черна коса се стелеше през едното ѝ рамо. Големите ѝ слънчеви очила с метална рамка се бяха спуснали надолу по носа ѝ, разкривайки още от чертите ѝ: гъсти вежди и високи скули. Очите ѝ ми се струваха красиви и големи, но нямаше как да знам със сигурност, защото явно бях успяла да я отегча до състояние на дълбок сън.

Докато гледах как устата ѝ се отваря постепенно и дишането ѝ се задълбочава, през тялото ми пробяга вълна на раздразнение.

Да не би да ти губя времето, госпожичке?

До нея седеше момче, наглед мой връстник. Представляваше такова съчетание от контрасти, че вниманието ми се задържа върху него. Едва бе озаптило чупливата си кестенява коса, лъснала в червеникаво под жаркото слънце. Чертите на слабото му лице бяха толкова ясни и изразителни, линиите — толкова отчетливи, че бих повярвала на някого, ако ми кажеше, че старателно е проектирал образа му в скицник. На фона на загарялата му бяла кожа светлите му очи искряха още по-ярко. То се взираше право в мен и неразгадаемото му изражение не трепваше, докато ъгълчетата на устата му не се извиха надолу.

Изпънах рамене и извърнах взор от него.

— Съзнавам, че от братята и сестрите ми пси се изисква много, но се налага да установим някакви граници на онова, което обществото смята за безгранично. То е свикнало да съществува по определени правила, а ние трябва да намерим начин да се върнем в него, да не мътим водите с отцепничество.

Девойката бе свободна да стане и да си тръгне, щом толкова я отегчавах с речта си за бъдещето ѝ, ала въпреки това пак надникнах към тях двамата. Нейната значка беше зелена, а неговата — жълта.

Отново се концентрирах изцяло върху речта, наближавайки финалната права. Това беше любимата ми част: в нея призовавах всички пси за търпение спрямо онези, които се бояха от нас, а всички, които се бояха от нас — да си припомнят в какъв ад живеехме от появата на ОМИН. Сравнението не ми се струваше справедливо, но идваше директно от експертите. Какво ли знаех аз в действителност?

Запънах се леко, когато на екрана се появиха непознати думи.

— А с това ново начало смятам, че е още по-ключово да погледнем назад към миналото. Трябва да почитаме американските традиции.

Това бе новият език, за който Мел ми спомена в колата. Телепромптерът забави темпото на репликите, нагаждайки се към несигурността ми.

— А това включва — продължих да чета — почитане на оригиналната Конституция, на основополагащите ценности на вярата, както и на необходимостта от високо гражданско самосъзнание в условията на нашата демокрация…

Думите течаха на екрана, макар и да се запъваха в гърлото ми.

Нагоре по ръцете ми пролази тръпка, макар и да стисках с пръсти лъскавото дърво на катедрата. Възцари се пълна тишина, нарушавана единствено от приглушената въздишка на лекия вятър в микрофона. Зрителите зашаваха нервно по местата си. Жената на втория ред най-сетне спря да си вее с програмата и се приведе напред, вперила стъписан поглед в мен.

Имаше някаква грешка. Искаше ми се да надзърна назад към Мел, да ѝ дам сигнал, че са ми предоставили объркан текст. Онзи, който смяташе нещо такова за шега, заслужаваше юмрук в гърлото.

Следващата реплика се върна назад и отново протече по екрана. Настойчиво.

Не — това беше… За децата с пси-способности вече важаха по-стриктни условия. Позволено ни беше да вземем шофьорска книжка чак на двайсет и една. Изнесла бях цяла реч, посветена на смисъла на отлагането и колко щеше да е вълнуващо заедно с новата правоспособност да получим и регистрацията си като гласоподаватели. С Дунди и Вида попълнихме декларацията заедно още преди години. Не желаех да изоставам.

Това известие явно… Вероятно ми го даваха без знанието на Дунди и останалите пси от Съвета на временния президент Круз. Сигурно вече се бореха срещу него.

Но не каза ли Мел, че езикът се спускаше директно от асистента на Круз? Защо им бе да ми го сервират без всякакво предупреждение?

Защото знаят, че ще го прочетеш, каквото и да гласи — прошепна тих гласец в главата ми. — Като всичко друго, което са ти пратили досега.

Или… защото Съветът на „Пси“ са отказали да го обявят от собственото си име.

Този път погледнах през рамо. Публиката зашушука приглушено в осезаемо недоумение. Мел не стана от стола си, дори не свали слънчевите си очила. Само махна с ръце, давайки ми знак да се обърна към зрителите. Да продължа.

Момчето от предния ред присви очи и килна леко глава встрани. Видимото напрежение в тялото му ме накара да се зачудя дали някак не е успяло да прочете думите на телепромптера, или пък чуваше лудото биене на сърцето ми…

Просто го кажи! — подканих се наум, докато новата реплика течеше за пореден път на екрана. Бях им обещала гласа си и възможността да го използват така, както сметнат за нужно. На това се бях съгласила, заради това ме водеха тук.

Просто го кажи!

Щеше да е само спорадична мярка. Така обещаваха. За едни избори. Можехме да се оттеглим от едни избори. Справедливостта изискваше време и саможертви, но, както доказваше програмата за обезщетенията, тя най-пълно се извоюваше чрез сътрудничество. Стремяхме се към по-доброто бъдеще за пси, не просто към една година…

Гърлото ми гореше. Катедрата незнайно защо се тресеше под ръцете ми. Защо сега — защо това обявление, а не някое от множеството други?

Просто го кажи!

Онова момиче, призракът от миналото, се завърна и пъхнатите му в ръкавици ръце ме стиснаха за шията.

Не мога. Не и този път. Не и това.

— Благодаря ви за вниманието — процедих през стегнато гърло. — За мен беше чест да говоря пред вас днес и ви желая успех в тази нова глава от живота ви…

Екранът на телепромптера угасна. След секунда в средата му се появи едно-единствено изречение.