Тъмен завет

Трета глава

Засмях се.

Беше стряскащ край на недовършена мисъл, който за миг заглуши настойчивото жужене на колоните и електрониката наоколо. Внезапният звук някак се умножи, рикоширайки от колоните на Старата главна сграда — сякаш един куршум предизвикваше цял обстрел.

Сред тълпата плъзна объркване, прочетох го по лицата им, чух го в шепота им. Въжета от гняв и омраза ме привързаха на място и колкото повече стоях на катедрата, смълчана и безполезна, толкова по-дълбоко потъвах в унижението си.

Явно някой със сметки за разчистване бе заредил фалшив текст в телепромптера вместо новия материал на Мел.

Кажи нещо. Направи нещо.

Трябваше да го предвидя още в момента, в който езикът за условната мярка в гласоподаването се появи на екрана, и да завърша възможно най-гладко речта си. Вместо това се сковах като новобранец и дадох на вечерните новинарски емисии материал за спекулации, и то от най-лошите. Вече си представях разбора им на слисаната ми пауза, как въртят откъса отново и отново, питайки: „Добре ли е това момиче?“.

Приведох се напред и скалъпих:

— Благодаря още веднъж! Приятен ден!

Вместо да укротят тълпата, думите ми като че ли я оживиха повече. Дори спящото момиче се надигна внезапно, прибра крака под стола си и погледна към тъмнокосото момче до себе си.

Деканът се върна при микрофона, стрелвайки ме нервно.

— Е… благодаря ви. А сега се насладете на освежаващите напитки и хубавото слънце.

Последните трийсет секунди ми се сториха като трийсет минути. Независимо дали заплахата бе истинска или не, протоколът за спешни случаи влизаше в действие. Агент Купър тръгна към мен, вратовръзката му подскачаше с всяка негова припряна, отривиста крачка. Думите на екрана се отразяваха в огледалните стъкла на слънчевите му очила, докато някой не го изключи.

Той преметна ръка през раменете ми. За страничния наблюдател вероятно изглеждаше като че просто ме ескортира от подиума. Едва ли той би забелязал, че агентът ме притискаше към себе си, държейки свободната си ръка на сантиметри от пистолета в кобура си. Слънцето беше напекло ръкава на тъмния му костюм и платът прогаряше кожата ми.

— Всичко е наред. Всичко е наред — повтаряше неизменно, докато полицаите махаха на университетските представители да слязат от стълбите на Старата главна.

Повечето ученици и семействата им бяха станали на крака и си приказваха едни с други или се отправяха към близката маса с храни и напитки.

— Знам — натъртих.

Едното ми токче се заклещи в пукнатина в стария камък. Вместо да ми позволи да го измъкна, агент Купър ме дръпна рязко напред и ме бутна към Мел.

— Чакайте тук! — нареди. — Мартинез ще дойде да ви вземе. Аз отивам за колата.

В това се изразяваше протоколът ни за сигурност: намиране на укритие, докато ни осигуряха транспорт. Кимнах и агент Купър се запъти към колата, охранявана от новата пенсилванска полиция и новия федерален полицейски отряд на Обединените нации, наречен Защитниците.

Видях Мартинез наблизо, но не идваше към мен, а разпитваше стъписаната жена в операторската кабинка.

Гласът на Мел прониза мислите ми.

— … неприемливо! Помолих те да ми гарантираш високо ниво на сигурност, а ти се провали!

Завъртях се на токчета върху каменния под и поех право към нея. Мел извърна лице от пребледнелия университетски служител, който кимаше, кимаше, кимаше и просто попиваше конското ѝ. Лицето ѝ червенееше от едва сдържан гняв.

Заради поста си Мел бе обучена да се променя, да преминава от роля в роля в зависимост от това кой човек седеше пред нея и каква бе задачата ѝ. За мен беше ментор, защитник, съветник и бранител. Некомпетентността, особено когато се отнасяше до проблемите на безопасността, винаги я вбесяваше. Подобен пробив в сигурността, комбиниран със случката в колата преди това, очевидно беше обтегнал нервите ѝ.

— Нищо не е станало — уверих я. — Просто някой е искал да ни вдигне под тревога…

— Напротив, станало е — отвърна тя, стисвайки рамото ми, и ме издърпа зад най-близката колона, далеч от другите новинарски камери. — Ти трябваше да поставиш началото на новия избирателен ред. Затова и представих събитието на пресата!

Отстъпих назад, отваряйки устни в търсене на подходящите думи.

— Казах им, че си готова за по-важни изявления, но ако съм сбъркала… — подхвана тя.

— Не! — Някак успях да прогоня шока, обгърнал съзнанието ми. — Не, готова съм. Просто не ми се стори… не беше…

Правилно.

Не можах да го изрека на глас, не и под тоталния напор на разочарованието ѝ. Колкото и непоносима да бе жегата, думите на Мел прозвучаха ледено.

— Заповедта дойде директно от кабинета на временния президент. Бяха те избрали за това обявление — каза тя.

— Защо?

Мел се взря в мен, сякаш я бях попитала на чужд език. Поясних, без да свалям очи от нейните:

— Защо точно мен?

Някой ме докосна по рамото, прекъсвайки отговора на Мел.

— Госпожице? Насам.

Униформите на Защитниците бяха чисто нови, като самия отряд. Сивото им сако имаше тясна кройка и през талията си носеха черен колан, зареден с несмъртоносни оръжия и инструменти, включително познатите палки, по чието протежение със сребърни букви бе отпечатано мотото им: „Защита за всички“. Червена лента препасваше телата им от лявото рамо до хълбока, забодена със сребърна значка върху сърцето.

Аз самата бях участвала в избора на униформите. Седях до асистента на Круз, когато мъжът, демонстриращ един от моделите — третия или петия от последните избрани, влезе в конферентната зала. В следващата секунда изтърчах през вратата. Още не разбирах защо точно онази униформа сякаш приклещи сърцето ми в менгеме. Беше хубава. Прекрасна дори. Нямаше ѝ нищо, макар и цветовете да бяха…

Вдишах дълбоко и кимнах на Защитницата пред себе си. Толкова се засрамих онзи ден, когато асистентът ме попита какво е станало, и още повече, когато дизайнерът ми обясни идеята си. Яркото пурпурно на фона на сивата униформа символизираше надеждата за по-стабилно, по-мирно бъдеще, независимо от черното ни минало.

На униформата ѝ нямаше нищо, нито на мен, и го доказах, гласувайки за нея.

Защитницата, със спретнатата си плитка, пъхната под каската, загорялата от слънцето бяла кожа и изправена стойка, най-вероятно идваше от някой от бойните отряди на страната и бе минала психологическа оценка и тактическо обучение в миротворческия корпус на Обединените нации. Поведе ни напред със сдържаната увереност на човек, свикнал да раздава заповеди… или поне да ги изпълнява.

— Почакайте — казах ѝ, пробвайки да изтръгна ръката си от нейната. Защитницата пристегна хватката и продължи да ме води надолу по стълбището на Старата главна, към колоните и подиума. Знаех, че Мел ни следва, защото чувах тракането на токчетата ѝ зад гърба си. — Агент Купър каза да…

— Не сега — отсече Мел, изравнявайки се с мен.

Тя махна към групата Защитници, наредени по ръба на импровизираната сцена, за да овладеят прилива от любопитни хора, напиращи да ни снимат, и шепата репортери, обстрелващи я с въпроси.

— Какво е становището на временния президент за наближаващите избори? Видяла ли е последната анкета?

— Мел, какво знаеш за слуховете, че Общото събрание на ООН пак щяло да се състои в Манхатън?

— Мел! Мел!

Проумявайки какво можеха да си помислят околните, пак се притиснах към Защитницата, независимо от настойчивото жужене в дъното на съзнанието ми. Колоните продължаваха да бучат и сякаш шепнеха нещо неразбираемо.

Мел обаче изсъска съвсем разбираемо през принудената си усмивка:

— Усмихни се!

Не можех.

Сред нетърпеливите, бутащи се тела и виковете погледът ми случайно се срещна с този на момчето от преди малко. Не беше помръднало от първоначалното си място пред стола си, а сега имах усещането, че и аз съм замръзнала неподвижна. То сбърчи чело и откъсна очи от мен, насочвайки ги към високия Защитник, пробиващ си път през тълпата.

Защитницата, стиснала ръката ми, пак ме дръпна надолу по стълбището. Не встрани от тълпата, а право към нея.

— Защо вървим натам? — попитах я.

По-прекият път към Старата главна беше в обратната посока — точно след агент Купър.

— Протоколът за сигурност е променен — процеди Защитницата.

Тъмната ѝ плитка проблясваше във влажния зной.

Нещо дълбоко в теб се променя — пробужда се, когато се сблъскаш лице в лице със смъртта и ѝ се измъкнеш на косъм. От този момент нататък една бегла интуиция се загнездва в съзнанието ти. Засече ли нещо нередно, не вие като сирена. Невинаги кара сърцето ти да препуска. Понякога няма време за това.

Може би е просто инстинктът за самосъхранение, но задейства ли се веднъж, никога не заспива. А долови ли нещо, чувстваш го като статично електричество по кожата си.

Знаех от личен опит. Познавах това усещане още от момента, в който случайно задавих семейната ни кола насред магистрала И-495. От онзи миг, преди камионът да се забие в пасажерската страна на колата. Спасявало ме беше прекалено много пъти, за да не му обърна внимание. Както обичаше да казва Вида: „Понякога трябва да се вслушваш в инстинктите си, пък вежливостта да върви на майната си“.

Просто ми беше малко трудно да го сторя с толкова камери наоколо. Не желаех да забавлявам никого с проява на страхливост. Нямах намерение да се паникьосвам ни най-малко.

Но… не, чувствах единствено неспокойство. Нов вид трептене изпълваше въздуха, гъделичкаше ухото ми, виеше и пареше.

В смутната тълпа наоколо мярнах момичето с жълтата рокля. То стисна момчето за рамото и му посочи нещо зад мен.

Надникнах назад да видя какво. Виенето нарастваше, сливаше се с бученето на колоните.

— Трябва да тръгнем в друга посока — подшушна Мел на Защитницата. — Да избегнем навалицата.

Да. Точно така. Гостите бяха задръстили едничкия вход и съответно изход в оградата. Горещината подсилваше мириса на пот и прясно окосена трева, оставяйки вкус на изгоряло в устата ми.

Наново се обърнах да потърся свободен излаз обратно към Старата главна сграда, или поне към агент Мартинез, който сякаш бе изчезнал. Ала когато тълпата се раздели, видях само нечия фигура да крачи към нас. Високият Защитник. Униформата се обтягаше по широките му плещи, а по бялото му лице лъщеше пот. Той сведе глава, но не и поглед. Втренчваше го в мен някак твърде настойчиво. Преди да го посоча на Защитницата, той вече беше на ръка разстояние от мен.

Достатъчно близо, за да забележа отражението на собственото си лице в лъснатата му значка.

Да забележа, че по палката му го нямаше сребристото мото.

Да забележа как пъхва свободната си ръка в джоба на сакото си. Смъртоносните очертания на оръжието под плата, докато пръстът му намираше спусъка.

Нямах време за мислене. Нито пък да изпищя. Лицето на старицата от магистралата просветна в съзнанието ми и аз разперих рязко ръка. Протегнах пръсти напред, почти докосвайки върха на палката. Мъжът стисна зъби и присви очи с неприкрита омраза. Вдигна дулото на пистолета в джоба си към сърцето ми.

Аз стрелях първа.

Извлякох заряда на свистящото във въздуха напрежение, преобразувайки го в една-единствена струя електричество, която изскочи от кожата ми. Насочих я към гърдите на Защитника с намерението да го поваля на земята, но…

— Не! — изкрещя някой.

Гласът прокънтя във въздуха, но в същия момент Защитникът — който и да беше — насочи палката си да улови заряда. Уж беше дървена, така ми се струваше, но нишката светлина се възпламени в пращящ ореол, който обгърна върха ѝ, изригна още по-мощно и прикова мъжа в клетка от яростна сила.

— Какво направи? — извика Мел. — О, боже, какво…?

Но дори и нейният глас се загуби в рева на колоните, избухнали във вълна от огън и гръм.