Тъмен завет

Единадесета глава

Сега колата миришеше на стари пържени картофи и се движеше, сякаш е изминала милион километри. Двигателят се задавяше и скрибуцаше жално всеки път, когато натиснех газта, а спирачките скърцаха, като намалявах. Имах пълен резервоар, но не защото си бяхме купили бензин, а защото показах на Роман как да използва градинския маркуч, за да източи от друга кола в паркинга на мотела.

Процедурата ми беше до болка позната. Намираш кола. Източваш бензин от друга. Сменяш регистрационния номер. Вкопчих се в добре усвоените стъпки, защото не ми се мислеше. Не исках да си припомням какво бях видяла по телевизията.

Как убивам Защитника. Как изстрелвам от ръката си ослепителна светкавица, която взривява колоните и операторската кабинка.

Надявах се някой от близките репортери да е уловил нападението на камерата. Двама бяха успели, но и двамата бяха снимали откъм гърба на Защитника, който насочи пистолет към мен. Само запис от дясната ми страна би показал какво се разигра всъщност. Не можех да се отърся от мисълта дори когато тръгнах към магистралата, за да сваля регистрационния номер на пикала и да подменя с него този на сивия седан, който бяхме откраднали. Толкова камери снимаха събитието… а излъчваха материал единствено от този ъгъл!

Докато сменях номера на колата, Приянка и Роман ме чакаха вътре, заредили багажника с храна и бутилки вода от автомата на мотела.

Потеглихме мълчаливо на изток, използвайки компаса на таблото. Чак след около час разбрахме къде се намираме: Небраска. Почти на двеста километра от Пенсилвания, където ни бяха отвлекли преди три дни.

Онези мъже ни бяха държали в плен цели три дни, докато страната, ООН, умиротворителите, Защитниците и местната полиция ме издирваха. Докато пускаха дронове да обхождат квартали и магистрали. Докато излъчваха лицето ми по новинарски емисии и вероятно по малкото интернет сайтове, одобрени от временното правителство.

Властите още издирват момичето пси, отговорно за смъртта на седем души…

След около час започнахме да се натъкваме на коли и градове и магистралата се разшири. Чувствах се като мравка, хваната под стъклен похлупак, сякаш нямаше накъде да избягам и слънцето бавно ме изгаряше жива.

Преглътнах сухо и посегнах към шишето вода в поставката за чаши. Роман разви капачката и ми го подаде. Пресуших го наведнъж и смачках пластмасовата бутилка, но болката в гърлото ми не премина.

— Ще го обсъдим ли, или просто ще продължим да игнорираме факта, че си издирвана бегълка? — попита Приянка, изпъната на задната седалка. — На мен ми е все едно, просто искам да сме наясно. Пък и ми е скучно.

Стиснах зъби.

— Радвам се, че поне ти можеш да си позволиш да скучаеш в тази ситуация.

— Наистина трябва да измислим план на действие — обади се с почти извинителен тон Роман. — Поне до границата между зоните. Посъветва ли те приятелят ти откъде да стигнем до… където отиваме?

— Да, и между другото, кой е приятелят ти? — поинтересува се Приянка. — Онзи от Съвета на „Пси“ или… кои бяха другите? Стюарт и… Руби? Така ли се казваше момичето?

Направих се, че не съм я чула.

— Говорих с Чарлс.

Приянка отлично знаеше името на Руби. След медийната буря около затварянето на лагерите и изчезването ѝ всички знаеха името на Руби, както и че правителството я издирва. Въпросът ѝ не бе случаен.

Прехапах вътрешността на бузата си, за да не изрека друго. След купищата лъжи не можеше да е толкова просто. Толкова очевидно. Личната ми история се беше превърнала в обществено достояние заедно с факта, че бях близка с Руби и Лиъм. Затова съвсем логично предполагаха, че поддържам контакт с приятелите си и мога да се обърна към тях за помощ.

Въпреки това мисълта сякаш стисна със студени пръсти гърлото ми. Те ли ме тласкаха в тази посока? Дали не се възползваха от положението ми?

По дяволите! А аз ги водех точно към целта им.

Виждах два варианта. Първият беше да взема от Приянка телефона със снимките на похитителите и стигнехме ли до Вирджиния, да им избягам. Така нямаше да изложа на опасност Убежището и всички в него.

А вторият… Можех да ги заблуждавам, че пътуваме към Убежището, без изобщо да стигнем дотам.

Когато съставих плана си в мотела, реших вторият вариант да е резервен — побиваха ме тръпки при идеята дори да ги заведа в посока на Убежището, но вече не знаех дали трябва да го възприемам така. Ако Роман и Приянка искаха да намерят Руби и Лиъм, приятелите ми трябваше да знаят.

Този подход криеше рискове, но можех да ги огранича, ако внимавах.

Имаше шанс. Имаше. Бяха ме притиснали в ъгъла, но не съзнаваха, че и аз съм сторила същото с тях.

На километър пред нас един електронен билборд примигна и светна, получавайки сигнал. Когато картината най-сетне се появи, не беше реклама или предупреждение за пътните условия.

Беше моето лице. На височина от четири метра и светещо. Снимката се плъзна към едната страна на екрана, за да направи място на червен текст.

Скочих върху спирачката и тримата едва не излетяхме от седалките. Шофьорът зад мен натисна клаксона и ни заобиколи рязко.

— Хм — поде внимателно Приянка. — Не бих казала, че е най-добрата ти снимка. Изглеждаш, все едно ти иде да фраснеш някого в муцуната.

Използваха снимката от картата ми за пси-идентификация. Онази, за която ми бяха казали да не се усмихвам. Вида толкова се смя на злобната ми физиономия, че си я сложи в рамка.

Сега обаче не ми се струваше смешна.

Още километър надолу по пътя се включи и следващият билборд.

Светещите екрани пречеха на концентрацията ми и новите източници на енергия наоколо се свързваха по-бавно със съзнанието ми, но скоро го обгърнаха като рояк пчели. Вибриращото електричество на билбордовете беше по-приглушено от заряда на близките автомобилни двигатели, но трептеше с тях в хармония, от която косата ми настръхваше.

— Сузуме… — започна Роман.

— Видях — процедих през стегнато гърло.

На няколко километра пред нас шосето се стесняваше и колите намаляваха скоростта. Малко след това проблясваха червени и сини светлини. Няколко униформени полицаи и Защитници проверяваха колите една по една и отваряха багажниците им. Във въздуха бавно летяха дронове. Последни технологии, отпуснати като прощален подарък от Обединените нации.

Поех си глътка въздух и завих внезапно в най-близката отбивка, засичайки колата в съседната лента.

— Определено не си привлякла ничие внимание с този ход — коментира Приянка, стиснала дръжката над едната задна врата.

Натиснах газта и завих рязко надясно, без да спра на червения светофар. Изсвири клаксон, но звукът почти не ме достигна покрай електронния сигнал, който ни следваше в небето.

Мамка му! — изругах наум и отново завих с бясна скорост, разминавайки се на косъм с някакъв велосипедист, който тъкмо излизаше на кръстовището. Изтръпнах, но дронът още беше в огледалото за обратно виждане.

— Приянка, можеш ли да…? — подхвана Роман.

— Вече действам — отвърна тя.

Мислех, че е изхвърлила счупения телефон, но тя просто бе пъхнала парчетата в якето си. Сглоби го припряно, без да му слага СИМ картата, сетне бръкна в джоба си и извади другия телефон. Онзи със снимките.

— Какво ще правиш с него? — попитах остро.

— Успокой се. Ще взема една малка част от този, за да включа другия. Паметта му и снимките ти няма да бъдат засегнати.

Идеше ми да скоча на задната седалка и да изтръгна телефона от ръката ѝ, но тя вече беше извадила една част от него и я пъхваше в другия.

— Кълна се, ако прецакаш този телефон… — занареждах, вкопчвайки се в кормилото.

— Нямам намерение да прецаквам нищо друго, освен дрона — успокои ме Приянка. — Телефонът ще излъчи нисък сигнал, който ще повреди записа на тая гадинка, преди да го е предала. Вече сме в постоянно сляпо петно, или поне докато телефонът има батерия. Същото важи и за пътните камери, ще ги накарам да губят сигнал, докато минаваме под тях. — Тя се извърна назад и помаха на кръжащото над нас черно устройство. — Виждаш ли? Сбогом, дронче.

Свърнах към първия търговски център по пътя ни, наблюдавайки с удивление как дронът продължава напред по шосето. Спрях внезапно на гърба на едно химическо чистене със спуснати решетки. Дръпнах ръчната спирачка и изгасих двигателя.

Дори не се бях сетила за наскоро монтираните камери по пътя към Вирджиния. Бяха нова мярка за сигурност в борбата срещу контрабандата и престъпността. Освен това бяха програмирани да подават сигнал за всяка кола, чиито пътници умишлено променяха или маскираха лицата си. Много полезна технология… ако не преследваха теб самия.

— Сигурна ли си, че сме невидими? — попитах Приянка.

Бях виждала и други Зелени да творят същински чудеса на техниката с няколко жички и празна консервна кутия, но това ми звучеше направо невероятно.

Тя се престори на засегната, слагайки ръка на сърцето си.

Не знам защо погледнах към Роман за потвърждение, като се имаше предвид, че и той беше също толкова неискрен. Може би защото, ако им вярвах за едно-единствено нещо, това беше, че при никакви обстоятелства не биха рискували живота си и безопасността си с лека ръка. И те имаха не по-малка причина от мен да се измъкнат от взора на камерите.

— Действа — увери ме той. — Дроновете ще сигнализират за нормално смущение, а уличните камери изобщо няма да се включат, за да ни заснемат.

Учестеният ми дъх прогаряше гърлото ми и ускоряваше пулса ми. Опрях чело на волана. Затворих очи с надеждата да погреба спомена за билбордовете в тъмнината зад клепачите си. Като ги отворих, Приянка държеше найлонова торбичка пред мен.

— Моля те, не повръщай на тапицерията. Това е едничкият ни дом в момента.

— Приянка! — нахока я Роман.

— Не се прави, че и ти не си го помисли — парира го тя.

Отблъснах ръката ѝ.

— Просто съм… — Ядосана. Объркана. Уплашена. Толкова много ужасни неща наведнъж. Но не желаех да давам надмощие на подобни чувства, признавайки за тях, ето защо смених темата. — Нищо ми няма. Как им хрумна да ме търсят тук?

— Разширили са обсега на издирването… — рече Роман, приглаждайки разчорлената си коса. — Сигурно с всеки изминал ден увеличават периметъра от Пенсилвания навън.

Надигнах се в седалката, макар че още се усещах в безтегловност.

— Ще ни кажеш ли накъде пътуваме? — попита той. — Щом проверяват главните пътища, може просто да ги избягваме.

Не, не можехме. Не и през цялото време.

— Вирджиния. Отиваме в едно скривалище. Извън радара на властите.

Откъдето можех да изпратя снимките на похитителите на Вида и Дунди и да разгадая връзката им с взрива.

Приянка се приведе между предните седалки.

— Добре звучи.

Не ми се щеше да им давам дори толкова информация предварително, но така щях да ги заблудя, че започвам да им се доверявам. Пък и дори да успеех да им избягам, Вирджиния беше голям щат. Години наред можеше да ме издирват неуспешно из него.

— Значи, ще трябва да прекосим границата между две зони — замисли се Роман. — Как смяташ да го направим?

Без значение как щяхме да стигнем дотам, трябваше да минем най-малко през един контролен пункт. В момента се намирахме в Зона 3. Границата ѝ със Зона 1 съвпадаше със западните граници на Пенсилвания, Западна Вирджиния и Вирджиния, като Вирджиния служеше като южна граница на Зона 2, която започваше от Северна Каролина и се простираше чак до Тексас.

Зоните изпълняваха ключова роля, главно административна, когато Обединените нации поеха контрола над нещата. Спомагаха за разпределението на провизиите и осигуряваха по-малки, по-лесно управляеми райони за наблюдение от страна на умиротворителите. Сега ни оставаха броени месеци до първите истински избори от пет години насам и свалянето на границите вероятно щеше да е един от първите ангажименти на новия Конгрес.

Границата между зоните не можеше да се прекоси нелегално. Всички пунктове по главните пътища и магистралите бяха под блокада. Заснемаха се регистрационните номера на всички автомобили и се включваха в база данни, чрез която стриктно се следеше кой влиза и кой излиза.

Тази мисъл ме накара да се обърна към спътниците си.

— Как са успели похитителите? — попитах ги, барабанейки с пръсти по таблото. — Как са прекарали камиона от Зона 1 до Зона 3, без да ги спрат? Дори да не са минали през скенер, Гранична полиция е трябвало да претърси каросерията.

— Ще ми се да можех да ти кажа, че всички обичат правилата като теб — отговори Приянка. — Само че повечето хора предпочитат подкупите.

Този вариант не важеше за нас. Въпреки че разполагахме с пари, имаше опасност да ме идентифицират. Наскоро монтираха камери с лицево разпознаване по всички контролни пунктове и не се съмнявах, че умиротворителите на ООН, които следяха трафика, спираха колите за по-сериозни проверки заради мен, издирваната бегълка.

Роман ме погледна.

— Не може ли да минем пеша?

— Не — отговорих, опирайки лакът във вратата. — Знам друг начин.

Не исках да го правя — беше егоистично и дори престъпно да разкривам подобна информация без нужното разрешение, ала нямахме време да скитаме и да търсим пролуки в оградите и обхвата на камерите. Открих тази вратичка най-случайно, когато ни се наложи да променим маршрута си за Зона 1 и 3, защото група поддръжници на Стражата на свободата бяха барикадирали главния контролен пункт. Агент Купър си затвори очите.

— Има един неохраняван страничен вход — споделих им накрая. — Понякога правителствени коли го използват, за да си спестят трафика и мащабните опашки по пунктовете.

Шосе, минаващо покрай езерото Ери в Ню Йорк и Пенсилвания. Транспортният отдел на правителството възнамеряваше отново да го отвори за общо ползване, за да улесни достъпа до езерото и да облекчи трафика към главния контролен пункт. Дори монтираха „умни“ камери за лицево разпознаване по време на първата фаза от „Да върнем Америка в правия път!“. В последния момент обаче канадското правителство подаде официално оплакване, защото камерите, насочени към езерото, можело да бъдат използвани за наблюдение на канадски кораби в канадски води и нарушавали правото на лично пространство на гражданите им. Заявиха, че заради участието им в ООН, новото оборудване можело да се възприеме като техника за вътрешен шпионаж.

Нашето правителство остави камерите за по-нататъшна употреба, но в момента стояха изключени. И шосето не се наблюдаваше.

— Ама че изненада! — възкликна Приянка.

— Колко често се използва? — попита Роман. — Някой би ли се досетил, че може да тръгнеш по него?

Добри въпроси, на които обаче нямах отговор.

— Не знам. Но се налага да опитаме.

Вярно, не особено разумен план. Засега обаче не ми хрумваше по-надежден, пък и беше по-добре, отколкото да стоим на едно място.