Тъмен завет

Четиридесет и четвърта глава

Шофьорката ни закара до паркинга, където бяхме оставили колите си, и за моя изненада, там вече ни чакаше някой. Кейт.

Скрила бе светлата си коса под шапка с козирка и се беше облякла небрежно с дънки и свободна тениска. Не разпознах микробуса, който беше спряла до потъналите в прах седан и джип, но това не ме притесняваше.

Между дъното на цистерната и отвора имаше толкова голямо разстояние, че се наложи Дунди да използва силата си, за да ни издигне един по един. Когато най-сетне излязох, Кейт и Вида вече разговаряха над карта, разгърната върху предния капак на седана.

— Нали уж бяхте осем плюс децата? — чух Кейт да пита, докато помагах на едно от децата да слезе по хлъзгавата стълба.

— Бяхме осем — отговори лаконично Вида.

Шофьорката беше излязла от кабината и наблюдаваше Дунди. Лицето ѝ се отпусна от удивление, като че гледаше магически номер. Тръгнах към нея с намерението да ѝ изкажа благодарността ни, но тя просто вдигна ръка.

— Не ми трябва да знам какво точно се е случвало в лабораторията — заяви. — Всяка седмица водех там момченцето ми за изследвания, докато ОМИН не ми го отне. Пазете се, разбрахте ли?

Лиъм издигна Дунди със силата си и го прекара през люка, после някак му подаде Руби, а накрая Дунди издигна него със собствената си сила.

Отпърво реших, че едната страна на ризата му е подгизнала от вода, но петното беше твърде тъмно. Явно шевовете му се бяха разкъсали отново. Дунди също видя, но никой от двама ни не опита да го спре, докато сваляше Руби от цистерната, подавайки я внимателно в протегнатите ръце на Вида.

Макс беше събрал децата и се опитваше да ги поразсее с някаква история, докато ги водеше към микробуса на Кейт.

— Една доверена лекарка ни чака в секретната квартира — обясняваше Кейт на път към джипа. — Тя ще ни даде откровен отговор.

— Не ми трябва откровен — отвърна немощно Лиъм. — Трябва ми добър.

— Знам — пророни тихо Кейт и отвори задната врата, за да се качи първо той, а после му подадоха Руби.

Махнах на шофьорката, макар и да знаех, че вероятно не ме вижда. Нямаше значение.

Вида вече седеше пред волана на джипа, а Дунди — на пасажерското място до нея. На мен ми оставаше да се кача отзад при Лиъм и Руби. Приянка и Макс взеха две от децата в седана, а Кейт покани останалите в микробуса.

Действахме тихо и бързо, с експедитивността на хора, решени възможно най-скоро да се отдалечат от дадено място. Кейт тръгна най-отпред и ни изведе на улицата, после и от града.

Държахме радиото включено, за да може Дунди да следи новините. Накрая обаче го изключих, съсредоточавайки слуха си върху тежкото дишане на Лиъм, прегърнал силно Руби. Като усети, че го гледам, очите му омекнаха. Ако продължах да се взирам в него, щях да се разплача, а в момента сълзите далеч нямаше да са ни от полза.

— Съжалявам за Роман — пророни той.

Знаех, че говори искрено. Знаех, че всички ми съчувстват за болката, която сякаш стискаше дробовете ми в примка. Не можех да му кажа, че всичко ще се нареди, нито да му обясня какво се е случило и какво можеше да се случи на Роман и Лана при „Синя звезда“, затова просто си замълчах. С всеки изминал километър шокът като че ли се загнездваше все по-надълбоко в съзнанието ми. Не му се съпротивлявах. Мълчанието ми вече беше лечебно място, не капан. И точно в момента се нуждаех от него.

Лиъм преметна свободната си ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си и Руби.

Ето че сега се нуждаех и от това.

Секретната квартира в Доувър явно беше останка от дните на Детската лига, но реших да не разпитвам Кейт, а и тя не обясни по своя инициатива. Намираше се в дъното на една пуста улица и на верандата ѝ още се ветрееше оръфан американски флаг. Доста иронично… предвид обстоятелствата. Но ми се струваше сигурна, особено след като вкарахме микробуса в гаража, а децата — в къщата, така че не разбирах защо Лиъм изглеждаше, сякаш е видял призрак.

— Само тази квартира оставихме, след като Лигата се разпадна — обясняваше му Кейт, отваряйки му вратата. — Повярвай ми, иначе не бих ви довела точно тук.

Ниска тъмнокоса жена излезе от входната врата.

— Вкарайте я вътре — нареди, като се огледа нагоре-надолу по улицата.

Лиъм пренесе Руби с видимо усилие по пътеката и нагоре по стълбите към верандата. Дунди вървеше близо до тях, подпрял с ръка отпуснатото ѝ тяло. За всеки случай.

— Благодаря ти, че се съгласи, Мария — каза Кейт, когато момчетата настаниха Руби на едно легло на горния етаж.

Върху дюшека нямаше нищо друго, освен чаршаф, и лекарката съблече възголямата си жилетка, за да я пъхне вместо възглавница под главата на Руби.

— Какво ти трябва? — попита Кейт, надвесила се тревожно над леглото.

На нощното шкафче имаше малък комплект лекарски инструменти и банка за интравенозни вливания.

— Чиста вода, парче плат и дрехи за нея — отговори Мария. — Проверих в шкафовете, но не намерих нищо подходящо.

— Изнесохме от къщата всичко, чрез което можеха да ни идентифицират като нейни собственици — обясни извинително Кейт. — Но имам пречиствателни таблетки за вода в чантата. Ще ти донеса кана.

— И ще помоля да освободите стаята, за да прегледам момичето — каза Мария, надзъртайки многозначително към Дунди и Лиъм.

Лиъм се напрегна, но Дунди сложи ръка на гърдите му и поклати глава.

— Хайде. Поне теб мога да те закърпя.

Поостанах малко до вратата дори след като другите си тръгнаха. После, понеже не ми хрумваше как иначе да помогна, слязох при колите да прегледам с какви провизии разполагаме и с какво можем да нахраним децата.

Внесох тихо торбите, за да не събудя децата, които спяха на дивана и на килима във всекидневната. Бяха се сгушили едно в друго като котета и гледката пак ми напомни колко издръжливи са децата, но и до каква степен този свят изпитваше границите на издръжливостта им.

Нямаше какво друго да правя, освен да извадя провизиите от торбите и да се заема с безмозъчната задача да ги подреждам по кухненския плот. От време на време мярвах Макс и Приянка с периферното си зрение, но явно още никой от нас не се чувстваше готов да говори. Посегнах към последната чанта и пръстите ми докоснаха смачкан на топка плат.

Познатата сива риза изгони въздуха от дробовете ми. Това беше сакът на Роман. Вътре нямаше нищо друго, освен резервен комплект дрехи, фенерче и остатъците от аптечката, която бяхме взели от Убежището.

— Зу? — извика ме Дунди от горния етаж. — Готова е.

Думите му ме изтръгнаха от унеса, в който бях изпаднала. Качих се отново в стаята, без да съзнавам, че стискам ризата на Роман в ръцете си, докато Вида не стрелна поглед към нея. Някой беше намерил дрехи на Руби, сивият суитшърт ѝ беше твърде голям, но поне прикриваше измършавялото ѝ тяло по-добре от одеялата.

— По моя преценка ѝ няма нищо — заяви бавно Мария. — Обезводнена е и леко недохранена и намерих доста разрези и шевове по местата, където вероятно са ѝ взимали проби.

Лиъм поклати глава.

— Това не е нищо.

— Исках да кажа — вдигна ръце Мария, — че не са я оперирали.

Отпуснах се с облекчение на стената.

— Тогава защо не се събужда? — попита Дунди, скръстил ръце през гърдите си. — Страничен ефект от упойката ли е? Дори силна доза трябваше да се е разсеяла досега.

— Не разполагам с необходимото оборудване, за да кажа със сигурност, че няма сериозно мозъчно увреждане. Трябват ѝ скенер и специалист невролог, но ако намерението им е било да проучват способностите ѝ, едва ли биха рискували да повредят нормалните функции на мозъка ѝ — обясни Мария. — Според мен са я поставили в медикаментозна кома, за да се преборят с мозъчен оток, получен вследствие на опитите им. Също така е възможно да са я усмирили радикално, познавайки силите ѝ.

Нима имаше начин човек да е в съзнание, макар и заключен в собственото си безсъзнание?

Лиъм поклати глава и зарови лице в дланите си.

— По дяволите… Била е будна в даден момент, иначе Макс нямаше да успее да я намери. Нямаше как да види мястото през нейните очи.

Кейт вдигна вежди.

— Реагира ли на нещо? — попита Мария. — На гласовете ви, на местене…?

Не съм им казала.

— Да.

— Зу…? — погледна ме въпросително Лиъм. — Видяла си нещо?

— Тя ми показа къде да намеря децата — обясних. — Като я открихме в операционната, докоснах китката ѝ, за да проверя за пулс и тя… сякаш ме пренесе на друго място. Някой ме водеше по коридора на горния етаж. Знам, че звучи невъзможно, но беше спомен, и то не мой.

Лицето на Лиъм се преобрази, разцъфна с надежда и той върна поглед към Мария.

— Нямам никаква представа какво да очакваме — каза му тя. — Може да се събуди след няколко минути или след години, или изобщо да не се събуди. Както казах, необходим ви е специалист. Но ако не се свести до вечерта, препоръчвам да я държим на система и на изкуствено хранене със сонда. Това поне мога да сторя. Ще отида да взема нужното от колата.

— Благодаря, Мария — каза Кейт. — Задължена съм ти.

Жената спря при вратата и погледна Руби.

— Не ми дължиш нищо. Но трябва да знаеш, че ми се обади Бет. Не им харесва, че отсъстваш от офиса.

— Предполагах — отвърна Кейт. — Бюрото се нуждае от всичките си кадри в момента.

Мария кимна. Изчакахме да чуем стъпките ѝ надолу по стълбището и се събрахме в долния край на леглото.

— Ще се оправиш ли? — попитах Кейт.

Тя ми се усмихна любвеобилно.

— Успях да си намеря оправдание. Шефът ми съчувства на децата с пси и ми отпусна един ден да потърся на Нико и няколко други дом извън града, докато се уталожат нещата. Но може и изобщо да не се върна.

— Трябва — увери я Дунди. — За момента само ти можеш да следиш какво се случва в действителност.

— За момента? — повтори тя. — План ли имате?

— Нещо такова — отвърна Вида. — Да се надяваме, че като изчистим името на Зу и изобличим Мърсър и Мур, ще успеем да оправим шибаната каша, която забърка Круз.

— И да се надяваме, че няма да забъркаме нова, по-голяма каша — добави Дунди.

— Няма — уверих го. — Не и ако се съсредоточим върху онова, което най-много ще ядоса народа: факта, че продават пси на потенциални врагове извън пределите на САЩ. Може и да ни мразят, но правителството със сигурност не би искало някой друг да разполага със способностите ни.

— Колко цинично — възмути се Кейт.

Аз свих рамене.

— Руби не би се наела на подобна стъпка без доказателства — каза Лиъм. — След всичко, което преживяхме, винаги се стреми да събира доказателства.

Защото малцина ни вярваха без такива.

— Така е — съгласих се. — И мисля, че знам къде да ги намерим.

Вида вдигна вежди.

— Зу, Покровителка на главозамайващите изненади. Случайно да си забравила да ни споменеш нещо друго?

Поклатих глава.

Лиъм потри лицето си с ръка и погледна Руби.

— Какво има? — попита го Дунди.

— Замислих се за моите деца, онези от Убежището — сподели той. — Знам, че мама и Хари ще се погрижат за тях, но нямам никаква представа какво се случва, дали всички са добре. Не мога да им заведа Руби в такова състояние, но тя ще ме убие, ако не ида да проверя как са.

— Ще отидеш — каза му Дунди. — Изчакай тук няколко дни, дотогава състоянието ѝ може да се стабилизира и да се свести. Ако не, ще отидеш при децата за ден-два, а аз ще остана при нея и ще държа всички в течение. Татко ще ни донесе необходимото от неговата болница и сигурно ще успее да намери доверен невролог за консултация. Позволи да направя поне това, моля те. Още не мога да се върна във Вашингтон, не мога да застана пред камера и да кажа истината на света, но мога да помогна на приятелката си. И точно това смятам да направя.

— Може… — провлече колебливо Лиъм. — Но ако се случи нещо, докато ме няма…

— Нищо няма да се случи — обеща му Дунди. — Тъкмо ще имам време да проуча откъде са взети децата долу и дали имат домове, в които трябва да ги върнем. Или поне да намеря друга секретна квартира, в която да ги преместим.

Мария се върна с пълни ръце. Излязох в коридора, за да ѝ направя място, но щом се озовах извън стаята, нямах сили да се върна. Онова чувство, статичното електричество под кожата ми, се появяваше отново. Стаята ми се струваше прекалено тясна.

Една от лампите на коридора запремигва, докато минавах под нея на път към празната стая в дъното на къщата. В нея нямаше нито легло, нито гардероб, само прозорец и бюро без стол. Облегнах се на бюрото и затворих очи, притискайки ризата на Роман към устните си. Вдишах мириса на кедър, кожено яке и пушек.

Приянка и Макс още не знаеха как се бях измъкнала аз, при положение че Роман и Лана не бяха успели, а се оказвах прекалено голяма страхливка, за да сляза на долния етаж и да им обясня. В интерес на истината колкото повече мислех за онези последни секунди, толкова по-необясними ставаха и за самата мен.

Спомнях си толкова ясно как вдига белязана ръка и я притиска няколко пъти към срещуположното си рамо, за да видя. Да разбера посланието му.

Добре съм. Всичко е наред.

Вероятно е знаел, че са войници на Мърсър и какви са рисковете. Именно това не разбирах: Защо му беше да предава себе си и сестра на „Синя звезда“? Защо дори не опита да мине през вратата с мен или да ги отблъсне, за да избяга от друго място?

Заради теб — прошепна тънко гласче в главата ми.

Задържа войниците на „Синя звезда“, за да се измъкнем с Руби и останалите. Може би една част от него най-сетне беше стигнала до заключението, до което достигнахме и ние с Приянка: Мърсър манипулираше Лана, но тя самата не го осъзнаваше и това я превръщаше в опасност за всички ни. Роман обаче не можеше да я остави сама при Мърсър. Не и отново.

Добре съм. Всичко е наред.

Вълна на гняв отнесе болката ми и чувството ми на вина.

Друг път!

Нямаше да позволя на този омагьосан кръг от кошмари да ми отнеме нито него, нито който и да било друг. Вече не можех да се примирявам с малкото, което ни подхвърляха — нямаше да ме заблудят, че колелото на историята ни ще продължи да се върти и без да го бутаме с всички сили напред. Не исках да си седя тук и да се надявам, че всичко ще се нареди. Че просто трябва да изчакаме.

Чакането беше приключило. Щом искаха Кръг „Псион“, щяха да си го получат.

Но при моите условия.

Макс и Приянка седяха един срещу друг на кухненската маса на долния етаж. Макс беше отпуснал глава върху плота ѝ и дремеше, но Приянка, видимо измъчена, проследяваше с пръст шарките на дървото. Намерих тефтерче и химикалка върху стойката на телефона и надрасках набързо обяснение, залепвайки листчето на вратата на хладилника. Повече никой няма да си тръгне, без да се сбогува. Това правило си оставаше. Другите щяхме да измислим в движение.

Като ме чуха, и двамата се надигнаха.

— На някого от вас да му се ходи на екскурзия? — попитах.

— Защо? — учуди се Приянка. — Какво става?

— Руби ни е оставила подарък — отговорих. — Отиваме да си го вземем.