Тъмен завет

Шеста глава

Събудиха ме звуците на автомобилни гуми по асфалт, притаени гласове и шумното, влажно дишане на мъж, наведен над мен.

Пак лежах по гръб и от всички страни ме изпичаше непоносима горещина. Въздухът бе пропит с миризма на нагрята гума. Задушавах се жива в собствената си пот.

— Мамка му! — измърмори някой. — Шибана светлина…

Изпука става, мъжът се изправи и настъпи пищяла ми, тръгвайки нанякъде.

Борех се да остана будна. Да се ориентирам в обстановката, преди пак да изпадна в безсъзнание.

Наоколо цареше пълен мрак, нарушаван единствено от фенерчето върху каската на мъжа. Носеше същата черна униформа като на похитителите ни, но кожата му изглеждаше призрачно бяла в тъмнината. Силуетът му имаше неестествена лъскавина — сякаш го откривах в сенките на ярък сън. Заради замъгленото си зрение не можех да преценя дали наистина окачва торбичка с жълта течност до мен, или халюцинирам.

Не халюцинирах.

Фенерчето на каската му примигна. Той го блъсна силно с юмрук и светлината му обля спящия по гръб Роман. Мъжът го обърна с крак на дясната му страна, гърбом към мен. Роман продължи да диша плитко и не помръдна дори когато непознатият коленичи до него, нагласяйки торбичката с…

Умът ми затърси думата.

Ръцете на Роман бяха вързани зад гърба му с черна свинска опашка. Не виждах краката му, но предполагах, че и те бяха пристегнати със същата. Собствените ми глезени бяха притиснати болезнено един към друг и нещо твърдо се впиваше в кожата ми.

Щом мъжът вдигна глава и освети торбичката, видях, че течността капе от нея и се стича по тънка тръбичка към Роман. Иглата бе закрепена в свивката на лакътя му с дебела лепенка.

Но… присвих очи и изчаках черните петна пред зрението ми да избледнеят наново. И неговата банка, и тази на Приянка висяха от ремъци на тавана, вероятно предвидени за връзване на товари.

Собствената ми ръка ме заболя на същото място. Усещах нов, неотслабващ натиск върху тънката кожа, под която бе пъхната иглата. Прозрачна тръбичка я свързваше с банка за интравенозни вливания, окачена на метална Стойка. Първите капки от същата жълта течност се спуснаха по тръбичката към ръката ми.

Разноцветни петна заплуваха пред очите ми, но новата вълна на страх се разби в успокоителното действие на неизвестната течност. Ръцете ми сякаш се напълниха с горещ пясък и опитах да ги помръдна. Не успях. Китките ми бяха заключени една за друга. Не със свинска опашка, а с истински гумирани белезници. Пот се лееше по челото ми, шията ми, гърдите ми.

Упойващото вещество донесе неприятен вкус в устата ми, прониквайки бавно в тялото ми. След броени секунди вече едва виждах мъжа, надвесен над Роман. Но когато най-сетне застана с гръб към мен, обърнах глава към тръбичката, захапах я и дръпнах — силно.

Дългата игла се поизмъкна от вената. Единият край на лейкопласта се отлепи с тихо шумолене.

Напрегнах се и свих ръце в юмруци, вперила поглед в гърба на мъжа. Готова да се съпротивлявам.

Той не се обърна. Покашля се, без да покрие устата си, и избърса лицето си с ръкава на черната си риза, омазвайки го с пот и сополи. Ушите ми забучаха, но пак захапах тръбичката. Не откъсвах поглед от мъжа, въпреки че сърцето ми думкаше предупредително.

Лейкопластът се отлепи още малко, повдигайки иглата достатъчно, че да се измъкне изцяло от вената ми. Жълтата течност закапа по китката и опакото на ръката ми, потичайки по гумената подложка под мен.

Мъжът стана отново и извади мобилен телефон от джоба си. Написа съобщение. Светлината от екрана оцвети лицето му в синьо. Вкупом с онази от фенерчето на каската му успяха да потвърдят подозренията ми.

Намирахме се в нещо като покрита каросерия на камион. Всеки сантиметър от нея, от вътрешната страна на вратата до пода и стените, беше облицован със стари автомобилни гуми, разрязани, разтопени и съединени в катраненочерен пъзел.

Мислите пак се избистриха в главата ми и частите им започнаха да се напасват една към друга. Погледнах металната стойка над себе си, после и банките на Роман и Приянка, нескопосано прикрепени към ремъците на тавана.

Подозренията ни се оказваха правилни. Аз бях мишената им.

Но и момчето беше от Жълтите, нали? След като аз бях видяла значката му, вероятно и похитителите ни я бяха забелязали. И все пак само аз имах гумирани белезници на ръцете си. Момичето беше от Зелените, смятани за относително безобидни от повечето хора, но ръцете ѝ бяха вързани отпред, а глезените ѝ — закопчани със свински опашки. Ако нападателите ни преследваха само мен, защо просто не бяха убили свидетелите?

Най-вероятно — за да ги използват. Трима заложници бяха за предпочитане пред един. Можеха да убият единия от тях или и двамата, за да демонстрират сериозното си намерение да сторят същото и с мен.

Но не успявах да се отърва от едно инстинктивно чувство за Роман и Приянка. Прогори ме като електричество, когато видях Роман да стреля, и оттогава не ми даваше мира.

Ужасно бе да изпитвам подозрения към други пси, нуждаещи се от помощ, повече ми се гадеше от тази идея, отколкото от упойващото вещество. Ако се усъмнявах в мотивите на всеки непознат, изпаднал в страховита ситуация, нямаше да отворя вратата на микробуса за Руби преди толкова много години.

Ала нападателите, тези двама пси, похитителите ни… Всички бяха твърде добре обучени. Роман нямаше да стреля така, ако не го бяха научили, ако не се беше упражнявал часове наред. Приянка нямаше да се бие с подобна увереност, ако не се бе била и преди.

Нищо чудно все пак да играеха роли в цялата тази история. Щеше ми се да вярвам, че всички пси са обединени, но не бях толкова глупава. Носеха се слухове за нихилистичната група Кръг „Псион“, които непрестанно пускаха заплахи, подкопаващи работата на Съвета на „Пси“. Или пък похитителите бяха наели тези двамата за стръв, знаейки, че по-лесно бих приела помощ от друго хлапе. Ако се окажеше така, значи, добре си бяха свършили работата.

Но… и другите двама бяха вързани и упоени.

Както обичаше да казва Вида, най-разумният път през помията бе да нагазиш със запушен нос и граната в ръката и да минеш напряко. Сега трябваше да елиминирам директната заплаха и да събудя другите, за да им изкопча необходимите отговори. Тъй като само аз бях в съзнание, на мен се падаше честта да измисля начин.

— Промяна в акцията… — Мъжът върна телефона в кожения калъф на колана си и залитна две стъпки към стената на каросерията, точно до кабината на камиона, сетне заблъска по метала. — Забеляза ли тая гадост? Защо ни карат да ги водим там, мамка му? И без това ще видим зор с преминаването на границата.

Не чух приглушения отговор, но поне разпознах два мъжки гласа от другата страна.

— Да, да — измърмори този в каросерията.

Фенерчето на каската му примигна и той насочи светлината вляво от мен към Приянка. Банката над нея висеше празна и започваше да се свива, сякаш изтласкваше и въздуха в себе си надолу по тръбичката.

Камионът извибрира под мен. Затворих очи, когато мъжът мина покрай мен. Десният крак на Приянка докосна моя ляв — похитителят бе хванал брадичката ѝ между облечените си в ръкавица пръсти и стискаше меката кожа на бузите ѝ. Вторачи се в лицето ѝ, приближавайки го към маската си. След малко изцъка с език и ѝ изгука подигравателно.

Всеки сантиметър от мен се смрази от ярост. Свих пръсти и пробвах да изхлузя незабелязано дясната си ръка от белезниците. От единия му хълбок висеше пистолет, а от другия — нож, но мярнах и устройството за Бял шум, затъкнато в колана му с инструменти, както и телефон в джоба му. А ако не ме лъжеха инстинктите, в едното му ухо имаше слушалка.

Той изсъска ядосано и отблъсна лицето на Приянка, оставяйки главата ѝ да се удари в гумената подложка на пода. Погледът му се задържа твърде дълго върху голите ѝ бедра и долових как горната ми устна се сгърчва в гневна гримаса.

А, ясно. Значи беше от този тип копелета.

Мислите, препускащи в главата ми, ме побъркваха. Тласкаха ме напред, достигаха част от мен, която не разпознавах. Тук, в мрака, можех да бъда друг човек. Някой, чиято работа не беше да говори пред публика с идеалната си прическа и голяма усмивка, каквото и да запращаше светът в лицето му. Тук нямаше камери. Нито протоколи.

Имаше само бягство. Оцеляване.

Мъжът се извърна и ритна крака на Приянка, запътвайки се към хладилната чанта до вратата.

— Радвай се, че той не ни нареди да ти счупим краката, за да не избягаш — каза ѝ с небрежен тон, сякаш дърдореше за времето. Облачно с възможни изтезания. — Аз, естествено, предложих. — Той отвори капака и освети с премигващата светлина от челника си торбичката с жълта течност, която извади от хладилната чанта. Колебливият лъч отново освети и голите ѝ крака. — С огромно удоволствие щях да изпотроша костите ти една по една, започвайки от бедрата.

Разбрах, че ефектът на упойващото вещество намалява, когато думите стремглаво напуснаха езика ми — съвсем ясни въпреки сухата болка в гърлото ми.

— Май ти харесва да зяпаш момичета в безсъзнание, а?

Банката с жълта течност подскочи в ръката му и тупна на гумената подложка. Двигателят на камиона изръмжа и увеличихме скоростта. Почувствах бесния поток на електричество през цялото му тяло, но не успях да се свържа с него заради пластовете гумена изолация помежду ни.

Мъжът насочи светлината от фенерчето към мокрото жълто петно от едната страна на тялото ми.

— Ах, ти, коварна кучко — рече с недоумение той.

— Наречи ме „кучка“ още веднъж, и ще ти покажа колко здраво хапя — отвърнах.

— Я, каква уста извади! — процеди той. — Смятам да ѝ намеря добро приложение, нищо, че си изрод. Може да те държа в съзнание, само и само да пищиш.

Мъжът се изсмя и сянката, която живееше в мен, онова малко тъмно кътче от сърцето ми, което вечно искаше още, започна да се разбужда. Да се надига.

Колко хора трябва да умрат заради теб, преди да благоволиш да направиш нещо?

Спрях да мисля. Изключих внимателно програмираното спокойствие. Позволих на вълната от гняв да отнесе Мел и уроците ѝ.

И се разсмях.

Звукът беше ужасяващ, продран. Мъжът вдиша рязко.

— Престани! — излая и се хвърли отгоре ми.

Тежестта му замъгли зрението ми, но аз отказах да затворя очи. Той настъпи глезена ми и едва възпрях рева си от болка, когато той целият се отпусна върху него. Предизвикателство, заплаха.

— И на мен ми досмеша — казах му. — Става ми забавно, като си помисля колко трябва да те мразят приятелчетата ти.

Лицето му се намираше достатъчно близо до мен, за да видя как очите му се променят в потвърждение на подозренията ми: сметнали бяха, че упойката ще е достатъчна. А белезниците и свинските опашки бяха за всеки случай.

— Какви ги дрънкаш? — попита той.

— Ами, все пак са те заключили тук с мен — обясних.

Усмихнах се и раната в устната ми наново се отвори.

— Затваряй си плювалника — изръмжа той и се спусна към дъното на каросерията, за да вземе банките. От силния му глас Приянка започна да се разбужда, така и не беше съумял да подмени торбичката ѝ. — Не ми е позволено да те убия, но мога да превърна последните ти часове в същински ад. Така че продължавай да ме дразниш, изрод ска кучко.

— Какво ти казах за тази дума? — попитах.

Потърсих заряда на слушалката му и го спипах. Макар че главата ми пулсираше от болка, ми отне едва секунда да се съсредоточа и да ѝ изпратя импулс от силата си, да изпържа мъничката електрическа верига в пластмасовия ѝ корпус.

— Мамка му! — изрева мъжът и задращи ухото си.

Струйка дим се изви измежду пръстите му, докато се мъчеше да извади слушалката.

— Облицовали са всичко с гума, за да защитят себе си и камиона. Ала дори не са ти казали да не носиш никакви електронни устройства. — Вдигнах заключените си с белезници китки. — Заблудили са те, че само с допир мога да те нараня, нали?

Свободната му ръка се стрелна към колана с инструменти — към устройството за Бял шум.

Почти бе невъзможно да опиша способностите си на човек, който не ги беше изпитал на свой гръб. През по-голямата част от времето дори се налагаше да се преструвам, че изобщо нямам свръхчовешка сила, че не чувах жуженето на електрониката и не усещах електрическите кабели под краката си.

Всичко това ме плашеше — отдавна, още от детството ми. Плашеше ме собствената ми необятна мощ. Вроденият заряд в главата ми вечно се стремеше да осъществи връзка, да затвори всички близки вериги.

Призовах батериите. И те ми откликнаха.

Устройството избухна в ръката му. Горещо парче пластмаса падна върху пищяла ми, а мъжът залитна назад, смаян от звука, от болката. Но още не бях приключила — не, и докато не се докопах до батерията на телефона му.

— Извини ми се — програчих.

— Не… кучко.

Батерията се взриви в джоба на униформата му. Искрата подпали черния му панталон и пламъкът плъзна нагоре по едната страна на тялото му, чак до шията му, до лицето и каската му. Той се затъркаля по пода в опит да потуши огъня, пищейки толкова силно, че се чудех как приятелчетата му не спряха камиона. Горещината разтопи гумата под него.

Поех си въздух и се надигнах. Тъмнината ме притискаше от всички страни, пропита с дим. Насилих се да остана изправена, да гледам.

Мъжът се гърчеше и стенеше, опитваше се да се завлече до вратата. Беше само на ръка разстояние от нея, когато тялото му потрепери предсмъртно и се срути. Огънят догоря заедно с мъничките си, светещи рекички лава по гумената подложка. С угасването на последния пламък отново се озовах в пълен мрак — сред мрака и стърженето на автомобилните гуми по асфалта в такт с препускащото ми сърце.