Тъмен завет

Първа глава

Три дни по-рано

Не спряхме с колата нито веднъж. Нито за бензин, нито на знаците и светофарите.

Ярка слънчева светлина се изля през прозореца до мен, заличавайки думите, които се преструвах, че чета от екрана на мобилния си телефон. Двигателят изръмжа тромаво и нова вълна бензинови пари потвърди, че бавно набираме скорост. Стърженето на гумите в асфалта още не бе достатъчно шумно, че да заглуши сирените на полицейския ескорт, нито възгласите на хората с лозунги, наредени по банкета на магистралата.

Нарочно не ги поглеждах. Тонираните стъкла ги превръщаха в сенки, тъмно петно от омраза, в периферното ми зрение: мъжете с пистолети, жените с ненавистни плакати, цели семейства с мегафони и всички онези остроумни, безмилостни лозунги.

Светлините на полицейските коли проблясваха в ритъм с ядните им възгласи.

— Бог!

Червено.

— Мрази!

Синьо.

— Изродите!

— Е — обади се Мел, — поне никой не може да ги обвини в оригиналност.

— Извинявайте, дами — намеси се от шофьорската седалка агент Купър. — След десетина минути пристигаме. Ако искате, да усиля музиката.

— Няма нужда — отвърнах, оставих телефона в скута си и сключих ръце върху него. — Не ме притесняват.

Картечното прищракване по клавиатура от съседната седалка внезапно секна. Мел вдигна очи от лаптопа върху коленете си и сбърчи чело.

— Нямат ли си тези хора по-важна работа? Като се замисля, май не е лоша идея да изпратя вербувач тук, може пък да привлече доста от тях на наша страна. Интригуваща история би се получила, нали? От омраза до… приемственост. Не, не звучи добре. Но все ще го измъдря. — Тя взе телефона си от седалката помежду ни и продиктува в него: — Бележка: програма за реформиране на протестиращи.

Както се бях уверила вече — също както и агенти Купър и Мартинез очевидно бяха — най-разумно бе да оставяме Мел сама да стига до определени решения, вместо да предлагаме своите.

Колата избуча и се разтресе, стъпвайки на по-грапава настилка. Възгласите се усилиха и ми се наложи още по-старателно да отклонявам вниманието си.

Не бъди страхливка — смъмрих се. Вече нямаше какво да ми сторят, не и докато бях обградена от бронирано стъкло, агенти на ФБР и полицаи. Ако продължавахме да извръщаме взор от тях, нямаше да повярват, че сме достатъчно силни да им се опълчим.

Преглътнах тежко и пак надзърнах през прозореца. Лекият ветрец развяваше строителните маркировъчни знамена, разположени по границата между лентите с движение на север и на юг. Бяха в същия нюанс на оранжевото, като защитните прегради около работниците, изливащи новия асфалт.

Няколко от мъжете и жените спряха работа и се облегнаха на бетонната бариера да погледат автоколоната ни, някои се размахаха радостно. Вдигнах инстинктивно ръка и им се поусмихнах. Само след секунда, достатъчно време, за да се засрамя, си спомних, че те не ме виждат.

Зад тънката преграда от тъмно стъкло бях невидима за тях.

Долепих върховете на пръстите си до топлия прозорец с надеждата работниците да ги забележат подобно на пет малки звезди. Ала накрая и работниците като всички останали изчезнаха в далечината.

„Да върнем Америка в правия път!“ беше една от първите кампании на Мел за временното правителство, установено и регулирано от Обединените нации, кампания, сформирана, още когато Мел била нова в отдела „Връзки с обществеността“ на Белия дом. Така оповестяваха откриването на нови работни места, докато в същото време обещаваха, че пътищата ще престанат да поддават под гумите на автомобилите, режимът на бензина рано или късно ще приключи и няма да има повече фатални инциденти, като онзи с рухналия мост в Уисконсин — не и с арматура от нова американска стомана. Успехът на кампанията се разгласяваше във всяка вечерна новинарска емисия: безработицата спадаше, а раждаемостта се повишаваше.

Цифрите бяха простички, реални символи, в които хората се вкопчваха и издигаха победоносно като трофеи. Но те не отразяваха чувството през последните години — онова всеобхватно усещане, че животът наново се разгръща пред нас, запълвайки дупките, оставени от загубените деца.

Хората, преселили се в големите градове в отчаяно търсене на работа, лека-полека се връщаха по малките градове и предградията. Нови ресторанти отваряха врати. Коли посещаваха бензиностанциите в разпределените си дни. По закърпените магистрали пак плъзваха камиони. Хората се разхождаха във възобновени паркове. Кината замениха старите филми с нови.

Промените пристигаха бавно, колебливо — като първите танцьори на празен дансинг, чакащи да видят дали и някой друг ще се престраши да излезе.

Преди почти пет години, когато минавахме по същия този маршрут, в градовете по пътя ни цареше болезнена пустота. Паркове, домове, магазини, училища: всички бяха изпразнени и обгърнати в потискащо мръсно сиво. Изоставени като спомени, чезнещи в нечия памет.

Правителството някак бе успяло да възвърне пулса на страната. Пулс, който прескачаше и се учестяваше в мрачни, смутни времена, но иначе беше стабилен. Донякъде.

Всъщност мен не ме засягаше толкова, колкото обикновения работник. Не ми позволяваха да правя почти нищо, докато не завършех новото задължително училище. Президентът Круз заяви, че било важно да дам пример на другите пси, да им демонстрирам, че няма изключения. Но дългото чакане ме измъчваше, омръзваше ми да решавам математически задачи, на които Дунди ме беше научил още преди години в онзи раздрънкан миниван, да изучавам история, чиито събития сякаш се бяха случили в съвършено друга страна, и да наизустявам новите правила за всички пси.

През цялото това време на Дунди и Вида им позволяваха да вършат истинска, полезна работа. Влизаха зад затворени врати, присъстваха на срещи, пращаха ги на мисии и очаквах скоро съвсем да им загубя дирите, да ме откъснат от тях завинаги.

Но беше само въпрос на време да ги настигна. Ако продължавах да се доказвам, да ходя там, където ме изпратеха от правителството, да изговарям думите, които искаха да чуят от мен, и аз щях да напредна постепенно. Някой явно бе забелязал потенциала ми, защото ме възложиха на Мел и оттогава пътувахме заедно.

— Знаех си, че пак ще излязат по улиците след обявяването на новата програма за обезщетения — коментира агент Мартинез. — Хората никога не са доволни.

След четиригодишни опити Дунди и Съветът на „Пси“ най-сетне успяха да прокарат плана си за компенсации във временния Конгрес. Всички семейства, засегнати от ОМИН, можеха да кандидатстват за възстановяване на домовете им и опрощаване на дълговете им. Банките бяха поставили под възбрана множество къщи по време на финансовата криза, породена от бомбардировката над стария Капитолий във Вашингтон и задълбочена след смъртта на милиони деца и настъпилата безработица вследствие на тежкия удар по бизнес сектора.

Когато подложиха плана на гласуване и го приеха, ме изпълни нова надежда и целеустременост. Научавайки положителния резултат, аз се разплаках. От толкова години изпитвах напрежение в гърдите си, че вече бях свикнала с болката. В онзи момент обаче най-сетне долових как те се освобождават. Сякаш вдишвах първата си глътка въздух от години.

Справедливостта изискваше време и в някои случаи дори саможертва, но с упорита работа и постоянство наистина беше постижима. Загиналите деца и онези от нас, които тикнаха в нечовешките лагери, никога нямаше да бъдат забравени и заметени под килима. Дори надзирателите най-накрая попадаха в съда, където всички се надявахме да бъдат подведени под наказателна отговорност. Заслужаваха да разберат какво е да си зад решетките.

Чакаше ни още много работа, но и това бе добро начало. Трамплин към възможността да искаме — и да получаваме — повече. С тази победа в ръцете си Дунди вече се опитваше да отклони правителствените субсидии за изследователска дейност от „Леда Корп“, която, по мнение на всички пси и семействата им, не заслужаваше да оцелее след чистката на правителството на Грей заради главната ѝ роля в разработването на химическия агент, причинил мутацията.

— Всичко идва оттам, че трябва да информираме населението за затварянето на пътя поне няколко дни предварително — поясни агент Купър. — Изискваме от градовете да ни подсигурят безопасен маршрут, а това е като сигнален огън за тези приятелчета тук. Няма значение дали в колата си ти, или някой друг правителствен служител.

В плътната редица от протестиращи край шосето се появи пролука. Леко отдалечени от шумната тълпа, скупчени в малка групичка, стояха шепа мъже и жени с лозунги в ръцете. Гледаха ни мълчаливо с мрачни изражения на лицата. Колата ни прелетя покрай тях и се наложи да извърна глава назад от седалката си, за да прочета посланията им.

КОЙ ДЪРЖИ ДЕЦАТА НИ? Един мъж завъртя лозунга си към мен и по гръбнака ми се спусна ледена тръпка. На него пишеше: ИЗЧЕЗНАХА, ЗАБРАВЕНИ ОТ ООН. Под гневните думи имаше стари училищни снимки на деца.

Обърнах се напред.

— Това какво беше?

Правителството се стремеше да разкрива самоличността на неприбраните от семействата си пси и да им намира нови домове — ако можеше да се вярва на официалните доклади, всички деца вече бяха идентифицирани. Знаех, че след затварянето на лагерите известен брой пси бяха избягали, избирайки да живеят така, вместо да се върнат при семействата, които ги бяха зарязали. Но ми се струваше малко вероятно родители, отблъснали децата си, да излязат на магистралата с лозунги, умоляващи за отговори.

— Тук са заради проклетите си конспиративни теории — поклати глава агент Мартинез.

Разбира се. Как не се сетих? Напоследък предаваха доста новинарски видеоматериали за последната паникьорска кампания на хората от „Стража на свободата“ — че множество деца с пси-способности били отвлечени от враговете ни, които възнамерявали да ги използват срещу Америка.

За жалост, слуховете май нямаше да отшумят скоро. Джоузеф Мур, бизнесменът, конкурирал се на изборите с временния президент Круз, доста безразсъдно цитира едно от любимите искания на „Стража на свободата“ — за задължителна военна служба за всички пси — и рейтингът му скочи мигновено. Сега говореше по сценарий на Стражата. Хората зад гърба му вероятно пускаха историите като метеорологичен балон, за да проверят нагласите и да съставят подобаващо следващата му реч.

— Но онези снимки… — подхванах.

Мел поклати отвратено глава.

— Това е нова тактика на Стражата. Взимат снимките от интернет и наемат актьори да всяват сред народа съмнение и страх, че правителството не си върши работата. Но ние поне знаем, че е точно обратното.

Кимнах свъсено.

— Извинявайте. Просто ме хванаха неподготвена.

Опрях слепоочие в прозореца, а след малко наближихме поредната група протестиращи.

— О, боже! — възкликна агент Купър, привеждайки се напред да погледне през предното стъкло. — Тези пък какви са?

Лозунгът се разгърна от пешеходния мост пред нас, подобно на вехто знаме. Държаха го двама мъже и щом съзрях познатите ми до болка сини ленти с редица бели звезди, вързани на ръцете им, ме побиха тръпки.

— Колко очарователно — врътна тъмните си очи Мел, докато минавахме под моста.

Потрих с пръст горната си устна, взех телефона си и написах до последния номер, с който си бях разменяла съобщения:

Забих поглед в екрана, очаквайки отговора. С периферното си зрение мярнах отражението от слънчевите очила на агент Купър, който вдигна очи, за да ме наблюдава в огледалото за обратно виждане. И бездруго светлата му кожа бе пребледняла още повече след сблъсъка ни с последния лозунг.

Агент Купър обаче нямаше повод за тревога. Нямаше опасност да избухна в сълзи и да му създам работа. Половината от отровата, която тези хора бълваха с лозунгите, радиопредаванията и новинарските си емисии, беше просто куп лъжи, а останалото звучеше нелепо. „Изрод“ беше остаряла обида, а и понякога чуваше ли човек някоя оскърбителна дума толкова често, тя започваше да губи въздействието си. Или просто след време кожата му загрубяваше. Сърцето ми вече не беше толкова ранимо като преди — бяха закъснели с този удар.

Преглътнах буцата в гърлото си, стисвайки телефона в ръка.

Ако са хора…

Покашлях се отново и отправих поглед през прозореца.

Групата протестиращи беше по-малобройна тук, но се разрастваше след строителната зона.

— Всеки има право на известна доза глупост, но те май злоупотребяват с тази привилегия.

Мел се засмя тихичко и се пресегна да прибере един кичур коса, измъкнал се от кока ми.

— И все пак е добре да докладваме — каза агент Купър, сваляйки едната си ръка от волана, за да побутне агент Мартинез. — Не представляват директна заплаха, но е необходимо да знаят, че малко остава да престъпят границата.

— Съгласен — отвърна агент Мартинез. — Трябва да започнем да документираме всяко събитие, колкото и незначително да изглежда. Да събираме данни за нарушителите.

— Всъщност — намеси се Мел, протягайки ръце назад да поприглади собствения си кок, — на мен ми се струва най-разумно да не подклаждаме огъня. Те тъкмо това искат; попречим ли им, ще си измислят някоя история, че нарушаваме свободата на словото им. Нашата работа е да изваждаме наяве истината за пси и проверките на общественото мнение сочат, че се справяме отлично. Народът е на наша страна.

Това ми донесе поне малка утеха. Понякога имах усещането, че говоря на всеки и в същото време на никого. Не виждах отпечатък от думите си по лицата на слушателите ми — бил той добър или лош. Те просто ги поглъщаха. А дали ги осмисляха, това бе съвсем друг въпрос.

Пак надникнах към телефона си.

Нямаше отговор.

— Хубаво е да те предупреди, преди да стигнем — подхвана Мел, обръщайки се към мен на седалката си. Капка пот се търкулна по тъмната ѝ буза. Тя се пресегна да насочи струята хладен въздух от климатика към себе си. — Сутринта получих имейл от асистента на временния президент Круз, в който ни известяват, че ще се сдобием с някакъв нов език за речта ти. Не знам кога точно ще пристигне, така че може да се наложи да го добавя директно към телепромптера.

Въздъхнах, без да ме е грижа, че може да прозвуча разглезено. Сигурно си даваха сметка колко е дразнещо.

— Не им ли омръзна да човъркат речта ми? — Мразех да не ми остава време за репетиране на новия материал. — За какъв език по-точно се отнася?

Мел прибра лаптопа и очуканата ѝ кожена чанта опита да изплюе няколко от натъпканите вътре папки, за да му направи място.

— Просто някои подобрения, струва ми се. Знам, че вече можеш да изрецитираш речта си и на сън да те бутнат, но все пак хвърляй по едно око на телепромптера.

Повтаряла бях различни версии на една и съща реч поне сто пъти, на поне сто места — за произхода на страха и как пси се бяха завърнали в обществото без почти никакви ексцесии. Но фактът, че ми поверяваха все по-отговорни задачи, бе знак, че печелех доверието им. Нямаше да се учудя, ако ме използваха и през есента за официалните избори.

— Добре — казах. — Но…

По-скоро внезапното движение привлече погледа ми, отколкото самата жена. Тя се откъсна от групичката протестиращи по левия банкет на шосето. Дълга, провиснала сива коса, избеляла блуза на цветя, синьо парче плат с редица бели звезди, овързано около костнобялата ѝ ръка. Приличаше на нечия баба — с изключение на горящата бутилка в юмрука ѝ.

Знаех, че се движим бързо, че вероятно си въобразявам, но времето умее да се огъва около теб, когато иска да забележиш нещо.

Секундите забавиха хода си и затекоха в ритъм с бягащите ѝ стъпки. Тя оголи зъби, подсилвайки злобната си гримаса, вдигна бутилката високо над главата си и я хвърли към колата ни с неразбираем вик.

Малката огнена бомба се пръсна върху асфалта и лумна с шумно свистене. Следите от бензин и химикали по шосето захраниха пламъка, който блъсна прозореца ми с достатъчно горещина и налягане, че да се пукне с пронизителен, изстрадал стон.

Колата кривна рязко надясно и предпазният колан се впи в гърдите ми. Протегнах врат, гледайки как пътят се изгубва зад златисточервена огнена стена.

— Добре ли са всички? — извика агент Купър и натисна газта.

Двете с Мел отново се залепихме за облегалката на задната седалка. Хванах се за дръжката на вратата за опора.

Една от полицейските коли пред нас направи рязък завой и включи сирените. Тълпата протестиращи се разпиля из близките гори и полета. Страхливци.

— Божичко! — каза Мел.

Неудържима ярост се разля в тялото ми, стисна вътрешностите ми, задращи ги. Разтресох се от безполезен прилив на адреналин. Онази жена можеше да рани друг протестиращ, Мел, агентите или някого от полицаите. Да убие някого от тях.

Изпепеляваща горещина се загърчи под кожата ми, придавайки форма на гнева ми. Остра химическа миризма обгори ноздрите ми.

Толкова лесно можех да сляза от колата и да намеря онази жена. Да я сграбча за косата и да я прикова за асфалта, докато дойдеха полицаите. Толкова лесно.

Зарядът от акумулатора на колата кипеше в очакване съвсем близо до мен. Мислиш, че това е достатъчно да ме уплашиш? Че досега не са пробвали да ме убият?

Доста бяха опитвали. Неколцина почти бяха успели. Но вече не бях жертва и нямаше да позволя на никого да ме превърне в такава отново, най-малкото на старица, решила да си поиграе на бомби с отвратителните си приятелчета.

Една самотна, охлаждаща страстите дума проникна в пламтящите ми мисли.

Недей.

Насилих се да се откопча от дръжката на вратата. Стиснах ръката си в юмрук и я отпуснах няколко пъти, за да освободя остатъчното напрежение. Онези желаеха точно това — реакция от моя страна, за да докажат, че всички сме чудовища, чакащи подходящия момент, за да изскочат от клетките си.

Не си струва. Никой от тях не заслужава гнева ти.

Движехме се напред и бе най-добре да зарежа миналото в собствения му мрак. В прахта му.

— Всичко е наред — пророних, когато реших да се доверя на гласа си, че ще прозвучи спокойно. — Нищо не се е случило.

— Това беше определение за никак-не-е-наред — отвърна Мел с пресекващ глас.

— Ето я директната заплаха — каза агент Купър на партньора си, без да отлепя очи от пътя.

Обърнах телефона си, досега притиснат към бедрото ми, игнорирайки бясното туптене в слепоочията си. Въпреки гумения протектор екранът проблесна и угасна от струята електричество, която се изплъзна от единия ми пръст. Пуснах телефона обратно в скута си с надеждата да се включи отново.

По дяволите! Не го бях правила от толкова много време.

Накрая, след още една мъчителна секунда, екранът светна. Преглътнах през сухото си гърло и отворих на съобщенията. Последното ми още чакаше отговор.

— Останаха десетина минути — обяви агент Купър. — Почти пристигнахме.

Телефонът извибрира в ръката ми и аз подскочих. Най-сетне…

Надзърнах надолу и пръстите ми залетяха по екрана, набирайки паролата.

— Ей, всичко наред ли е? — поинтересува се Мел и ме докосна по ръката.

Очите ѝ бяха топли, търсещи. Изпитах глупавата нужда да отпусна глава на рамото ѝ и да затворя клепачи, да се изолирам от света, докато не стигнехме до дестинацията си.

Явно разтълкувала изражението ми, Мел побърза да добави:

— Да отложим ли събитието? Дори няколко часа може да са ти от помощ. Аз самата едва не получих инфаркт, така че не мога да си представя как се е отразила на теб тази случка.

Усмивката, която залепих на лицето си, бе толкова широка, че мускулите около устата ме заболяха.

— Не, добре съм. Наистина. Няма нужда да отлагаме. Пък и ако закъснеем с това събитие, ще си тръгнем точно в часа пик и може да изпуснем онова в Японското посолство.

Посолството отваряше отново „Японски информационен и културен център“ и оттам ми оказаха честта да представя документален филм от японско-американски пси на име Кенджи Ота. Вълнувах се неимоверно, бяхме се срещали само веднъж, и то набързо, но сега от седмици чаках с нетърпение да опозная сроден човек, минал през почти същите трудности като мен.

— Може ли да преговорим графика за днес? — попитах. — За да съм сигурна, че го знам.

Мел стисна окуражително китката ми.

— Невероятна си. Недоумявам как се крепиш в този ужас. Но говорех сериозно. Мога да поискам отсрочка.

Поклатих глава и сърцето ми прескочи при мисълта. Ако от правителствения Отдел за връзки с обществеността заподозряха, че стресът ми идва в повече, щяха да ме свалят от поста ми.

— Наистина няма нужда.

— Добре тогава — съгласи се Мел с едва доловимо облекчение.

Промяната в графика щеше да е жив кошмар за нея. Тя бръкна в чантата си и извади папка с днешна дата, изписана отгоре, после зачете програмата ни по часове.

Аз прибрах телефона в чантата си, мъчейки се да разсея напрежението, трупащо се в гърдите ми. Така притискаше ребрата ми, че очаквах всеки момент да ги пръсне и да оголи бъркотията в мен.

Дали не трябваше да му отговоря? Или само щях да го обезпокоя допълнително?

— В девет и половина деканът ще те представи…

Другият път? Изкушавах се да извадя телефона и да прочета наново съобщението от Дунди, само и само да се уверя, че не съм го разчела грешно. Умът ми нашепваше непрестанно тези две думи, сновеше около въпросителната в края им — малкия символ, който никога преди не бе съществувал в групичката ни.