Тъмен завет

Четвърта глава

В началото имаше само тишина. Дим.

Той нахлуваше надълбоко в белите ми дробове, прогонвайки въздуха до последната частица. Горещината закипя в мен и имах чувството, че ще отдели кожата ми от мускулите ми, а мускулите ми — от костите ми.

Сетне дойде и болката.

Паниката пищеше в черепа ми. Нажеженият до бяло въздух и налягането ме вдигнаха от земята тъкмо когато Защитникът изчезна сред дъжда от обгорели парчета пластмаса и метал. Униформата и косата му пламнаха първи, преди огънят да го погълне целия. А аз полетях… Главата ме болеше и беше толкова тъмно, толкова тъмно…

Гърдите ми отказваха да се разтворят, за да приемат въздуха, от който отчаяно се нуждаех. Не можех да помръдна. Нервите ми пееха и виеха, и жилеха, но тежестта… тежестта, която ме притискаше към грубия камък — тя щеше да ме смаже.

Навсякъде се стелеше пушек. Струи от него се носеха над мен, плъзгайки се по откритите рани по ръцете и гърдите ми. Дясната ми ръка бе заклещена под парче метал, паднало върху мен. Опитах да я измъкна, но китката ми се спря в нещо назъбено. Възпрях гърления си вопъл на болка.

Мисли… мисли…

Мел. Къде беше Мел?

Извъртях се, доколкото можах, усещайки как нащърбеният ръб на метала се впива в кожата ми. Не мога да остана тук… Не мога да остана…

Някой е дошъл да те убие.

Някой е дошъл да те убие.

Бомба.

— Престани — програчих. — Спри.

Напук на всеки инстинкт, на всеки глас в главата ми, крещящ да избягам, да се махна, да дишам, принудих тялото си да спре да се бори с парчето метал. Да вдишам колкото е възможно повече глътки от парливия въздух. Успокой се.

Не подейства. Защитниците, Мел, момчето, телепромптърът, зелената, тучна трева — всичко се завъртя в съзнанието ми. Задрасках с изпотрошени нокти по метала. Дишах, бях жива — колко пъти вече се измъквах от смъртоносната хватка на мрака. Изплъзвах се. И този път се отървах. Бях жива.

Трябва да им помогна.

Извих гръб с дълбок стон и опрях колене в тежестта над себе си, за да се помъча да я повдигна.

Чак когато усетих грубия допир на мокета до бузата си, осъзнах какво ме е затиснало: парче от временната сцена, която бяха издигнали специално за речта ми.

Отново го бутнах и този път парчето се отметна леко към края на близките стълби, позволявайки ми да вдигна ръце към гърдите си, преди металът пак да се срути върху мен.

После изведнъж… натискът, тежестта, мракът — просто изчезнаха.

Парчето метал се разтресе, повдигнато от черен силует. Слънцето се скри зад облак за миг и съумях да разпозная лицето му.

Беше тъмнокосото момче.

Веднага, щом товарът се отмести от мен, пропълзях възможно най-далеч. С явно облекчение, изписано по лицето му, момчето пусна падналата част от сцената върху стъпалата, предизвиквайки поредния облак прахоляк.

Кръвта мълниеносно запрепуска из вените ми, забуча в ушите ми, забивайки ножове в скованите ми крака. Избърсах с ръка парещите си очи. Пепелта се извиваше във въздуха като свирепа фъртуна и за част от секундата се озовах на друго място — с премръзнала кожа и мъничко детско телце.

В гърлото ми заседна писък.

Момчето ме погледна с искрящи очи, после ме хвана за раменете и ме изправи на крака, преди да са успели да си възвърнат чувствителността напълно. Глезените ми поддадоха и залитнах напред, но то ме задържа. Разтърси ме леко, за да се съвзема, за да привлече вниманието ми.

Но аз гледах отвъд него.

Мел.

Приличаше на отломки от кукла, разпилени по земята след гневен изблик на дете. Една от обувките ѝ с висок ток стоеше изправена на стъпалото под мен, сякаш просто я бе събула точно преди горещата вълна на експлозията да я повали. Защитниците — жената, която ни водеше, и мъжът с пистолета — бяха мъртви и сивите им униформи още пушеха.

Взривът беше скалпирал тревата, завещавайки кръг от изровена почва и раздробени тухли. Няколко тежко ранени репортери и университетски служители се мъчеха да изпълзят надалеч от горящата земя. Кожата и дрехите им бяха обгорели почти до въглен.

Стреснах се, когато първата фигура проби гъстата димна завеса, минавайки през разнебитената ограда. След мъжа куцукаше жена със съдрана лятна рокля, напоена с кръв от струите, които се стичаха по пищялите ѝ. Изражението ѝ беше празно, като че експлозията бе изпепелила всяка мисъл от ума ѝ. Не се промени дори като сведе очи към отрязаната ръка, която носеше.

Хората бягаха от ливадата в хаотично стълкновение, тъпчейки разбитите камери, заобикаляйки на косъм ранените, мъртвите и онези, които се опитваха да им помогнат. Неколцина бяха паднали на колене и пищяха беззвучно сред суматохата. Деца. Родители. Баби и дядовци. Полицаи. Защитници. Кръв навсякъде. Пушек — толкова много пушек.

Беше само една искра.

Само един импулс от силата ми. Нямаше как да се разшири толкова, да прескочи към колоните. Имах контрол върху него. Обърнах се към мястото, където допреди малко се бе намирала операторската кабинка. И агент Мартинез.

Натискът върху рамото ми пак се усили. Докато се мъчех да видя с болезнените си, облени в сълзи очи, момчето застана пред мен, заприщвайки гледката. Устата му се движеше, ала смогнах да различа едва броени думи — и те звучаха приглушено, сякаш ми крещеше под вода.

— … върни се… обратно… чу ли…?

То осъзна, че не го чувам, в същия миг, в който и аз сторих същото. Понечих да се изтръгна от хватката му. Сърцето ми затуптя толкова бясно, че ми причерня. Момчето ме стисна още по-силно и този път пое лицето ми с едната си ръка, обръщайки го към своето.

Бурята от паника и страх в главата ми стихна за момент. То продължаваше да говори. Повтаряше нещо. Не можех да разбера дали наистина го чувам, или си представях как звучи гласът му — дълбок и дрезгав:

— Добре ли си? Добре ли си?

Не бях загубила слуха си напълно, но почти всички звуци се давеха в пронизително пищене, извиращо отвсякъде и отникъде.

— Добре ли си? — изкрещя то на сантиметри от ухото ми. — Добре ли си?

Кимнах, защото бях жива. Кимнах, защото май това бе единственото движение, на което беше способно тялото ми в тази секунда. Не бях добре… нищо наоколо не беше добре…

Не можех дори да се разплача. Очите ми вече преливаха от горещи сълзи, отмиващи прахоляка и пушилката. Мозъкът ми не успяваше да се потопи в скръбта.

То наново ме хвана за рамото и ме задърпа надолу по оставащите стъпала. Към телата.

Опитах да се изтръгна, да побягна към Старата главна сграда. Нищо не разбирах. Експлозията. Защитниците. Този непознат — още от дете нямах навика да тръгвам с непознати, но защо го вършех сега? Момчето можеше да е замесено. Можеше… можеше да е отговорно за взрива.

Ти предизвика взрива — прошепна гласът в главата ми. — Загуби контрол.

Поклатих глава, пробвайки да го прогоня. Не бях загубила контрол. Познавах силата си.

Не бях аз. Ако се предадях на паниката и попаднех в капана на тази ужасяваща мисъл, нямаше да постигна нищо. Сключих челюсти и принудих ръцете си да спрат да треперят.

План: да стигна до колата. Да намеря Купър. Да откарам надалеч себе си и всеки друг, който се нуждаеше от помощ.

Съсредоточи се!

Усещайки съпротивата ми, момчето ме пусна. Аз се изправих и вдигнах очи към неговите.

— Опасно е! — изкрещя то.

— Сериозно ли? — отвърнах му. Посочих към мястото, където бяхме оставили правителствената кола. — Колата!

Изражението му се промени под саждите и мръсотията и в напрегнатия му поглед се изписа изненада. Но само за секунда, преди стоманената решимост да се завърне в очите му. То кимна и ми даде знак да водя.

Обърнах се. Момичето, което бях зърнала с него по-рано, се появи пред мен изневиделица и яркожълтата му рокля просветна като лъч през пушека. На дясната си ръка имаше изгорено, сякаш я беше вдигнало, за да предпази лицето си от взрива. Изкрещя нещо на момчето и то се завъртя назад да провери какво става.

Към димящите руини препускаха отряд униформени полицаи и групички ужасени гости. Част от оцелелите се строполиха на колене, слагайки ръце зад тила си, други търчаха сляпо напред към пушките в ръцете на полицаите. Защитниците сред тях бяха извадили палките си, но повечето се втурнаха да помагат на ранените.

Първият куршум удари димящите останки от колоната секунди, преди гърмежът да разцепи въздуха.

Момичето в жълто скочи надясно. Момчето се пресегна към задната част на дънките си, но каквото и да търсеше там, явно бе изчезнало. Без да каже и дума, се обърна настрани и ми даде знак да последвам примера му.

В първия момент допуснах, че се старае да насочи погледа ми към нещо, но… аз знаех този номер. Вида ми го беше показала още преди години, преди новото правителство да поеме властта.

Обърни се настрани и така нападателят ти ще има по-малко телесна маса, по която да стреля.

Още една искра прелетя през задименото пространство.

Този път куршумът се заби в камъка под краката ми, разпръсквайки отломки. Едно от острите парчета ме поряза по крака и едва не ме повали.

Момчето огледа стъпалата около нас и погледът му попадна върху друг, по-малък панел от временния подиум, откъснат от експлозията. То хукна надолу по стълбите към него и с плавно движение вдигна плоското метално парче тъкмо навреме, за да отблъсне следващия куршум.

Заради пушека полицаите не знаеха по кого стрелят.

— Спрете! — изкрещях през продрано гърло. — Не стреляйте! Не стреляйте!

Изстрелите просветнаха през парещия дим. Последните части от колоната избухнаха в черни късове, които ме нарязаха светкавично и надълбоко.

— Аз съм! — викнах насреща им. — Сузуме!

Момчето повали и двама ни на земята и импровизираният му щит пое щурма на куршумите. Металът се огъваше навътре все повече и повече, докато почти не опря в лицето му.

— Не знаят — продължих да се боря с хватката му.

Смятаха, че стрелят по нападателя, че някой ме е взел за заложница. То не го разбираше… Трябваше да намерим Купър и Мартинез.

Момчето се помъчи да се увери, че проумявам всяка една от следващите му думи:

— Знаят, че си ти!

Поклатих глава и така силно прехапах езика си, че той пусна кръв. Момчето дишаше учестено на сантиметри от моето лице, отвръщах на всеки негов дъх със също толкова панически. Тялото му не беше отпуснато върху моето, но горещината, която излъчваше, ме изпичаше жива. По гърдите ми се стичаха капки пот — моя или негова.

Той греши — повтарях си. — Няма представа какво…

— С мен ли си? — изкрещя момчето. — Можеш ли да бягаш?

Какъв беше протоколът? Какво би сторила Мел?

— Трябва да изчакаме! — отговорих. — Трябва да им покажем, че не представляваме заплаха!

— Нищо подобно — извика до ухото ми то. — Не искам да умра тук! Ти?

Не.

Не знам откъде идваше гласът, но беше същият онзи, който прошепна в главата ми думите от телепромптера: Някой е дошъл да те убие. Докато секундите се изнизваха мъчително, думите бавно се измениха, плъзгайки се с глухо триене като от змия, сменяща кожата си. Ще те убият.

Някой почти бе постигнал целта си. Но нямах намерение да си седя и да чакам да ме убият, нито пък да получа някой куршум погрешка.

Искаш ли да умреш тук?

Погледнах към момчето.

То стисна рамото ми с разбиране. В следващия момент и двамата хукнахме към колата.

Стрелбата тътнеше зад нас като океанска вълна, разливаща се по петите ни. Момичето с жълтата рокля изникна сред пушека и опули очи. Махна ни да я последваме, крещейки нещо, което не чух, но момчето успя. То ме погледна и кимна към момичето.

Аз му кимнах вместо отговор и тръгнахме по пътя, който момичето ни разчистваше с лакти през блъсканицата от шокирани свидетели на ставащото и университетски служители по горното стълбище. Тогава стрелбата секна. Момчето хвърли металния панел, с който ни прикриваше.

Какво се случва?

Нечия ръка посегна да ме сграбчи, но се плъзна по слоя прахоляк и сажди по рамото ми.

Какво се случва?

— … ри! Спри на място!

Полицейски и пожарни коли с включени сигнални лампи се появиха на ливадата пред Старата главна и обградиха разрушения периметър на сигурност.

Идват на помощ. Идват да поемат контрола върху ситуацията. Най-сетне задействаха протокола. Щяха да претърсят района, за да гарантират безопасността му. Щяха да помогнат на ранените. И да открият отговорника за… това.

Вероятно беше бомба. Взриви колоните от двете страни на подиума и унищожи операторската кабинка. Вече си спомнях — не беше само една експлозия, а три отделни, и то в рамките на минутата, в която бях поела последната си глътка чист въздух.

Три детонации — прошепна онзи тъмен глас в измъчените ми уши. — Или една-единствена мощна струя електрически ток по общия им проводник?

Стомахът ми се преобърна и долових как жлъчката ми кипва. Властите вече бяха тук и беше само въпрос на време да установят причинителя на експлозията и дали е била свързана с предупреждението по телепромптера.

Последвахме потока от бягащи гости и служители до редицата Защитници, които ги спряха и ги запридвижваха на групи към някое безопасно място. Гледката ме накара да въздъхна от облекчение.

Ала вместо да последват останалите хора към предпазната мрежа от сиви униформи, момчето и момичето свърнаха рязко вдясно при ъгъла на Старата главна, отправяйки се към улицата от другата страна на масивната сграда.

Забавих ход, макар че паникьосаната тълпа ме блъскаше отвсякъде. Момичето първа забеляза, че съм изостанала, и махна на момчето да продължава напред, а тя самата се върна към мен. Недоумение превзе очерненото му със сажди лице.

— Ама ти сериозно ли? — изкрещя насреща ми. — Не ме карай да те нося!

Защитниците ни се притичаха на помощ. Погледът ми запрескача между момичето и техните редици — неколцина ни бяха видели и ни сочеха с крясъци.

Защитниците ни се притичаха на помощ.

Лъскавите сребристи думи. Обещанието, клетвата зад тях. Защита за всички.

Но именно жена от Защитниците ни беше завела с Мел до колоните. Защитник насочи скрит пистолет към мен, независимо че им бе забранено да носят смъртоносни оръжия.

Не си позволих да се замислям. Просто тръгнах след момичето. С дългите си крака тя светкавично настигна приятеля си. Аз сведох глава и закуцуках колкото можех по-бързо след тях.

Фонтанът на гърба на Старата главна, превърнат в паметник на Загубеното поколение, бълбукаше ведро, сякаш нищо не се беше случило. От тази страна не се мяркаха хора. Почти всички коли, задръстили малкия паркинг, бяха изоставени с отворени врати и запалени двигатели. Една обаче не беше.

Трябваше вероятно да ми се стори странно, но облекчението ми взе превес. Хукнах към нашата кола и чак сега забелязах, че фаровете бяха спукани, а единият тас — разтопен от първата атака.

Момчето опита да ме хване за рамото, но аз му се изплъзнах. С препускащо сърце почти се забих в пасажерската врата. Различавах само силуета на агент Купър през затъмнените стъкла.

Почуках, за да привлека вниманието му.

— Купър! — изкрещях учудено. Нито веднъж през всичките години, от които го познавах, не го бях виждала толкова неподвижен. — Агент Купър!

Пронизителното бучене в ушите ми се усилваше все повече и повече, извисявайки се и спадайки в ритъм с пулса ми. Втурнах се към страната на шофьора.

Съзрях разкривените фигури на момичето и момчето през строшеното стъкло на шофьорската седалка и през дупката на предния прозорец, преди да забележа самия агент Купър. Провиснал бе напред със закопчания предпазен колан през гърдите, от челото му капеше кръв и се стичаше в скута му, където бяха паднали и слънчевите му очила. Едното им стъкло бе пръснато.

Бръкнах през прозореца и порязах ръцете си на нащърбените му краища. Стиснах Купър за рамото и стомахът ми се сви при допира с топлата му кръв. Лявата страна на черепа му беше хлътнала и отвътре надничаха бели кости. Мека розова тъкан.

Гледката потъпка и сетната искрица на самообладание, в която се бях вкопчила, запращайки ме в ноктите на мрака.

Той се изля в съзнанието ми, в очите ми. Усетих, че крещя, защото гърлото ми се раздираше. Дланите ми се нажежиха и двигателят на колата се запали с рев. Оцелелият фар просветна ярко и се пръсна върху асфалта. Монотонният вой на клаксона успя да прониже оглушителния писък в ушите ми.

Какво се случва, по дяволите?

Въздухът зад мен се размърда. Обърнах се, стрелвайки лакът назад с намерението да ръгна момчето в гърдите. Не желаех някой да ме докосва, докато зарядът от акумулатора на колата течеше през сетивата ми, изпълваше ме с енергия, даваше ми контрол, макар и преди секунди да го бях изгубила напълно.

Нечия ръка се вкопчи в моята и ме издърпа назад от колата. Токчетата ми се закачиха в неравните павета и залитнах. Ръка в гумена ръкавица хвана кока ми и издърпа болезнено скалпа ми.

Изпищях отново, блъскайки сляпо човека зад мен. Зарядът, струпал се малко над кокалчетата на пръстите ми и между тях, прогаряше въздуха. Съумях да ударя нападателя си, ала точно в масивния нагръдник, който носеше над черния си комбинезон. Целият — от каската на главата му до подметките на ботушите му — беше покрит с дебел слой черна гума.

Силата ми проблесна в бяло, срещайки съпротивата на специалната му броня, и отскочи във въздуха да търси друг проводник.

Мамка му! Не усещах нищо електрическо по него, дори слушалка в ухото. Мамка му!

Тялото ми се досети какво да предприеме, и то цяла секунда преди ума ми. Отпуснах се, за да се превърна в инертен товар. Задната част на краката ми се завлачи по асфалта, прасците ми се раздраха, но неочакваното движение накара нападателя ми да разхлаби хватката си върху косата ми.

Размахах крак и успях да го ритна в глезена. С периферното си зрение видях как момчето заобикаля на бегом колата с малък пистолет в ръце. И отскача изненадано, когато се надигнах рязко и забих юмрука си веднъж, два, три пъти в гърлото на нападателя си.

— Залегни!

Хвърлих се наляво и в следващия миг чух първия изстрел. Мъжът залитна назад, притиснал ръка към гумирания си костюм на мястото, където се бе врязал куршумът. Момчето пак се прицели със съвършено безизразно лице и стреля втори път.

Какво се случва, по дяволите? Смайващо точният изстрел улучи нападателя между ниско свалената каска и яката на предпазната жилетка, прикриваща долната половина от лицето му. Дори Вида не би се справила с това.

Мъжът се стовари на земята и на асфалта помежду ни се образува локва кръв.

Момчето стори крачка към мен. Аз отстъпих назад с разтуптяно сърце. Определено не беше най-обикновен пси, нито пък най-обикновено хлапе. За подобна стрелба се очакваше да е специално обучен…

— Кой си ти, дявол да те вземе? — озъбих му се.

Той е част от всичко това — прошепна онзи глас. — И той, и момичето.

Непроницаемата му маска трепна за момент, след което свали пистолета. Но само след миг го вдигна отново, насочвайки го към фонтана.

Втори мъж с черна броня беше повалил момичето с жълтата рокля, а то го риташе озверяло по коляното. Впечатляващата височина и здрава, атлетична фигура на момичето им даваха равен старт — докато нападателят не насочи пистолета си към него.

Инстинктивно се спуснах към тях, но той не беше сам — ние не бяхме сами. Още трима мъже, всички облечени в предпазни черни униформи, изскочиха иззад полицейските коли с оръжия в ръце.

— Върви! — извика момчето.

Обърнах рязко поглед към него в момента, в който стреля по нападателя на другото момиче. Момчето надникна бегло към мен и се завъртя към приятелката си. Войникът се свлече на колене върху корема ѝ, приковавайки я на място.

Тя изпищя от болка и се пресегна да бутне назад каската му. После хвана каиша ѝ и го дръпна толкова отривисто, че мъжът започна да се души. Тъй като риташе яростно, за да го изтласка от себе си, а войникът се мъчеше да я задържи по гръб, момчето не смогваше да се прицели в него.

— Прия! — изкрещя то. — Спри!

Мъжът — нападателят ѝ, който и да беше — бръкна в джоба на жилетката си и извади жълто устройство.

От толкова време не бях виждала такова, и то стар модел. От купища години… на стотици километри оттук… на един път насред нищото. Споменът нахлу в съзнанието ми и изпълни устата ми с толкова мощно статично електричество, че почти долавях как искрите танцуват по зъбите ми.

Но когато Белият шум прокънтя, не го чух. Не го почувствах.

Прониза другите двама и отлично знаех какво им причинява, как е разкъсал мислите им и е възпламенил нервните им окончания. Момчето се мъчеше да остане на крака, а от носа му шурна кръв. Момичето замръзна. Мъжът се засмя и този път, а като я удари, то не отвърна.

Другите войници връхлетяха момчето след броени секунди и го свалиха на тротоара с ритници и юмруци. То се напрегна да вдигне глава и ме погледна в очите.

Устните му оформиха едно безгласно: Бягай!

Можех да избягам. Можех да взема една от изоставените коли и да офейкам. От тази идея коленете ми се сковаха, а ръцете ми затрепериха.

Но не успях да оставя онази непозната на бензиностанцията в Западна Вирджиния. И тези непознати не можех да зарежа, особено след като опитаха да ми помогнат. Колкото и безсмислено да изглеждаше, трябваше да пробвам. Веднъж излъгах смъртта днес. Можех да се справя пак. Не бях слаба, малка и уплашена — вече не бях онова момиченце.

Момчето ми се довери. Аз ги доведох тук, право в клопката. Ето защо аз трябваше да намеря и изход.

Едва си го помислих, и вече се нахвърлях на мъжа с жълтото устройство, одирайки голата кожа на бузата му с изпотрошените си нокти. Бутнах го от момичето и съумях да се добера до устройството. Още щом го докоснах, пластмасовият му корпус запращя и се стопи до електрониката вътре.

Момичето и момчето спряха да се гърчат, но преди да опитам да ги свестя, чифт ръце се сключиха около гърдите ми. Вдигнаха ме нагоре, докато краката ми не провиснаха над земята. Заритах и понечих да забия глава в лицето на мъжа, но цапардосах само каската. Пред очите ми изплуваха черни звезди.

— Глупава кучка! — изкрещя той и ме хвърли на земята. Стоварих се със стон на цимента. — Ще ти извия врата, без да ми пука, че…

— Полека! — извика някой друг. — Хайде, няма време…

Някой притисна в лицето ми парче плат, напоено с влажна, лепкава сладникава течност. Запълзях напред към момчето в несвяст, ала желязната ръка притисна парцала още по-плътно до лицето ми. Хлороформ.

Нека му помогна… нека му помогна… нека… Опитах да се съпротивлявам на тежкото тяло, спускащо се отгоре ми, ненавиждайки паренето на сълзи в очите ми и тъмнината, която го отнемаше от погледа ми, отнемаше думите и болката ми, докато не ми остана единствено дълбоката чернота на съня.