Тъмен завет

Двадесет и шеста глава

Седнах на пустия черен път, точно между лъчите на двата фара. Същият прахоляк, който бяхме вдигнали, карайки с превишена скорост по празното междуградско шосе, още се носеше протяжно из въздуха, сякаш не можеше да се уталожи. Светлината размиваше пред очите ми тъмния пейзаж наоколо и ми хрумна, че сигурно така изглежда вътрешността на електрическия поток. Сигурно всичко сияеше. И всичко беше опростено. Съсредоточих се в хипнотизиращия танц на прашинките, реещи се из въздуха, само и само за да откъсна вниманието си възможно най-дълго от прилива на мрачни мисли.

През цялото време имах чувството, че пропускам поне едно парче от този объркващ пъзел. Толкова много неща не можех да си обясня дори след като разбрах за Лана. Някои още тънеха в неяснота.

Повтарях си, че именно заради това не съм оставила Роман и Приянка край пътя. В продължение на няколко минути им бях толкова ядосана, че сериозно се замислих да го сторя. Единственото по-силно нещо от задушаващата мисъл за предателството им бе потребността ми да узная истината. Да изтръгна против волята им последните няколко отговора, ако се наложеше…

Въздухът тук беше свеж и сух и известно време просто слушах свистенето на дъха си, докато остатъците от пушека напускаха дробовете ми. Надявах се да отнесат със себе си поне малко от унижението ми, но крехкият покой не се задържа за дълго и накрая потопът от мисли ме заля. Всички въпроси в главата ми сякаш се меняха за секунди. „Защо ме излъгаха?“ светкавично се превърна в „Защо им повярва?“.

Стремежът им да помогнат на Лана ми се беше видял правдоподобно обяснение, а готовността им да спасят децата от Убежището бе отговорила на всичките ми други въпроси. Действително ли бях толкова отчаяна за приятелство, за истинска връзка, че се бях отказала да анализирам логично всичко, което се разиграваше? Струвало ли си беше да заменя контрола и оцеляването за няколко минути смях и живот постарому?

Още от самото начало те ме използваха.

Но така ми се случваше, откакто се помнех. Дълго време не съумявах да го приема, камо ли да направя нещо по темата. Някога бях имала приятели, но напоследък хората се преструваха, че ги е грижа, единствено за да се възползват от мен. Дори Мел просто бе назначена да отговаря за мен. Не ме съпътстваше по свой избор. Не успях да отделя мисълта за Мел от тази за смъртта ѝ и когато заридах, дълго не можах да спра. Прегърнах коленете си и оставих сълзите да капят в прахоляка.

— Толкова си…

Думите се заклещиха в гърдите ми. Толкова си глупава. Как е възможно да си толкова глупава?

Не бях глупава. Никога не се бях чувствала глупава.

Просто бях… самотна.

Избърсах лицето си с блузата си и вдишах дълбоко. Имах усещането, че през изминалите няколко секунди се бях смалила, бях се свила в себе си. Изпънах гръб. Ръцете ми се заиграха с чакъла по прашния път.

— Спри да се самосъжаляваш — заповтарях си, докато думите не придобиха сила, докато не се превърнаха в команда. — Спри да се самосъжаляваш!

Нямах време за това. Убийците още бяха на свобода. Името ми бе накиснато в кръв. Децата от Убежището разчитаха на мен да намеря Руби и Лиъм.

— Не си ни изоставила.

Не бях чула вратата да се отваря, нито пък стъпките му — но с Роман винаги беше така. Независимо от безстрашието му, от смъртоносните му умения той се промъкваше като шепот. Стоеше извън обсега на фаровете и силуетът му съвсем леко се открояваше на нощното небе, сякаш всеки момент щеше да се слее с него.

Въпреки всичко гласът накара сърцето ми да подскочи.

— Разочарование ли долавям в тона ти?

— Зу… Сузуме — коригира се той.

Незнайно защо от официалното му обръщение ме заболя.

— Къде можех да отида? — попитах го сериозно, поглеждайки назад. — Какъвто и ход да предприемех, все трябваше да ви изхвърля в безсъзнание край пътя.

Роман се придвижи немощно до предния капак на колата и седна отгоре.

— Щеше да си в правото си — отвърна. — Не бих те винил.

— Приянка събуди ли се? — поинтересувах се аз.

Той поклати глава.

— Имам ли повод да се тревожа за нея? — продължих, неспособна да възпра горчилката в думите си. — Или и това не ми се полага да знам?

— Исках да ти кажа…

Станах от земята.

— Няма значение какво си искал. Важно е какво си направил. Излъга ме.

Поне не се опита да оспори факта. Застанах пред него и скръстих ръце. Очите му намериха синините по шията ми и се задържаха там, докато и малкото цвят по лицето му не изчезна безследно.

— Добре ли си? — попитах го.

— Не особено.

Вместо да отмести поглед, Роман обърна ръце с китките нагоре в скута си, заемайки смирена, умолителна поза.

— Ще изслушаш ли оправданието ми? — попита ме. — Ще разбера, ако пожелаеш да си тръгнеш. Но трябва да ти кажа нещо, което те засяга лично. Теб и сигурността ти.

— Готова съм да изслушам оправданието ти, но не мога да обещая, че няма да те прекъсна с юмрук — отговорих. — В момента точно това ми се иска.

Накара ме да те харесам.

Очите му бяха сведени към предния капак на седана, но при последните ми думи го вдигна отново.

— Давай. Ако така ще се почувстваш по-добре. Приянка все ми повтаря, че понякога я сърбят ръцете да ме набие.

Исках и ти да ме харесваш.

Поклатих глава.

— Просто говори.

Той въздъхна.

Опрях хълбок в капака на колата, оставяйки нощта да се просмуче в кожата ми. И зачаках. Роман явно се нуждаеше от известно време да събере мислите си, или поне да изплете нова лъжа. Трябваше да го възприема като първия знак, че лесни оправдания не съществуваха.

— Чувала ли си за организация на име „Синя звезда“? — подхвана той накрая.

— Имаш предвид организацията, за която сте работили? — Той опули очи насреща ми. — Приянка бръщолевеше нещо за нея. А сестра ти най-услужливо попълни неяснотите.

Той въздъхна шумно.

— Значи си в течение, че става дума за престъпен синдикат. Семейство. С Грегъри Мърсър начело.

— Чувала съм за него — отговорих. — Занимава се с контрабанда на оръжия.

Роман кимна.

— Да, трафикът на оръжия е най-доходоносната част от бизнеса му. В началото, когато още градял име, изпълнявал всякакви поръчки: наемни убийства, кражби на ценни произведения на изкуството, рекет, пране на пари. Бизнесът му обаче се разраснал чак когато започнал да произвежда нови видове наркотици и да залива пазара с тях.

— Човек за пример — обобщих безизразно.

— Като цяло наркотиците не били предвидени за пазара. Всъщност представлявали вторичен продукт от друга негова дейност — опитите да пресъздаде химическото съединение, предизвикващо пси-мутации у децата.

— Веществото Амброзия — обадих се.

— Точно така. Веществото Амброзия. — Роман пак си пое въздух. — Преди години… когато съм бил само на пет, а Лана на три, майка ни изпаднала в затруднение. Разказах ти за баща ни.

Кимнах.

— Не искала да взима пари от него. Мъчила се да ни изхранва и защитава сама. Наистина полагала усилия — натърти той, сякаш държеше да разбера. — Живеехме в един руски град на име Толиати, когато започнахме да чуваме новини за неприятностите в Америка. Как ви сполетяла ужасна болест, от която децата измирали. В нашата страна също имаше няколко случая и всички се уплашиха. Спряха ни от училище. Не ни пускаха да си играем със съседчетата. Но най-лошо стана, когато американската икономика рухна. Болестта не се разпространи, както очаквахме, но бизнесът фалираше поголовно. Автомобилният производител, за който работеше майка ми, прекрати дейността си. Тя загуби работата си и така семейството ни загуби почти всичко.

— Съжалявам — казах, но някак ми се стори недостатъчно. — И… как попаднахте в Америка?

Той кил на глава към дясното си рамо.

— Майка ни работеше каквото ѝ падне по всяко време на денонощието. Двамата със сестра ми се гледахме сами. Един ден, докато си играехме навън, дойде полицай и ни каза, че майка ни е пострадала в катастрофа и трябва да отидем с него в болницата.

Изпънах гръб.

— Истина ли беше?

— Не. Натовариха ни в някакъв микробус с още няколко деца и ни наредиха да мълчим… иначе щели да ни убият. Водели ни в нов дом… Накрая се озовахме в сиропиталище на хиляди километри, чак в Украйна. И… тези мъже… — пръстите на Роман стиснаха ръба на предния капак — опитаха да ни разделят с Лана, а тя бе толкова болна. През цялото време ѝ беше зле. Накрая осъзнаха, че ако се грижа за нея, може да оцелее. Не ги интересуваше как, просто си искаха парите. Задържахме се в сиропиталището едва година, преди Мърсър да ни купи.

— Да ви купи? — повторих.

— Съединените щати бяха затворили границите си. Не можеше да ни вкара легално на тяхна територия. Нито да ни осинови. Отговорникът за сиропиталището беше готов да сключи тайна сделка с него. Времената бяха тежки и му трябваха пари… — Роман поклати глава. — Мърсър купи мен, Лана и още шест деца. Вкараха ни в Америка в транспортен контейнер. Едно от момчетата умря от студ. От време на време влизаха да вземат кофата, която ползвахме за тоалетна, и да ни донесат храна, но живяхме така седмици наред. Когато тримата се озовахме в онзи транспортен контейнер в Пенсилвания… това също беше дело на Мърсър. Ето колко е жесток.

Думите се заклещиха в гърлото ми. Можех единствено да се взирам в него, да поглъщам болката, излъчвана от всяка пора на тялото му. Лицето на Роман посърна.

— Не ми вярваш. Разбирам те… знам. Звучи невъзможно.

— Не си чак толкова добър лъжец — казах. — Вярвам ти. Дори съм ужасена от историята ти. Ала ми е трудно да преглътна това, че през цялото време сте знаели кой стои зад отвличането ни.

Той поклати глава.

— Кълна ти се, не знаех. С Прия се чудехме, но не разпознахме никого от похитителите. Уверихме се чак когато зърнахме Лана. Мърсър в никакъв случай не би позволил някой друг да я използва, пък било то и за наемна работа. Тя е лично негова.

— Добре, явно сте знаели от няколко дни — поправих се. — Знаели сте, когато намерихме колата на Руби. Когато ходихме у Грей. Когато влязохме в онази къща. Виждахте колко се мъчех да разплета истината чие дело са бомбардировката и отвличането, но все пак не ми казахте.

Осезаема болка скова изражението му.

— Исках. Но докато не намерехме доказателства, с които да изобличим Мърсър, беше твърде рисковано.

— Аз решавам кое е рисковано за мен — отсякох непреклонно. — Решението не е било ваше.

— Това не е всичко — побърза да добави той. — Не само ние сме в опасност.

— Е, ние сме в непосредствена опасност — изтъкнах. — Досети ли се, че Лана и отрядът ни намериха заради Приянка?

Той изсумтя объркано и се почеса по челюстта.

— Сериозно?

— Взела е проследяващото устройство на онзи дрон — уточних аз.

— Прия… — По лицето му пак изплува болка. — Не ѝ се чака, докато намерим Руби. Иска веднага да измъкне Лана от лапите на Мърсър и да я защити от него. Не че е загубила разума си, просто любовта ѝ е по-силна.

— Какво ѝ се случи в онази къща? — попитах. — Преди да ѝ дадеш коктейла от лекарства, се превърна в същински супергерой. Все едно беше предозирала с ангелски прах.

Роман отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори.

— Пак трябва да се върна назад, за да ти го обясня. Става ли?

Кимнах.

— Добре… — поде той. — Приянка пристигна около три години след нас.

— И нея ли Мърсър я е вкарал в страната?

— Не, била си е в Америка. Баща ѝ му бил конкурент на черния пазар и Мърсър я отвлякъл, за да му окаже натиск. Не се получило. Главно защото, ако на земята съществува по-коравосърдечен човек от Мърсър, това е бащата на Приянка.

О, боже!

— Но някак ми се струва нередно да ти разказвам за миналото ѝ вместо нея. — Кимнах отново и той продължи: — Известно време не се случи почти нищо. Мърсър ни държеше в един комплекс в предградията на Ню Орлиънс. Обучаваше ни да оцеляваме при екстремни условия. Учеше ни да се бием и да стреляме. Отнасяше се с нас като благосклонен баща, винаги ни обсипваше с внимание и похвали, когато играехме по свирката му. Но един ден, когато с Прия бяхме на дванайсет, а Лана — на десет, той доведе в комплекса мъж на име Уендал, Джонатан Уендал. Служител от Сектора по изследователска и развойна дейност на „Леда Корп“.

„Леда Корп“ — компанията, отговорна както за синтезирането на Веществото Амброзия, така и за дългогодишните опити, спомогнали за появата на ОМИН. Мисълта за нея ме изпълваше с огнен гняв.

— Тогава започнаха експериментите — допълни Роман, потривайки челото си. — Всеки ден доктор Уендал водеше по един от нас в лабораторията си. Правеше ни кръвни изследвания. Рентгенови снимки. Инжектираше ни с разни вещества. И записваше резултатите. После повръщахме жестоко, но нищо повече. И така две години. Накрая, когато затвориха лагерите и Обединените нации решиха да се намесят, всичко се промени. Множество деца започнаха да се изгубват в системата и Мърсър успяваше да се докопа до истински пси. Непотърсени от родителите им.

Непотърсени. Децата, чиито родители повторно ги оставяха на произвола на правителството, защото не идваха да си ги приберат след закриването на лагерите.

— Там бяха големите пари. Наемаше преследвачи, които издирваха такива деца, а след това ги продаваше на други страни, желаещи да ги проучват или експлоатират по някакъв начин. Някои обаче запазваше за доктор Уендал. Вманиачи се по едно момиче с пси-способности и именно неговата сила искаше повече от всичко. Руби Елизабет Дейли.

Вторачих се в него с недоумение.

— Навсякъде тръбяха за нея. По вестниците, по телевизията. Веднъж опита да я отвлече от един парк, но охраната ѝ, назначена от ООН, успя да осуети плана му. Единият от хората му рани баща ѝ.

— Спомням си случая — прошепнах.

— Благодарение на работата си в „Леда“ Уендал знаеше още преди официалното потвърждение на научната общност, че мутацията не се предава от родител на дете. Приложението на Амброзия върху жени, които наемаше за сурогатни майки, се оказа твърде неефективно, пък и резултатите бяха доста непредвидими. Мърсър искаше от него да предизвика един специфичен тип пси-мутация у нас, незасегнатите деца.

— Какво? — смотолевих объркано. — Не сте носели мутацията в гените си? Никой от вас?

— В началото никой от нас нямаше пси-способности — потвърди той.

Отстъпих назад, клатейки глава. Невъзможно. Всички мутирахме още вътреутробно.

Господин Мърсър ни създаде. Лана бе говорила буквално.

— Просто ме изслушай, моля те — каза Роман. — След като обявиха официално причината за появата на ОМИН и Уендал вече разполагаше с деца за изследвания, ефективността му започна да се покачва. Създаде химическо съединение, състоящо се от една част Амброзия и хиляда части отрова. За да предизвика мутацията, въвеждаше химикала в организма ни или през устатата, или чрез операции. Повечето от децата, с които ни отведоха в Щатите, загинаха в различни фази на експериментите му. Накрая останахме само четирима. Лана получи инфаркт едва на дванайсет.

— Какво?

— Тялото ѝ така и не се възстанови напълно от боледуването в детска възраст. Уендал успя да я върне към живота, но… от онзи момент ме загложди чувството, че ще страда повече, защото е оцеляла. Силата на Приянка се прояви незабавно, а моята — скоро след това. Лана обаче не демонстрираше никакви способности почти две години. Истината беше, че просто не е знаела как да се доближи до тях. Дотогава някак смогвахме да живеем що-годе нормално покрай опитите и експериментите. Щом Мърсър узна на какво е способна обаче, всичко се промени.

— Кога започна да се превръща в друг човек? — попитах. — Приянка каза, че е станало постепенно.

— Когато Лана беше на шестнайсет, а ние — на осемнайсет, Мърсър се зае да ни изпраща на мисии. Някой обаче спипа Прия и Лана заедно и му съобщи за връзката им. Той им даде да разберат, че не позволява подобни волности. Като ги хванаха втори път, изпълни заплахата си да ги раздели. Взе Лана в личната си охрана и започна работа по нея. Започна да я променя. Те пътуваха, докато ние стояхме в комплекса, и обратното. Гонеше го параноя, че враговете му ще наемат някого с пси-способности да го ликвидира. Лана му гарантираше сигурност. Тя е Ограничител.

— Не разбирам точно как функционира силата ѝ — признах му. — Донякъде ми напомня за способността на Руби. Лана явно потиска дейността на онази част от мозъка ни, която контролира и регулира силите ни, както Руби потиска спомените.

— И го прави с такава интензивност, че чак боли — довърши Роман. — С никой от нас не успя да пресъздаде способностите на Руби. Не покрихме изискванията му, затова просто ни намери приложение и продължи с експериментите. Приянка прониква с ума си в сложни машини, компютри например, и поема контрола върху тях. Нарекла се е Хакер.

Затворих очи и вдишах дълбоко.

— Камерите и дроновете по пътищата…

— Телефоните не правеха нищо — потвърди подозрението ми той. — Включваше ги и ги изключваше, докато минавахме под тях. Самата тя е причината Мърсър да не ни открие толкова време. Често я използваше за разни кражби. Справя се с всякакви охранителни системи и електронни сейфове.

— Ами ти? — попитах го.

— Аз съм боклукът на Мърсър — отговори с безрадостен смях Роман. — Приянка ме нарича Огледало. Усвоявам чрез допир способностите на други пси за кратко време, но не и без последствия. Мърсър се принуди да ми потърси друго приложение.

— Чакай малко… — намесих се аз. — В онзи камион, след като ни отвлякоха… Не ми достигна сила да угася двигателя. Ти ме хвана и получих заряд, сякаш се бях включила в някоя електрическа мрежа. Затова реших, че си от Жълтите.

— Ще ми се — каза той, плъзвайки длани по коленете си. — Просто усилих онова, което вече ти вършеше.

— Това ли причинява мигрените? — попитах. — Употребата на силата ти?

— Да. Всички изпитваме странични ефекти. Е, освен Лана.

Въздъхнах.

— Естествено. Но какво се случи с Прия?

— Тя избухва. Адреналинът и сърдечният ѝ ритъм се покачват толкова рязко, че тялото ѝ не може да понесе подобен взрив за дълго. Спира да изпитва страх. Умът ѝ диктува, че е неуязвима. С онези лекарства потискаме адреналина и я успокояваме, за да не получи инфаркт или епилептичен гърч.

— Мамка му! — смаях се аз.

— В множеството ситуации, например, когато изключваше и включваше камерите, не ѝ става нищо. Просто се ентусиазира да действа. Ала контролът над онези сървъри ѝ дойде в повече.

— Тогава защо се захвана?

— Не го прави умишлено… — Той потри тила си. — Иска да помогне, но онова чувство, онзи прилив на адреналин е като наркотик. Известно време дори беше пристрастена към него. На Мърсър много му харесваше. Смяташе, че я превръща в още по-ефективна, стига да успяваме да я укротим след това.

— Как се измъкнахте от него?

— Бяхме на мисия, която не можахме да завършим — обясни той. — Стана твърде рисковано и избягахме. Бях убеден, че ще успея да измъкна и Лана до няколко дни. Мърсър вечно пътуваше. Щяхме да я спасим, докато траеше някоя от бизнес срещите му. Но след като с Прия изчезнахме, той започна да я държи в комплекса. В Убежището видях сестра си за пръв път от шест месеца. А тази вечер…

Той стисна дясната си ръка в юмрук. Изглеждаше съкрушен, сломен.

— Ти спаси живота ми — казах тихо.

— Тя нямаше да спре — програчи Роман. — Видях го в очите ѝ. Нямаше да спре.

Пресегнах се към ръката му и прокарах пръсти по топлата ѝ, мазолеста кожа.

— Ще разбере, когато дойде на себе си.

— Мога само да се надявам — каза той. — Единствено това ми остана.

— Не е само това — уверих го.

Роман вдигна очи към мен и пръстите му се сключиха около моите.

— Не ти казахме за миналото ни, за Мърсър, защото продължава да експериментира с деца. — Отворих уста, но той продължи: — Знам какво си мислиш, но не можем да го докладваме на правителството. Способна ли си да ми обещаеш с ръка на сърцето, че те няма да ги подложат на още повече експерименти? Че няма да ги разпратят по приемни семейства или в някой от онези частни обучителни институти, за които постоянно говори Мур? Никога няма да им позволят да се върнат при семействата си.

— Не сте ми имали вяра — промълвих, измъквайки ръката си от неговата.

Той поклати глава.

— Не е това. Не исках да се чувстваш длъжна да укриваш информация от правителството. А и наистина си изложена на реална опасност сега, когато Мърсър знае, че си с нас. Държи бизнеса си в толкова дълбока тайна, че при никакви обстоятелства не би ти позволил да го изобличиш пред някого с достатъчно сила да го спре. Дори няма да разбереш откъде ти е дошло.

През тялото ми се прокрадна лека тръпка. След малко Роман добави:

— Но съжалявам. Съжалявам за лъжите и половинчатите истини. Повярвай ми.

Наклоних глава назад и надзърнах към небето. Фаровете не притъпяваха блясъка на звездното покривало.

— Ограничител, Хакер, Огледало… Не е за вярване, че ви мислех за част от Кръга „Псион“.

— А що се отнася до това… — подхвана Роман. — Кръгът „Псион“ не съществува.

Стрелнах очи обратно към него. Той поклати глава.

— Никъде няма доказателство за тях. Логиката диктува два варианта: или изключително умело прикриват следите си, или просто не съществуват. Повярвай ми, Мърсър опита да ги намери. Изпращал ме е на хиляди неуспешни мисии. Вложи доста ресурси в издирването, но всеки път удряше на камък.

— Но аз съм виждала истински доклади — казах. — Съветът „Пси“ обсъждаше събраните сведения за тях на ежемесечните си срещи.

— И кой съставя споменатите доклади? — настоя Роман.

— Много агенции — отговорих. — ООН, ФБР, разузнавателните служби… Във всички тях има хора, следящи развоя на събитията и предаващи информация на Круз.

— Дори през месеците, откакто с Прия напуснахме Мърсър, да се е сформирала такава групировка, няма начин да организират атентат като онзи в самолета. Само планирането би коствало месеци. А злоупотребата с твоето име ме води към идеята, че използват терористичния акт като прикритие за нещо друго. Нещо по-лошо.

— Аз къде се вписвам в цялата тази схема? Имали сте намерение да установите контакт с мен след речта, нали?

— Да. Планът беше да те отцепим и да те принудим да ни отведеш при Дейли, за да ѝ обясним как стоят нещата.

— Тоест да ме отвлечете? — уточних почти насмешливо.

Той като че ли се смути.

— Силно казано. Надявахме се просто да се съгласиш да ни помогнеш. Проучванията ми говореха, че си…

— Каква? — вирнах вежда.

— Докладите, до които се докопах, статиите във вестниците, документалните филми. Всички те представяха толкова… кротка. Уязвима. Отзивчива — обясни той. — Само секунди след експлозията вече знаех, че не си такава. Бяха ти изградили образ на човек, лишен от всякакви сили и способности.

Коремът ми се сви.

— Не биваше да изглеждам опасна — пророних. — Никой не биваше да ме възприема като заплаха. Мел искаше да ме превърне в символ на всички деца пси. Действията и поведението ми щяха да формират общественото възприятие за нас.

А аз просто кимах и приемах думите им за чиста монета… Потиснах онези свои страни, които правителствените фокусни групи отчитаха като твърде „нестабилни“. Твърде „непредвидими“. Наложих си да стана спокойна и сдържана. Благоразумна.

— За мой срам те подцених заради всичко, което бях прочел и видял. Но май и похитителите ни допуснаха същата грешка. Затова и успя да спасиш живота ни.

— Приянка пусна съобщението по телепромптера, нали? — попитах го, сглобявайки постепенно пъзела.

— За да наруши обичайната процедура — каза той. — Цял месец проучвахме охранителния ви протокол и в края на краищата решихме, че някоя извънредна ситуация би била най-подходящият момент да те отцепим.

— И най-подходящият момент да изядете по някой куршум — добавих. — Не знам дали щях да ви помогна да намерите Убежището, дори да ми бяхте казали истината от самото начало. Не само за да не издам местонахождението на Руби. След всичко, което преживя, чувствам нужда да я защитавам. Вечно тя е в помощ на другите. Но способностите ѝ ѝ вредят повече, отколкото си признава. Не физически. Тя вижда душевната болка и грозотата, които всеки спотаява заключени в себе си.

Това описание ми напомни за Роман. Някой, който винаги се съгласяваше, който винаги помагаше, а после сам търпеше последствията.

— Затова ли повярва, че е напуснала Убежището по своя воля? — попита той.

— Отчасти — отвърнах. — Всеки има точка на пречупване, а тя е натрупала толкова болка през годините, че не бих се изненадала да е достигнала своята. Но вече съм убедена, че не си е тръгнала просто ей така. Случило се е нещо.

— Съгласен съм — потвърди той. — „Синя звезда“ са отговорни за експлозията в Пенсилванския университет. Нищо чудно да са го сторили, за да приберат двама ни с Прия, а теб да са те натопили, за да не ги заподозрат. Но ти каза, че един от Защитниците тъкмо се канел да стреля по теб.

— Да — не се поколебах аз. — Всичко е било нагласено от самото начало. „Синя звезда“ причиняват експлозията… прехвърлят вината на мен… а някой друг решава да ми стовари още малко от нея с атентата срещу кампанийния самолет на Мур.

Роман се подвоуми.

— Просто го кажи.

— Тази теория няма да ти допадне, но може да е някой от правителството, който има зъб на теб, на Съвета или на Круз — или пък на всички вас. Ако онзи Защитник е носел истинска униформа, говорим за сериозна конспирация.

— Не. — Поклатих глава. — Възможно ли е… възможно ли е Мърсър да е причината за изчезването на Руби? Той да я е пленил?

— Струва ми се по-вероятно тя да е надушила интереса му и да се е укрила — каза Роман.

— Щеше да намери начин да се свърже с нас — уверих го. — Имаме няколко различни системи за такива ситуации. Според мен някой я държи в плен. И съм почти сигурна, че е Мърсър.

— Не знам. — Роман прокара ръка през косата си. — Силно се надявам да не е така.

Притиснах с длани лицето си и вдишах дълбоко.

— Къде е Руби? — прошепнах. — Къде е?

На предното стъкло се почука. Приянка ни гледаше от колата. След малко каза с приглушен глас:

— Май знам.