Тъмен завет

Тридесет и втора глава

Паниката превръщаше мислите ми в пепел. Нямаше как да видя каквото и да било отвъд войниците, скупчени в коридора, но все пак се помъчих, напрягайки сили срещу хватката на единия през ръката ми. Не съзирах Роман и Приянка, не знаех дали ги водят след мен, а при тази мисъл гърдите ми сякаш се срутиха.

Войникът от дясната ми страна заби дръжката на пушката си в чувствителното местенце между рамото и шията ми. Изпъшках повече от шок, отколкото от болка, залитайки напред. Мъжът ме остави да падна на колене, после ме сграбчи за косата и ме изправи.

— Ако пак я удариш, така ще те изритам в задника, че ще дъвчеш стъпалото ми!

Приянка.

Извърнах се тъкмо навреме да видя как една жена войник забожда лакът в корема ѝ. Прия се закашля от болка, но успя да се задържи на крака, макар че коленете ѝ се подкосиха.

Къде е Роман?

Пустият коридор бе обточен със сенки. Клапите по тавана бълваха мощни струи студен въздух и плюеха ситни пръски вода като охлаждаща система в горещ ден.

Плочките — помислих си, гледайки сивия камък под краката си. — Същите са.

Споменът ме заля като мрачна вълна.

— Какво ѝ става на тази, по дяволите? — изруга един от мъжете.

— Най-сетне схваща, че здравата са загазили — обясни онзи, който ме теглеше напред. — Обади ли се, че водим нови попълнения?

Долових радиостанциите. Зарядът на батериите им бръмчеше в пластмасовите им корпуси. Усетих устройствата за Бял шум, окачени по коланите им. Усещах всичко и нищо. Единственият глас в главата ми беше онзи, който ми казваше да превзема заряда, да ги нараня, както те нараняваха нас.

Преглътнах буцата в гърлото си, повтаряйки си две думи наум: Не бива. Не бива. Не бива.

Имахме мисия. Не биваше да ги нападам, да им давам основание да ни посегнат или случайно да ни убият.

Спомнях си. Спомнях си какво се предприема в такива ситуации.

Друг войник отвори вратата на асансьора. Щом влязохме вътре, най-накрая успях да видя Приянка и едва удържания гняв по лицето ѝ. По бузата ѝ имаше пресни драскотини и дясната страна на челюстта ѝ беше надута. Но Прия беше тук. С мен. А Роман го нямаше.

Асансьорът потегли рязко и аз залитнах назад към стената му. Не тръгнахме към горните етажи, както очаквах. Слизахме надолу. Надолу, и все по-надолу, сред скърцане на машини и съскащи езици от електричество.

Вече не си онова малко момиченце.

Можех да защитя себе си и Приянка. Разумът ми го диктуваше. Ала имах чувството, че колкото повече се спускахме надолу, толкова повече се разпадах, разделях се с една частица от себе си. Нова замаяност обливаше главата ми на грохотни вълни.

Добре си. Трябва да се държиш.

Зрението ми ту изчезваше, ту се възвръщаше. Нечия пъхната в ръкавица ръка стисна брадичката ми и извърна главата ми насила. Войникът представляваше размито черно петно. Чак когато се приведе към мен, лицето му се избистри пред погледа ми. Лешниковите му очи се присвиха.

Разпознал ме е. Знае коя съм.

С малкия самоконтрол, който ми бе останал, си спомних какво ми беше казал Роман за срещата с някого в различни от обичайните обстоятелства. Затова постъпих така, както обучената от правителството Сузуме никога не би постъпила.

Изплюх се в лицето му.

Той ме блъсна назад право към жената войник, която държеше Приянка. Избърса лицето си с ръкав и пак посегна към палката си.

Вратата на асансьора се отвори с ведро издрънчаване. Там ни чакаха още три въоръжени фигури.

— Уотърсън — каза безизразно жена с осезаем акцент от Средния Запад и отстъпи встрани, за да излезем от асансьора.

Беше по-възрастна от присъстващите наоколо войници, а косите ѝ бяха посребрели. Неискрената ѝ усмивка караше бръчките около очите и по челото ѝ да изглеждат още по-дълбоки. От глава до пети бе облечена в тъмна камуфлажна униформа, като на истински военен.

Кожата ми настръхна. Пулсът ми заблъска още по-панически, прекалено неукротим и стремглав, за да го разбера.

Защо?

— Госпожо? — отвърна мъжът.

— Срещате ли затруднения при овладяването на тази затворничка? — попита го тя.

Затворничка. Коремът ми се сви. Поне не криеха какво сме тук. Не се преструваха.

— Не, госпожо — увери я войникът, изпъна гръб и пристъпи назад в асансьора. — Просто помагам с ескортирането.

Жената кимна отривисто и застана от дясната ми страна.

Този коридор беше същият като онзи над земята, само че по-къс — и не беше празен.

Две момичета, изцапани с прахоляк и нещо като сажди, обтягаха веригите на белезниците, с които бяха оковани към металната пейка. Едното видимо беше с няколко години по-голямо от другото, а еднаквите им мърляви руси коси и бунтарски стиснати челюсти ми подсказваха, че са сестри. Догадката ми почти се потвърди, когато, зървайки групата ни, по-дребното момиче се долепи към другото, което пък се надвеси над него, сякаш да го закрие. И миниатюрният самоконтрол, събиран през последните няколко секунди, се изпари от мен.

Къде е Роман?

— Нямате право да ни държите тук — озъби се по-голямото момиче. — Не сме сторили нищо лошо! Беше случайност!

То опита да изрита войника, който коленичи да свали веригите от глезените и китките им.

— Всеки е отговорен за действията си — заяви жената. — И вашите ви доведоха тук за превъзпитаване. Стройте се.

Надникнах назад към Приянка. Беше свела глава и гледаше свирепо измежду къдриците, измъкнали се от кока ѝ. Едната ѝ вежда се вирна въпросително. Аз поклатих глава.

По-малкото момиче преглътна сухо и по бузата ѝ се търкулна едра сълза. После покорно застана пред мен. Подчиняваше се, както я бяха учили родителите ѝ, учителите и обществото.

Подобно на мен самата преди девет години, когато ни строиха пред автобуса за Каледония. Объркана и уплашена, умоляваща някой да ми каже кога ще можем да си идем у дома. По онова време бях дребна като това кльощаво хлапе, с ожулени колене и още доста млечни зъби в устата. Същото важеше и за момичето пред мен на опашката. И за това зад мен.

Случва се отново.

Нищо не се беше променило. През всичките години, в които се трудехме да си върнем мястото в света, не бяхме постигнали нищо. Старата система се прокрадваше обратно, досущ като прииждащ наново кошмар.

Или пък изобщо не си беше отивала.

По-голямото момиче се нахвърли на войника. Приянка ахна, когато другата униформена жена извади тейзъра от колана си и най-невъзмутимо го използва върху момичето. Тя падна на плочките и се загърчи в агония. Зарядът на оръжието прогори спиралата на мислите ми, оставяйки една-единствена дума: Спри.

— Не! Тя не искаше! Без да иска! — проплака малкото момиче.

Не знам кой потисна заряда на тейзъра — аз или Приянка. Електричеството му просто секна, но вече беше късно. Момичето лежеше неподвижно, по лице върху сивите плочки.

— Обърни я, за да я сканирам — нареди по-възрастната жена.

Един от войниците се подчини, обръщайки с видимо затруднение отпуснатото тяло на стенещото момиче. Тя отвори очи, смайващо бели сред тъмния коридор. Войникът свали едно плоско устройство от Стойката му на стената и го подаде на командира си.

Жената прихвана лицето на момичето на монитора и го засне.

— Е, това е голямо улеснение. Веднъж да получим нещо добро от правителството.

Всеки сантиметър на гръбнака ми се скова. Невъзможно. Круз бе отказала да изпрати апаратура във възпитателното заведение на Мур, докато не го проверяха инспектори. Или някой бе огледал мястото, одобрявайки го по всички параметри, или… просто не им се занимаваше.

Тъй като стоях зад жената, можех да виждам екрана — бързо менящите се лица, които правителствената програма за проследяване на пси прехвърли, преди да изведе снимка на смръщено момиче с гладка кожа.

— Изабела Дженър — прочете жената на глас и плъзна палец нагоре, за да прегледа данните под снимката. — От лагер „Блек Рок“. Синя. Трябваше само да кротуваш и повече нямаше да попаднеш на такова място.

Тя изцъка три пъти с език.

Този тъничък звук — едно, две, три, без дори да си поеме дъх. Този звук.

Внезапно си я спомних.

Познавах я от Каледония. Работеше в контролната кула и нощем патрулираше край стаите, чукайки по вратите, независимо от часа, само и само да ни събуди. Ей така.

Едно, две, три. Затваряйте си глупавите усти. Едно, две, три. Какво? Ще се разцивриш ли? Едно, две, три. Няма значение на кого ще се оплачеш, защото никой не го е грижа.

Как се казваше? Сещах се само за прякора, който ѝ бяха измислили децата: Чукалото.

Статично електричество запращя в ушите ми, усилвайки се, като я чух да казва:

— Не си излекувана, както и предполагах.

Чукалото пак изцъка с език — този път само веднъж, за да привлече вниманието на жената, която ме държеше.

— Води я в операционната. Ще изпратя малката след нея.

Момичето продължаваше да се съпротивлява с нищожните сили, които му оставаха. Сестричката му изпищя, а една от въоръжените жени сграбчи Изабела за яката и я повлече надолу по коридора, през двойната врата близо до дъното му.

Завъртях глава. Приянка срещна погледа ми с очи, по-изцъклени, отколкото някога ги бях виждала. И тя бе осъзнала какво се случва тук.

Не просто заключваха децата с пси против волята им. Това се случваше чак когато им отнемеха и сетната капчица сила. С други думи… бяхме били толкова път, за да поискаме помощ от пси, който бе загубил способностите си.

Очите на Приянка намериха отново устройството и се впиха в него. Жената, която я държеше, докосна тейзъра на хълбока си със свободната си ръка, стрелвайки ме многозначително. Чукалото засне лицето на малкото момиче.

— О… Зелена. Прекрасно — усмихна се Чукалото. — Този месец сте ни кът.

Войникът се върна за малкото момиче.

— Тази я води в ареста! — нареди му тя.

Мъжът кимна и вкопчи пръсти в ръката на момиченцето.

— Не! Искам при сестра ми! Искам при сестра ми!

То се свлече на пода с писъци и се сви на топка, сякаш така можеше да се защити. Болката му отекваше по голите стени. Не спря да се съпротивлява дори когато войникът се наведе и преметна слабото му телце през рамо.

Тъмните мигли на Приянка шаваха над скулите ѝ. Очите ѝ се движеха наляво-надясно зад затворените ѝ клепачи — съзнанието ѝ вече се беше свързало с компютъра и работеше на пълни обороти.

По дяволите! Ако бяха сканирали лицето на Роман, преди да е изфабрикувала досиетата ни, включвайки лъжата, че сме преминали лечебната процедура, ако адреналинът пак я завладееше…

Не видях Чукалото да се приближава, преди таблетът да се озове пред лицето ми, прогаряйки ретините ми със светкавицата си. Сребърната ми нишка се размота към батериите на устройството, готова да ги изпържи.

Не бива.

Щеше да е твърде подозрително, особено след повредата на тейзъра. Щеше да ме издаде.

— Ана Барлоу — прочете Чукалото и пак вдигна очи към мен.

Пристъпи по-близо, свъсила умислено вежди. Отвори устни. Разпознала ме беше. Ако не от лагера, то от новините. Нещо просветна в очите ѝ.

Обстоятелствата.

Без да се двоумя, проговорих с най-добрата си имитация на акцента на Лиъм.

— Да нямам нещо на лицето си, гълъбче?

Тя примигна учудено, но мълниеносно се окопити. Горната ѝ устна се разтегли назад в злобна гримаса.

— Само тарикатска физиономия, която хич не ми се нрави.

Чукалото насочи вниманието си към Приянка, кимвайки първо на жената, която я държеше, после и на мен. Военната кимна на свой ред и тънък кичур червена коса се измъкна от спретнатия ѝ кок. Без всякакво предупреждение пусна Приянка, сграбчи яката на ризата ми и ме повлече надолу по коридора.

Завъртях се назад да видя отново Приянка, но се движехме твърде бързо. Едва успявах да не се препъна в собствените си крака. За една ужасяваща секунда реших, че червенокосата — ГИЛБЪРТ пишеше на значката с името ѝ — ще ме завлече през същата двойна врата с табела „ОПЕРАЦИОННА“, отвъд която изчезнаха двете момичета.

Вместо това ме отведе по-надолу по коридора към врата с табела „ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ“.

Добре съм — успокоих се. — Добре съм.

Носът ми пламна от пронизителната миризма на спирт и изкуствен аромат на лимон. Стиснах очи срещу ослепителната светлина на голите флуоресцентни лампи и отражението им по белите стени. Стените на половината стая бяха облицовани в стерилни кремави плочки, от които стърчаха няколко душа. Другата половина беше обточена с метални рафтове, заети от големи прозрачни пластмасови кутии. Докато Гилбърт ме водеше покрай тях, тръпката на ужас в тялото ми прерасна в панически рев.

Купчини с дрехи. Обувки. Лични вещи, които едва ли щяха да се върнат при собствениците си. Всичко това ми беше до болка познато.

— Застани там. Не мърдай! — нареди ми Гилбърт, сочейки най-близкия душ.

Прескочих ниския праг, оформен на пода.

Идеше ми да задращя по стените с изпотрошените си нокти. Да изтръгна крановете, да разкъсам кевларената ѝ жилетка, да накарам всички лампи по тавана да избухнат в порой от горящи стъкълца.

Никога не се бях мразила повече, отколкото в момента, когато застанах под онзи душ със сведена глава, превити рамене и вързани зад гърба ръце. Поза на покорство. Смирение.

Цялата самоувереност, която бях градила години наред, бе изтляла. Остроумните думи и стратегическата приветливост сякаш ме бяха напуснали. Мълчанието помежду ни ме задушаваше все повече с всяка изтичаща секунда.

Нали трябваше да съм добре?

Тръгнала бях от Каледония преди години. Преди цяла вечност. Съзнавах го, но и помнех всичко. Поне тялото ми помнеше. Затова трепереше, колкото и да се мъчех да го укротя, стиснала ръце зад гърба си, за да разсея вцепенението им. Вратата зад мен се отвори, но късчето облекчение, което изпитах, виждайки Приянка, се изпари при следващите думи на Гилбърт.

— Съблечете се. Сложете вещите си тук…

Тя свали една празна кутия от рафта зад себе си и я пусна на пода с такъв трясък, че подскочих.

— Веднага.

Приянка пристъпи напред, възползвайки се от онези няколко сантиметра височина, с които превъзхождаше жената. Очите ѝ имаха трескавото изражение, предизвикано от прилива на адреналин, и като че ли трепереше от напъна да се въздържа.

— Ще се обърнеш ли, или очакваш да ти спретнем представление?

Гилбърт се отказа от тейзъра и палката си и посегна направо към пистолета. Извади го от кобура и се прицели към краката ни.

— Очаквам да си затваряш шибаната уста и да правиш каквото ти се казва.

Военнослужещата, съпровождаща Приянка, дойде зад мен и преряза свинската опашка около китките ми.

Не се съпротивлявай — беше ми прошепнало едно от момичетата в Каледония, докато чакахме да влезем. — Ще стане по-зле. Много по-зле.

Има моменти в живота, когато съзнанието ти просто… потъва някъде. Гмурваш се в едно тъмно кътче от себе си, където се чувстваш в безопасност, докато тялото ти продължава да си върши работата. Просто инстинкт за самосъхранение. Именно това тихо кътче ми беше помогнало да не се прекърша в Каледония, помагаше ми и сега, докато развързвах бавно кубинките си, събличах дънките и ризата си, всички пластове дрехи, оставайки единствено по разтреперана гола кожа.

Усещането ми беше познато.

Скръстих ръце върху гърдите си и влязох под душа. Отблизо видях как пулсът на Приянка препуска в основата на гърлото ѝ, как мускулите по шията ѝ се гърчат от усилието да остане неподвижна. Да не реагира.

Извърнах очи, докато военнослужещата прерязваше свинската опашка около китките ѝ и Приянка също започна да се съблича, без да отмества суров поглед от Гилбърт, без да губи дори за миг изражението си, демонстриращо яростно неподчинение.

Как да се върна към това? Опитах да отпусна ръце, да заема нейната поза, но ми се струваше невъзможно. Можех да мисля само за първия си ден в лагера, как с още десетина момичета ни тикнаха под един душ и се смяха, когато запищяхме от ледената вода. Стъпалата ни пляскаха в зловещ танц по мокрия цимент в усилието да се отлепят за малко от него.

Тялото ми се вцепени, а сърцето ми заблъска толкова силно, че очаквах всеки момент да се пръсне. Докато стоях в притихналия капан на страха, и последната крехка нишка на отрицание около душата ми се скъса.

След нея се ширна една-единствена истина:

Не съм добре.

Студената вода засъска от душа и ни накваси за секунди. Приянка изпъшка от първата ледена струя, но аз не издадох нито звук. Тялото ми се стегна, готово да посрещне жилещия порой. Студената вода режеше кожата ми като стотици ножове, но със секундите дори тази болка поотмина.

Розовият тебешир бавно се отмиваше от косата ми, стичайки се на ярки поточета надолу по раменете и ръцете ми.

Вместо водата да го отнесе веднага, се разтече по фугите между плочките като кръв по вени, оцветявайки ги в розово. И се задържа там. Не се разми. Не можех да отлепя очи от него.

Не съм добре. Думите се понесоха през мен, запращяха като електричество, докато прерастваха в нещо повече. Нещо ново. Не е нужно да се преструвам, че съм добре.

В къщата на родителите ми имаше една ваза, предавана от поколение на поколение. Представях си я на полицата във всекидневната, озарена от топлото следобедно слънце. Беше различна от всички други произведения на изкуството в нашия дом. Преди години бабата на баба ми я бутнала на пода, където се разбила на парчета. Но вместо да ги смете и да ги изхвърли, тя ги изпратила някъде. След месеци вазата се върнала цяла — парчетата били скрепени с разтопен ценен метал или лак със злато на прах по метод, наречен кинцуги.

Белезите от случката си личаха съвсем ясно, частите не бяха залепени така, че да се скрият пукнатините, вместо това помежду им сияеха поточета от злато, превръщайки вазата в още по-красива и отпреди.

Като малка често си мислех, че ако и нашите белези можеха да се лекуват по същия начин, нямаше да се опитваме да ги прикриваме, дати заличаваме. Тогава още не съзнавах, че белези не оставаха единствено по кожата ни, някои се намираха надълбоко под нея, невидими за света, и ни боляха дори когато носехме щастливите си маски, уверявайки околните, че сме добре.

Моето семейство ме заряза.

Избягах от лагера, където опитаха да ме убият. Преследвачи, специални отряди, войници, автомобилни катастрофи, щурмове, смърт — успях да се спася от всичко това.

Оцелях в опасности, които костваха живота на много други деца. И ако не осъзнаех какво съм преживяла, нямаше как да спася беззащитните от същия кошмар.

Още бях на крака. Още имах въздух в дробовете си. Не бях добре, но бях силна. И щях да използвам всяка частица от тази сила, за да ни измъкна оттук.

Водата спря постепенно. Приянка трепереше от студ, но аз отказвах да доставя на Гилбърт удоволствието да гледа как се мъча, не и отново. Другата военнослужеща ни хвърли два еднакви бежови екипа и платненки. Без кърпи. Комплектът подгизна веднага, щом го облякох, и се заех да навивам ръкавите и крачолите му. Приянка изглеждаше така, сякаш е облякла детски дрехи.

— Обувките не ми стават — оплака се тя.

— Все тая — отвърна Гилбърт. — И без това скотовете навън вероятно ще ти ги вземат.

С Приянка се спогледахме.

Жената само се засмя.

Сетне ни поведе към двойната врата в другия край на стаята. Отвори с крак едното ѝ крило и кимна натам. Така и не прибра пистолета в кобура си. Усетих как върхът на дулото му докосва рамото ми, докато минавах покрай нея, влизайки в поредния тъмен коридор. Сбърчих устни от противната смрад, която ни посрещна там — животински тор и нещо гнило.

В последния момент Гилбърт препречи пътя на Приянка с ръка.

— Може да ни е забранено да ви убиваме, но нямаме нареждане да ви пазим едни от други. Не го забравяйте.

— Мадам, разполагаш с цял живот да се държиш като истински задник — отговори Приянка. — Не пречи от време на време да почиваш за ден-два.

Издърпах я през вратата, преди Гилбърт да я е цапардосала с пистолета през лицето. И двете се изненадахме, когато, вместо да ни последва, жената затръшна вратата зад нас и я заключи.

Камерите на тавана пращяха тихо от нестабилното електрическо захранване. Явно и Приянка ги усети, защото сведе лице и не проговори. Огледах тялото ѝ за рани и синини, но с изключение на огнения гняв, който излъчваше, като че ли беше невредима.

— Добре ли си? — изшушуках.

— Владея се — каза тя. — Но още ми се иска да разбия стената с юмрук.

След като пътят назад се оказа препречен, можехме да тръгнем само в една посока. Закрачихме напред по коридора, усещайки, че се издига леко. През цялото време се оглеждах за врати и прозорци, откъдето можеше да се появи Роман.

Проходът водеше до нещо като поле от лепкава черна кал — ад, от който ни делеше само клетка от метална мрежа. Стените се извисяваха над нас, създавайки грешното впечатление, че сме попаднали на стадион. Ала нямаше редове със скамейки, а просто две нива: калната земя и няколко свързани метални пътеки на стотина метра височина. По горното ниво патрулираха въоръжени военни. Неколцина бяха заели наблюдателни постове и следяха затворниците през оптиките на автоматичните си пушки.

Нямаше почти нищо за гледане. Не се мяркаха бетонни постройки, а само окаляни бели палатки — от онези, които ООН раздаваха на бездомните семейства в периода, преди да се върнат към „традиционния бит“. Струпани бяха на групи, най-голямата от които изглеждаше като че е мутирала и погълнала всички съседни.

Повечето деца от другата страна на клетката бяха с наскоро остригани до голо глави и пресни операционни белези. Хирургът явно не смяташе за нужно да влага старание в разрезите за присаждане на лечебните устройства. Дългите, нащърбени белези следваха извивките на черепите им.

Едно дете заклати металната мрежа. Другите бързо се присъединиха и накрая дрънченето зазвуча като превъзбудения вой на глутница вълци, нетърпеливи да посрещнат следващата си плячка.

Стиснах лакътя на Приянка, без да им обръщам внимание.

— Рома…

— Знам — отвърна тя.

— Успя ли да промениш досието му? — прошепнах.

— Да, но не знам дали успях навреме. Вкараха го през друга врата, така че вероятно имат отделна стая за подготовка на момчета, но не знам дали е минал оттам по-бързо, или е трябвало да чака и други деца. Просто… нямам представа.

— Затворници — изрева един войник през мегафон, — отдръпнете се от вратата!

Децата пред вратата бяха малки, все още на прага на юношеството. Тънките им униформи бяха изпокъсани и прекроени — с изтръгнати ръкави и отрязани крачоли. Някои бяха преплели ленти от съдраните си дрехи в косите си или ги бяха вързали на конски опашки с тях. Тийнейджърите стояха на десетина метра зад тях и се присмиваха на войниците. В един трескав миг се зачудих дали целяха да ни уплашат, или просто пречеха на надзирателите да ни пуснат вътре.

Къде е Роман?

Тийнейджърите и по-малките деца пред вратата ни спечелиха минутка-две, за да се огледаме за него, преди да влезем. Завъртях се бързо в лепкавата кал, претърсвайки с поглед клетката и задната страна на сградата, през която ни вкараха. От основата ѝ наистина се издигаше още един изход на тунел, същият като нашия.

— Виж — кимнах дискретно към него.

На такива места човек бързо научаваше един урок: ако надзирателите усетеха, че искаш нещо, вършеха всичко по силите си никога да не го получиш. Още отсега чувствах тежестта на погледите им върху нас, сякаш бяха пуснали нещо върху раменете ми.

Никой не излезе от тунела. Ослушах се за наближаващи стъпки, но виковете и крясъците на децата пред вратата заглушаваха всичко наоколо. Дрънчаха с мрежата все по-неистово, докато тийнейджърите подсвиркваха подигравателно на наемниците върху металните пътеки над портата, усилвайки децибелите, когато войниците насочиха оръжията си към тях. Един сивокос войник прошепна нещо в ухото на онзи с мегафона.

— Отдръпнете се от вратата! — изрева той отново, този път с още по-заповеднически тон, но другите пси като че ли не го намираха за опасен.

Пак се обърнах към изхода на втория тунел. Вдишах окуражително през носа си и издишах през устата.

Нямаше да дойде. Мисълта, че са го затворили в онази тъмница, че са го завлекли в операционната като онези момичета… стиснах очи, вкусвайки жлъчка и кръв в устата си.

Късно е.

— Хайде — промълви Приянка. — Хайде… Господи… знаеш, че аз не ти се моля, но Роман е един от най-верните ти поддръжници… и… добре де, не биваше да се подигравам със сандалите на онзи актьор, дето играеше твоята роля в театъра, съжалявам за това… Но кой би предположил, че сабото ще се върне на мода? Е, ти сигурно си знаел… ама… защо? Защо трябваше да се връща на мода?

Изненадваща струя електричество изсвистя иззад гърбовете ни право към металната мрежа — и през ръцете на децата, вкопчени в нея.

— Мамка му! — изруга Приянка.

Децата изхвърчаха назад и паднаха с писъци на земята, където се загърчиха от електричеството, протичащо през телата им. Сребърната нишка изскочи от съзнанието ми и плъзна по всяко от тях, извличайки тока от костите им — и от мократа кал под тях.

Другите пси се разпиляха, хукнаха към палатките си като подплашени зайци.

— Какво става тук? — попита дрезгав глас иззад нас.

— Пуснаха им ток… — подех, докато мозъкът ми не разпозна гласа.

Роман ни гледаше със сбърчено от тревога чело и скръстени пред гърдите ръце. На дясното му слепоочие се образуваше нова подутина. От малката рана се стичаше кръв по високата му скула, а оттам — по униформата му.

Приянка изглеждаше така, като че всеки момент ще се разтопи от облекчение.

— Мислех, че съм закъсняла.

— По всяка вероятност — потвърди той. — Един от надзирателите спомена нещо за процедурно тестване и аз избих с глава таблета от ръцете му. След това се наложи да чакат за нов.

— Толкова се гордея с теб и смайващите ти реакции — каза Приянка.

— Добре ли си? — попитах го аз и посегнах да докосна раната му.

В последния момент обаче се спрях и отпуснах ръка до тялото си.

— Затворници! — провикна се пак войникът, ала сега към нас — Застанете пред вратата и изчакайте да ви пуснат. Всяка съпротива ще бъде потушена с груба сила.

— Ще живея — увери ме Роман, докато крачехме към вратата. Лампите в двата ѝ горни ъгъла просветнаха в червено. Тя се плъзна бавно по релсите си, а той се обърна към Приянка. — Но ако някога се измъкнем оттук, обещавам да те убия.