Тъмен завет

Двадесет и девета глава

Не беше единствената дума, която Роман повтаряше, докато излизахме от площадката и пресичахме улицата към колата. Не, не и не.

— Ама… — подхвана Приянка, отваряйки предната пасажерска врата.

— Не. — В думата не се четеше гняв, а само категоричност. Роман поклати глава. — Ще се обадя в полицията, а после ще премислим възможните варианти в движение.

— Държиш се като глупак — укори го Приянка, докато той крачеше към телефонния автомат до Паркинга на „Макдоналдс“. — Знаеш, че съм права! Първо това трябваше да направим!

Роман видимо се напрегна, но не се обърна към нас.

— Може би. Или пък вече и тримата щяхме да сме мъртви.

— Уххх! — ядоса се Приянка. Качи се на задната седалка и тресна вратата. — Приказва глупости. Естествено, че е рисковано. Напоследък всичко е рисковано.

— Бих те подкрепила, само че още нямам представа за какво говорите — обясних ѝ, закопчавайки колана на шофьорската седалка.

Приянка отпусна глава на облегалката и вдиша дълбоко.

— Роман каза ли ти, че оцелелите след експериментите на Уендал бяхме четирима?

Кимнах.

— Искам да намерим четвъртия член на Жалкия отряд — поясни тя. — Той е Риболовец. Умее да открива хора по телепатия. Все едно хвърля въдица и улавя човека в съзнанието си, където и да се намира той.

— Шегуваш се — казах учудено. — Как е възможно това?

— Ще трябва да попиташ Уендал — отвърна Приянка. — Сигурно знае нещо по въпроса, като се има предвид, че Макс му е син.

Ченето ми увисна.

— Как успявате да влошите историята всеки път, добавите ли нещо към нея?

— Научила съм се да разделям лошото на части, защото е прекалено смазващо да го сервираш наведнъж — отговори Приянка. — Но сама се досещаш колко полезна би била такава дарба на Мърсър, нали? С нейна помощ може да открива когото си пожелае: шпиони в организацията му, врагове, съперници… Мърсър взе Лана в охраната си, а нас тримата ни събра в специален отряд. Макс откриваше издирвания човек, аз саботирах охранителната му система, а Роман…

Веднага проумях какво бе имал предвид Роман, когато каза, че Мърсър ценял стабилната му ръка.

— Но Макс не издържа. Не можа да понесе чувството на вина. Вярно, не той натискаше спусъка, но обвиняваше себе си за всяко убийство и отвличане. Работата се отразяваше на всички ни по различен начин и кулминацията настъпи по време на последната ни мисия. Мърсър поръча на Роман да убие негов бивш бизнес партньор и да инсценира излязъл извън контрол грабеж. Ала при такива обстоятелства не е достатъчно да убиеш само мишената си. Трябва да елиминираш и всички свидетели. А онзи имаше малки деца. Макс ги видя, като започна да го издирва в съзнанието си.

Стиснах волана.

— И какво стана?

— Макс обикновено пътуваше с нас и не знаехме почти никакви подробности за мисията, докато почти не стигнехме до мястото, защото нюхът му се изостряше с приближаването до мишената. Е, вечерта преди тази мисия се събуди и опита да избяга. Роман го хвана след няколко часа и Макс му обясни, че видял децата на човека, когото трябваше да убием, и че вече нямало да върши мръсната работа на Мърсър, независимо от последствията. И Роман го пуснал. Оставил го да избяга. Знанието за децата реши и нашата съдба, защото с Роман нямахме намерение да убиваме невинни деца… Но за да избягаме, трябваше да оставим Лана.

— Хрумвало ли ти е да се върнеш сама при Мърсър? — попитах я.

Тя кимна.

— Почти го направих. Не исках да зарязвам Лана, но и не можех да обвиня Роман за всичко. Мърсър щеше да изпраща отряди по следите му, докато накрая не го убиеха. Пък и макар да не си го признава, Роман се нуждае от някой, който да се грижи за него.

Точно в този момент Роман се появи иззад ъгъл на детската площадка и тръгна към нас. Той отвори задната врата и я затръшна след себе си.

— Увериха ме, че ще пратят хора при първа възможност.

Преди Приянка да успее да каже нещо, Роман добави:

— Единствената причина да не харесвам идеята ти е големият риск. Няма как да стигнем до Макс, без да го измъкнем от онова място, а доколкото видях, няма как да се промушим вътре незабелязано. Неслучайно е затворен там, Прия. Не иска да има нищо общо с всичко това.

— Чакай малко… Къде да се промъкваме? — попитах.

— С Роман се отказахме от мисията едва час след Макс, но той вече беше смогнал да изчезне — обясни Приянка. — След няколко дни го намерихме с помощта на полицейските доклади, до които се докопах. Там пишеше, че доброволно се предал на властите на гара в Тексас, откъдето го закарали в някакво заведение. Но охраната там се оказа твърде засилена, пък и фактът, че изпълни заканата си да се предаде на властите, ни убеди да го оставим на мира.

— В коя част на Тексас? — попитах.

— Северната, близо до Оклахома. През кой град минахме тогава?

Последният въпрос беше към Роман.

— Уилър.

Звучеше ми познато, но мислите ми бяха твърде объркани, за да се досетя откъде.

— Може да са го преместили оттогава — каза Роман. — Не е изключено и мястото да е затворило. Минаха почти шест месеца.

— Не, хайде да отидем — намесих се аз. — Ако още е там, ще проверим дали иска да ни помогне. В противен случай ще трябва да щурмуваме на сляпо всички сгради на „Синя звезда“.

— Повтарям — каза Роман. — Въпросът не е само как да изведем Макс оттам, а и как да се промъкнем вътре.

Подкарах бавно колата. Слънцето се спускаше към хоризонта, сияейки ослепително въпреки прииждащата нощ. Устремих се към него.

Идеята беше смахната. Безразсъдството, което изискваше, ме караше да се чувствам така, сякаш търча трескаво из собственото си тяло.

— Няма нужда да се промъкваме вътре — казах. — Просто трябва да им позволим да ни заловят.

Километрите и часовете се заизнизваха, а аз не успявах да се отърся от мисълта за момичето.

Приянка се беше опънала на задната седалка, подпряла глава на вратата. Беше я килнала назад достатъчно, че да вижда пътните камери, докато минавахме под тях, броейки ги наум. Роман се бореше с притегателната сила на съня и задремеше ли, след няколко секунди се будеше стреснато.

Включих радиото и гласът на водещата ме изненада приятно.

— Следва ежечасовата новинарска емисия… Днес във Вашингтон говорителят на временния президент Круз заяви, че предизборната им кампания надминала внезапната акция по набиране на средства, провеждана от Джоузеф Мур. Самата Круз обяви, че постигнали нова бюджетна договорка с Обединените нации, по чиято сила се удължава срокът за изплащане на дължимите от страната ни суми и се финансира допълнително Министерството на отбраната… Чуйте и местните новини. Кметът на Нешвил…

И така всеки щат се отчиташе за напредъка си, за развитието на новите фабрики, спонсорирани от ООН, осигуряващи работа на цели градове, за строежа на нови магистрали и училища, за откриването на затворени доскоро университети, за възраждането на традиционните паради и крайпътни заведения чрез местни и национални кампании. Когато водещата стигна до Луизиана, притаих дъх, очаквайки да чуя за тялото, което полицията вече трябваше да е открила. Вместо това обаче тя прескочи щата и премина директно към новооткритите плажове на Флорида.

Погледнах недоумяващо към таблото, сетне и към Роман, предполагайки, че водещата ще се върне към новината. Мел ме беше научила, че е най-разумно е да омекотяваш лошите новини с добри, но в това радио явно не следваха подобни правила.

— И накрая: прессекретарят на временния президент обяви днес, че Круз е призовала Конгреса да пренасочи средствата, отделени за програмата за обезщетения на пси, към бюджета за отбрана, за да се увеличи броят Защитници, издирващи членовете на Кръга „Псион“. Компенсационната програма, предоставяща малка стипендия на оцелелите пси и семействата на загиналите, ще бъде прекъсната за неопределен период от време.

След края на новинарската емисия радиостанцията се върна към стандартните си класически рок балади.

— Мамка му! — изругах под носа си, блъсвайки волана с ръце. — Мамка му!

— Може да размислят — обади се Роман. — Ти може да ги накараш да размислят. Трябва да продължим със събирането на доказателства.

Поклатих глава. Пакетът с обезщетенията едва беше оцелял при последното гласуване в Конгреса. Призляваше ми от идеята, че ме използваха като оправдание, за да сложат край на проекта, за който Дунди се бореше толкова усърдно. Не знаех дали съм способна да понеса такова предателство.

Но не ме измъчваше само това. Дори не споменаха за момичето — очевидно не бяха сметнали жестоката му смърт за важна новина — и ми идеше да сваля прозореца на колата, изкрещявайки на света: „Събуди се, събуди се, събуди се!“.

Щяха да покрият смъртта на момичето. Да я заметат тайно под килима. Новинарските емисии за всички зони поначало не бяха особено изчерпателни, но правителството на Круз уж се гордееше с прозрачната си политика след дългите години на задкулисие по времето на Грей. Но, естествено, за да спечелят обществено одобрение, трябваше да разтръбяват хубавите новини и да не привличат хорското внимание към очакваните неприятности, произтичащи от възраждането на цяла една нация.

Сега обаче… сега вече се питах дали изобщо изрязваха гнилото, или просто го прикриваха с пресен слой боя.

Нещо се случва в Америка — помислих си. — И не желаят да узнаваме какво е то.