Тъмен завет

Седма глава

— Леле… Майко…

Подскочих от гласа на Приянка.

Момичето се пообърна на една страна и се стресна, когато сухата тръбичка на интравенозната система го дръпна. Тя опъна рязко завързаните си ръце, откъсвайки я от празната банка.

— Почакай, дай на мен — предложих.

Но не беше толкова лесно. Глезените ми бяха прихванати с няколко свински опашки. Затова се изправих на колене и запълзях към него.

Веригата на белезниците ми издрънча, като протегнах ръце и отлепих лейкопласта наведнъж, въпреки че момичето изохка.

— От това ли те заболя? — учудих се.

Челникът на мъжа още светеше срещу стената до Приянка. Нарочно не бях повредила и него, защото можеше да ни потрябва. Сега осветяваше множеството ѝ рани и синини. Като ги съзрях, тялото ми сякаш усети своите. В първия миг останах без дъх от болка.

Разклатих глава и измъкнах иглата от ръката на Роман.

— Ще го прибавя към списъка с оплакванията си — измърмори Приянка.

Роман въздъхна тихо, но не се свести веднага, както се бях надявала.

Свалих банката с жълта течност и я завъртях пред светлината от челника, за да намеря етикета. Една четвърт от нея беше изтекла. Явно му бяха влели по-голяма доза, отколкото на нас двете, и не знаех колко време ще е в несвяст. Можеше дори да се наложи да избягаме от камиона без него.

Ще е по-лесно. Идеята превзе ума ми неканена. Един потенциален враг по-малко. Едно съмнение по-малко.

Ала и един съюзник срещу похитителите ни по-малко.

Въздъхнах тежко. Кого заблуждавах — в никакъв случай не бих оставила когото и да било от двамата в ръцете на тези хора. Нямаше да мога да си го простя. Щом съществуваше дори минимална възможност да са просто невинни, косвени жертви, щях да споделя с тях шансовете си за бягство.

— Къде сме, по дяволите? — попита с леко завалени думи Приянка.

Тя се надигна на лакът и гъстата ѝ, вълниста черна коса се разсипа през едното ѝ рамо. Накрая се изправи на крака. Упойката очевидно още я държеше; погледът ѝ бе мътен, сякаш мозъкът ѝ беше попаднал в непроницаема мъгла. Трябваше да се възползвам от тази възможност.

В друг момент, в един съвсем различен свят щеше да ме загризе съвестта, че изобщо опитвам, но сега положението беше на живот и смърт. А възнамерявах на всяка цена да се измъкна жива от този камион.

— Повече ме интересува кой ни отвлече — отвърнах с равен тон. — Ти разпозна ли някого от тях?

— Защо питаш мен? — Тя вдигна вързаните си ръце, за да докосне едната си скула, където се появяваше прясна синина с размер на пръст. — Нямаш ли каталог със злодеи, който да прегледаме? Кои са идиотите, дето постоянно крещят и развяват лозунги по пътищата и по речите ти?

— „Стража на свободата“ ли? — предположих.

— Ако те бяха онези, които вярваха, че хората с пси-способности трябва да се обедините в самопожертвователна армия, то да, „Стража на свободата“.

По гръбнака ми се спусна ледена тръпка.

— Да се „обедините“? — Не знам как успях да го изрека. Как успях да се усмихна, докато вцепеняващите пръсти на паниката галеха лицето ми. — Колко силно те е ударил онзи?

Приянка се умълча за момент, след което сложи ръка на лицето си.

— Ох, да. В главата ми е същинска каша… Аз съм… — Тя вдиша през нос, свеждайки очи към Роман. — Аз съм… аз съм от онези… дете чудо.

— Моля?

— Ами… от Зелените. Или както там е решило да ни нарича правителството — поясни тя.

Нещо ми намирисваше. Изобщо бяха ли пси? Не ги бях виждала да използват уменията си — изглеждаха млади, но същото важеше и за доста възрастни хора, незасегнати от ОМИН.

Направи нещо — помислих си, долавяйки натиска на белезниците. — Не им позволявай да се освободят преди теб.

Приведох се напред, опрях длани в гумирания под и запълзях към мъртвеца. Приянка ме наблюдаваше с почти задушаващ поглед. Притаих дъх, сдържайки се с усилие да не го посрещна.

Ключове — потребни ми бяха ключовете за белезниците. Опипах обгорените гърди на мъжа за останки от джоб. Едва не повърнах от вонята на изгоряла коса и кожа. Коланът за инструменти около кръста му беше в по-добро състояние, но повечето отделения бяха празни, а в другите имаше скътани цигари.

Като се замислих какво правя, ме побиха тръпки, но умът ми бе превключил на режим оцеляване. Единствената ми цел беше да се измъкна жива от камиона.

Ако изобщо носеше в себе си ключовете от белезниците, или се бяха разтопили, или бяха изхвръкнали някъде, докато се беше търкалял по пода. Можех да се обзаложа обаче, че са у някого от войниците в кабината.

— Сякаш не стига, че трябва да обявяваме способностите си с онези ужасни значки, ами от правителството ни карат да използваме и етикетите им — оплака се Приянка. — Не може ли тях поне да ни спестите?

Докоснах с разтреперани пръсти дръжката на малкия нож в колана на мъжа. Можеше да се получи. Просто трябваше да забия острието между халките на веригата и да приложа достатъчно сила, за да я скъсам.

Очите ми попаднаха върху пистолета на хълбока му и когато надникнах към Приянка, тя също го гледаше.

В следващия момент тъмните ѝ очи се вдигнаха към мен.

Мамка му! — помислих си, стиснах дръжката на ножа и го измъкнах от колана на мъжа. — Кажи нещо, каквото и да е…

Но в крайна сметка Приянка наруши мълчанието. Изцъка с език и се усмихна някак твърде ведро, за да е искрено.

— Какъв шок, нямаш отговор. Писателят на речите ти не ти ли е осигурил няколко готови реплики?

Знаех, че много пси не разбираха работата, която вършехме с Круз и временния Конгрес — но те не схващаха и срещу какво сме изправени. Винаги е по-лесно да подхождаш цинично, отколкото да запретнеш ръкави и да направиш нещо.

— Е, очевидно не си почитателка на работата ми — подхванах с неутрален глас — Но това не ме изненадва. Роман вече ми каза, че не сте дошли за речта ми.

Лъжех, но тя все пак отвори изненадано уста.

Изпълниха ме ужас и разочарование и така се преплетоха, че вече не можех да ги разпозная.

Искаше ми се да греша.

Искаше ми се да им повярвам.

Почти виждах вихрушката от мисли и оправдания зад тъмните ѝ очи, докато издирваше най-подходящия вариант. Накрая се спря на онзи, който очаквах: категорично отричане.

— Явно мозъкът му се е размътил от отровата, с която са го натъпкали. Присъствахме на речта ти, защото бяхме длъжни като членове на новата класа.

Изкушавах се да продължа да ровя, особено когато лъжите започваха да се трупат като кула от карти. Но един грешен ход от моя страна, дори невинен, можеше да сгромоляса всичко отгоре ми, усложнявайки и бездруго опасната ситуация. Мъничко подозрение беше нормално, но ако Роман и Приянка действително имаха планове за мен, притиснех ли ги, вероятно щяха да заемат бойни позиции.

Оставаше ми един-единствен гарантиран начин да се измъкна оттук и да се свържа с Вашингтон — сама.

— Разбираемо. Пък и може да не е чул въпроса ми — съгласих се. — Семействата ви сигурно много се тревожат за вас. Проверихте ли дали са се спасили невредими? Веднага, щом се разкараме оттук, ще намерим телефон, за да им се обадите.

И ще видим дали няма да си изфабрикуват оправдание да не звъннат. Или пък да се престорят, че ги набират.

— Грешно предположение — заяви Приянка. — Роман е единственото ми семейство, както и аз на него.

Мамка му! Престорената лекота на думите ѝ отекна като съвършената истина в съзнанието ми. Срам прогори гърлото ми. Не биваше да намесвам семействата им. Аз самата не желаех повече да говоря за своето.

— Извинявай — пророних с вяла усмивка. — Малко съм напрегната. Но за да отговаря на един от предишните ти въпроси, нямам представа от коя групировка може да са. Антиправителствена, анти-пси, Кръга „Псион“…

Скованата стойка на Приянка най-сетне се поотпусна и тя протегна ръце към мен, за да прережа свинската опашка около китките ѝ. Първо обаче прерязах тази около собствените си глезени. Когато тя постави освободените си ръце в скута си, отбранителното изражение по лицето ѝ вече беше изчезнало и за част от секундата устните ѝ се извиха в бегла усмивка.

Ала все пак я улових.

Коя си ти? Борех се да не давам външен израз на емоциите си, макар и косъмчетата по тила ми да настръхваха. Коя си ти, дявол да те вземе?

— Е, можеш да зачеркнеш Кръга „Псион“ от списъка — каза Приянка. — Не бяха те.

— Откъде знаеш? — поинтересувах се.

Бяха като група призраци, безброй агенции се мъчеха да ги проследят и разнищваха престъпленията, извършени в тяхно име, но членовете им никога не излизаха от сенките. Мнозина вярваха, че са наследници на Детската лига, но всички официални членове на Лигата вече бяха известни и повечето работеха за правителството.

— Знам — отвърна тя, — защото преди работехме с тях.

Камионът се задруса по лош участък от пътя. Аз вперих поглед в нея.

— О, хайде де! Зърнах изражението ти, като гледаше как Роман застрелва онези мъже — кимна към него Приянка. — Не си глупава и очите ти са на мястото си. Повече от ясно ти е, че имаме известно тактическо обучение. Изненадана съм, че не се досети сама.

Говореше толкова подстрекателски, че трябваше да поема въздух, за да укротя гнева си.

— Не смятах, че Кръгът „Псион“ наистина съществува — признах ѝ.

И къде е доказателството ти?

— Ами, може би е така, защото целият смисъл на групата е да действа под прикрие и тайно да работи за нещата, които никой от правителството не иска да ни осигури — обясни Приянка, поклащайки се заедно с камиона. — А най-важното е, че всичките ѝ членове са пси.

Умно. Отметнах умислено няколко кичура коса, полепнали по лицето ми. Избрала бе единствената групировка, за която правителството, включително и аз самата, не знаехме почти нищо. Намразих „Псион“ още щом чух за тях. Само това ѝ трябваше на нашата каста — отцепнически елемент, всяващ допълнително хаос.

— И защо дойдохте на събитието? Да докладвате за речта ми?

— Дойдохме заради новото начало — отговори с леко хаплива нотка Приянка. — Да върнем живота си в релси, след като напуснахме организация, която се оказа прекалено екстремна. Агресивна. Все пак излъчиха речта ти по телевизията. Ако желаех информация, можех просто да пусна телевизора в общежитието си.

Всъщност на място можеше да се сдобие с много повече сведения. Да проучи протоколите за сигурност, колата ни, Мел, агентите и потенциалните заплахи.

— Ако гледах от стаята си, сега щях да се излежавам и да хапвам сладки — продължи тя. — Да не смяташ, че горяхме от желание да слушаме на живо какво ще ни отнеме правителството този път? Задължиха ни. Едва не ни извлякоха насила от общежитията.

Ако бях научила едно нещо за лъжците, то беше, че те затрупват с подробности. Сладките бяха добра притурка, но и мен ме биваше в подробните съчинения.

— Е, съжалявам, че смутих натоварения ти график — отвърнах. — Стаите в онова общежитие са хубави. Саутгейт, нали? Деканът ме разведе из колежа преди речта ми. Доколкото си спомням, именно там намериха изчезналата глава на талисмана на отбора им.

Лъжи, лъжи, лъжи. Не знаех да има общежитие на име Саутгейт. Нито пък главата на колежанския талисман да е изчезвала.

Тишината се проточи съмнително дълго, преди Приянка да ме погледне в очите и да отговори гладко:

— Аха. Намериха я в кухненската печка на третия етаж.

Лъжкиня.

Измислицата ѝ трябваше да ми донесе поне мъничко чувство на победа, но успя единствено да възпламени нервите ми. Втренченият ѝ поглед сякаш ме одираше жива, предизвикваше ме да я изоблича. И да си понеса последствията.

Дръжката на ножа се плъзгаше в потната ми длан. Стиснах я по-здраво, приближавайки я към тялото си.

— Радвам се, че сте напуснали Кръга „Псион“ — казах. — Но съм леко изненадана, че групировка, действаща като терористична организация, просто ви е пуснала въпреки цялата тайнственост около нея.

— Инсценирахме смъртта си — заяви рязко тя. — И ги наричай както искаш, но поне се опитват да правят нещо за пси.

— Не, просто съсипват нашия труд — поправих я. — Искат да изгорят къщата, докато всички още сме в нея. А трябва да влязат и да седнат на масата за преговори с нас, за да постигнем трайна промяна. „Псион“ само плашат народа, а това спъва работата на добрите.

— Май наистина си вярваш, а? — подметна Приянка.

Не исках да спорим по този въпрос, пък и не чувствах нужда да се оправдавам пред нея. Работех за правителството, защото въпреки недостатъците му то ни предлагаше най-адекватна закрила и сигурност.

Вдигнах закопчаните си ръце и се насилих да свия рамене, колкото и празна да се усещах.

Приянка най-сетне извърна очи към Роман. Въздъхна дълбоко и подхвана отново, макар и с поомекнал глас:

— Виж какво, не крия, че съм имала връзка с определени престъпни звена в страната ни, затова и мога да кажа, че тези момчета ми се струват просто най-обикновени, стереотипни главорези. Очевидно са обучени, тоест идват или от армията, или от Специален отряд „Пси“, продавайки услугите си на трети лица. Така че не може ли просто да…?

— Какво? — подканих я.

— Глупавият ми, героичен, бойскаутски най-добър приятел оцеля след бомбен атентат и веднага хукна към теб, не заради статута ти, а защото реши, че ти трябва помощ. И напук на това се държиш, сякаш сме ти врагове — каза Приянка. — Не може ли просто да се съсредоточим в бягството си?

Неканено чувство на вина пропълзя из тялото ми. Гласът ѝ беше пресипнал от…

Извърнах очи. Ако се окажеше, че казва истината, щях да им се извиня по-късно. Сега обаче можех единствено да замажа нещата.

— Права си. Съжалявам. Просто се мъча да си обясня случката.

— Каква… случка…? — прекъсна ни тих глас. После попита по-силно: — Прия?

И двете подскочихме, а Роман се обърна по гръб и замига, заслепен от смътната светлина.

— Тук съм — успокои го тя, надвесвайки се над него. — Добре ли си, другарче?

С бавни, затруднени от упойката движения Роман опита да опре стъпала в пода. Свинската опашка около глезените му обаче се оказа вързана за онази около китките зад гърба му.

Тази нищожна съпротива беше достатъчна, за да разтърси цялото му тяло. Роман подскочи и пак се извърна на една страна с тъничък панически стон.

— Няма нищо, всичко е наред. — Той продължи да се бори с ограничаващите го опашки и Приянка добави с по-висок глас: — Роман, почакай малко. Недей… да не си посмял…

Тялото на Роман се сгърчи в агонизираща поза, раменете му се превиха напред, мускулите по гърба и ръцете му се напрегнаха…

— Няма пак да го намествам! — заяви Приянка. — Недей…

Чу се смразяващо, влажно изпукване и свинската опашка зад гърба му се скъса, а лявото му рамо се извади от ямката си.

Ужасяващият звук го стресна. Какво се случва, по дяволите?

Приянка се задави.

— Божичко! Ще престанеш ли с цирковите номера?

Роман се помъчи да седне, стиснал рамото си с ръка.

— О, не — предупреди го Приянка. — Няма да се справиш… дай на мен…

Тя опря ръка в рамото му и сключи челюсти. Имах половин секунда да извърна глава, преди да намести рамото му. Роман само изохка, после въздъхна дълбоко.

— И какво сега? Няма ли да прегризеш свинската опашка около глезените си? — попита намръщено Приянка, проследила погледа му. Камионът свърна рязко и тримата залитнахме. — Или приключи с фукането?

Той килна глава, явно обмисляйки варианта.

— Ъ… — подхванах аз и му подадох неловко оръжието в ръката си. — Нож?

— Значи онзи не каза кои са и къде ни карат?

Роман бе привел тъмната си глава над белезниците ми, въртейки китките ми насам-натам. Внимателният му допир за миг ме накара да забравя, че дланите и пръстите му бяха покрити с мазоли, придобити от боравенето с много оръжия години наред.

Чак сега забелязвах, че по опаката страна на дясната му ръка се разстила мрежа от тъмни белези. Наглед отдавна бяха спрели да го болят. Завъртях леко ръката му, за да я огледам, но Роман веднага я обърна.

— Извинявай — пророних.

Какво можеше да му е причинило толкова белези? Изгаряне? Той не вдигна лице, въпреки че ръката му се върна при белезниците ми.

— Стана заради една глупост — обясни ми приглушено. — Аз съм си виновен.

Когато не отвърнах, той ме стрелна през сплъстените кичури коса, разпилени пред лъсналите му очи, обточени с гъсти мигли. Независимо че лицето му не издаваше какво си мисли, там, някъде в очите му, се стичаха потоци от емоции, които ме увличаха опасно въпреки предупрежденията на разума ми да извърна поглед.

Очи на поет, ръце на убиец.

Кой си ти, а?

— Задължени сме ти — каза Роман, кимвайки към мъртвеца. — Сигурно не е разбрал какво го е сполетяло.

В онзи момент не мислех, че имам друг вариант, освен да го нападна, но сега се чудех дали не бях допуснала грешка, разкривайки способностите си.

— Заслужаваше си го.

Кожата ми пламна под проницателния поглед на Роман, а в главата ми цареше хаос. Гледаше ме по същия начин и когато ме измъкваше от руините след взрива — с поразяваща комбинация от облекчение и благодарност, която не можех да си обясня.

Спазвай дистанция! — напомних си.

Измъкнах ръцете си от неговите и изправих гръб, доколкото можах.

— Единственото, което успях да разбера от него, е, че имало някаква промяна в акцията. И спомена, че ни чакали още часове път.

Постарах се да не се замислям за контекста, в който бе изникнало това късче информация.

— Акция — повтори подигравателно Приянка. — Акция.

— Какъв ти е проблемът? — озъбих ѝ се.

— Стой мирно за секунда — прекъсна ни Роман с глас, притаен и равен като пътя пред нас. — Не мога да откопчая белезниците без ключ, но така поне ще можеш да движиш малко ръцете си.

Той пъхна върха на ножа между две от тесните халки на веригата, свързваща белезниците. Щом той смогваше да задържи ръцете си стабилни в подобна ситуация въпреки клатенето на камиона, и аз нямаше да позволя на моите да треперят.

— Просто ми е странно да чуя тази дума от твоята уста — извиси още повече глас Приянка. — Акция.

Веригата се скъса и китките ми се разделиха.

— Явно доста пъти си махал белезници — подхвърлих на Роман, разтривайки китките си около металните гривни.

Той заби поглед в острието на ножа, видимо замислен как да отговори.

— Още ли търсим лек за стреса?

Нервите ми продължаваха да хвърлят горещи искри и по всичко личеше, че няма да угаснат скоро. Ето защо — да, трябваше ми лек за стреса.

Приянка разпери ръце.

— Имате ли нещо против да върнем вниманието си към настоящата ситуация? Според вас колко хора има в кабината?

— Чух двама да отговарят на този тук — отвърнах, скръствайки ръце върху корема си.

Приянка се изправи в целия си внушителен ръст и се блъсна в един от празните рафтове до тавана на каросерията.

— Ох, мамка му! Добре тогава, подпалвачке — подхвана, разтривайки удареното място на главата си. — Твой ред е. Можеш ли да изгасиш двигателя?

— Как ме нарече? — ядосах се аз.

Роман въздъхна и измери предупредително Приянка.

— Иска да каже, че тъй като си класифицирана като Жълта, вероятно би могла да изгасиш двигателя на камиона, нали така?

Кимнах.

— Но ако са изолирали и кабината, вероятно ще е трудно.

Роман стисна устни за момент и свъси съсредоточено вежди.

— И ти си от Жълтите, нали? — настоях. — Не съм си въобразила, че виждам значката ти?

Независимо от всичко, включително опасенията ми за тях, щеше да е почти облекчение да знам, че съм в компанията на още един пси като мен. Това би обяснило донякъде защо изпитвах такова инстинктивно влечение към него дори в тази секунда. Жълтите пси можехме да се свързваме едни с други, тъй като черпехме енергията си от едни и същи електрически потоци — сякаш две искри сила се сливаха в пространството. Имаше дни, когато единствено това мимолетно чувство ми носеше утеха, че не съм сама на света.

— Не си си въобразила — увери ме той. — Но ти контролираш силата си много по-добре от мен и не знам доколко мога да съм ти от полза. Как ще действаме?

Потрих лицето си замислено. Контролът наистина щеше да е от значение в този случай. От него зависеше дали ще изгася двигателя, или ще го взривя, което би убило всички ни.

— Аз ще се погрижа за двигателя. После ще трябва да се възползваме от елемента на изненадата. Единият от вас ще отвори вратата, другият ще трябва да е готов да стреля, ако някой от войниците дойде да провери какво става в каросерията.

Роман кимна с изострен от концентрацията поглед.

— Ще се погрижа за тях, преди да са излезли от кабината. Прия ще отвори вратата. Съгласни ли са всички?

За мое недоумение Роман подхвърли ножа във въздуха, улови го за върха и ми го подаде с дръжката напред. Аз го взех, олюлявайки се заедно с камиона, и с малко закъснение осъзнах, че го е сторил, за да освободи ръцете си и да свали колана от кръста на мъртвеца. Заедно с пистолета.

По дяволите! Защо не го грабнах веднага, щом счупи веригата на белезниците ми?

— А дали е възможно да участвам с нещо повече от отварянето на някаква си врата? — засегна се Приянка. — Поне колкото да не заспя, докато ви чакам да ни спасите?

Роман ѝ стрелна гневен поглед.

— Засега е достатъчно. Не шпори нещата.

Приянка го изгледа и изцъка раздразнено с език.

— Добре де, как беше на английски? — попита той.

— Не пришпорвай нещата — отговори тя. — Но и твоето ми харесва. Точка за Майка Русия.

Оказвах се права. Английският не беше майчиният му език.

Роман кимна.

— Исках да кажа, че е по-добре да внимаваме и да не се изхвърляме, ако не е наложително.

— Добре, но трябва да оспоря. Възможно ли е да се „изхвърлим“ със задници като тези? — полюбопитства Приянка. — Защо да не се възползваме от шанса да изпратим послание до онези на върха? Или който там ръководи парада?

— Просто трябва да се измъкнем оттук живи.

В тона му се долавяше лека умолителна нотка.

— И да разберем кой е поръчал отвличането ни — добавих, наблюдавайки реакциите им.

Лицата и на двамата не издадоха нищо.

— Мразя, когато използваш този измъчен поглед — въздъхна ядосано Приянка. — Винаги ме кара да се чувствам така, сякаш всеки момент ще ти съобщя, че са прегазили кученцето ти.

— Прия.

— Добре де — склони тя. — Аз ще отворя вратата. Но искам ножа, когато тя приключи с него.

Сърцето ми отново прескочи. Стиснах дръжката на ножа.

— Почакай…

— Боже, сега пък какво? — подразни се Приянка.

Какво ли не — отбелязах наум. Щях да остана без оръжие, но все пак никога не бях напълно беззащитна. Разполагах със силата си.

— Нищо. Забрави.

С периферното си зрение видях, че Роман се премества към предницата на камиона. Щом се обърнах към него, той вече преглеждаше оръжието със съсредоточено изражение на лице.

Сякаш усетил погледа ми, Роман вдигна очи към мен и аз бързо коленичих върху гумирания под. Забих острието на ножа в дебелата изолация и я разпорих чак до металното дъно на каросерията.

Силата на двигателя обля сетивата ми и напрежението удари като светкавица кръвта ми.

Роман провери патронника със сбърчено чело.

— Колко патрона има? — попита Приянка.

— Три. — Той мина покрай мен и долепи ухо до стената към кабината. — Сигурна ли си, че си чула два гласа?

Беше мой ред да дам лош отговор.

— Нашият човек зададе въпрос и от кабината се чуха два гласа. Само толкова знам.

Той кимна.

— Готови ли сте? — включих се пак.

Роман взе ножа от мен и отряза парче гума от стената.

Излез, разбери кои са тези хора, изплъзни им се. С тази последна мисъл позволих на съзнанието си да се свърже с двигателя. Зарядът му бе толкова мощен, че изгори останалата част от света.

Стъпих здраво на гумената подложка.

— Е, започваме ли?

— Добре — отвърна той. — Излезем ли, тичайте на запад. Не спирайте при никакви обстоятелства.

— А ако се разделим? — попита Приянка.

— Няма да стане — отсече той.

— Стой върху гумата — посъветвах я. — За всеки случай.

Тя ме изгледа безизразно и прескочи мъртвеца, за да вземе ножа от Роман.

Споменът за Защитника, как тялото му се сгърчва, когато изпратих заряда си към него, проблесна зад затворените ми клепачи.

— За всеки случай — повторих, осъзнавайки, че другите чакат мен. Долепих пръсти до металния под и наново потърсих онази мощна връзка. — Дайте ми знак…

Приянка зае позиция до вратата, стиснала ножа на войника в едната си ръка и дръжката на вратата — с другата. С крайчеца на окото си я видях да кимва.

Роман изчака секунда, преди да изкрещи:

— Сега!

Гмурнах се в ослепително бялата енергия, заляла съзнанието ми. Призовах я, задърпах я нагоре, нагоре, нагоре, подсилвайки я десеторно, докато двигателят не угасна с металическо ръмжене. Камионът зави наляво и десните гуми се отлепиха от пътя, колкото и да се мъчеше да го овладее шофьорът.

Роман опря гръб в стената на каросерията и стреля два пъти към кабината.

Гумите блокираха и камионът се плъзна в обратната посока.

— Мамка м…! — подхвана Приянка, ала гласът ѝ секна, когато се блъсна във вратата.

Светът се замята нагоре и надолу, завъртя се около оста си, отново и отново. Аз пуснах електрическата струя и прекъснах връзката. Остатъчната сила погали гръбнака ми, мъркайки като котка в сетивата ми.

С разтърсващ костите завършек камионът се стовари на четирите си гуми и след един бавен оборот напред спря на място. Роман вирна вежди насреща ми. Аз повдигнах своите.

— Е, това беше дяволски забавно. — Приянка разтърси цялото си тяло и събра достатъчно самообладание, че да помръдне вратата на каросерията. Откъм гърба ѝ ни обля смътна светлина, разкриваща еднообразен пейзаж от зелени равнини. — Хайде, преди…

Долових я миг преди останалите — искрата от запалването на двигателя. Камионът внезапно се изстреля напред и Приянка падна.

— Не!

Крясъкът на Роман се изгуби в градушката от куршуми, която ни връхлетя откъм кабината. Дрънчаха по голия метал от другата страна и разкъсваха с грохот гумената изолация по нашата. Въздухът се изпълни с черни късчета, метални стружки и пронизителния мирис на нагорещен каучук.

Приянка се бе хванала за ръба на каросерията и препускаше бясно след ускоряващия камион. С един задъхан напън съумя да преметне лакти през издигнатия праг и протегна ръка към висящата дръжка на вратата. Разнесе се измъчено скриптене от скоростна кутия и камионът свърна рязко наляво, поваляйки я.

Куршумите продължаваха да свистят и дрънчат около главата ми, а Приянка се загубваше все повече и повече под каросерията, докато не останаха да се виждат само побелелите ѝ пръсти.

Чак тогава проумя, че камионът не я влачеше, а тя самата се държеше с всички сили за парещия метал на шасито, жулена безпощадно от асфалта отдолу.

— Спри го! — изкрещя Роман и се хвърли по корем на пода, докато куршумите не спираха да се сипят през стената.

Обърна се по гръб и опита да се прицели в човека отвъд надупчения метал, който прескачаше двете тела, за да стигне до волана.

Трима. Бяха трима, не двама. Още един патрон.

— Не мога — извиках. — Токът ще удари и нея!

Пропълзях до ръба на каросерията. Приянка беше вдигнала дългите си крака и бе опряла стъпала в незнайно коя част на шасито. От мястото си забелязвах единствено ръцете ѝ и върха на главата ѝ. Шосето хвърчеше под нея, готово да я разкъса на парчета.

Приянка впи поглед в нещо отвъд мен и лицето ѝ пребледня. Бях достатъчно близо, за да зърна как зениците ѝ се разширяват. Тя пое дълбока глътка изгорели газове и въздух, задъхана от прилив на адреналин.

Откъм кабината отекна силен шум и безмилостното стържене на гумите се забави на няколко тласъка.

— Хвани ръката ми! — провикнах се. — Приянка!

Не знаех дали изобщо ме чува. Аз самата почти не се чувах заради свистенето на асфалта, гърмящото радио от кабината и бученето на кръвта в ушите ми.

— Приянка!

Пресегнах се към ръцете ѝ, но като се пусна, за да ме хване, мрачният разбит път я грабна.