Тъмен завет

Двадесета глава

В края на дългия, грубо прокопан тунел под Убежището имаше шахта, водеща към осеяно с боклуци поле. Другите ни чакаха там, насядали в тесен кръг, децата се бяха облегнали едно на друго и едва държаха очите си отворени.

Лиза и Мигел бяха събрали последните спасени хлапета от дървесните къщурки и обгрижваха раните и натъртванията им, успокоявайки ги с вода и силни прегръдки. Отворените аптечки в избуялата трева вече изглеждаха празни.

Роман пръв се изкачи по обгърнатата в тинеста слуз тръба. Нагази до глезените в мочурливата кал и помогна на Саша да излезе след него. Приянка се хвана за рамото му и последва момичето до мястото, където Джейкъб и неколцина други деца преравяха купчина зацапани със сажди вещи. Явно някой се беше връщал в къщата, за да събере малко багаж.

Накрая Роман се обърна към мен и протегна ръце да ми помогне да изляза от шахтата. Вместо това обаче се поколеба и само ме докосна по лакътя. Аз го хванах за ръката и слязох в калта. Той се взираше в ръката си през цялото време, сякаш трябваше да концентрира цялото си внимание в тази простичка задача.

— Добре ли си? — попитах го.

Той се стресна и ме погледна през сплъстените тъмни кичури, паднали пред очите му.

— Не съм ранен.

— Говорех за Лана — поясних. — Приянка ми каза накратко какво се е случило. Ще ми се просто да ми бяхте признали.

— Трябваше — съгласи се той. — Съжалявам, Сузуме.

— Зу — поправих го аз.

Той пак се вторачи в очите ми.

— Зу. Знам, че няма значение и не очаквам да ми простиш, но хиляда пъти едва се сдържах да не ти кажа истината.

— Искал си да защитиш сестра си — добавих.

От мен.

— Обградена е от опасности още откакто се проявиха силите ѝ. Почти с нищо не можех да я предпазя. Да си я върна — заяви Роман. После додаде с леко горчив тон: — Да лъжа човек, който уж трябваше да си остане страничен, не ми се струваше голяма жертва.

— Интересно — отвърнах. — Тогава и аз предпочитах да си останеш страничен човек. — Винаги бях готова да разбера някого, който правеше всичко, за да защити близките си. — Като пристигнахме в Убежището, аз уредих да ви заловят. Може ли да се каже, че сме квит?

Лицето му се отпусна, докато обмисляше думите ми, видимо превъртайки онзи момент в паметта си. За моя изненада, накрая се засмя тихо, сложи ръка на челото си и отметна глава назад. Погледът ми попадна върху изпъкналата линия на долната му челюст, точно под дясната му буза, където се забелязваше малък белег.

— Приянка се оказва права. Абсолютен идиот съм. Ти обаче си страхотна.

Прозвуча като откровено, недвусмислено твърдение. И ми се прииска да му повярвам, да позволя на топлината да ме обвие, докато думите му не се превърнеха в реалност. Ала трябваше само да се огледам наоколо, за да видя истината.

— Да, страхотна в съсипването на животи.

Шеговитостта напусна изражението му.

— Не е вярно.

— Така ли? — попитах. — Не трябваше да включвам онзи телефон. Не съм глупава. Дори не се замислих, а просто натиснах копчето и доведох целия ад при тези деца. Унищожих едничкото място, където се чувстваха в безопасност.

Почти собственоръчно убих мечтата на Руби и Лиъм. При тази мисъл гърдите ми се стегнаха толкова, че едва дишах.

— Постъпи така, както всеки от нас би постъпил — каза Роман. — Не се знае, може да са го проследявали дори изключен.

— В такъв случай щяха да ни заловят още преди да напуснем Небраска — изтъкнах.

Той ме изгледа строго.

— Прекъсваш опита ми да повдигна настроението ти.

— Знаеш ли какво би повдигнало настроението ми? — попитах го. — Още едно одухотворяващо изпълнение на „Горе главата, Айлийн“.

— Е, добре тогава.

Роман вдиша дълбоко.

Разперих ръце да го спра.

— Шегувам се.

Той впи поглед в мен и лицето му постепенно си върна сериозното изражение.

— Говорех сериозно. Ако не беше изключила Белия шум, никой от нас нямаше да се измъкне оттам. На всеки се случва да изтегли лоша карта. Важното е как ще я изиграеш. Ти не избяга. Остана да се бориш.

— Ти също.

Роман сведе леко глава, доловил благодарността в думите ми.

— И сама щеше да се справиш.

Зад него Приянка се откъсна от Джейкъб и другите тийнейджъри и закрачи към една от групичките деца. Въртеше изключения дрон в ръцете си.

— Здравейте, мънички пси! — поздрави ги с пресилена ведрост. — Аз съм новата ви приятелка Приянка и ще ви покажа как да разглобите дрон, за да вземете важните му части!

Роман се извърна към нея тъкмо когато коленичеше до децата.

— Тя също е невредима.

Знаех за какво говори.

— Двете заедно ли бяха?

Той кимна и самообладанието му поддаде, колкото жестоката му умора да се прокрадне в гласа му.

— Тримата сме близки още от деца, но те двете станаха нещо повече. Ходеха сериозно около две години. От шестнайсетгодишни до малко преди да я оставим.

— А кога беше това?

— Преди около шест месеца.

Не твърде много време за мен, но на тях вероятно им се струваше цяла вечност.

— Зу! Добре ли си? — провикна се Лиза и ми махна да отида при нея.

Няколко от децата наблизо гледаха втренчено двама ни с Роман. Извърнах очи от пепелявобледите им лица.

— Ей сега! — отвърнах ѝ и пак се обърнах към него. — Трябва да ти кажа нещо. Руби я няма от около две седмици, а Лиъм също е изчезнал. Ако искате да тръгнете след Лана, ще се наложи да се разделим тук. Трябва да ги намеря.

По лицето на Роман се изписа неподправена тревога.

— Какво? — попитах го.

— Не мисля, че е добра идея да се разделяме — каза той. — Изслушай ме. Според мен не е просто съвпадение, че приятелката ти е изчезнала малко преди някой да те отвлече.

— И на мен ми хрумна същото, но Прия смята, че похитителите са преследвали вас — обясних. — Че сигурно Кръгът „Псион“ ги праща.

Той поклати отривисто глава.

— Не, Лана работи с някой друг и се опитва да ни… приобщи насила, както са сторили с нея. Всичко това е свързано някак.

— Според теб някой я е принудил да действа така? — попитах, стараейки се да прикрия съмнението си.

Но колкото и да се съмнявах, уверението на Приянка, че Лана не е същата, постоянно се надигаше в съзнанието ми.

— Допускам, че са я… програмирали. Не знам как иначе да се изразя.

— Промили са ѝ мозъка — предложих аз. — Наистина ли? Срещала съм Червени с промити мозъци и всички бяха като роботи, създадени да изпълняват заповеди.

Идеята ме подтикна да извърна поглед към полето, откривайки дребния силует на Оуен, отцепен от останалите.

— Ти не я познаваш — настоя Роман. — Лана е променена. Някой е посял семето на гнева в нея. Направили си ѝ нещо. Няма друго обяснение за държанието ѝ.

Лана безспорно изглеждаше измъчена, но не както Червените, подложени на Проекта „Джамборе“. Онази процедура бе като заразяване на ума с болест, потъпкваща живеца им. Но, естествено, Роман би доловил много по-ясно промяната в сестра си от мен самата.

— Ако намерим заедно приятелката ти Руби, дали… дали тя би помогнала на Лана? — поде треперливо Роман, сякаш едва сдържаше надеждата си. — Дали би помогнала да ни я върне?

— Най-голямата спънка за Руби е, че не е способна да не помага на околните, така че, да, според мен би опитала — отговорих, още учудена как една мъничка част от бремето върху плещите ми падна заради думата „заедно“. — Съгласна съм, че всичко това — и отвличането, и инсценировката, и нападението — е свързано някак. Само ролята на Руби не разбирам. Но ти май виждаш нещата по-ясно от мен.

— Не е вярно — увери ме почти свенливо Роман. Започвах да осъзнавам, че е такъв по природа. Вечно опровергаваше комплиментите ми, но похвалеше ли мен или Приянка, не ни позволяваше да сторим същото. — Веднага си разбрала, че с Прия те лъжем.

— Не се засягай, но и двамата сте ужасни лъжци — отбелязах. — Пък и един човек ми напомни, че е по-ползотворно да стоим заедно.

— Още два чифта очи, които да ни пазят гърбовете — потвърди той.

— И още два чифта ръце, които да търсят храна — довърших аз.

Можех да се справя и сама. Знаех го и по бледата му усмивка си личеше, че той също го знае. Не ме възприемаше като малко момиче, което се нуждаеше от грижи и закрила. Като някоя, която трябваше да спаси.

Можех сама да открия Руби — междувременно и Лиъм — и да разбера кой е отговорен за всичко случило се. Просто не ми се щеше да го предприемам сама, ако имаше кой да ми помогне.

Докато го заобикалях, тръкнах рамото си в неговото, впоследствие и двамата подскочихме от искрата статично електричество. Роман пак се засмя по онзи изненадан, задъхан начин.

— Извинявай — казах. — Знаеш как е при нас.

— Да — отговори той и леката му усмивка се изпари.

Поех ръката му, докато минавахме през калта, а после побързах да я пусна. Твърде чувствителна бях към всичко. Топлата му кожа, стегнатите мускули, обтегнати по костите му, допира на хълбока ми до неговия, когато се изправих. Запътих се към Лиза, но приглушеният му глас отново ме спря.

— Не искам да съм страничен човек за теб.

Надникнах през рамо.

— Тогава не бъди.

Четката на нито един художник не можеше да улови небето в онзи момент, малко преди зората да го просветли. Най-жестокото качество на живота е, че просто си продължава — слънцето изгрява, гравитацията държи краката ти на земята, цветята отварят лица да поздравят небето. Твоят свят може да рухва от скръб, болка или гняв, ала небето продължава да разцъфва в най-прелестните изгреви, стопляйки постепенно багрите си от виолетово до мидено розово.

Мигел и Лиза ме погледнаха с еднаква доза облекчение, зървайки ме да крача към тях. Джейкъб отстъпи назад, за да ми направи място в кръга им.

— Съжалявам — пророних през агонизиращо гърло. — Не биваше да се връщам.

— Не говори така — каза Лиза. — Руби и Лиъм биха се радвали да те видят. Беше уморена и под огромен стрес. Някой от нас трябваше да се сети да провери телефона.

— Но къщата…

Затворих очи и си представих Руби и Лиъм пред срутената веранда, пред пепелището, в което се бе превърнала мечтата им.

— Няма да се преструвам, че положението ни е блестящо — отбеляза Джейкъб. — Ние отговаряме за всички и макар че успяхме да ги измъкнем до един, сърцето ме боли. Но Убежището е сбор, съвкупност от обитателите си, не просто къща. Всеки тук ще потвърди. Ако се грижим един за друг, няма значение под какъв покрив живеем.

Кимнах, но чувството на вина не се разсея.

— … това тук е стандартно витло — разясняваше Приянка някъде зад мен. — С него квадрокоптерите се придвижват във въздуха, а пропелерът отзад го тласка напред. Това тук е картата с памет, която възнамерявам да взема. А ето това знаете ли какво е? — Тя направи пауза за по-голям драматичен ефект. — Държачът на мотора. Винаги трябва да проверявате дали не е пропукан и дали всички винтове са затегнати.

Надникнах назад тъкмо навреме, за да видя как няколко малки глави кимват запленено. Очите ми намериха Роман — може би случайно… или пък не. Саша го беше привикала и го бе разположила в центъра на кръг от по-малки деца. Ако съдех по въодушевеното ѝ ръкомахане и поруменелите бузи на проявяващия стоицизъм Роман, явно им разказваше историята за бягството им. Едно от другите момичета стана и грижовно приглади разрошената му коса.

— … протоколът за спешни ситуации вече е в действие — изреждаше Джейкъб, привличайки обратно вниманието ми.

— Това провизиите ли са? — кимнах към големите планинарски самари, разпръснати сред децата.

Лиъм ми беше споменал за тях при последното ми посещение, бяха заредени с почти всичко необходимо за живот под небето в рамките на известен период от време. Черните боклукчийски торби, в които бяха опаковани, сега служеха за постелки, върху които седяха децата.

— Да — потвърди Лиза. — В раниците има храна, вода, аптечки и какво ли още не. Ще ни свърши работа, докато пристигнат бащата на Лиъм и приятелите му.

Като видя изненадания ми поглед, Мигел ми показа телефон с капаче.

— Веднага, щом излязох от тунела, изпратих кодовата дума за тревога. В момента проверява резервното убежище за неканени гости и подслушващи устройства, но би трябвало да пристигне съвсем скоро.

Резервно убежище. Вдишах дълбоко и затворих очи за миг. Това беше известно облекчение, макар да бях убедена, че Руби и Лиъм имат план за действие, в случай че укритието на къщата пропаднеше.

— А после какво? — поинтересувах се.

— Ще намерим ново убежище или ще си построим — отговори Лиза. — Малките бързо ще обикнат и него.

Надзърнах към Оуен, който още седеше сам. Няколко от децата го доближаваха плахо, докосваха го колебливо по раменете, ала той не откликваше на опита им за контакт. Взираше се право напред, към изгрева. Дори без да виждам големите му тъмни очи, можех да си представя колко празно гледат.

— Какво мислиш да правиш, Зу? — попита Мигел. — При нас винаги ще има място за теб.

— Отивам да ги търся — заявих.

— Очаквах да го кажеш — призна Лиза. — Въпреки че предпочитам да стоиш на сигурно при нас.

— Много хора ме издирват — напомних ѝ. — Колкото и да ми се остава с вас, няма да сте в безопасност покрай мен. Не и докато не оправя тази каша.

— С тяхна помощ? — кимна към спътниците ми Джейкъб.

Надникнах към тях. Приянка още показваше на децата различните части на дрона и тъкмо беше накарала едно от Жълтите да изгори нещо в него, вероятно — проследяващото му устройство, а Роман слагаше венец от маргаритки на главата на Саша, която му се усмихваше слънчево. Белите цветчета искряха като звезди сред тъмната ѝ коса.

— Да — потвърдих. — Май ще се справя с тях.

— И на мен така ми се струва — каза Мигел. — Най-добре вземете колата.

— Каква кола?

— Лиъм скри една тойота на стотина метра в онази гора — уточни Лиза, сочейки отвъд полето. — Вземете и една от раниците. Вътре има всичко, което ви е потребно, включително чист телефон и зарядно устройство за него.

Поклатих глава. Вече им бях отнела твърде много.

— Не мога…

— Можеш — настоя Лиза. — На нас няма да ни е нужна.

Май до това опираше всичко. До нуждата. Ако не друго, щеше да ни е нужен поне телефон — и за да поддържаме връзка, и за да измайстори Приянка още едно от устройствата си за смущаване на камерите. Именно нуждата ни караше да правим неща, да приемаме неща, за които иначе не бихме си помислили.

— Моля те — подхвана Мигел, — постарай се да ни държиш в течение, ако разберете нещо и за да знаем, че си добре…

— Ще опитам — обещах.

— Почакай — обади се внезапно Лиза и пак се обърна към купчината измъкнати от къщата вещи. Бръкна под няколко рисунки, извади обгоряла снимка и ми я даде. — Реших, че може да я искаш. Взех я от тяхната стая.

Снимката беше отпреди пет години, когато Вида увековечи четирима ни с Дунди, Руби и Лиъм пред буса Бети сред гората до езерото Принс във Вирджиния.

Лиъм беше пожелал да намерим Бети, за да я докара в Убежището и да я ремонтира. Но докато стигнем до нея, природата вече беше нанесла непоправими щети на двигателя и шасито ѝ. Не виждахме как ще вкараме влекач в гората, за да я изтегли. Затова я оставихме там, да служи като паметник на всичко, което бяхме постигнали заедно — на приятелството ни.

Лиъм взе един от тасовете ѝ, хвана го с едната си ръка, а Руби — с другата.

Изглеждах толкова малка на тази снимка, облечена в яркорозово, с грейнало лице. С поизрасналата си, рошава коса и палава усмивка приличах на някое дяволче. Дунди беше вдигнал очи към небето, видимо ядосан на нещо, което Вида бе казала точно преди да направи снимката. Лиъм гледаше към Руби над главата ми с широка усмивка на лице. Тя още имаше гипс на крака след случката в Търмънд и се беше подпряла на пасажерската врата на Бети. Усмихваше се едва забележимо, но… някак спокойно.

Мислех, че Дунди притежаваше единственото копие на снимката, което беше унищожил час, преди да свидетелства пред Круз, представителите на ООН и членовете на временния Конгрес, заявявайки, че вече не смята Лиъм и Руби за свои приятели и няма никаква представа къде са отишли.

Прибрах късчето спомен в задния си джоб.

— Лий и Руби ще ни чакат ли там? — чух едно момченце да пита Лиза. Мъникът кършеше тревожно ръце. — Ще успеят ли да ни намерят?

О, да — отговорих му наум. — Защото аз ще ги доведа.

Но преди да тръгна да ги търся, трябваше да поприказвам с един човек. Роман ме проследи с поглед, когато минах покрай него на път към самотната фигура, седяща на няколко метра от тях.

Оуен бе изтрил саждите от лицето си, но следите от нападението още си личаха. Въпреки жегата стискаше някакво одеяло към гърдите си с празно изражение. Очевидно дори дребното му телце и кротка природа не смогваха да смекчат страха на околните, след като бяха научили, че е Червен.

— Здравей, Оуен — коленичих до него аз. — Така и не можахме да се запознаем. Аз съм Зу.

Нищо. Нито движение. Нито дума.

— Исках отново да ти благодаря за онова, което направи — продължих. — Мога да го повтарям цял ден. Благодаря ти. Нямаше да сме заедно и в безопасност, ако не беше ти.

Той само кимна и зарови брадичка в одеялото.

— Добре ли си? — попитах го. Влажният зной започваше да се усеща още призори, а одеялото изглеждаше вълнено. — Студено ли ти е?

Може да е в шок — помислих си. Ала Оуен не се загърна. Изобщо не помръдваше.

— Трябва да ти задам един въпрос, ако нямаш нищо против — подхванах въпреки мълчанието му. — Става дума за Руби.

Той пак кимна. Напредък.

Вече знаех, че Руби бе работила самостоятелно с него, за да освободи ума му от желязната хватка на Проекта „Джамборе“. Сигурно очаквах твърде много, но ако му беше споменала поне нещо за мисиите си, дори мимоходом, можеше да се окаже от полза.

— Помниш ли за какво си говорихте последния път? — попитах го. — Загубила е телефона си и опитваме да проследим стъпките ѝ.

Това не беше първата ми среща с дете от Червените, участвало в прословутия Проект „Джамборе“, но не ставаше по-лесно. Програмата за промиване на мозъци, стартирана от президента Грей, целеше да превърне децата в оръжия за масово поразяване, но в крайна сметка успя само да пречупи съзнанията им.

Руби беше работила с доста от тях, докато светът не понечи да пречупи и нея.

Колкото по-дълго седях до Оуен, толкова повече се проточваше мълчанието помежду ни и се стягаше гърлото ми.

— Няма нищо — казах му. — Не си длъжен да ми отговаряш. Но трябва да знаеш, че гласът ти е важен и заслужаваш да бъдеш изслушан.

Той пак вдигна поглед със сбърчено чело и осъзнах, че съм сгрешила. Не защото очите му бяха празни — приличаха на бездънно море, чиито тъмни дълбини укриваха чувствата и страховете му.

— Е, така да бъде — казах, потискайки тревогата си. — Приятно ми беше да се запознаем, Оуен. Ако се сетиш за нещо, кажи на Джейкъб или Лиза. Те ще ми го предадат.

Тъкмо се изправях, когато немощно гласче пророни:

— За Руби е.

— Кое? — попитах, застивайки на място. Като се обърнах, той беше пуснал одеялото в скута си. — Одеялото ли?

Оуен кимна, без да ме поглежда в очите, и плъзна палци по ръба на одеялото.

— Много ѝ е студено.

Разбрах значението на думите му чак когато минаха през съзнанието ми за втори път.

— Искаш да кажеш, че ѝ е било студено, когато сте се видели за последно?

— Студено ѝ е — настоя Оуен. — Много ѝ е студено.

— Май не те разбирам — отвърнах. — Каза ли ти нещо, преди да тръгне?

Тъмните му очи наново се вдигнаха от одеялото.

— Само довиждане.

Пулсът ми вече препускаше бясно, преди да се извърна, преди да чуя ругатнята на Мигел от другия край на полето.

Тримата с Лиза и Джейкъб се бяха скупчили с ужасени лица над един от обезопасените телефони. Недалеч от тях онзи, който ми бяха дали, зазвъня в ръката на Приянка. Роман дотърча до нея и дори от разстояние мярнах как бузите му пребледняват.

Тръгнах към тях с познатото оглушително бучене в ушите си. Двамата само вдигнаха погледи към мен и ми подадоха безмълвно телефона.

Първоначално не схващах какво гледам. Беше излъчване на живо на видеоматериал, показващ горящ самолет с разпилени по летището парчета. Камерата се обърна към автоколона с включени полицейски светлини, която се отдалечаваше с бърза скорост от местопроизшествието.

Новината, течаща в долния край на репортажа, ме попари като с вряла вода.

— Какво се случва с този свят? — чух Лиза да се възмущава.

— Не разбирам — каза Джейкъб. — Кой би направил подобно нещо?