Тъмен завет

Тридесет и трета глава

Почти веднага щом влязохме през вратата, същата орда тийнейджъри започна да се връща лека-полека към нея. Дузина деца. Две дузини. Прииждаха на вълни и ни обграждаха.

— „Персонализирано независимо обучение“, а? — надникна към мен Приянка.

— Няма да му се размине — прошепнах аз.

Въздъхнах през носа си и заоглеждах децата така, както те оглеждаха нас. Повечето бяха крайно измършавели — само като ги наблюдавах, и коремът ми се свиваше от глад. Изражението на всяко лице разказваше историята зад него. Подозрение. Любопитство. Омраза. Горещината и тежките условия на живот бяха запечатали тези чувства у тях. Тук-таме срещах тревожно шарещи очи. Явно на новодошлите.

Останалите явно живееха тук от дълго време. Отпреди датата, на която компанията на Мур бе ознаменувала първата копка. И преди „общественият“ проект да се озове на масата до мен, докато обяснявах на репортерите за предпазливата инвестиция на правителството в него.

Въпреки че ме бяха заблуждавали, трябваше да разузная. Да настоявам. Вместо това с надежда се вкопчих в лъжата им и дори активно помагах с разпространението ѝ.

Трябваше да поставям всичко под съмнение. Дори самата себе си.

Може и да не бях толкова виновна, колкото хората, реализирали проекта, но все пак им бях съучастник — ето защо се чувствах длъжна да коригирам тази нередност. Толкова се бях вглъбила в издирването на Руби и Лиъм, в изчистването на името си и въздаването на справедливост в памет на хората, загинали при нападението в Пенсилванския университет, но замислях ли се за тези деца? Защо беше по-важно да докажа невинността си, вместо да осигуря правосъдие за жертвите на същата система, в която се борех да запазя мястото си?

Системата не беше повредена. Работеше на пълна пара — срещу нас. В онази секунда проумях всичко с кристална яснота. Никога нямаше да ни обезщетят за всички неправди, просто трябваше сами да си вземем онова, което ни се полагаше. А нямаше да получим такава възможност, ако се криехме в гората или се мъчехме да си сътрудничим с хората, които бавно, упорито и мълчаливо се бореха да ни изтрият от лицето на земята.

Не знаех къде е мястото ми в цялата тази история, но на всяка цена щях да разбера. И тогава някой щеше да си плати.

Една тийнейджърка излезе пред групата и закрачи напред-назад, оглеждайки ни подигравателно. Роман понечи да пристъпи пред двете ни с Приянка, но аз препречих пътя му с ръка.

— Пробвайте, ако искате — предупредих ги, — но ще съжалявате.

На подобни места важеше йерархията на глутницата. Силните се издигаха на върха чрез тирания и насилие, а онези, които разпознаваха собствената си слабост, предаваха живота си на големите кучета. Този ред се проявяваше донякъде дори в Каледония, независимо от строгия контрол и мерките за сигурност.

— Така ли? — провлече водачката на глутницата.

Под пръските черна кал прозираше бронзова кожа. Беше прибрала дългата си коса в небрежен кок. Ако съдех по ръста ѝ, вероятно беше на шестнайсет-седемнайсет.

От ръкава на униформената ѝ риза в ръката ѝ се спусна дълго парче дърво. Навярно колче за палатка, защото беше заострено в единия край. Но очите ми останаха върху ръката ѝ, където липсваха средният и безименният пръст. Грапавите белези над долните кокалчета бяха достатъчно доказателство, че не ѝ липсваха по рождение.

След като видях старите ѝ рани, нямаше как да не забележа и тези по другите деца. Всички бяха белязани по един или друг начин — отрязано крайче на ухо, избит зъб, празен клепач, покрит с парче плат.

Приянка нямаше вид на особено впечатлена.

— През гърлото или през далака предпочиташ да те пробода? — заплаши момичето, потупвайки колчето с пръсти.

Роман изглеждаше още по-малко впечатлен.

— Ти как мислиш, Док? — попита водачката някакво момиче с късо остригана коса и пресен яркочервен белег от операция.

Док излезе при нея и ни заоглежда с килната настрани глава.

— Пречупи първо дребната. — Говореше сънено, почти отегчено. — Другите двама я защитават. Ще направят всичко да я предпазят, но тя ще те послуша само ако я нараниш.

— Хм — подхвана Приянка, — не знам кое училище за злодеи си завършила, но всеки знае, че даваш въздълго обяснение на гениалния си план, след като го осъществиш.

Първото момиче изсумтя, но като отвори уста, думите ѝ бяха заглушени от камбанен звън.

Децата около нас се разпръснаха и хукнаха към палатките зад гърбовете се. Наизскачаха и други и стремително се присъединиха към потока от тела, стичащ се към нещо, което не виждахме.

— Хайде, Къби — каза момичето със сънен глас, изчаквайки приятелката си. — Ще се справим с тях по-късно. Знаеш как се държат всички, когато те няма наоколо. Засега зарежи зайците да живуркат в страх.

— Кой ще се страхува от вас, ако му пращате предизвестие? — обади се Приянка.

Водачката — Къби — устиска още малко, преди да пъхне колчето обратно в ръкава си. Като размести плата, видях, че е вързала няколко ленти от китката до лакътя си, за да закрепя там оръжието.

— Най-добре послушай бавачката си — казах аз.

Камбаната замлъкна също толкова внезапно, колкото бе забила. Преди да тръгне след Док, Къби ме посочи предупредително.

Аз също посочих себе си.

— Какво? Да не искаш аз да ти стана бавачка?

— Двете сте притеснително добри в печеленето на врагове — рече Роман, докато гледахме как момичетата вървят по пътеката измежду палатките.

— Нали някак трябва да те забавляваме — отвърна Приянка. — Е, какво пропускаме тук?

Отправи въпроса си към мен — единствения експерт в областта на лагерите.

— Нямам представа. В нашия лагер пускаха сирените само за събуждане и…

А, ясно.

— Какво? — подкани ме Роман.

— Храненията.

В Каледония се хранехме на смени в столовата. Редяхме се на права, мълчалива опашка пред прозорчето на кухнята, където получавахме стиропорена чиния с кашеста храна. Дори да приключехме преди другите, не помръдвахме от местата си, докато не чуехме звънеца, след което отнасяхме чиниите и пластмасовите си чаши до боклукчийските кофи при изхода на столовата. Тези, на които се падаше седмичната смяна за чистене, оставаха да измият пода и да избършат масата под зорките очи на войниците от Специален отряд „Пси“. Всичко се случваше методично и дисциплинирано, като на военна операция.

Съвсем не като в тази преизподня.

— Какво става тук? — учуди се Приянка. — Халюцинирам ли? Или това е някакъв шантав сън?

В центъра на най-голямата група палатки имаше четири масивни капака в земята. Пристигнахме тъкмо навреме да видим как се отварят със замах, оплисквайки с кал лицата на струпаните около тях деца. От шахтите се издигнаха асансьорни платформи, натоварени със сандъци от онези с дажбените пакети на ООН. Същите, каквито раздаваха из градовете, след като поеха контрола над страната.

Къби си запробива път през тълпата. Преди да достигне първия сандък, някакво малко момиченце се втурна напред и грабна пакет с храна, изнизвайки се между краката на струпаните деца. Още няколко решиха да пробват същата операция, но хлапетата, които ни бяха чакали на входа, им попречиха.

Всичките ми надежди, че се бяха помъчили да ни помогнат, се изпариха изведнъж.

— Да видим кого мразя най-малко днес? — провлече Къби, качвайки се върху един от сандъците.

Наведе се да вземе един пакет. Напомняха ми на някогашните опаковани менюта, продавани в хранителните магазини: мистериозно месо, което нямаше нужда да стои в хладилник, стар хляб, сушени плодове и пакетчета разтворима супа или овесена каша — до последните едва ли се прибягваше често.

Къби хвърли един пакет на своя приятелка, която се изсмя и блъсна момчето до себе си, толкова измършавяло, че някой порив на вятъра можеше да го отнесе. Другите ѝ приближени също получиха своята дажба — някои дори по две.

Останалите деца сякаш вехнеха пред очите ни. Празните им изражения ме притесниха най-много — апатията, която някак бе надделяла унижението и гнева, задето ги поставяха в подобна ситуация. Изглеждаха като че едва намираха сили да стоят прави, камо ли да ѝ се опълчат.

Лагерите и подобни места разчитаха именно на това смирение. На пълната подмяна на достойнството с инерцията. Оцеляването често пъти зависеше от това да избереш пътя на покорството, който можеше да те отведе към храна, вода и сигурност.

Междувременно наемниците по издигнатите метални пътеки наблюдаваха безучастно. Дори се забавляваха. Смееха се и сочеха по-малките деца, изтласкани най-отзад в тълпата.

— Отвратително — възропта Приянка. — Цялата тази картинка е потресаваща. Нищо чудно, че ги хранят като животни в клетка, все пак ги гледат, сякаш са отишли на зоопарк.

Преглътнах тежко. Сухотата в гърлото ми ми напомни от колко време не съм пила вода. По стената отдясно имаше някакви кранове. Три момичета се възползваха от възможността да се измият набързо, докато всички други бяха заети с храната. Мокрите им униформи полепваха по телата им и забелязах, че ребрата им се броят.

До тях имаше редица заградени тоалетни, чиито вид и миризма ми подсказваха, че не са нищо повече от дупки в земята. Макар и да предлагаха известно уединение на пода, нямаха таван, така че патрулиращите отгоре войници можеха да наблюдават какво се случва вътре. Дори в момента няколко мъже се бяха струпали на най-близката пътека и надничаха с похотливи усмивки в отделенията.

Сребристата нишка се изниза от съзнанието ми, издирвайки нещо, с което да се свърже, начин да разпали гнева ми до потребния ѝ взрив.

Исках да се измъкна оттук. Да измъкна всички оттук.

— Да се разделим ли, за да го намерим по-бързо? — предложих. — Сигурно са стотина пси, ако не и по-малко. Едва ли ще е много трудно.

Роман поклати глава.

— Май няма да се наложи…

Той посочи чернокож тийнейджър, който си проправяше път през тълпата от другата страна на сандъците. Очите му бяха кървясали, а калта по лицето му прикриваше донякъде големите синини по челюстта му. По ръцете му имаше открити рани, едната му скула изглеждаше охлузена и като че ли накуцваше.

— О, боже… — смая се Приянка. — Плашеща гледка е.

Макс Уендал стигна до втория от четирите сандъка и бръкна в него.

Суматохата наоколо стихна. Настана такава тишина, че чувах шумоленето на пакета в ръката му от трийсетина метра.

Макс постави с равнодушно изражение една правоъгълна кутия върху друга, без да обръща внимание на смаяните погледи, на предупредителното съскане от агитката на Къби. Игнорираше дори самата Къби, докато момичето не стъпи на сандъка, приклещвайки ръката му с крак.

— Да не ти се иска да умреш, Монах?

Макс спокойно опита да измъкне ръката си. Къби се приведе напред, прехвърляйки цялата си тежест върху нея. После му се усмихна подигравателно, облегна ръка на крака си и вторачи поглед в него. Единственият знак, че Макс изпитваше болка, бяха стиснатите му устни.

Роман стори крачка напред, но Приянка го хвана за китката.

Сцената се разви точно както очаквах.

Макс отказа да върне пакетите. Като извърна лице от Къби, тя пусна ръката му, наведе се още малко и го удари от едната страна на главата.

Ударът послужи като пистолет на старта на състезание. Цялата ѝ агитка налетя на Макс. Той изчезна от полезрението ми и в продължение на няколко ужасяващи секунди виждах само вдигнати ръце и юмруци, политащи яростно към него. Подскачах на всеки удар, който получаваше, и едва се сдържах да не извърна очи.

— Макс, какви ги вършиш? — прошепна Приянка. — Отбранявай се. Отбранявай се. Знаеш как…

Войниците заподсвиркваха от високия си пост. Запляскаха с ръце. Подстрекаваха агресорите с всеки ритник, с всеки шамар.

Зърнах отражение на собствения си леден гняв върху лицето на Роман.

Накрая Къби махна на хората си да оставят Макс. Пакетите, които бе взел, отидоха при няколко от нападателите му. Провизиите намаляваха скорострелно. Децата започнаха да се разотиват, някои с каменни лица и празни ръце. Ние тримата не помръдвахме от местата си.

Нито пък Мака Не го видяхме отново, докато асансьорите не се спуснаха в шахтите си и вратите им не се затвориха. Лежеше по лице в калта. Къби се наведе над него и му прошушна нещо със злобна усмивчица. Когато тръгна с последните останали деца към най-голямата палатка, Макс се надигна на лакти. Докосна плахо кожата на едното си слепоочие и лявото си ухо. Някой едва не го беше откъснал и сега по шията му се стичаше струя кръв. Очите му попаднаха първо на Приянка, после и на Роман, преди пак да се затворят. Макс въздъхна и заби лице в калта.

— Не знам как ви е вкарал тук, но трябва да се махнете. Веднага.

— Първо, Максимо, много се радвам да те видя отново. Драго ми е, че си взел присърце уроците ми по театрално майсторство — каза Приянка. — Много ми харесва и… ъ… копторът ти. Уютно местенце.

Не ни беше поканил, но ние все пак тръгнахме след него. Стените на палатката му, ако можеше да се нарече така, бяха раздрани и цели парчета плат висяха в тясното пространство. Като гледах кръпките на места, се питах дали не е поправял дома си с остатъци от други съсипани палатки. Беше я вкопал в земята, навярно за да я държи хладна в топлите месеци, и старателно си беше измайсторил легло от кал и още късове плат. Единствените му вещи бяха вехто одеяло и няколко празни шишета от вода. Въпреки това четиримата с мъка се събирахме в пространството, широко колкото задна седалка на кола.

Платът на входа перна косата ми. Завъртях се и съзрях три малки личица. Две момичета и една по-мъничко момченце. Луничките им се смесваха с пръските кал по кожата им.

Като ги забеляза, Макс посърна и поклати глава.

— Няма нищо — каза едно от момичетата. — Не се натъжавай, Макс Поне опита.

— Ето какво ще ви дам. — Той бръкна под сгънатото одеяло и извади изтъняло пакетче крекери. — Намачкайте ги с малко вода, за да успее да ги глътне. Спадна ли температурата ѝ?

Погледнах децата с нарастващ ужас. Момчето взе крекерите с толкова виновен поглед, че ме прониза като нож. По-високото момиче поклати глава, разкривайки белега на скалпа си, където косата ѝ не беше пораснала след операцията.

— Но проговори и ни поиска вода.

— Това е добре — увери ги Макс. — Ей сега ще дойда да я погледна, става ли?

По-голямото момиче ни измери с присвити очи.

— Това са зайците, за които Къби ни каза да не помагаме. Ще те намрази още повече.

— Мрази ме достатъчно, защото отказвам да се отбранявам — обясни Макс. — А сега вървете.

Децата пуснаха капака на палатката, скривайки заслепяващата светлина на прожекторите.

— И защо не се отбраняваш? — попита Роман накрая. — Научен си като всички нас.

— Защото вече не живея така — отговори Макс. — Не използвам насилие. Не убивам. Обещах на себе си и на света, че няма да го изпълвам с още болка. Едно не разбирам обаче: защо Мърсър изпраща вас, вместо сам да дойде да ме вземе? Кога се досети, че съм тук?

Приянка изсумтя ядосано и разпери ръце.

— Откъде да знаем? Когато го напусна, трябваше да те последваме. Не можехме да се върнем при Мърсър без теб.

Макс я изгледа учудено, сякаш дори не му беше хрумвало.

— Затова ли се предаде на властите? — поинтересува се Роман, връщайки го деликатно към основната тема. — Чувствал си, че заслужаваш наказание?

Макс вдигна поглед от бедрата си, където досега заглаждаше с длани крачолите на униформата си.

— А не заслужавам ли? Не заслужаваме ли всичките?

— Не те разбирам — отбеляза Приянка. — Защо им позволи да те тикнат на това място?

— Заради човешките животи, които унищожихме! — прекърши се накрая той. — Заради всички мъже, жени и деца, които трябваше да убием, само и само да задоволим капризите на незадоволим човек. Не съм като вас Не мога просто да забравя и да продължи напред!

В тишината, която се разстла помежду ни, чух шушукането на децата от съседните палатки. Нечие учестено дишане, докато вървеше през гъстата кал.

— Никога няма да го забравя — каза тихо Роман. — Как бих могъл? Нали аз натисках спусъка.

— Знам… знам — отговори Макс Срамът в думите му ме порази. — Но вече не живея така. Няма да се върна към това и няма да позволя на Мърсър да ме вземе, като дойде другия път.

Аз първа осмислих изречението му.

— Какво каза?

— Мърсър идва тук? — попита Роман.

Сега бе ред на Макс да ни изгледа объркано.

— Не ви праща той и не идвате да му се опълчите…?

— Идваме заради теб — уточни Приянка.

— Макс — вклини се остро Роман, привличайки вниманието му обратно към себе си. — Сигурен ли си, че си виждал Мърсър тук?

— Не смяташ ли, че мога да разпозная това чудовище от цял километър разстояние? — Макс потри лицето си. — Измислили са цяла система. Отделят Феномените за него и той идва веднъж месечно с въоръжена стража, за да си подбере. Видях го с очите си. Два пъти. Последно дойде преди два дни.

Роман изруга и стисна с ръце коленете си. Устата на Приянка се отвори и затвори безмълвно.

— Не водеше Лана — каза Макс. — Поне не я видях.

— Не — обясни Роман, — тя преследваше нас.

— Явно Мърсър много ви иска обратно — засмя се безрадостно Макс. — А знаете ли кое е най-извратеното? Децата тук го приемат за герой. Наричат го Ангела на арената.

— Да му се не види! — възкликна Приянка. — Мур няма как да не знае за това.

— Мърсър може да има пряка уговорка с охранителната компания, която Мур е наел да ръководи заведението му — каза Роман. — По-лесно е да подкупиш някоя дребна риба, отколкото едра клечка като Мур.

— Не… — Мислите ми започваха да се навързват все по-бързо. — Всъщност звучи доста логично. Разсъди малко какви компании купува и колекционира Мур. Една от най-големите му придобивки през последните години беше транспортна компания за вътрешни и международни превози.

Камиони. Товарни кораби. Почти ексклузивно разрешение за пресичане на границите между всички зони и достъп до пристанищата без особен контрол от страна на правителството.

Роман отвори уста, очевидно схванал връзката. Помъчих се да не си представям нито него, нито другите отвлечени от семействата им деца в такива транспортни контейнери. Тук, в Америка, трябваше само да намерят децата, които често се забъркваха в неприятности, или онези, които пропадаха през пролуките в системата. Непотърсените.

Нежеланите.

— Мърсър получава деца, но какво получава Мур от сделката им? — попитах.

— Добър въпрос — отвърна Макс. — Съветвам ви да напуснете и да отидете да го бистрите някъде другаде.

Без да го удостои с внимание, Приянка забарабани с пръсти по коленете си.

— Всички знаем, че Мур си събира армия, нали? Разправя на света, че искал да превъзпита децата пси и да ги превърне в „полезни“ за обществото, но всъщност цели да създаде военна сила.

— Накъде биеш? — намеси се Роман.

— Не е ли по-лесно да си направиш армия, вместо да принуждаваш всички пси, завърнали се при семействата си, да постъпят на военна служба? — каза Приянка. — Мур дава деца на Мърсър, но с намерението да ги изкупи обратно някой ден. Обучени и с подсилени способности.

— Но защо му е да взима Зелени, ако досега е работил с деца без мутация? — попитах.

— Баща ми установи, че е по-лесно да предизвикаш мутация на вече съществуваща мутация — поясни Макс. — Пък и Феномените нямат толкова сили да се съпротивляват.

— Е, Максимо, време е да изплатиш малко от греховете на баща си — каза Приянка.

— Не желая да наранявам никого повече — поклати глава той.

— Май по-скоро не искаш някой да наранява теб повече — контрира го Приянка. — Ние бяхме екип, а ти ни разцепи. Съсипа надеждата ни да унищожим Мърсър отвътре, затова той продължава да измъчва деца, да ги продава като стока, да ги обучава, да експериментира с тях, да ги убива. Струва ми се, че трябва да се чувстваш поне малко отговорен, като се има предвид, че твоят баща е главният инструмент на онова чудовище.

— Сериозно ли проникнахте в секретен затвор само за да ме нахокате? — попита Макс. — Не е трябвало да си правите труда. С нищо не можете да ме накарате да се почувствам по-виновен, отколкото сам си натяквам, че съм. Виждам ги в сънищата си всяка божа нощ, Прия. Всичките ни жертви. Всички хора, които Мърсър ни изпрати да търсим. Затова и се предадох. Исках да получа лечението. Не желаех повече никога да ме използват така. И ако идвате заради способностите ми, просто сте си пропилели времето. Никога не съм ви имал за глупаци, но ето каква глупост спретнахте.

Той вдиша дълбоко и пак затвори очи. Накрая проговори толкова тихо, че не знаех дали го чувам правилно. Запляска леко челото си с длан, като че се мъчеше да забие думите по-надълбоко в съзнанието си.

— Не мога да променя света, но мога да променя себе си… Не мога да променя света, но мога да променя себе си…

Белегът на скалпа му не бе толкова отчетлив, колкото тези на повечето деца, навярно защото бе имал повече време да избледнее. Но го имаше — и Макс беше прав. Глупаво беше да идваме тук, особено без да проучим щателно на какво може да попаднем. Глупаво. Безразсъдно. Отчаяно.

Ала не безсмислено.

— Действително дойдохме да те помолим за помощ — потвърдих. — Но май ти повече се нуждаеш от помощ.

— А ти коя си? — вдигна поглед Макс.

— Казвам се Зу — отговорих. — И ще ви измъкна всички до един от това място.