Тъмен завет

Десета глава

Няколко часа преди съмване мернахме в далечината табела на мотел със светещо „СВОБОДНИ СТАИ“. В продължение на десетки километри я виждахме само като мержелееща се искра, но вече багреше небето във виолетово с яркия си блясък. Мислите ми се оплетоха на възел от неканените спомени за други мотели на други пусти места.

— Телефонни жици — посочих аз. Сетне добавих с победоносно: — Поне най-после ще успея да се обадя.

Оставаше въпросът как ще опитат да ме спрат и какво ще сторят, когато осъзнаят, че не могат. Сякаш прочел мислите ми, Роман попита:

— Ще спреш ли тук за малко?

Намалих скоростта, но не спрях на чакълестия банкет.

Роман загледа мотела, свъсил умислено вежди.

— Хрумна ми… не е ли по-разумно да стигнем пеша? И да не се регистрираме?

Представих си идеята му в реалния ѝ вид — като престъпление.

— Тоест да влезем с взлом в някоя стая и да я използваме незаконно?

— Управителят или рецепционистът ще могат да ни идентифицират пред всеки, дошъл да ни търси — обясни той. — Освен това похитителите може да са стигнали първи дотук и да са подкупили служителите да им сигнализират, ако се появим.

— Дори да изключим тази ужасяваща мисъл — намеси се Приянка, — изглеждаме така, сякаш сме избягали от някое кърваво местопрестъпление, така че май е най-добре да подходим предпазливо, особено като се има предвид, че управителят на толкова отдалечен мотел най-вероятно е въоръжен.

Сведох поглед към ризата си и коремът ми се преобърна, щом съзрях кръвта по нея.

— Да, и това — съгласи се Роман.

— Аз ще отида сама — предложи Приянка. — Ще огледам наоколо и ще проверя кои стаи са свободни. Да не шпорим нещата.

— Защо не отидете двамата? — подхвърлих невинно. — Или пък аз да отида, а вие двамата да останете тук.

— Или пък Роман да отиде — додаде Приянка. — Или пък вие с Роман да отидете. Благодаря ти, че беше така мила да изложиш всички възможни комбинации.

— Това не са всичките — поправи я отнесено Роман. — Може никой да не отиде или и тримата да отидем заедно. — Като видя погледа на Приянка, добави: — Какво? Не бяха всичките.

— Аз трябва да отида — заявих, борейки се с притеснението си. Исках първа да се добера до някоя свободна стая, за да не си намерят оправдание да продължим напред. — Ще вляза, ще се обадя по телефона и ще изляза, преди някой да е забелязал.

— Теб всеки би те познал — натърти Приянка. — Ще те забележат.

— Никой няма да ме забележи — отсякох. И наистина така мислех. Бях свикнала да се движа дискретно сред хората. Нищо, че напоследък бях загубила тренинг. — Имам повече опит в тези неща от вас.

— Съмнявам се — отвърна Приянка.

Скочих ядосано на спирачката, а тя това и чакаше. Преди да подкарам пикапа наново, Приянка разкопча колана си и изскочи на пътя, провиквайки се:

— Защо двамата не съставите заедно списък с всички възможни злополуки, които могат да ме сполетят?

Куцукайки, тя хукна, но сковаността в краката ѝ започна да се разсейва с всяка стъпка през високите треви, осеяни с дръвчета. Вървеше, описвайки широка дъга през полето, за да излезе откъм задната страна на мотела. Аз стиснах зъби и спрях пикапа на чакълестия банкет.

Треперех от яд и не смогвах да укротя нервите си, колкото и здраво да се вкопчвах във волана.

— Кажи ми какво означава този поглед — обади се Роман. — Добре ли си?

— Не — отговорих кратко и го оставих сам да си обясни защо.

След двайсетина минути Приянка излезе иззад мотела. Колкото повече ни доближаваше, толкова по-ясно ставаше, че кръвта по рамото на дънковото ѝ яке и роклята ѝ е по-прясна от другата и че ненапразно притиска с длан кожата над лявата си вежда.

Роман въздъхна и се пресегна да изгаси двигателя, взимайки ключовете от таблото. Плъзна се по седалката, за да ѝ отвори вратата. Приянка не си направи труда да се качи.

— Имам добра и лоша новина — отбеляза тя учудващо ведро за човек с кървяща рана на главата.

Като се приведе към нас, видях, че зениците ѝ пак са разширени, по лицето ѝ се бе изписало онова типично изражение на трескава възбуда. Думите ѝ сякаш се гонеха една друга на излизане от устата ѝ.

Роман само я погледна и цялото му тяло се напрегна.

— Започни с лошата.

— Такаааааа — подхвана тя. — Тъкмо надничах през прозореца на една стая, за да проверя дали е заета, когато управителят, някакъв бял дребосък, изскочи от нищото като същинска невестулка. Не исках да будя никого, затова го последвах до офиса му, преструвайки се на невинна девойка, изпаднала в беда. Оказва се, че нашичкият върти страничен бизнес с наркотици, моля ви се. Просто нямах друг избор, освен да го нокаутирам, да го вържа в тоалетната със собствения му колан и да затисна вратата отвън.

Кражба и нападение. Идеално. С огромно удоволствие щях да обяснявам на Дунди.

— На това ли му викаш „внимателно“? — смъмри я Роман.

— Всъщност му викам „граждански арест“ — контрира го Приянка. — Просто изпълнявах гражданския си дълг към страната.

— Поне изключи ли охранителните камери?

Тя го измери многозначително.

— Според теб биха ли работили на подобно място? По-правилният въпрос е дали взех от джоба му пачката пари от продажба на наркотици и отговорът е: да, взех ги.

Тя извади дебело руло долари, напечатани от ООН, бледосини с холографски знак, и го подхвърли на Роман, който го улови с неодобрителна гримаса.

— Няма да ни стигне за кой знае колко — обяви. — Най-много за едно-две зареждания с гориво.

— Сигурно се шегуваш. — Пресегнах се и взех пачката от ръцете му. Само по тежестта ѝ можех да преценя, че съдържа поне хиляда долара. — Но и бездруго нямате право да ги задържите. Това е… веществено доказателство.

— Кога за последно ти се е налагало да купуваш нещо? — попита ме Приянка. — В наши дни всичко струва сто долара плюс крак и ръка.

— Купувам… — понечих да отговоря.

Какво бях купувала последно? Шал — подарък за рождения ден на Кейт. Но, разбира се, не плащах за храна, дрехи и бензин. Бях правителствен служител, обитаващ правителствена квартира. И все пак това ме правеше човек с късмет и дълбока благодарност, а не паднал от Марс, както намекваше тя.

Почти всеки ден се срещах с нови хора и изслушвах житейските им истории. Икономиката беше в застой, докато народът лека-полека се връщаше по работните си места и нови фирми отваряха врати. Но въпреки че доларът се беше обезценил, скоро всичко щеше да си дойде на мястото.

— Разни неща… — довърших неловко.

— Мръсни ли са парите? — попита я Роман. — Могат ли да ги проследят?

— Да го кажем така: този тип или е служител на „Леда Корп“, работещ и като управител на скапан мотел сред пустошта, или има дебели връзки с мрежата, действаща по тези места.

— Мрежа? Криминална мрежа? — поинтересувах се. — Май наистина имаш бурно въображение.

— Добре — каза Приянка, — щом така смяташ. Аз обаче вярвам на очите си, онзи беше по-добре зареден от повечето аптеки. При всички случаи трябва да си ми благодарна. Сега справедливостта ще възтържествува и Сузуме, любимката на цял един народ, ще може да се завърне в лоното на демокрацията. За теб го правя, Америка.

— Много смешно — отвърнах.

— Да, нали? — съгласи се тя. — Но няма да се смееш, като ти съобщя, че телефоните им не работят.

Думите ѝ се процедиха през съзнанието ми, забавяйки кръвта във вените ми. Роман надникна към мен тревожно.

— Сигурна ли си? — попита я той.

Приянка сви рамене.

— Вероятно заради някоя буря.

Естествено. Прониза ме парещ гняв. Нищо чудно да беше прерязала жиците. Нямаше да ми позволят да се обадя за помощ, не и преди да получат каквото искаха от мен.

— Провери сама, ако не ми вярваш — предложи невинно Приянка.

— Точно това смятам да сторя — отсякох и слязох от пикала.

— Как успя да си отвориш рана на челото? — попита я Роман, посягайки към нея.

Приянка перна ръката му.

— Успокой се, нищо ми няма. Повърхностна рана… и така нататък.

— Онзи ли те удари?

Тя го изгледа обидено.

— Не. Е, съпротивляваше се… — подхвана. — Така де, боричкаше се с мен. Много беше сладък. Направо ме досмеша.

— Пак ли си удари главата в някоя врата?

Ослепителната усмивка на Приянка помръкна леко, но думите ѝ не забавиха хода си. Пулсът препускаше в гърлото ѝ, прекалено учестен, за да е нормален.

— За твое сведение блъснах челото си в прозореца, когато онзи изскочи от храсталака, врякайки като някой дребен трол.

— Нали уж каза, че имало и добра новина? — подканих я.

Приянка бръкна в единия съдран джоб на роклята си и като извади ръка, от показалеца ѝ висеше огромен дървен ключодържател със сребрист ключ.

— Взех една от по-големите и, надявам се, не чак толкова отвратителни стаи. Вероятно имаме около час, преди управителят да се свести и да свали достатъчно от тиксото на устата си, за да се развика.

О, боже!

Роман ме погледна, като че очакваше одобрението ми. Кимнах неохотно.

Само този път — помислих си и тръгнах след тях, чувствайки, че се смалявам. Започвах да си припомням какво е да нарушаваш закона, да ставаш невидима, за да не те хванат. Ръцете ми трепереха толкова мощно, че ми се наложи да притисна длани към бедрата си.

Можех да се справя. Само този път.

Само още веднъж.

Когато Приянка мина покрай мен, очаквана електрическа искра прехвърча в съзнанието ми.

Доближих я и пуснах сребърната нишка на силата си да потърси връзка.

Скоро я намери.

В джоба на Приянка имаше друго електрическо устройство, освен телефона, който бях взела от единия похитител. Нещо със заредена батерия.

Тя свърна към мотела. Роман забави леко крачка и изостана, така че да върви зад мен. Съпровождаха ме като пленница — точно за такава ме имаха.

Ала аз допуснах мъничка усмивка по устните си в меката, смътна светлина на ранното утро. Познавах този заряд.

Втори мобилен телефон.

Втори шанс.